Костас Варналис
Диктаторите (5)

ЛУКУЛ
РИМСКИЯТ КСЕРКС
108–58 г. пр.н.е.

А сега започваме портрета на един друг римски политически деец от онази епоха — на Лукул.

Луций Лициний Лукул (108–58 г. пр.н.е.) е известен с приказните си богатства. Същински азиатски монарх. И затова съвременниците му го нарекли „римския Ксеркс“, сиреч Ксеркс, облечен в римски дрехи.

Имал наистина несметни богатства, но пък и умеел да ги пилее с царска ръка. Това негово прахосничество направило името му историческо. Когато казваме „лукуловско угощение“, разбираме разкошно угощение, на което има и от пиле мляко! Но ако на тези негови угощения наистина не е имало от пиле мляко, то е имало от пиле език, както ще видим по-нататък.

Действителността на неговото великолепие надхвърля границите на въображението. Защото въображението на простосмъртните няма мерило, с което да направи сравнение, за да си представи разточителството на Лукул. Един такъв човек, който, за да си направи удоволствието, разхищавал по цели състояния всеки път, не е трудно да разберем, че бил човек егоист, суров, безмилостен и груб материалист. Но това, което не бихме допуснали, е фактът, че Лукул е бил един от най-образованите хора и един от най-големите ценители на изкуството на своето време — но само за себе си!

Ала къде и как се сдобил с несметните си богатства? Не ги получил в наследство от баща си! Натрупал ги сам, с личните си способности, както са ги трупали тогава и ги трупат всякога крезовците по метода „в мътна вода риба се най-лесно лови“. Стига само да има „мътна вода“ или пък да умеят да я правят.

Баща му бил осъден за кражба, а майка му нямала много добро поведение.

От такива родители явно нямало какво да наследи. Но Луций бил момче с бъдеще. И богатството си, както казахме, спечелил сам, като всички „новобогаташи“ от „блестящата“ епоха! Спечелил го като политически деец и управител на провинции и най-вече като ръководител на военни операции. Всичко това означава плячкосване и ограбване на държавната хазна и на чуждите народи!

Лукул бил най-користолюбивият от всички тези политико-военни негови съвременници, и следователно най-големият аристократ разбойнически главатар. Във войната срещу Митридат, цар на Понт, и Тигран, цар на Армения (74–66 г. пр.н.е.) единствената му цел била да завземе богатите азиатски градове, тоест съкровищата на богатите граждани.

А Плутарх, който явно му симпатизира (Плутарх е историк римофил), го определя като „човеколюбив и добър по природа“.

Лукул бил красив мъж и голям оратор. И нещо рядко за оратор, умен. Говорел и пишел на гръцки със същата лекота, с която говорел и пишел на латински. Най-ценното у Лукул било благоразумието му и късметът му. Както казва Плутарх, щастието го следвало навсякъде и „съвместно с него ръководело“ всичко. Високомерен и себелюбив, презирал всички и считал всички за нищожества. Не правел компромиси нито с равните нему, нито пък ласкаел войниците си. Ненадминат опортюнист, съумял да натрупа пари, без да дава сметка никому — не изтървал този прекрасен, изгоден случай.

Лукул, както казахме, практичен и здраво стъпил на земята римлянин от онази епоха, се постарал да използува изгодната митридатска война, за да си изгради здрава база: да заграби колкото се може повече богатства и да ги задържи за себе си, а не като онзи романтик Емилий Павел, човек от старата школа, който предавал всичко, което заграбвал, по цели коли със съкровища, на държавната хазна. Не гледал толкова да побеждава вражеските войски, колкото да завладява богати градове. И затова се придвижвал напред предпазливо и бавно. Ами че как да се движи по-бързо, натоварен с толкова плячка! Накрая войниците му носели на гръб огромни богатства. А в Рим противниците му (и те бъдещи или бивши плячкаджии!) го обвинили открито, че от „користолюбие и властолюбие протака войната; завладял почти цяла Азия: Витиния, Понт, Палестина, Галатия и Армения чак до река Фасис (в Южен Кавказ). Ограбил дворците на Тигран, сякаш са го пратили да дере до голо царете, а не да воюва срещу тях…“

Тези обвинения не били несправедливи! Лукул действително бил един от най-големите римляни-грабители, най-добре организираният и никога не се занимавал с грабеж на дребно; напротив, той бил плячкаджия от голям калибър, както по-късно Атила, с тази разлика, че не бил Атила-варваринът, а Атила… с ръкавици!

