Майкъл Конъли
Сребърен куршум (50)

48.

Първият свидетел на защитата беше Хулио Мунис, видеооператорът на свободна практика от каньона Топанга, който изпреварил останалите представители на местните медии и стигнал преди тях при къщата на Елиът в деня на убийството. С въпросите си бързо установих как си изкарва прехраната. Мунис не работеше за мрежа или местен новинарски канал. Подслушваше полицейските радиочестоти от дома и колата си и засичаше адреси на местопрестъпления и интересни полицейски ситуации. Отиваше там с видеокамерата си, снимаше репортажи и после ги продаваше на телевизионните канали, които не са пратили свои хора. В случая с Елиът за него всичко започнало, когато чул, че пращат следствена група от отдел „Убийства“, и отишъл на адреса с камерата си.

— Господин Мунис, какво направихте, когато стигнахте там? — попитах.

— Ами, извадих камерата и почнах да снимам. Забелязах, че са качили някой на задната седалка на патрулката, и си помислих, че е заподозрян. Затова го снимах и после снимах шерифите, дето опасваха района с полицейска лента, такива неща.

Представих заснетата от Мунис дигитална видеокасета като първото си веществено доказателство и поставих пред ложата видеоекран и плеър. Заредих касетата и натиснах бутона. Тя беше предварително настроена да започне от момента, в който Мунис е снимал къщата на Елиът. Наблюдавах съдебните заседатели и видях, че гледат записа много внимателно. Самият аз вече бях запознат с него — бях го гледал няколко пъти. На него Уолтър Елиът седеше на задната седалка на патрулната кола. Тъй като Мунис снимаше под ъгъл надолу, ясно се виждаше отпечатаното върху покрива означение 4А.

Обективът рязко се прехвърли от колата към шерифите, опасващи къщата с полицейска лента, после се върна върху патрулката. Този път детективите Кайндър и Ериксън извеждаха Елиът навън. Свалиха му белезниците и го поведоха към къщата.

Спрях записа с дистанционното управление и го върнах на мястото, където Мунис снимаше отблизо моя клиент в колата. Превъртях напред и после замразих кадъра, за да покажа на съдебните заседатели Елиът, който седеше наведен напред, защото ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба.

— Добре, господин Мунис, бих искал да насоча вниманието ви към покрива на патрулната кола. Какво виждате отпечатано отгоре?

— Виждам означението на колата. „Четири А“ или „четири алфа“, както казват по радиостанцията шерифите.

— Познавате ли това означение? Виждали ли сте го по-рано?

— Ами, аз често слушам полицейската честота, тъй че познавам означението „четири алфа“. И даже бях виждал тая патрулка по-рано същия ден.

— При какви обстоятелства?

— Слушах полицейската честота и чух за престрелка в щатския парк Малибу Крийк. И отидох да снимам там.

— В колко часа беше това?

— Към два през нощта.

— Значи около десет часа преди да снимате действието около къщата на Елиът, сте отишли да снимате стрелбата в парка, така ли?

— Точно така.

— И същата кола с означение „четири алфа“ е участвала в този първи инцидент?

— Да, когато най-накрая го заловиха, откараха заподозрения с „четири алфа“. Същата кола.

— Приблизително по кое време се случи това?

— Трябва да е било чак към пет сутринта. Беше дълга нощ.

— Заснехте ли случилото се?

— Да. Записът е отначало на същата касета.

Той посочи замразения кадър на екрана.

— Тогава да го видим — казах аз.

Натиснах бутона за връщане на дистанционното управление. Голанц моментално скочи, възрази и помоли за консултация при съдията. Стантън ни даде знак и аз взех със себе си свидетелския списък, който бях внесъл в съда преди две седмици.

— Ваша чест — гневно започна прокурорът. — Защитата за пореден път се опитва да ни измами. Нито в доказателствения материал, нито където и да е другаде няма признаци за намерението на господин Холър да разгледа някакво друго престъпление със същия свидетел. Възразявам срещу представянето на този запис.

Спокойно плъзнах свидетелския списък пред съдията. Според правилата за доказателствения материал трябваше да посоча всеки свидетел, когото възнамерявам да призова, и да дам кратко обобщение на показанията, които очаквам от него. Хулио Мунис присъстваше в списъка ми. Обобщението беше кратко, но обхващаше всичко.

— Тук ясно се казва, че той ще свидетелства за запис, заснет от него на втори май, деня на убийството — заявих. — Записът от парка е направен в деня на убийството, втори май. Списъкът е внесен преди две седмици, ваша чест. Господин Голанц е можел да разговаря с този свидетел и да провери записите му. Очевидно не го е направил.

Съдията проучи свидетелския списък за миг и кимна.

— Възражението се отхвърля. Можете да продължите, господин Холър.

Върнах се, превъртях записа и го пуснах. Съдебните заседатели продължаваха да гледат с неотслабващо внимание. Образите на нощния запис бяха по-зърнести и сцените подскачаха повече от тези на предишния.

