Костас Варналис
Диктаторите (15)

НЕРОН
37–68 г. от н.е.

Разтваряме широко двете крила на вратата на Историята, за да влезе, държейки кормилото на света и китарата на Аполон, „звярът“ от Апокалипсиса, коронованият майцеубиец, братоубиец и кръвосмесител, „Аполон и Хелиос“ — Нерон Клавдий Цезар Друс Германик.

Той е гордостта на аристократичния Рим, върхът на неговите „добродетели“, цветът на „цивилизацията“ му.

Нерон дошъл на бял свят наопаки, сиреч не с главата напред, а с краката. Това било счетено за лошо знамение. Трона си взел чрез убийство — майка му Агрипина отровила своя чичо и мъж Клавдий със съдействието на сина си.

Тъй като бил голям чревоугодник, Клавдий много обичал редките мезета. След като осиновил Нерон и нямала вече нужда от стария, Агрипина му поднесла едно ястие, което Клавдий много обичал — гъби. Но добрата му съпруга се погрижила гъбите да бъдат отровни. И тъй го изпратила безславно на другия свят. Човекът, който живеел само чрез корема си и за корема си, умрял от корема си.

 

Първата работа на Агрипина, след като мъжът й издъхнал, била да затвори Британик в една от стаите на двореца, за да не й създаде неприятности. Той можел да се яви като законен наследник на престола.

Трябвало първо синът й Нерон да бъде провъзгласен за император от преторианците, а сетне Сенатът да утвърди свършения факт. Затова именно заключила Британик — да не би да се измъкне и превари да отиде първи при преторианците и Сената.

Така и станало. Преторианците провъзгласили Нерон за император, а Сенатът утвърдил този избор. И така надеждният шестнайсетгодишен младеж, който имал желязно здраве, солидно образование и всички пороци на Ахенобарбовия и Юлияновия род, станал император на 13 октомври 54 година.

Но работите не се развили така бързо, както ги разказваме.

Много интересен е новият зловещ фарс, който Агрипина изиграла в този случай и който е не по-малко сатанински от другия — изигран съвместно с Нарцис и Палас за сметка на Клавдий и Месалина.

Клавдий, благодарение на усърдието на съпругата си, заминал за другия свят на 12 октомври. Агрипина се погрижила да запази смъртта му в тайна. Никой да не узнае за нея!

Когато на следния ден слънцето изгряло над световната столица, Клавдий си почивал неподвижно в леглото. Спокойствие царяло в двореца и в града. Никакво движение не се забелязвало по коридорите на императорските палати. Бурий, началникът на преторианците, бил поставил стражи на всички изходи.

Тогава оповестили, че височайшият владетел е тежко болен и никой не бива да го безпокои. Агрипина и останалите заговорници пратили писмо до Сената — който се събирал същия ден, — с което молели „patres conscripti!“ да дадат нареждане на консулите и на жреците да отправят молитви към вечните богове за здравето на височайшия господар, за бързото му оздравяване!

А той бил още от предния ден покойник!

 

И за да не се породи никакво подозрение, че нещо изключително се е случило на Палатинския хълм и на света, изправили мъртвеца и го подпрели седнал с възглавници, нашарили лицето и устните му с ярки бои и поканили една театрална трупа да даде представление в стаята на „болния“, за да го поразвлече, тъй като бил много притеснен, горкият.

Артистите влезли в стаята и почнали да танцуват и да пеят пред леглото. А „болният“ ги гледал с широко отворените си стъклени очи. В един ъгъл на стаята свирел оркестърът — зурни, китари, цимбали и тъпани — леки и весели мелодии, за да повдигне настроението на… умрелия!

Преданата му съпруга час по час се приближавала до него, навеждала се над лицето му и го запитвала мило с най-нежната си усмивка на уста:

— Доволен ли си?

Подобна комедия се разигравала и по улиците. Час по час дворцови служители залепяли по стените „бюлетини“ за развитието на болестта на императора и осведомявали обществеността, че организмът на височайшия владетел на света се бори храбро с болестта.

Тази комедия продължила от сутринта чак до обяд, за да има време, както вече отбелязахме, убийцата Агрипина да подготви провъзгласяването на сина си за император от войската и утвърждаването на този избор от Сената.

До обяд Нерон станал император. И когато вечерта дежурният офицер се явил при новия господар на света да поиска нощната парола, щастливият император, който знаел кому дължи престола си, отвърнал:

— „Най-добрата майка!“

 

Той бил среден на ръст, казва ни Светоний, кожата му обсипана с лунички, тялото му нечисто, косите му кестеняви, а чертите му, взети поотделно — по-красиви от физиономията му.

Имал сини и късогледи очи, дебел врат, голям корем, тънки крака и желязно здраве. Въпреки крайните си злоупотреби във всяко отношение, почти никога не легнал болен. Само три пъти през живота си се почувствувал неразположен, и то много леко, така че не престанал нито да яде, нито да пие.

Не отдавал никакво значение на облеклото си. Представял се пред хората с кърпа на врата, без колан и бос.