Нека видим сега как е започнал политическата и военната си кариера. Когато починал управителят на Киликия Октавий, мнозина искали да вземат тази богата провинция и ласкаели Цетег, най-силния политически деец по онова време. Този Цетег водел живот, изпълнен с безсрамия и произволи и други подобни позорни неща.

Лукул не считал самата Киликия, такава каквато била, за някаква голяма плячка, достойна за апетита му и грабителските му способности. Или всичко, или нищо! Но все пак трябвало да почне отнякъде! Искал да вземе Киликия, защото се падала близо до Кападокия. И разчитал, при това правилно, че Сенатът ще възложи на него да води войната срещу Митридат, която Сула оставил незавършена. А тази война била много… сочна!

И така Лукул направил всичко възможно, използувал всички средства, законни и незаконни, за да сложи ръка на Киликия. Той, а не друг, трябвало да вземе тази провинция. „И се видял принуден — казва моралистът Плутарх — да извърши нещо, което не било нито честно, нито достойно за похвала“, но това нещо му помогнало много в постигането на целта. По онова време в Рим живеела една жена, прочута с красотата и кокетството си, на име Преция. Животът й съвсем не бил по-добър от живота на явните хетери, ала понеже имала много влиятелни „покровители“, които използувала, за да прави разни политически услуги на приятелите си, Преция станала силен политически фактор.

Един от любовниците й бил и самият Цетег, който тогава се намирал на върха на силата и славата си и „водел и управлявал държавата“. Ала пък Цетег го управлявала Преция, следователно Преция управлявала Рим! Нищо не ставало, без Цетег да го желае, сиреч без да го желае Преция!

С подаръци и ласкателства Лукул успял да спечели покровителството на тази именно красива, сладострастна и всемогъща жена. И Цетег веднага от враг се превърнал в приятел на младия човек и станал негов ласкател и покровител — и му харизал Киликия! И само това ли? Заедно с тази тлъста баница, Киликия, Сенатът го натоварил и с ръководството на войната срещу Митридат. Мечта!

И така „облеченият в тога римски Ксеркс“ — Xerxes togatus — дължи трона си на тогавашната мадам Помпадур!

Митридат Велики знаел гръцки, както и Лукул. Но в областта на езиците надвишавал далеч своя противник. Знаел двадесет и два езика — езиците на всички народи на Изтока. Ала азиатският монарх си намерил майстора. Римският Ксеркс се показал по-голям азиатец от коронования варварин!

Този път Митридат се бил съюзил със зет си Тигран, царя на Армения. И нахлул във Витиния със 120 000 пехотинци и 16 000 конници. Всички градове не само във Витиния, но и в цяла Мала Азия разтваряли с готовност вратите си пред него. Дотегнала им била безмилостната тирания на римляните. Искали да се отърват и от управителите на провинциите, които ги управлявали „бащински“, и от двата вида харпии, които ръфали месата им: римските бирници и лихвари.

Малоазийските градове били до такава степен опустошени от римските кожодери, че когато ги превзел, сам Лукул ги съжалил за хала им — навярно защото управителите, бирниците и лихварите не оставили нищо за него!

Дотогава през повечето страни на Западна Азия били преминали разни римски плячкаджии, последният и най-големият от които бил Сула. Като практичен човек Лукул избрал „да нахлуе“ в непокорени страни, за да намери богатствата им непокътнати и първи да им обере каймака! Сула, както знаем, минал преди това през повечето от тези области на Азия и „прочистил“ страни и градове от всичко, което имали. Както сигурно читателите си спомнят, той грабел не само вещи и роби, но и принуждавал местните жители да дават подслон, да хранят и да дават пари за харчлък на войниците му. А освен това наложил на нещастните азиатци глоба от 20 000 таланта, близо шест милиона златни лири!

