Майкъл Конъли
Сребърен куршум (46)

44.

Моят ред да разпитам детектив Кайндър дойде едва късно във вторник, след като прокурорът в продължение на още няколко часа разговаря с него за следствието. Това се оказа в моя полза. Струваше ми се, че съдебните заседатели се отегчават от досадните подробности и ще се зарадват на нова серия въпроси. Есемесът на Джули Фарвър потвърди наблюдението ми.

Свидетелските показания се отнасяха главно за следствените действия след ареста на Уолтър Елиът. Детективът надълго и широко описа как се заровил в обстоятелствата около брака на обвиняемия и открил влязлата неотдавна в сила клауза на брачния договор, както и опитите на Елиът в седмиците преди убийството да определи колко пари ще изгуби с развода и как ще се отрази той върху контрола му върху Арчуей Студиос. С помощта на хронологична схема, съставена въз основа на показанията на арестанта и документираните му движения, Кайндър също успял да установи, че той няма достоверно алиби за времето на убийството.

Голанц също отдели специално внимание на всички допълнителни насоки на следствието. Кайндър описа многобройните неоснователни улики, които били надлежно проверени, разследването на Йохан Рилц, с което искали да определят дали той е бил главната мишена на убиеца, както и сравнението на двойното убийство с други подобни неразкрити случаи.

Като цяло Голанц и Кайндър явно много усърдно се бяха постарали да свържат моя клиент с убийството в Малибу. Към средата на следобеда младият прокурор каза:

— Нямам повече въпроси, ваша чест.

Най-после дойде моятт ред. Бях решил в разпита на Кайндър да обърна внимание само на три момента от свидетелските му показания и после да го изненадам с неочакван удар в корема. Застанах зад катедрата.

— Детектив Кайндър, знам, че по-късно ще чуем показанията на съдебномедицинския експерт, но вие заявихте, че след аутопсията са ви казали, че времето на смъртта на госпожа Елиът и господин Рилц е между единайсет и дванайсет часа.

— Точно така.

— По-близо до единайсет или по-близо до дванайсет?

— Не е възможно да се определи с точност. Това просто е времето, през което се е случило.

— Добре, и щом сте знаели това време, вие сте се уверили, че човекът, когото вече сте били арестували, няма алиби, нали така?

— Аз не бих се изразил по този начин.

— А как бихте се изразили?

— Мое задължение беше да продължа да разследвам случая и да го подготвя за процес. Затова трябваше да имам предвид и вероятността заподозреният да има алиби за убийството. Въз основа на многобройни разпити и на присъствената книга, която се води на портала в Арчуей Студиос, установих, че онази сутрин господин Елиът е напуснал студиото сам в десет часа и четирийсет минути. Това му е дало предостатъчно време да…

— Благодаря, детектив. Вече отговорихте на въпроса.

— Не съм довършил отговора си.

Голанц стана и помоли съдията свидетелят да довърши отговора си. Стантън му позволи. Кайндър продължи с глас на преподавател по „Въведение в разследването на убийства“.

— Както казвах, това е дало на господин Елиът предостатъчно време да стигне до вилата в Малибу и да извърши убийството.

— Предостатъчно време ли казахте?

— Достатъчно време.

— По-рано казахте, че лично няколко пъти сте изминавали това разстояние. Кога беше това?

— Първият път беше точно една седмица след убийствата. Излязох от портала на Арчуей в десет и четирийсет сутринта и потеглих към къщата в Малибу. Пристигнах в единайсет четирийсет и две минути, напълно в рамките на времето на убийството.

— Откъде знаете, че сте минали по същия път, по който и господин Елиът?

— Не знаех. Затова просто избрах маршрута, който ми се стори най-очевиден и бърз. Повечето хора не тръгват по дългия път. Предпочитат краткия. От Арчуей потеглих по Мелроуз до Ла Бреа и оттам до шосе десет. После продължих на запад към Тихоокеанската крайбрежна магистрала.

— Откъде знаете, че трафикът е бил същият като по времето, когато е пътувал господин Елиът?

— Не знам дали е бил същият.

— Трафикът в Лос Анджелис често е съвсем непредсказуем, нали?

— Да.

— Затова ли сте минали по този маршрут няколко пъти?

— Това е една от причините, да.

— Добре, детектив Кайндър, вие заявихте, че сте минали по този маршрут общо пет пъти и всеки път сте стигали до вилата в Малибу преди края на определеното време на убийството, нали така?

— Да.

— Кога стигнахте най-бързо до къщата в Малибу?

Свидетелят си погледна бележките.

— Първия път — в единайсет четирийсет и две минути.

— А най-слабото ви време?

— Най-слабото ли?

— Кой беше най-бавният от петте ви опита?