Това е външният му портрет. Ала и вътрешно не бил по-различен. И вътрешно бил нечист, нехаен, безсрамен. Имал обичай да казва:

— Никой не е чист. Но всички крият това. А аз не го крия…

И така Нерон развратничел и вършел престъпления без никакви задръжки и предпазливост, и без лъжливи основания за пред очите на хората. Но и поданиците му не били по-добри от господаря си. Само че не били императори, сиреч безотговорни, неприкосновени и свещени, та по такъв начин да могат да вършат мерзостите си така открито, както императора им. Не всеки би могъл да има подобна „свобода“ в същата степен!

Нерон притежавал по рождение всички пороци на Юлиянския род чрез майка си и тези на Ахенобарбовци — чрез баща си. Бил жесток, безнравствен, маниак, разсипник и артист.

През първите години на царуването си се стараел да прикрива слабостите си, докато се закрепи на трона и спечели любовта на народа като „благ господар“. Щом се възкачил на престола и почнал щедростите. Раздал по 400 сестерции на всеки гражданин, намалил данъците и възнагражденията на доносниците. По такъв начин, от една страна, облекчил народа, защото именно той плащал данъците, а от друга, задоволил и аристократите, защото доносите засягали най-вече тях.

 

Младият император бил луд за жени и зрелища — нали бил юноша още. И като всички свои предци имал слабост към литературата и изящните изкуства.

През неговото царуване цялата аристокрация гуляела. Императорът давал тон. Синът на Агрипина застанал начело на „модерните“, на гуляйджиите от покварената младеж, които презирали всякакъв нравствен принцип и най-вече — героичното минало на републиката.

Смятал се за голям поет, за голям трагически актьор, за голям състезател на надбягване с колесници и голям борец. Но най-вече — за голям певец. Не се стеснявал да се явява пред очите на поданиците си в публичните състезания и да се домогва с всички средства до венеца на победителя — със заплахи, с подкупи, с организирани платени клакьори. Борел се, пеел и се надбягвал с колесница с всички.

Докарал от Александрия специалисти — организатори на клакьорите. Обучил пет хиляди яки плебеи — научил ги как да ръкопляскат силно. Поставил ги „под заповедите“ на аристократи от най-висшата обществена прослойка — конниците, и ги пръскал из целия театър, за да дават сигнал за ръкопляскания на предварително определени сцени от представлението. И при всеки отделен случай ръкоплясканията имали различен ритъм.

Нерон пял за първи път в Неапол. Защото там имало много гръцки колонисти, а също така и търговци и моряци от Александрия, които разбирали от изкуство и щели да му ръкопляскат. Той бил прав. След този първи опит, престрашил се и решил да отиде в Гърция, за да покаже таланта си и там.

— Само гърците разбират от изкуство и състезания — казвал той.

И действително Нерон вземал твърде на сериозно многобройните си дарования и изкуството си. Смятал, че много по-голямо нещо е да си човек на изкуството, отколкото да си император. Затова имал обичай да казва:

— Ще се откажа от трона, за да се отдам на изкуството!

Или:

— Ако някога загубя трона и богатството си, ще преживявам от… китарата си!

И тъй като бил, значи, голям музикант, поет, актьор, водач на колесница и борец и единствено гърците ценели изкуството и телесната сила, решил да отиде в Гърция, за да „пожъне лаври“.

През есента на 6-а година взел със себе си много от своите царедворци и голям брой обучени клакьори, качил се на кораб и потеглил за Гърция.

Спрял първо в Касиопе на остров Корфу, където пял пред народа и бил възнаграден с бурни ръкопляскания от тогавашните корфуанци, които доста си били изпатили преди немного години от Антоний и Октавиан. След това се отправил за западен Пелопонес и отишъл в Олимпия!

Кой? Господарят на Гърция!

И заповядал големите панелински игри да се състоят още същата година, за да участвува в тях! А сетне взел да обикаля из всички по-големи градове на Пелопонес — пеел и всеки път обирал лаврите!

След всяка победа на императора глашатаят извиквал:

— Императорът Нерон спечели наградата в това състезание за слава на римския народ и на света, който принадлежи нему!

Щом като светът имал такъв господар, а римският народ — такава слава, човешкото достойнство било излишно — а и Нерон го бил потъпкал.

Той останал толкова доволен от приема, оказан му от гърците в Пелопонес и от безбройните лаврови венци, които спечелил, че в Коринт, където се провеждали Истмийските игри, за да изрази благодарността си към пелопонесците, извикал със силния си глас пред насъбраното множество:

— От днес обявявам Ахея (Пелопонес) за свободна!

Това означавало, че отсега нататък пелопонеските градове нямало да плащат данък на императора.

Но такава свобода, дадена от един щур човек само защото така му било скимнало в момента, нямала стойност. Защото някой друг щур би могъл по-късно да я отнеме. Така и станало. За жалост, от опита на вековете, дето има една дума, знаем, че свободата не се подарява — тя се извоюва.

 

Това орезиляване на императорското звание, това разточително пръскане на пари се харесвали на римския народ, който искал само безплатно хляб и зрелища.

Но разните убийства на Нерон, които ще разгледаме след малко, ограбването на имуществата на богатите и разпуснатите му нрави, били добър предлог за враговете му, който те използували, за да подготвят падането му. Впрочем той отсъствувал дълги месеци от столицата, нещо, което дало възможност на враговете му — сиреч, на претендентите за трона — да действуват тайно срещу него. Наричали го безсъвестно чудовище, което иска да бъде равно на Аполон в музиката, на Хелиос в надбягването с колесници и на Херкулес в борбата!

