Майкъл Конъли
Сребърен куршум (26)

25.

Отидох в кабинета на Джоан Джорджети малко преди обедната почивка. Знаех, че ако съм там дори само минута след дванайсет, ще закъснея. Прокуратурата буквално опустяваше по време на почивката — служителите отиваха да похапнат на слънце и чист въздух извън съдебната палата. Казах на секретарката, че имам среща с Джорджети, и тя й се обади. После натисна един бутон и отключи вратата, за да ме пусне.

Целият под на малкия кабинет без прозорци на Джорджети беше задръстен с кашони, пълни с дела. Така беше в абсолютно всеки прокурорски офис, в който бях влизал, голям или малък. Тя седеше на бюрото си, скрита зад стена от съдебни искания и папки. Предпазливо протегнах ръка над стената и се ръкувахме.

— Как е, Джоан?

— Не е зле, Мики. А ти как си?

— Добре.

— Наскоро си получил много дела, научих.

— Да, не са малко.

Разговорът секна. Знаех, че с Маги са близки, но нямах представа дали бившата ми жена й е разказала за трудностите ми през последната година.

— Значи си тук заради Уимс, така ли?

— Да. До тази сутрин изобщо не знаех, че водя това дело.

Тя ми подаде папка с документи, дебела два пръста, и попита:

— Според теб къде е изчезнало делото на Джери?

— Мисля, че го е взел убиецът.

Тя се намръщи.

— Странно. Защо му е да го взима?

— Навярно неволно. Папката е била в куфарчето на Джери, наред с лаптопа му, и убиецът е взел всичко.

— Хммм.

— Е, има ли нещо необичайно в това дело? Нещо, което би могло да превърне Джери в мишена?

— Съмнявам се. Съвсем тривиална откачалка с оръжие.

Кимнах и попитах:

— Да си чувала нещо за федерален състав съдебни заседатели, които разследват щатските съдилища?

Джорджети свъси вежди.

— Защо им е да проверяват това дело?

— Не твърдя такова нещо. Известно време не бях в играта. Чудех се какво си чула.

Тя сви рамене.

— Само обичайните слухове. Всъщност като че ли винаги се води някакво федерално разследване.

— Да де.

Не казах нищо друго с надеждата, че тя ще ми разясни този слух. Само че прокурорката не го направи и стана време да продължа.

— Днешното заседание е за насрочване на дата за процес, нали? — попитах.

— Да, но предполагам, че ще поискаш отлагане, за да се ориентираш.

— Виж, дай да прегледам делото през обедната почивка и ще ти съобщя какви са намеренията ми.

— Добре, Мики. Но само за твое сведение, аз няма да се противопоставя на отлагане, като се има предвид случилото се с Джери.

— Благодаря, тренер.

Тя се усмихна — бях я нарекъл така, както й казваха нейните малки баскетболистки.

— Виждал ли си Маги напоследък? — попита Джорджети.

— Снощи, когато взех Хейли. Изглеждаше добре. Ти виждала ли си я?

— Само на баскетболните тренировки. Но тя обикновено седи на пейката, забила нос в някое дело. По-рано излизахме след тренировка с момичетата в „Хамбъргър Хамлет“, но в последно време Маги е страшно заета.

Кимнах. Двете бяха неразделни още от първия си ден в прокуратурата, една до друга нагоре по йерархичните стъпала. Конкурентки, но не помежду си. Ала времето лети и разстоянията постепенно разрушават всяка връзка.

— Е, ще взема доказателствения материал и ще го прегледам — казах. — Заседанието при Фридман е в два, нали?

— Да, в два.

— Благодаря ти, Джоан.

— Няма за какво.

Излязох от прокуратурата и заради обедната навалица се наложи да чакам десет минути, за да се кача в асансьора. Тъй като се качих последен, пътувах с лице на пет сантиметра от вратата. Мразя асансьорите повече от всичко друго в цялата съдебна палата.

— Ей, Холър! — повика ме някой зад мен. Не познах гласа, но беше прекалено претъпкано, за да се обърна и да видя кой е.

— Да?

— Чух, че си получил всички дела на Винсънт.

Нямах намерение да дискутирам работата си в асансьорна кабина, пълна с хора. Не отговорих. Най-после стигнахме долу и вратите се отвориха. Излязох и се обърнах към човека, който ме беше повикал.

Оказа се Дан Дейли, също адвокат, един от групичката колеги, с които от време на време ходехме на мачове на Доджърс и редовно пиехме мартини в „Четирите зелени полета“. Аз бях пропуснал последния сезон пиячка и бейзбол.