Накрая се появи мъж със закопчани зад гърба ръце, вкарваха го на задната седалка на патрулен автомобил. Един шериф затвори вратата и удари два пъти по покрива. Колата потегли и мина точно пред камерата. В този момент отново замразих кадъра.

Зърнестият образ на патрулката едновременно показваше мъжа на задната седалка и покрива на колата.

— Господин Мунис, какво е означението на покрива на патрулката?

— Пак е „четири А“ или „четири алфа“.

— Къде седи мъжът, когото откарват?

— Отдясно на задната седалка.

— Ръцете му закопчани ли са с белезници?

— Ами, бяха, когато го вкарваха в колата. Заснех го.

— Закопчани зад гърба му, нали така?

— Точно така.

— Не е ли в същата поза и на същото място в патрулката като господин Елиът, когато сте го заснели осем часа по-късно?

— Да. В абсолютно същата поза.

— Благодаря ви, господин Мунис. Нямам повече въпроси.

Голанц се отказа от разпита на свидетеля. Нищо в свидетелските му показания не можеше да се атакува и видеозаписът не лъжеше. Мунис слезе от свидетелската скамейка. Казах на съдията, че искам да оставя екрана за следващия свидетел и призовах шериф Тод Столуорт.

Когато влезе, Столуорт изглеждаше още по-разгневен. Това ме радваше. Освен това изглеждаше изтощен и униформата му сякаш беше увехнала върху тялото му. Върху единия ръкав на ризата му имаше черно петно, навярно от някаква схватка през нощта.

Бързо установих самоличността му и факта, че е шофирал автомобил „четири алфа“ в участъка в Малибу през първата смяна в деня на убийството на Мици Ели-ът и Йохан Рилц. Преди да му задам следващия въпрос, Голанц отново възрази и помоли за консултация при съдията. Когато се приближихме до банката, той разпери ръце, сякаш питаше „Каква е тази работа?“ Стилът му вече започваше да ми омръзва.

— Ваша чест, възразявам срещу този свидетел. Защитата го е включила в свидетелския списък сред множеството шерифи, които са били на местопрестъплението, и той няма връзка с делото.

Пак бях приготвил свидетелския списък. Този път ядосано го шляпнах пред Стантън и прокарах показалец по колоната, докато не стигнах до Тод Столуорт. Намираше се сред още петима шерифи, които бяха присъствали на местопрестъплението във вилата на Елиът.

— Ваша чест, ако съм крил Столуорт, значи съм го крил пред очите на всички. Той ясно е вписан в графата на органите на реда. Обяснението е същото като преди. Тук пише, че ще свидетелства за случилото се на втори май. Написал съм само това, защото изобщо не съм разговарял с него. Сега за пръв път ще чуя това, което има да каже.

Голанц поклати глава и се опита да запази самообладание.

— Ваша чест, защитата още от самото начало на процеса разчита на хитрости и измами, за да…

— Господин Голанц — прекъсна го съдията, — не казвайте нещо, което не можете да докажете и което ще ви вкара в неприятности. Този свидетел, също като предишния, когото призова господин Холър, фигурира в списъка от две седмици. Черно на бяло. Имали сте всички възможности да проверите какво ще кажат тези хора. Ако не сте се възползвали от тях, решението си е било ваше. Но това не е нито хитрост, нито измама. Мерете си думите.

За миг прокурорът остана със сведена глава, после каза тихо:

— Ваша чест, обвинението моли за кратко прекъсване.

— Колко кратко?

— До един часа.

— Не бих казал, че два часа са „кратко прекъсване“, господин Голанц.

— Ваша чест — обадих се. — Възразявам срещу каквото и да е прекъсване. Прокурор Голанц просто иска да ми вземе свидетеля и да обърне показанията му в своя полза.

— Сега пък аз възразявам срещу това — тросна се прокурорът.

— Вижте, никакво прекъсване, никакво протакане и край на препирните — отсече съдията. — Вече изгубихме по-голямата част от сутринта. Възражението се отхвърля. Върнете се на местата си.

Подчинихме се и аз пуснах трийсетсекунден откъс от видеозаписа, който показваше вкарването на окования в белезници мъж на задната седалка на патрулен автомобил „четири алфа“ в щатския парк Малибу Крийк. Замразих образа на същото място като по-рано, точно когато колата минаваше пред камерата. Оставих го на екрана и продължих разпита на свидетеля.

— Шериф Столуорт, вие ли управлявате този автомобил?

— Да.

— Кой е мъжът на задната седалка?

— Ели Уимс.

— Забелязах, че му поставят белезници, преди да го вкарат в колата. Защо? Защото е арестуван ли?

— Да.

— За какво е арестуван?

— Първо, за опит да ме убие. Освен това е обвинен в незаконна стрелба с огнестрелно оръжие.

— Колко незаконни изстрела е произвел?

— Не си спомням точния брой.

— Не са ли били деветдесет и четири?

— Може. Бяха много. Направо вдигна на крак всичко наоколо с тая стрелба.