Той бил толкова изкуфял, че когато се завърнал в Италия, отрупан с лаврови венци от победите си в Олимпийските, Истмийските и Немейските игри, събарял част от стените на всеки град, в който влизал, защото такъв обичай имали гърците, та сринал дори и стените на Неапол и Рим. А народът пощурявал от възторг, че има за император такъв левент, песнопоец и пехливанин!

Буйна, необуздана и покварена природа, Нерон не се отдал изведнъж на всичките си слабости и пороци, сиреч още щом се възкачил на престола, а полека-лека и малко по малко, както казва Светоний. „И никой не бива да се съмнява — пише Светоний, — че тези слабости на императора не се дължели на възрастта му, а на характера му.“

Когато се мръквало, слагал си шапка и фалшива брада и излизал с компанията си, с „неподражаемите“, по улиците, както Месалина, когато се мръквало, си слагала руса перука, намятала се с широк плащ и отивала в бардаците.

Заедно с компанията си императорът влизал в народните кръчми; там всички се напивали, трошели каквото им попадне и… крадели!

При едно от тези нощни скитания на Нерон с компанията му из сокаците на Рим шумните младежи веднъж срещнали един сенатор с жена му. Тайфата закачила съпругата му. Сенаторът, който бил силен човек, сграбчил императора и го направил на пух и прах. За малко не му изкарал едното око. Този случай накарал Нерон да поумнее и да прекъсне този род шеги, за да прави… още по-лоши!

 

Но нека спрем за малко тук, за да си спомним за „най-добрата майка“, майката на Нерон. Агрипина съвсем не турила на трона сина си, за да управлява той, а самата тя — да трупа пари (била страшно сребролюбива!) и да развратничи. Защото сега, след като постигнала целта си да направи сина си император, Агрипина пратила по дяволите цялата си фалшива добродетелност, зад която някога се прикривала, за да спечели уважението на аристокрацията и на народа за себе си и за сина си — хората биха казали, че каквато е майката, такъв е и синът! — и го ударила на любов!

Но, за да подсили моралния си авторитет, а така също и авторитета на младия император, успяла да издействува Сенатът да обяви мъжа й за бог! Тогава всеки би казал:

— Каква велика, каква знаменита… съпруга!

Но и това не било достатъчно. Поискала да издигне храм на… бог Клавдий.

Но младежите от онази епоха, а пък и самият Нерон, не вярвали на богове. Смеели се и се присмивали на Агрипина, задето обожествила… малоумния си съпруг! Нерон и компанията му се смеели и се подигравали и с покойния Клавдий.

— Представяш ли си как слабоумният и треперещ Клавдий ще се представи на другите богове като равен с тях!

И тогава учителят на Нерон, Сенека, седнал и съчинил една сатира, „Отиквяване“, която била прочетена на римската тълпа през време на Сатурналиите, твърде разпуснати празненства, които ставали всяка година на 16, 17 и 18 декември.

Тук ще дадем кратко съдържание на тази сатира, която е остроумно и хубаво написана и представлява един от шедьоврите на римската литература, защото от нея научаваме много неща за психологията и манталитета на римската аристокрация от I век на нашата ера.

Сатирата почва със смъртта на Клавдий — как старикът бере душа в леглото си. Край него е застанала Клото, орисница, която отрязва с ножица нишката на живота. Хермес я пита:

— Защо не режеш нишката?

— Защото има още много народи, които чакат да получат права на римски граждани.

Но Хермес настоява и Клото — кръц! — отрязва нишката. И Клавдий веднага застава пред небесните врата, а боговете, като го виждат, се смайват.

— Кой е този старик с бели коси, дето си влачи краката, дето главата му се люшка наляво-надясно, а езикът му заеква и съска като език на тюлен?

Изпращат отракания Херкулес да поговори с него. Херкулес му заговорва на гръцки. Но Клавдий, както и цялата римска аристокрация, знаел отлично да говори и пише на гръцки.

— Прочели ли сте моите произведения? — пита Клавдий, зарадван, че и боговете знаят гръцки.

Херкулес се учудва. И тогава богиня Терма — Сенека избягнал да спомене за отровата, която Агрипина дала на мъжа си — обяснява на Херкулес:

— Този е един идиот!

Клавдий се ядосва:

— Заповядвам да обезглавите тази арогантна личност!

Но никой не се помръдва.

И тогава Клавдий разбира, че грубостта не минава пред гръцките богове, че боговете не са… освободени роби, които изпълняват безропотно заповедите му, и започва да им се подмилква. Ала обожественият Август не желае боговете да приемат в своя кръг един идиот и убиец.

— Тоя не може да каже две свързани думи. Избил е стотици хора. Не е достоен да стане бог. Кой ще му се кланя на него? Кой ще вярва в него? Ако направите бог един такъв субект, тогава никой смъртен няма да ви счита вече за богове!

— Отведете го в ада! — заповядват другите богове.

Хваща го тогава Хермес под ръка и поемат пътя към ада. Този път минавал над Форума в Рим. Поглежда Клавдий отгоре, отвисоко и вижда, че римският народ танцува от радост и възторг.

— Какво става тук? — пита Клавдий.

Двамата пътници се спират да погледат зрелището. И чуват как радостни… оплаквачки нареждат:

— Оплаквайте героя, който съдеше и отсъждаше, след като изслушваше само едната страна, или дори никого! Оплаквайте го стихоплетци (poetae minores), защото кой ще ви чете в бъдеще?