Детективът отново погледна записките си.

— Най-късно съм стигнал там в единайсет петдесет и една минута.

— Добре, значи най-доброто ви време все пак е през последната една трета от периода, който съдебномедицинският експерт е определил като време на убийството, а най-лошото би оставило на господин Елиът по-малко от десет минути, за да влезе в къщата си и да убие двама души. Нали така?

— Да, но би могло да се направи.

— Би могло? Това не ми звучи много убедено.

— Напълно съм убеден, че обвиняемият е имал време да извърши убийството.

— Но само ако убийството е било извършено поне четирийсет и две минути след началото на въпросния период, нали?

— Щом го приемате така.

— Не е важно как го приемам аз, детектив. Използвам данните, които ни е дал съдебномедицинският експерт. За да обобщим за съдебните заседатели: вие твърдите, че господин Елиът е напуснал студиото в десет и четирийсет, отишъл е в Малибу, влязъл е в къщата си, изненадал е жена си и нейния любовник в спалнята на втория етаж и ги убил, и всичко това преди края на установеното време на смъртта в дванайсет. Правилно ли излагам нещата?

— По същество, да.

Поклатих глава, сякаш се налага да преглътна доста.

— Добре, детектив, да продължим нататък. Моля ви, кажете на съдебните заседатели колко пъти сте започвали пътуването до Малибу, но сте го прекратявали, понеже сте знаели, че няма да успеете преди дванайсет.

— Такова нещо не се е случвало.

Само че в отговора на Кайндър се долавяше известно колебание. Бях сигурен, че и съдебните заседатели са го усетили.

— Отговорете ми с да или не, детектив. Ако представя документи и даже видеозаписи, които показват, че сте потегляли от портала на Арчуей в десет и четирийсет сутринта седем, а не пет пъти, тези документи фалшиви ли ще бъдат?

Кайндър стрелна с поглед Голанц и отново се обърна към мен.

— Не се е случвало такова нещо.

— Не отговаряте на въпроса ми, детектив.

Повтарям: само с да или не. Ако предявя документи, показващи, че сте провеждали експеримента си поне седем пъти, макар да свидетелствахте само за пет, тези документи фалшиви ли ще бъдат?

— Не, но не съм…

— Помолих ви да отговорите само с да или не.

Прокурорът се изправи и помоли съдията да позволи на свидетеля да отговори докрай на въпроса, но Стантън му каза, че ще може да го зададе пак, след като защитата приключи. Ала сега се поколебах аз. Знаех, че Голанц ще даде възможност на Кайндър да обясни казуса, и имах възможност да го направя сега, за да овладея положението и да използвам признанието в своя полза. Беше рисковано, защото в момента смятах, че съм подхванал детектива доста добре. Ако продължах с него до края на днешното заседание, съдебните заседатели щяха да се приберат по домовете си, изпълнени с подозрение към полицията. Което щеше да ми е от полза.

Реших да рискувам и да се опитам да овладея положението.

— Кажете ни сега колко пъти прекратихте експериментите си, преди да стигнете до къщата в Малибу.

— Два пъти.

— Кога?

— Втория и последния път — седмия.

Кимнах.

— И сте ги прекратили, понеже сте знаели, че няма да успеете да стигнете в границите на времето на убийството, така ли?

— Не, не затова.

— Тогава по каква причина прекратихте експериментите?

— Първия път ме повикаха в службата, за да проведа един разпит, а втория път слушах радиостанцията и чух, че един шериф вика подкрепление. И му се притекох на помощ.

— Защо не отразихте тези случаи в доклада си за следствените експерименти?

— Не смятах, че е уместно, защото експериментите бяха незавършени.

— Значи тези незавършени експерименти не са отразени никъде в онази ваша дебела папка, така ли?

— Да, не са.

— И имаме само вашата дума за причините да ги прекратите, преди да стигнете до вилата на Елиът в Малибу.

— Така е.

Кимнах и реших, че достатъчно съм го въртял на шиш на тази тема. Знаех, че Голанц ще го измъкне от положението и може би дори ще представи документи за сигналите, станали причина за прекъсване на експериментите. Но се надявах, че съм повдигнал поне въпроса за доверието пред съдебните заседатели. Отбелязах малката си победа и продължих нататък.

С други думи, атакувах Кайндър с факта, че оръжието на убийството не е открито и че шестмесечното следствие така и не е успяло да свърже Уолтър Елиът с каквото и да е оръжие. Разгледах проблема от няколко страни, за да принудя детектива многократно да признае, че липсва ключов елемент от следствието и обвинението, въпреки че, ако наистина е убиецът, Елиът е имал съвсем малко време да скрие оръжието.

— Е, океанът е голям, господин Холър — накрая ядосано се сопна Кайндър.