Столуорт беше уморен и унил, но не се колебаеше в показанията си. Нямаше представа какво е значението им за делото Елиът и явно не се опитваше да помогне на обвинението, като отговаря кратко и неотзивчиво. Сигурно се сърдеше на прокурора, задето не му е съдействал.

— Значи сте го арестували и сте го закарали в недалечния участък Малибу, така ли?

— Не, закарах го чак в окръжния затвор в центъра, където можеха да го приемат в психиатричното отделение.

— Колко време отне това? Пътуването, искам да кажа.

— Около час.

— И после в Малибу ли се върнахте?

— Не, първо закарах алфата на ремонт. Уимс беше прострелял страничния прожектор. Докато бях в центъра, отидох в гаража и помолих да сменят разбитата част. Това отне остатъка от дежурството ми.

— И кога върнахте колата в Малибу?

— В края на дежурството. Предадох я на колегите от дневната смяна.

Погледнах записките си.

— Това трябва да са били шерифи… Мъри и Харбър, нали?

— Точно така.

Столуорт се прозя и в залата се разнесе тих смях.

— Знам, че отдавна вече би трябвало да сте в кревата, шериф. Няма да ви отнема още много време. Когато предавате колата от смяна на смяна, почиствате ли я? Или може би я дезинфекцирате по някакъв начин?

— Би трябвало. Реалистично погледнато, освен ако някой не е повърнал на задната седалка, никой не го прави. Колите излизат от ротация веднъж-дваж пъти седмично и момчетата от гаража ги почистват.

— Ели Уимс повърна ли във вашата кола?

— Не, доколкото знам.

Отново смях. Погледнах Голанц. Той изобщо не се усмихваше.

— Добре, шериф Столуорт, да видим дали съм ви разбрал правилно. Онази нощ Ели Уимс е арестуван за стрелба по вас и за произвеждане най-малко на още деветдесет и три изстрела. Ръцете му са закопчани зад гърба му и вие го закарвате в центъра. Вярно ли съм ви разбрал?

— Да.

— На видеозаписа се вижда, че господин Уимс седи отдясно на задната седалка. Там ли остана през цялото едночасово пътуване?

— Да. Бях му сложил предпазния колан.

— Стандартна процедура ли е арестантът да пътува отдясно на задната седалка?

— Да. Не бива да е зад вас, когато шофирате.

— Шериф, освен това забелязах на записа, че не сте поставили на дланите на господин Уимс найлонови торбички или нещо от този род, преди да го качите в патрулната кола. Защо?

— Не смятах, че е нужно.

— Защо?

— Понеже нямаше да има съмнение. Имаше категорични доказателства, че е стрелял с притежаваните от него оръжия. Нямахме намерение да му правим барутни натривки.

— Благодаря ви, шериф Столуорт. Надявам се, че ще имате възможност да поспите.

Седнах и оставих свидетеля на Голанц. Той бавно се изправи и застана на катедрата. Вече знаеше точно накъде съм се насочил, ала не можеше да направи нищо, за да ми попречи. Но трябваше да му отдам дължимото. Той откри миниатюрна пукнатина в разпита ми и се опита да се възползва максимално от нея.

— Шериф Столуорт, приблизително колко време чакахте да поправят колата ви в гаража?

— Около два часа. Само двама души работеха нощна смяна и имаха много работа.

— Останахте ли при колата си през цялото това време?

— Не, седнах на едно бюро в офиса и написах доклада за ареста на Уимс.

— По-рано свидетелствахте, че каквато и да е процедурата, общо взето разчитате на хората в гаража да поддържат колите ви чисти, нали?

— Да.

— Трябва ли изрично да молите за това, или работниците в гаража сами чистят и поддържат автомобилите?

— Никога не съм ги молил. Те просто го вършат, това им е работата.

— А знаете ли дали служителите в гаража не са почистили или дезинфекцирали колата през онези два часа, докато не сте били при колата си и сте пишели доклада?

— Нямам представа.

— Може да са го направили, без вие непременно да разберете, нали така?

— Да.

— Благодаря ви, шериф.

Поколебах се, но се изправих зад катедрата.

— Шериф Столуорт, споменахте, че им е отнело два часа, за да ремонтират колата, защото са били само двама и са имали много работа, нали?

— Да, така е.

Произнесе го с такъв глас, все едно искаше да каже: „Господи, писна ми от вас“.

— Значи няма особена вероятност да са отделили време, за да почистят колата ви, след като вие не сте ги помолили за това, нали така?

— Не знам. Трябва да попитате тях.

— Помолихте ли ги изрично да почистят колата ви?

— Не.

— Благодаря ви, детектив.

Седнах. Голанц се отказа от повече въпроси.

Наближаваше обяд. Съдията разпусна съда, но ни даде само четирийсет и пет минути почивка, за да компенсира времето, изгубено сутринта. Нямах нищо против. Беше ред на моята звездна свидетелка и колкото по-скоро я призовях на скамейката, толкова по-бързо клиентът ми щеше да бъде оправдан.