Клавдий изпада във възторг, когато чува тези венцехваления… но Хермес го побутва:

— Върви!

И го отвежда насила в ада. Пред вратата на ада Клавдий вижда Цербера и се уплашва. Това черно триглаво чудовище не прилича никак на неговото малко домашно кученце. Но все пак събира целия си кураж и извиква:

— Аз съм Клавдий! Аз съм императорът Клавдий!

Скоро се появяват Месалина и Нарцис, а зад тях всички жертви на покойната императрица и покойния император.

— О! Любимите същества! — извиква Клавдий. — Как я карате тук?

Но един демон от ада го прекъсва гневно и му казва:

— Представи се бързо на Аяк (един от тримата съдници на ада).

Там за голямо свое изумление Клавдий чува, че го обвиняват в убийството на 30 сенатори, 315 „конници“ и безброй хора от народа.

Клавдий се опитва да се защити, но съдът не му позволява. Осъжда го, без да му даде възможност да се защити, точно както и той е осъждал своите поданици, без да ги изслушва. И го осъжда да разбърква вечно зарове във една кожена чаша без дъно!

Но в този миг се появява Калигула.

— Къде го водите? Той е мой слуга! Хиляди пъти съм го ритал по задника!

Тогава Аяк предава Клавдий на Калигула, който го назначава за писар на един свой освободен роб.

Тази сатира страшно разгневила Агрипина и я настроила срещу Сенека и Нерон. Това осмиване на съпруга й, когото и самата тя считала за идиот, това опетняване на обожествяването на императорите било опасно за авторитета на върховната власт.

Знаела, че съпругът й е извършил много убийства заради нея. Следователно сатирата осмивала и самата нея. И навярно Агрипина направила много остри забележки на лекомисления си син — и не само това било причина за неразбирателството между властната майка и гуляйджията император.

 

В началото на „кариерата“ си Нерон гледал твърде несериозно на ролята си. Оставял майка си да управлява, а той само гуляел — хлапашка му работа! Бил, значи, човек на плътските наслади! Още в детската си възраст бил много впечатлителен. Веднъж му се случило да види как конете на една кола се подплашили и робът, който ги карал, загинал. Нерон почнал да трепери и да плаче. А майка му, тигрицата Агрипина, изтичала при него и го дръпнала рязко.

— Не те ли е срам — казала му тя — да се страхуваш от такива неща и дори да… съжаляваш един роб?

Полека-лека обаче почнал да осъзнава силата и на титлата, и на волята си. И най-вече почнал да разбира необходимостта от жестокост. Защото има историци, които искат да оправдаят жестокостта на Нерон. И може би до известна степен имат право. Ако не бил по природа звяр, то трябвало да стане такъв. Защото като се почне от майка му и съветниците му и се стигне до последния му войник, всички били зверове.

 

Колкото повече растял на години императорът, толкова повече растели и пороците му, на които абсолютната му власт давала широки възможности за развитие. И най-главното — престанал да крие пороците си! Нито имал нужда да ги крие, нито пък и другите ги криели!

Сядал на масата на обяд и ставал в полунощ от нея. И пръскал несметни суми, за да задоволи гастрономическите си прищевки. За едно ястие, приготвено с мед, казва Светоний, Нерон похарчил четири милиона сестерции.

Събирал огромни суми пари — но както ги събирал, така и ги прахосвал. За да унищожи враговете си, сиреч за да обсеби имуществото им, след като ги убие, използувал клеветници. За всяка тлъста жертва, предадена на Нерон, клеветникът получавал, както ни съобщава Светоний, пет милиона сестерции.

Това е може би твърде преувеличено, но така или иначе Нерон просто пръскал с две ръце парите си.

— Само когато разточителствувам, чувствувам, че съм император — имал обичай да казва той.

За да задоволи манията си да харчи, построил „Златния дворец“, с многобройни пристройки и просторни градини, така че императорската резиденция представлявала цял град. Отвътре стените били позлатени и украсени със скъпоценни камъни и седеф. „За да си представите разкоша на този дворец — казва Светоний, — достатъчно е само да ви кажа, че в преддверието имало една статуя на Нерон, висока 120 стъпки, и че галериите на двореца, с три реда колони, имали дължина една миля!“ И когато най-сетне завършили строежа на този дворец от „Хиляда и една нощ“, Нерон застанал пред него и казал като актьор, какъвто си бил:

— Сега и аз имам къща като… хората!

 

Разбира се, разноските плащал народът на Италия и на провинциите от трите континента. Цялата империя се прегърбила от данъци, за да може разглезеният император да живее и той като… човек! След като изпразнил държавното съкровище и собствената си каса, той пуснал в действие познатите средства на всички римски пълководци, диктатори и императори — жестоко облагане с данъци на народа и конфискация на имуществата на богатите. Избивал един след друг най-заможните граждани, за да обсебва всичко, каквото имали, като при най-незначителен повод ги обвинявал в „обида на величеството“, сиреч на свещената особа на императора. И накрая ограбил от храмовете всичките им дарове.

В тази му дейност най-добри негови сътрудници били доносниците и отровителките. Легендарната в ония времена отровителка Локуста била най-голямата „придворна доставчица“. Нерон й подарил къщи, обезпечил я за цял живот (освободил я от данъци) и й дал ученички да ги научи на изкуството си — та то да не изчезне, когато преподавателката умре!