След такова безмилостно дране (тази била главната цел на войните и завоеванията на Рим) „нечувани и невиждани станали теглата на Азия“, която бирниците и лихварите ограбвали до такава степен, че обикновените хора се принуждавали да продават момчетата си и красивите си момичета, за да платят дълговете си, а знатните продавали статуите, картините и дори даровете в храмовете, докато накрая продавали и себе си в робство!

Ала преди да стигнат до този ужасен край и знатните, и обикновените хора трябвало да преживеят още по-големи тегла. Римската власт хващала длъжниците и ги затваряла. А в затвора ги подлагали на мъчения, изкълчвали им ръцете и краката, слагали ги да стоят през лятото на слънце, а през зимата ги заравяли до шия в кал. Така че, когато накрая римските управници ги продавали като роби, робството им се струвало избавление!

Искате ли сега още една ужасна подробност? Двадесетте хиляди таланта, които жителите броили на Сула, били взети в заем — тъй като хората нямали пари — от римските и местните лихвари. А на тях изплатили сумата два пъти. С други думи, глобата станала 40 000 таланта! Действително римските завоевания били „златен Пактол“!

Лукул уреждал покоряването на градовете не с война, а със споразумения. По този начин докопвал сам целия откуп, кръв не се проливала, унищожаване на блага нямало — но войниците му мърморели. „Войниците — казва Плутарх — негодували срещу Лукул, задето превземал всички градове със споразумения, а не със сила и не давал и на тях възможност да се възползуват от оплячкосването им!“

Ала и самите му войници, когато им се явявал изгоден случай, предпочитали да грабят, вместо да воюват. Веднъж Лукул преследвал Митридат, който бягал на кон, почти сам. Малко оставало вече, за да го заловят в плен. Но тъкмо тогава между Митридат и римляните попаднало едно муле, натоварено със злато. Римските войници се нахвърлили на товара и зарязали Митридат, който се спасил.

Но заловили „частния секретар“ на царя, Калистрат. Лукул заповядал да го доведат веднага при него. Но войниците го претърсили за всеки случай и намерили скрити в пояса му 500 златни монети. Взели му парата и си я поделили, а него убили.

— Какво да ти донесем? Трупа му ли? Секретарят падна убит!

Лукул разбрал, че е попрекалил — все той да ограбва всичко и да не дава на войниците си да правят същото — и затова им разрешил да оплячкосат лагера на Митридат, изоставен от понтийския владетел, който успял да избяга на чужд кон.

Понеже не ни интересуват военните дела на римляните, а само политическата им поквареност, отминаваме как „човеколюбивият и добър по природа“ Лукул на Плутарх победил Митридат и Тигран, но и как войниците му отказали да продължат преследването на врага. А този, който разложил дисциплината на войската, бил не друг, а самият шурей на Лукул, Поплий Клодий, за когото хората разправяли, че бил любовник на сестра си.

— Какво печелим ние от тези походи? — казвал той на войниците. — Съпровождаме претоварените със злато и скъпоценни камъни коли и камили на Лукул…

Но в Рим и други плячкаджии искали да заемат мястото на Лукул, за да сварят на свой ред да се награбят. И Сенатът отзовал Лукул.

А Лукул, след като си устроил един величествен триумф, зарязал и политиката, и онази „развратна и коварна жена“, оттеглил се и се отдал на насладите на живота. Разточителството и великолепието му не се поддавали на описание. Дворците, които издигал, градините, които устроил по крайбрежието и по разни хълмове, каналите и къщите му сред морето, статуите и картините му предизвикали възхищение у съвременниците му и у потомците им — и именно затова го нарекли „облечения в тога Ксеркс“. „Пилеел без сметка — казва Плутарх — богатствата си, които спечелил блестящо през походите си!“