Майкъл Конъли
Сребърен куршум (9)

8.

Въпреки уверенията, които бях дал на Лорна, докато вървях по коридора към моста, свързващ офис сградата с гаража, в ума ми се блъскаха мисли за всички дела и цялата подготвителна работа, която трябваше да се свърши. Бях забравил, че съм паркирал на петото ниво, и се наложи да се кача по три рампи, докато стигна до линкълна. Отворих багажника и прибрах в чантата си папките, които носех.

Чантата беше хибрид — бях я купил от магазина „Куфарен град“. Беше си всъщност раница с ремъци и можех да я нося на гръб в дните, когато се чувствам силен. Имаше и дръжка, за да я нося като куфарче, ако реша. Имаше и две колела и телескопична дръжка, за да я тегля в дните, когато съм слаб.

Напоследък силните ми дни бяха много повече от слабите и сигурно можех да мина с традиционното адвокатско кожено куфарче. Но чантата ми харесваше и щях да продължа да я използвам. Имаше лого — планински хребет с думите „Куфарен град“, отпечатани върху хребета като надписа на Холивуд. Отгоре снопове небесни лъчи обхождаха хоризонта, за да подчертаят мечтателния символ на жадуване и надежда.

Мисля, че тъкмо логото беше причината да харесам чантата. Защото знаех, че Куфарният град не е магазин. А истински град. Лос Анджелис.

Лос Анджелис е град, в който всеки идва от другар де и никой не хвърля сериозно котва. Нещо като междинна спирка. Хора, привлечени от мечтата, хора, бягащи от кошмара. Дванайсет милиона души и всички готови да се впуснат нанякъде, ако се наложи. Образно, буквално, метафорично — както и да го погледнеш — всеки в Лос Анджелис вече си е приготвил куфара. За всеки случай.

Хлопнах багажника и се сепнах, понеже видях, че между моята и съседната кола стои някакъв мъж. Вдигнатият капак беше скрил приближаването му. Не го познавах, но виждах, че той знае кой съм. В ума ми изскочи предупреждението на Бош за убиеца на Винсънт и инстинктивно се настроих за борба или бягство.

— Господин Холър, може ли да поговорим?

— Кой сте вие и защо се прокрадвате между колите?

— Не съм се прокрадвал. Видях ви и просто дойдох. Работя в „Таймс“ и бих искал да поговорим за Джери Винсънт.

Поклатих глава и въздъхнах.

— Направо ми изкарахте ангелите. Не знаете ли, че са го убили в този гараж и че убиецът се е приближил до колата му?

— Извинявайте. Просто исках да…

— Не знам нищо по случая и трябва да тръгвам за съда.

— Но вие ще поемете неговите дела, нали?

— Кой ви каза?

— Нашият съдебен репортер е получил копие на заповедта на съдия Холдър. Защо ви е избрал господин Винсънт? Приятели ли бяхте?

Отворих вратата.

— Как се казвате?

— Джак Макавой. Отразявам полицейските разследвания.

— Браво, Джак. Но точно сега не мога да разговарям с вас за това. Ако искате, дайте ми визитката си и ще ви се обадя, когато мога да разговарям.

Той не извади визитка и по нищо не личеше, че разбира какво му казвам. Просто зададе нов въпрос.

— Съдията ли ви е забранила да говорите?

— Не, не ми е забранявала. Не мога да разговарям с вас, защото не знам нищо. Когато имам какво да кажа, ще го направя.

— А можете ли да ми кажете защо поемате делата на Винсънт?

— Вече знаете отговора на този въпрос. Назначен съм за негов заместник. А сега трябва да тръгвам за съда.

Седнах зад волана, но оставих вратата отворена, докато завъртах ключа. Макавой опря лакът върху покрива и се надвеси над мен, решен да ме уговори да му дам интервю.

— Вижте, трябва да тръгвам — казах му. — Бихте ли се отдръпнали, за да мога да затворя вратата и да изкарам този танк от паркинга?

— Надявах се да сключим сделка — каза той.

— Сделка ли? Каква сделка? Какво имате предвид?

— Ами… размяна на сведения. Аз имам връзки в полицейското управление, а вие — в съда. Нещо като двупосочна улица. Вие ми казвате какво сте чули и аз ви казвам какво съм чул. Имам предчувствието, че това ще е нещо голямо, така че събирам всяка възможна информация.

Вторачих се в него.

— Но информацията, която ще ми давате, няма ли да се появява във вестника на другия ден? Мога просто да изчакам и да я прочета.

— Не всичко стига до вестника. Някои неща не можеш да отпечаташ, даже да знаеш, че са верни.

И ме погледна така, като че ли ми съобщава страшна мъдрост.

— Имам чувството, че ще научавате информацията преди мен — предупредих го.

— Ще рискувам. Съгласен ли сте?

— Имате ли визитка?

Този път Макавой извади визитка и ми я даде. Хванах я между показалеца и средния си пръст и провесих ръка през волана. Вдигнах визитката и пак я погледнах. Реших, че няма да ми е излишно да получавам вътрешна информация по случая.

— Добре, съгласен съм.

Отново му махнах да се отдръпне, затворих вратата и запалих двигателя. Репортерът продължаваше да стои на пътя ми. Спуснах прозореца.

— Какво има?

— Само едно. Не искам да ви видя в други вестници или по телевизията да говорите неща, които не знам.

— Не се тревожете. Знам как стоят нещата.

— Добре.

Превключих на заден, но се сетих за нещо, натиснах спирачката и попитах:

— Близък ли сте с Бош, главния детектив по случая?

— Познавам го, но всъщност никой не е близък с Ивго. Даже партньорът му.

— Някакви подробности?

— Никакви.

— Иначе бива ли го?

— Да разкрива престъпления ли? Да, адски го бива. Води се за един от най-добрите.

Кимнах и се замислих за Бош. Човекът с мисия в живота.

— Пазете си краката.

И потеглих назад. Макавой ме извика точно когато превключвах на първа.

— Ей, Холър, страхотен номер.

Махнах с ръка през прозореца и потеглих надолу по рампата. Опитах се да си спомня кой от линкълните си карам в момента и какво пише на регистрационния номер. От времето, когато работех с пълно натоварване, ми бяха останали три лимузини „Таун Кар“. През последната година обаче ги бях използвал толкова нередовно, че трябваше да ги включа в ротация, та двигателите да не ръждясат. Част от стратегията ми за завръщане, предполагам. Колите бяха абсолютно еднакви, различаваха се само по номерата, и не бях сигурен с коя съм в момента.

Когато стигнах до кабинката на изхода и подадох билета си, видях до касата малък видеоекран. Показваше изгледа от камерата, монтирана на няколко метра зад колата ми — камерата, за която Сиско ми беше обяснил, че снима задната броня и регистрационния номер.

На екрана прочетох специалния си номер.

IWALKEM^[1]

Усмихнах се. Изпращах ги, да. Отивах в съда да се срещна за пръв път с един от клиентите на Джери Винсънт. Щях да му стисна ръката и после да го пратя право в затвора.