Със съвестната помощ на Локуста Нерон отровил „брат“ си Британик (син на пастрока му Клавдий), за да предпази трона от евентуални претенции на малкия. И накрая поставил хора, които да убият собствената му майка, Агрипина. Но струва си да си направим труда да опишем, естествено колкото се може по-кратко, това майцеубийство.

 

Но защо решил да убие обичната си майка? Защото почнала да му дотяга с намесата си в правата му, със сръдните и натякванията си, че е неблагодарен, тъй като на нея дължал трона си, и със заканите си, че ще избие всички — учителите му, Сенека и Бурий, и дори и него самия! Майка му най-вече искала да го задържи да не се плъзга по наклона на безнравствеността. Нерон бил женен за дъщерята на пастрока си Клавдий и на Месалина, Октавия, която, макар и хлапачка на години — понеже императорът я пренебрегвал! — намерила начин сред хилядите мъже в двореца да не пренебрегва себе си, като истинска дъщеря на майка си. Междувременно Нерон го бил ударил съвсем през просото, без никакви задръжки и без никакво чувство за мъжко достойнство, както някога правел и основателят на династията Юлий Цезар. Дружел с артисти, хора на изкуството и с най-различни други личности. След като се наситил на всичко, Нерон пожелал да има някоя от весталките, сиреч една от жриците на богиня Веста, девойки, произхождащи от аристокрацията и дали обет да останат девствени цял живот — в противен случай ги наказвали със смърт, като ги заравяли живи. Нерон престъпил обичая, без обаче да последва наказание за жрицата.

След това изведнъж се влюбил силно в една млада и много красива робиня, гъркинята Акте. Първата му мисъл била да се разведе с Октавия и да се ожени за Акте. Мразел жена си, защото била дъщеря на Месалина, която искала да го убие, още когато бил дете. Мразел и се страхувал от Октавия. Все пак Сенека го възпрял да не извърши някаква прибързана безразсъдна постъпка и го посъветвал да даде Акте на приятеля си Еней Серенна, който да се представя като любовник на Акте и източник на всичките й скъпоценни украшения, имоти, вили и роби.

Но проницателната Агрипина не се измамила.

Тя не само се страхувала, че губела своята власт, че нейното влияние върху сина й бивало измествано от влиянието на една робиня, но и ревнувала! Защото Агрипина се мъчела с всички средства да държи в ръцете си своя син. И затова не се поколебала самата тя да го посвети в тайните на плътта. Умът на човека не може да обхване тази бездна на безнравствеността. И не бихме споменали този случай, ако задълженията на историка са по-различни от задълженията на моралиста. Ще опишем, значи, тази историческа подробност така, както е отбелязано от древните историци.

Тацит казва, че още когато Нерон бил малък, Агрипина го напивала с вино, след това го отнасяла в стаята си и го поставяла да легне до нея. И така, малко по малко се мъчела да стане негова любовница. Такива са били слуховете. Но Светоний привежда и доказателства.

Поради всички тези причини Агрипина почнала да заговорничи против сина си. Споразумяла се със снаха си Октавия и започнала да подучва Британик, истинския син на Клавдий, че той, а не Нерон, е законният наследник на трона. На туй отгоре успяла да привлече на своя страна и Палас, най-богатия и най-влиятелен съветник на Клавдий и на сина й, и от известно време — неин любовник.

Веднъж майката на Нерон и сестра на Калигула, хвърлила на сина си убийствен поглед и го заплашила, че ще вдигне народа срещу узурпатора на трона!

Нерон почнал да се страхува от майка си. Познавал я добре. Нищо не било за нея да го убие, да го отрови, както отровила мъжа си. И се заел да предвари злото или да се откаже от трона. Предпочел първото. Изгонил Палас от двореца — смъртна обида за Агрипина. А след това на едно семейно угощение сипал в яденето на Британик отрова от Локуста и по този начин рано го избавил от суетата на света.

 

Агрипина се опитала да използува убийството на Британик. Октавия, сестра му, по принуда се присъединила към омразната си свекърва. Консервативно настроените аристократи също така били на нейна страна. След това започнала да събира и да взема пари отвсякъде. Поискала да има свои телохранители. Всичко това било твърде подозрително. Нерон се тревожел най-много от опитите й да привлече към себе си офицерите на преторианците.

По-нататъшното й присъствие в двореца станало невъзможно. Ала Агрипина не била само звяр по душа, но и по воля. Не искала по никакъв начин да загуби влиянието си.

Междувременно любовта на Нерон към Акте почнала да отслабва. И тогава на сцената се появила една друга жена, аристократка, образована, умна и много красива — Попея, първата жена в групата на „неподражаемите“. По това време тя била омъжена за близкия му приятел Отон.

Нерон се влюбил в нея лудо, с целия плам на двадесетте си години. Хитрата и опитна в тези работи Попея му поставила условие — или ще изгониш майка си от двореца, или не те искам! Няма да се омъжа за теб!