— Как си, Дан?

Ръкувахме се — признак за това колко отдавна не сме се виждали.

— Е, кого успя да подкупиш?

Каза го с усмивка, ала видях, че зад този въпрос се крие нещо. Може би малко завист, че съм поел делото Елиът. Всеки адвокат в града знаеше, че това са големи пари. Можеше да носи огромна печалба години наред — първо процесът и после обжалванията, след евентуално осъждане.

— Никого. Джери ме е включил в завещанието си.

Тръгнахме към изхода. Опашката на Дейли беше станала по-дълга и по-сива. Най-силно впечатление обаче правеше сложното й сплитане. По-рано не го бях забелязвал.

— Късметлия си — рече той. — Обади ми се, ако ти трябва помощник за Елиът.

— Той иска да го защитава само един адвокат, Дан. Никакъв отбор мечта, така каза.

— Е, тогава ме имай предвид като писач за останалите.

Това означаваше, че може да пише касационни жалби за всякакви присъди на новите ми клиенти. Беше си създал солидна репутация на експерт по обжалването с отлични постижения.

— Непременно — обещах. — Все още се запознавам с делата.

— Успех.

Излязохме и видях, че линкълнът ме чака до тротоара. Дейли отиваше в обратната посока. Казах му, че ще държим връзка.

— Липсваш ни в бара, Мик — подхвърли той през рамо.

— Ще се отбия — извиках в отговор.

Ала знаех, че няма да го направя, че трябва да стоя надалеч от такива места.

Качих се на задната седалка на линкълна — инструктирам шофьорите си никога да не слизат, за да ми отварят вратата — и казах на Патрик да ме закара до „Китайските приятели“ на Бродуей, да ме остави там и да отиде да обядва сам. Имах да чета и не исках да се разсейвам с разговори.

Влязох в ресторанта между първата и втората вълна клиенти и чаках за маса не повече от пет минути. Тъй като исках незабавно да се захвана за работа, веднага си поръчах свински пържолки. Знаех, че са страхотни, тънки като лист хартия и адски апетитни. Можех да ги ям с пръсти, без да откъсвам очи от документите по делото Уимс.

Разтворих папката, която бях получил от Джоан Джорджети. Тя съдържаше само копия на онова, което прокурорката беше предала на Джери Винсънт според правилата за доказателствения материал — главно доклади от шерифството, свързани с инцидента, ареста и проведеното следствие. Всички бележки, стратегии и защитни документи на Винсънт бяха изгубени с оригиналното дело.

Естествената изходна точка беше докладът за ареста, който включваше предварителното и най-схематично обобщение на случилото се. Както обикновено, всичко започваше с повикване на окръжния спешен телефон. От квартала до един парк в Калабасас се получили многобройни обаждания, съобщаващи за стрелба. Това било под юрисдикцията на шерифското управление, защото Калабасас се намира в свободната зона на север от Малибу и близо до западната граница на окръга.

В доклада се посочваше, че пръв на повикването се отзовал шериф Тод Столуорт. Той бил нощна смяна в участъка в Малибу и в 22:21 го пратили в квартала край Лас Вирхенес Роуд. Оттам го насочили към недалечния щатски парк Малибу Крийк, откъдето се чувала стрелбата. Щом лично чул изстрели, Столуорт повикал подкрепление и влязъл в парка да провери какво става.

В планинския парк нямало осветление и на входа имало надпис „Затворено след залез-слънце“. Столуорт потеглил по главния път и фаровете на патрулката осветили кола, паркирана на поляната пред него. Той включил прожектора и видял пикап със свален капак на каросерията. Отгоре й имало пирамида от бирени кутии и нещо като калъф за пушки, от който стърчали няколко цеви.

Шерифът спрял колата си на осемдесет метра от пикапа и решил да изчака пристигането на подкреплението. Свързал се по радиостанцията с участъка в Малибу, описал пикапа и тъкмо казвал, че не е достатъчно близо, за да прочете регистрационния номер, когато изведнъж се разнесъл изстрел и прожекторът над страничното огледало се пръснеш, улучен от куршум. Столуорт угасил останалите светлини в патрулката и пълзешком се скрил в храстите. По портативната си радиостанция повикал подкрепления и специализирания отряд за борба с тероризма.