Точно това чаках.

— Океанът е голям, казвате, така ли? Нима намеквате, че господин Елиът е имал лодка и е изхвърлил оръжието в открито море?

— Не, нищо подобно.

— Какво тогава?

— Само казвам, че оръжието може да е било хвърлено във водата и теченията да са го отнесли, преди нашите водолази да започнат издирването.

— Може да е било хвърлено във водата? И вие искате да отнемете живота и препитанието на господин Елиът въз основа на „може да е било“, така ли, детектив Кайндър?

— Не, не съм казал такова нещо.

— Не, вие всъщност казвате, че нямате оръжие, че не можете да свържете господин Елиът с оръжие, но сте твърдо убеден, че той е вашият човек, така ли?

— Имаме положителни резултати от барутните натривки. По мое мнение това свързва господин Елиът с оръжие.

— С какво оръжие?

— Не разполагаме с него.

— Да, не разполагате, но сте седнали тук да твърдите с „научна сигурност“, че господин Елиът е стрелял с огнестрелно оръжие в същия ден, в който са били убити жена му и Йохан Рилц, нали?

— Ами, не с научна сигурност, обаче натривките…

— Благодаря ви, детектив Кайндър. Мисля, че това отговаря на въпроса. Да продължим нататък.

Прелистих страницата на бележника си и прегледах следващите няколко въпроса, които бях написал предишната вечер.

— Детектив Кайндър, в хода на следствието успяхте ли да установите кога са се запознали Йохан Рилц и Мици Елиът?

— Установих, че тя го е наела като интериорен дизайнер през есента на две хиляди и пета година. Нямам представа дали го е познавала преди това.

— А кога са станали любовници?

— Не успяхме да установим. Известно ми е обаче, че в тефтера на господин Рилц са отбелязани редовни срещи с госпожа Елиът в една или друга къща. Честотата им е нараснала половин година преди смъртта им.

— Плащали ли са му за всяка от тези срещи?

— Господин Рилц е водил много непълни счетоводни книги. Трудно е да се определи дали му е плащано за конкретни срещи. Но общо взето, хонорарите, които му е плащала госпожа Елиът, се увеличават с нарастване на честотата на срещите.

Кимнах, като че ли отговорът му се вписва в някаква по-цялостна картина, която ми е известна.

— Добре, вие също заявихте, че убийството е извършено само трийсет и два дни след влизането в сила на клауза в брачния договор между Уолтър и Мици Елиът, която дава на госпожа Елиът равни права върху семейните финанси в случай на развод.

— Точно така.

— И това е вашият мотив за убийството.

— Отчасти, да. Аз го наричам утежняващ фактор.

— Забелязвате ли някаква непоследователност в теорията си за престъплението, детектив Кайндър?

— Не.

— От финансовите документи и честотата на срещите не става ли очевидно, че между господин Рилц и госпожа Елиът е имало някаква любовна или поне сексуална връзка?

— Не бих казал, че е толкова очевидно.

— Нима?

Казах го с изненада. Бях го приклещил в ъгъла. Ако заявеше, че връзката е очевидна, щеше да ми даде отговора, който знаеше, че искам. Ако кажеше, че не е очевидна, щеше да се направи на глупак, защото всички други в съдебната зала я смятаха за такава.

— От сегашна гледна точка може да изглежда очевидна, но по онова време ми се струваше скрита.

— Тогава как е научил за нея Уолтър Елиът?

— Не знам.

— Фактът, че не сте успели да откриете оръжието, не предполага ли, че Уолтър Елиът е планирал това убийство?

— Не непременно.

— В такъв случай е лесно да скриеш оръжие от цялото шерифско управление, така ли?

— Не, но както ви казах, може просто да е било хвърлено в океана от задната тераса и теченията да са го отнесли. Това не би изисквало особено планиране.

Кайндър знаеше какво искам и къде се опитвам да стигна. Не успях да го примамя там, затова реших да го подтикна да отиде сам.

— Детектив, никога ли не ви е хрумвало, че ако е знаел за връзката на жена си, Уолтър Елиът просто е щял да се разведе с нея преди влизането в сила на въпросната клауза от брачния договор?

— Няма данни кога е научил за връзката. И въпросът ви не взима предвид неща като емоции и гняв. Възможно е парите да нямат нищо общо с това като мотивиращ фактор. Възможно е причината чисто и просто да е бил гневът му от нейната изневяра.

Не успях да постигна каквото исках. Сам се ядосах на себе си и го отдадох на лошата си форма. Бях готов за разпита, ала за пръв път от една година влизах в пряк сблъсък с опитен и предпазлив свидетел. Реших да отстъпя и да нанеса на Кайндър удар, който нямаше да предусети.