 

Нерон се посъветвал с учителя си Сенека и с началника на преторианците си, едноръкия Бур. Тримата се съгласили, че Агрипина е станала много опасна и трябва да се махне оттук. Императорът не можел вече нито да яде, нито да спи, нито да пътува спокойно. Затова решил да убие тихо-кротко — а не с публичен съд — майка си, за да се отърве от нея. Наредил на своя адмирал Аницет да вземе Агрипина на един от своите кораби и да я поразходи из Неаполитанския залив уж за развлечение и там… да потопи кораба, да го прати на дъното заедно с императрицата майка.

 

Корабокрушението станало, но чудовищната Агрипина се спасила. Естествено, разбрала какво й скроили. И оттогава нататък станала още по-опасна. Нещата били стигнали дотам, че един от двамата трябвало да падне. Който първи свари, да изяде другия! И тъй Нерон изпратил Аницет начело на група убийци, във вилата на майка си със заповед да я ликвидират.

 

Щом ги видяла, Агрипина разбрала какво я очаква, грабнала ножа на един от убийците и го забила в гърдите си.

В същия миг един от офицерите я ударил с меча си по тила, а Аницет пронизал гърдите й със своя.

Когато пристигнала вестта за убийството на майка му, Нерон, любящият син, започнал цял да трепери. Сенека, който бил при него, го утешил:

— Ти извърши един акт на милост!

Офицерите от охраната му се приближили и също почнали да го уверяват, че ако той не я бил убил, тя щяла да го убие.

Сенека и Дион Касий разказват, че Нерон бързо се съвзел и пожелал да отиде да види с очите си трупа на майка си (Тацит не е съгласен с това твърдение). Когато влязъл в стаята и видял тялото на Агрипина сред локва кръв, императорът се изплашил и почувствувал, че губи съзнание. Поискал чаша вода. И когато дошъл на себе си, отвил голото тяло на майка си, погалил го и казал:

— Не бях обърнал досега внимание какво прекрасно тяло е имала! Гърдите й са великолепни!

След това поискал вино и се напил. И когато лятото минало и забравил… мъката си, преценил хладнокръвно положението и разбрал, че отсега нататък разполагал с абсолютна свобода в държавния и личния си живот, и тогава извикал:

— Най-сетне аз съм сам! Станах император благодарение на Аницет.

 

Продължаваме по-накратко списъка на другите жертви на младия император. След „брат“ си Британик и майка си Агрипина Нерон отровил леля си Домиция Лепида, сестра на баща му, която го отгледала като малък, когато Калигула, брат на майка му и на Домиция, изпратил на заточение Агрипина. И още преди старицата да издъхне, той обсебил цялото й огромно богатство. След това се развел с жена си Октавия по настояване на Попея и малко по-късно я убил. И тогава се оженил за прочутата с красотата, ума и силния си характер Попея Сабина, в която бил лудо влюбен и която го водела за носа и си играела с него като с играчка!

Убил Сула, мъж на Антония, дъщеря на Клавдий от първия му брак. Убил Рубилий Плавт, друг свой роднина, който се намирал в Мала Азия и който, според донесението на новия началник на преторианците Тигелиний, се мъчел да разбунтува малоазийските легиони. Той бил внук на император Тиберий и представлявал опасност само защото имал известни права върху трона.

А един ден убил и любимата си Попея, която била бременна, с един ритник в корема. Убил я в момент на нервна криза. След това много съжалявал и искрено оплакал жена си и особено нероденото дете — но било късно.

След убийството на Попея Нерон се оженил за трети път, за Статилия Месалина, която била омъжена и за да може да се ожени за нея, извършил най-простото нещо — убил мъжа й.

После убил Антония, сестра на Октавия, защото не искала да се подчини на желанията му. След като убил Попея, Нерон убил и сина й от първия й брак, Руфиний Криспин, а така също и млечния му брат Туск и други.

Било с отрова, било с нож, изтребил всичките си роднини. Най-простият му начин да се отървава от роднините и враговете си бил следният — в дома на набелязаната жертва изпращал отряд преторианци заедно с един лекар. Преторианците предавали на обречения заповедта на императора да се самоубие. А лекарят отивал за в случай, че жертвата отказвала да пие отрова или да си направи харакири. Тогава лекарят се заемал да пререже артериите й.

По този начин Нерон избил цял куп сенатори и всичките си стари благодетели и съветници, благодарение на чиято помощ успял да стане император и да се закрепи на трона.

Убил и учителя си Сенека, голям философ, хилозоист и стоик… лихвар! Разправят, че убил и другия си учител, от когото се учел на военно изкуство, Бур, началника на преторианците. Но Тацит не е съгласен с това твърдение. Убил и близкия си приятел, поета сатирик Петроний, когото в онова време наричали заради изтънчеността му и гръцката му култура — „арбитър на елегантността“. Избил също така и всички освободени роби на Клавдий, та в империята да не остане нито един влиятелен човек, който би могъл да му навреди!

Но така си мислел! Така си мислят всички тирани!

 

След като видяхме злодеянията на Нерон, време е да се запознаем и с безсрамията му.