Последвало тричасово патово положение — стрелецът бил скрит в гористия терен до поляната и многократно стрелял с оръжието си, но очевидно се целел в небето. Не пострадал никой. Не били повредени други автомобили. Накрая един от антитерористите успял да се доближи достатъчно до пикапа, за да прочете регистрационния номер, използвал мощен бинокъл за нощно виждане. Номерът ги отвел до името Ели Уимс, което на свой ред ги отвело до номер на мобилен телефон. Стрелецът отговорил още на първото иззвъняване и човек от специализирания отряд повел преговори.

Стрелецът наистина се оказал Ели Уимс, четирийсет и четири годишен бояджия от Ингълуд. В доклада за ареста се характеризираше като пиян, разгневен и със самоубийствени наклонности. По-рано същия ден жена му го изгонила от къщи и му съобщила, че е влюбена в друг мъж. Уимс потеглил към океана и после на север към Малибу, а оттам през планината към Калабасас. Видял парка и решил, че е добро място да спре пикапа и да пренощува, ала първо се отбил на една бензиностанция до магистрала 101 и купил голям стек бира. После се върнал в парка.

Уимс казал на преговарящия, че започнал да стреля, защото чул шумове в тъмното и се уплашил. Мислел, че стреля по бесни койоти, които искали да го изядат. Виждал червените им очи да светят в мрака. Заявил, че е стрелял по прожектора на първата пристигнала патрулка, защото се страхувал, че лъчът ще издаде мястото му на животните. Когато го попитали за изстрела от осемдесет метра разстояние, отговорил, че през първата война в Ирак се усъвършенствал като снайперист.

В доклада се съобщаваше, че Уимс е стрелял най-малко двайсет и седем пъти, докато шерифите били на местопрестъплението, и десетки пъти преди това. Впоследствие следователите събрали общо деветдесет и четири гилзи.

Онази нощ Уимс се предал едва когато бирата му свършила. Скоро след като смачкал последната празна кутия в ръка, казал на преговарящия, че ще размени една пушка за опаковка с шест бири. Отказали му. После заявил, че съжалява и е готов да сложи край на инцидента и всичко останало, като се самоубие и буквално си отиде с гръм и трясък. Преговарящият се опитал да го разубеди и продължил да поддържа разговора, докато двама антитерористи се придвижвали през пресечения терен към позицията на Уимс в една гъста евкалиптова горичка. Ала скоро преговарящият чул хъркане по телефона. Уимс бил заспал.

Качулките отишли там и Уимс бил заловен без нито един изстрел от страна на шерифите. Редът бил възстановен. Тъй като поел сигнала и първо стреляли срещу него, шериф Столуорт арестувал нарушителя, качил го в колата си и го закарал в участъка в Малибу.

Други документи в папката продължаваха сагата на Ели Уимс. Когато на сутринта след ареста му предявили обвинение, той заявил, че няма пари, и му назначили служебен защитник. Делото се задвижило бавно. Държали го в Централния мъжки затвор. Но после се появил Винсънт и предложил услугите си безплатно. Първата му работа била да поиска съдебнопсихиатрична експертиза за установяване вменяемостта на клиента. Искането било удовлетворено и това още повече забавило делото, защото Уимс бил отведен за деветдесет дни в щатския стационар в Камарио.

На заседанието, насрочено за два часа при съдия Марк Фридман, трябваше да се определи дата за процеса и часовникът на делото отново щеше да затиктака. Всичко това беше формалност за мен. Трябваше ми само един прочит на документите, за да разбера, че няма да има процес. Всъщност на днешното заседание щеше да се посочи период, през който да договоря сделка за клиента ми.

Случаят беше съвсем банален. Уимс щеше да се признае за виновен и сигурно му предстояха една-две години затвор и психиатрично лечение. След като се запознах с материалите, имах само един въпрос: защо Винсънт изобщо е поел това дело? То не приличаше на делата, с които обикновено се беше занимавал, с платежоспособни или прочути клиенти. Като че ли не представляваше и кой знае какво предизвикателство. Беше си съвсем тривиално и престъплението на Уимс даже не можеше да се нарече необикновено. Чудех се дали не го е поел просто за да покрие квотата от задължителни безплатни услуги. Но в такъв случай той щеше да намери нещо по-интересно, което да му се изплати по друг начин, например с реклама. Делото Уимс отначало беше привлякло медийно внимание, заради публичното зрелище в парка. Но когато се стигнеше до процес или сделка, всичко това най-вероятно щеше да прелети ниско под медийния радар.

Следващата ми мисъл беше, че е възможно Винсънт да е открил някаква връзка с делото Елиът.