Има една старогръцка поговорка, която казва: „Като умра аз, ако ще светът да изгори!“, или както се казва днес: „Като пукна аз, ако ще всичко да отиде по дяволите!“ Нерон преобърнал смисъла на тази поговорка: „Докато съм жив още, нека светът да изгори!“

И го сторил. Изгорил Рим през юли 64 година. Пожарът продължил шест дни и седем нощи. От четиринадесетте квартала на Рим десет изгорели. Все квартали, където живеело простолюдието — с тесни улички и дървени къщи. Светоний и Тацит твърдят, че пожарът бил подпален от самия император, за да изгради още по-красива столица. Те разправят, че мнозина от пострадалите видели с очите си как дворцови роби се промъквали със запалени борини и кълчища в бедняшките къщурки и ги подпалвали. Не е изключено обаче пожарът да е станал случайно. Защото пожарите в кварталите на простолюдието били най-обикновено нещо по онова време в Рим, както по-късно и в Цариград. И знаем, че имало хора, които се възползували от нещастието на народа — очаквали тези щастливи за тях случаи, за да изкупят парцелите на нищожни цени. Един такъв известен черноборсаджия бил Крас Богаташа. По този начин закупил за къшей хляб половината столица!

 

Все пак, дори и да не са прави древните историци, сиреч дори и да не е имал никаква вина за пожара, Нерон се показал не по-малко безсъвестен и безумен. Зрелището на столицата му, потънала сред безкрайното море от пламъци и дим, и писъците на жертвите така развълнували поетичната му душа, че императорът с лира в ръка се качил на сцената на дворцовия си театър и там коронованият самозван актьор почнал да пее и да оплаква опожаряването на столицата на света, като го сравнявал с опожаряването на Троя. Ако тази елегия е била предварително готова, а не импровизирана в момента, то тогава наистина той е бил подпалвачът!

Това му безсъвестно отношение предизвикало гняв и омраза към него сред народа. Нерон разбрал това. И за да отхвърли всякаква отговорност от себе си, взел, че я стоварил на гърба на други. По онова време в Рим имало хиляди християни. Много слухове се носели за тях. Хората, които не знаели за какво се касае, мислели, че християните се събирали в пусти местности и в катакомби и там се отдавали тайно на оргии и кръвосмешения, а също така, че колели малки деца и ги ядели!

И тъй, именно срещу невинните християни, които обществото считало за способни на най-невероятни злодеяния, Нерон насочил народния гняв. Той станал причина да избухне първото и толкова ужасно гонение срещу християните. Но за това гонение ще поговорим по-нататък.

Досега видяхме Нерон самозван актьор, разсипник и жесток убиец. Сега ще навлезем и в личния му живот. Ще го видим като една от най-безнравствените личности на императорския Рим, на онзи Рим, който бил вече загубил политическите си свободи от републиканската си ера.

Нерон не поставял никакви спирачки на своите желания и инстинкти. Чувствен, похотлив и безсъвестен, той обезчестявал всяка жена, която му се харесвала и осквернявал дори свещеното и неприкосновено убежище на целомъдрието — храма на весталките, както вече споменахме. „Оженил“ се официално и с голямо великолепие за евнуха Спор. Облякъл го като „Августа“ и го разкарвал на носилка из римските площади. Взел го със себе си и обикалял с него из градовете на Елада, когато отишъл в страната на олимпийските игри, за да покаже способностите си.

Но същевременно се „омъжил“ за освободения роб Дорифор. Обикновени неща! Цезар на времето се омъжил за царя на Витиния Никодим, а пък Калигула се обличал като… Афродита!

Но ето нещо, което било необикновено: когато се устройвали борби със зверове, Нерон се обличал в зверска кожа и скачал в арената на амфитеатъра, нахвърлял се върху вързаните на колове млади християни и християнки и ги „разкъсвал“, сиреч изнасилвал ги. Невъзможно е да продължим описанието на тези безобразия, за които разказва Светоний, а по-късно и Ренан в своя „Антихрист“. Ще споменем само неопределено, че и самият Нерон надавал писъци на „озлочестена девица“ посред арената, пред очите на многохилядната тълпа зрители!

Всички тези непристойни неща не правели чак такова голямо впечатление в ония времена! Както казва един историк, те били „пороци на епохата“!

Така че общественото мнение по онова време не се шокирало много-много от „чудатостите“ на Нерон. Авангардът на доброто общество, „модерните“, „неподражаемите“, а покрай тях и доста поквареният народ, се гордеели с императора си, че вършел всичко това, без да се прикрива, и най-вече, че пръскал несметни суми за свое удоволствие и за забавленията на тълпата.

Не приемали всичко това само остатъците от старата аристокрация, също така лицемери, но защитници на скромността „тип“ Август и Агрипина. Те били неспособни да следват „прогреса“, тоест да хвърлят маската на несъществуващата нравственост.

Ала въпросът съвсем не бил нравствен. Моралът бил претекст. Целта била политическа. Искали техен човек да вземе абсолютната власт. А Нерон, който знаел, че заговорничат срещу него, разреждал колкото се може повече редиците им, като им вземал главите и богатствата.

Народът искал „хляб и зрелища“ и „Царят-Слънце“ му ги давал. Безкрайни празненства, зрелища, хляб и вино безплатно. За безделната римска тълпа епохата на Нерон била „щастлива“ епоха. Народът бил доволен, че му дават пари, че пиянствува; и се любувал на императора си, на празненствата и борбите — на актьора, певеца, пехливанина, водача на колесница и „звяра“ на арената.