Ала при пръв прочит не бях успях да я забележа. Имаше две евентуални връзки — инцидентът с Уимс се беше случил по-малко от дванайсет часа преди убийството във вилата на плажа и двете престъпления попадаха под юрисдикцията на шерифския участък в Малибу. Само че тези връзки не издържаха по-задълбочен анализ. От географска гледна точка, изобщо не бяха свързани. Убийствата бяха станали в къщата на плажа, а пиянската стрелба на Уимс — далеч навътре в сушата, в окръжния парк от другата страна на планината. Доколкото си спомнях, нито едно от имената в делото Уимс не се споменаваше в материалите по делото Елиът, които бях прегледал. Инцидентът със стрелеца се беше случил по време на нощната смяна, а убийството на Мици Елиът и Йохан Рилц — на дневната.

Не се сещах за никаква конкретна връзка и ядосано затворих папката, без да съм намерил отговор на въпроса. Погледнах си часовника и видях, че трябва да се връщам в съдебната палата, ако искам да ми остане време да се срещна с клиента си в килията преди заседанието в два часа.

Обадих се на Патрик да дойде да ме вземе, платих обяда и излязох на тротоара. Разговарях по телефона с Лорна, когато линкълнът спря до мен. Скочих отзад.

— Сиско видя ли се вече с Карлин? — попитах я.

— Не, срещата им е в два.

— Предай му да го попита и за делото Уимс.

— Добре, какво по-точно?

— Да го попита защо Винсънт го е поел.

— Смяташ, че са свързани ли? Елиът и Уимс?

— Да, обаче не виждам връзката.

— Добре, ще му предам.

— Нещо друго?

— Засега не. Търсят те много журналисти. Кой е този Джак Макавой?

Името ми звучеше познато.

— Не знам. Какъв е?

— Репортер от „Таймс“. Обади се адски ядосан, че не си го потърсил, каза, че си му обещал изключителни права.

Сега вече си спомних. Двупосочната улица.

— Не се тревожи, и той не ми е давал никаква информация. Нещо друго?

— От Съдебната телевизия искат да поговорите за Елиът. Ще отразяват на живо целия процес като главна тема и се надяват да го коментираш ежедневно в края на всяко съдебно заседание.

— Ти какво мислиш, Лорна?

— Това е нещо като безплатна реклама в национален ефир. По-добре приеми. Казаха, че процесът щял да получи собствено лого в долния ъгъл на екрана. „Убийство в Малибу“, така го наричат.

— Тогава е уредено. Друго?

— Ами, докато сме на тази тема, преди седмица получих съобщение, че договорът ти за реклама на автобусните спирки изтича в края на месеца. Щях да го подмина просто така, защото нямаше пари, но сега ти се върна на работа и вече имаш. Да го подновим ли?

През последните шест години пусках реклами на автобусни спирки в стратегически избрани райони с висока престъпност и оживен трафик. Въпреки че не бях работил една година, спирките все още генерираха постоянен поток от обаждания, които Лорна пренасочваше.

— Договорът е двегодишен, нали?

— Да.

Бързо взех решение.

— Добре, поднови го. Нещо друго?

— Това е всичко при нас. А, чакай. Още нещо. Днес идва собственичката на сградата. Представи се като брокер наеми, което просто е модерен термин за хазяйка. Иска да знае дали ще задържиш кантората. Смъртта на Джери може да прекрати договора, ако пожелаем. Имам чувството, че за наемане на офис в сградата се чака на дълга опашка и това е възможност за повишаване на наема на следващия адвокат, който се настани тук.

Погледнах през прозореца на линкълна — минавахме по надлеза на магистрала 101 и се връщахме към центъра. Видях новопостроената католическа катедрала и зад нея — стоманената концертна зала на Дисни: отразяваше слънцето и излъчваше топло оранжево сияние.

— Не знам, Лорна, харесва ми да работя на задната седалка. Никога не ти доскучава. Как мислиш?

— Не ми допада особено всяка сутрин да се гримирам.

Което означаваше, че обича да работи в апартамента си, а не всеки ден да се приготвя и да ходи в кантората. Както обикновено, бяхме на една и съща страница.

— Тема за размисъл — казах. — Не се налага да се гримираш. Над главата ти няма друг офис. Не се бориш за място в гаража.

Тя не отговори. Решението оставаше за мен. Погледнах напред и видях, че сме на една пряка от съдебната палата.

— По-късно ще поговорим за това. Трябва да слизам.

— Добре, Мики. Успех.

— И на теб.