 

Но полека-лека срещу императора се повела война със слухове и анонимни епиграми на латински и гръцки език. Тези епиграми подронвали авторитета му и му копаели гроба. Ето някои от тях: „Трима души са убили майка си — Орест, Алкмеон и Нерон.“, „Нерон е достоен потомък на Еней. Еней отнесъл (спасил) баща си, а Нерон отнесъл (убил) майка си.“ И Светоний отбелязва: „След като хората търпели цели четиринадесет години това чудовище, накрая му дали заслуженото.“

Но не от хората получил Нерон заслуженото. Получил си го от други чудовища! Какъвто комедиант си бил във всичко — в разсъжденията си, в думите си, в обноските си и в управлението на държавата — такъв се показал и в смъртта си. И както всички злодеи и тирани, които не зачитат живота на другите, са в основата си страхливи, така и Нерон проявил голямо малодушие при смъртта си.

Ала кои са тези „хора“, които след като са търпели цели четиринадесет години това чудовище, накрая му дали заслуженото? Първо, това били старите аристократи и богаташите, които се боели, че днес-утре ще им вземе и главата, и имуществото; после това били народите от провинциите, оголели от непосилните данъци, с които Нерон ги обложил, за да изгради отново опожарената си столица; най-сетне това били различни недоволни военачалници, които само чакали удобния момент да се нахвърлят върху „чудовището“, да го ликвидират, за да заграбят на свой ред трона.

 

Когато Нерон се завърнал от Гърция в Рим, мъкнейки със себе си 1808 венеца, спечелени при различни негови „победи“, народът и Сенатът приветствували „майстора“ с възгласите:

— Да живее олимпийският, питийският, немейският и истмийският победител! Да живее Нерон — бог Аполон! Да живее нашият единствен национален герой от сътворението на света и от основаването на Рим насам!

Но тези приветствени викове на един раболепен Сенат и на една безделна тълпа не можели да имат трайно бъдеще.

Нерон се завърнал от Гърция през февруари 68 година. В началото на март въстанал Юлий Виндекс, управител на Лионска Галия. По същото време въстанал и управителят на Лузитания (Португалия) — Отон. И двамата провъзгласили за император стария Луций Сулпиций Галба, управител на Тараконска Иберия — централна Испания.

Управителят на Африка, Клавдий Мацер, се споразумял с двамата бунтовници и преустановил изпращането на жито в Рим. И когато нямало вече „хляб“, римската тълпа забравила всичко и се надигнала срещу Нерон.

И накрая станало най-ужасното и най-определящото от всичко — началникът на преторианците, сиреч на императорската гвардия, признал за император Галба. И тогава на Нерон не му оставало нищо друго освен да бяга, за да се спаси.

Светоний разправя, че когато получил първите известия за въстанията в Галия и Испания, Нерон бил обзет от такава ярост и желание за отмъщение, че решил — това му било в нрава! — да извърши страшни злодеяния. Искал да повика в Рим всички управители на провинции и всички военачалници, за да ги изколи! Искал да изколи всички гали, които се намирали в Рим, за да ги накаже затова, че сънародниците им въстанали. После поискал да разреши на легионите, които се намирали в провинциите, да ограбят, да опожарят и да опустошат всичко. След това поискал да отрови целия Сенат, да подпали отново Рим и докато градът гори, да пусне всички диви зверове от амфитеатъра, та по този начин да попречи на хората да се спасят от пламъците.

Но после, след като първият пристъп на ярост преминал, решил да предприеме поход срещу въстаниците. И почнал да се готви за това. Но как се готвел? Така както и за „похода“ си в Гърция, когато победил във всички състезания като певец, борец, водач на колесница. Най-напред събрал много… музикални инструменти! След това взел всичките си наложници, отрязал им косите, въоръжил ги със секири и щитове и ги направил… амазонки!

 

Но събитията се развивали по-бързо от налудничавите планове на императора. И колкото повече въстаниците наближавали и числото на разбунтувалите се военачалници нараствало, толкова повече Нерон се обърквал.

 

Първоначално естествено погледнал твърде несериозно на нещата. Не обръщал голямо внимание на лошите известия. Не вземал решителни мерки да потуши още в зародиш въстанието. Продължавал да свири на китара и да пее.

Ала когато царедворците му предали предпазливо, че бунтовникът Виндекс го нарекъл „жалък певец“, Нерон се засегнал много. И запитал сърдито околните:

— Познавате ли някой по-добър певец от мен?

— Няма такъв! — отвърнали всички.

Писал на Сената да вземе необходимите мерки, за да се посрещнат събитията. И се оправдал пред „отците“, че не отивал лично при тях да разисква по този въпрос, защото бил… пресипнал.

 

Най-страшната и най-потресаващата за него вест бил бунтът на най-близкия му приятел, управителя на Португалия, Отон, същия комуто Нерон отнел жената, Попея.

И накрая, военачалникът Рубрий Гал, когото Нерон изпратил срещу бунтовниците, преминал на тяхна страна!

— Отиде, загубен съм! — извикал коронованият актьор, като се ударил по челото.

Ала гладът, от който страдал народът, представлявал най-голямата опасност за императора. Хората почнали да пишат разни оскърбителни смешки по стените. Закачили на една негова статуя един чувал с надпис: „Ето какво ти трябва на теб!“

С други думи, да те напъхаме в един чувал и да те хвърлим в Тибър — това било наказанието, което се налагало на майцеубийците.

В същото време един друг Неронов военачалник, който успял да победи войската на Виндекс, Виргиний Руф, преминал с победоносните си войски на страната на бунтовниците.

Когато прочел писмото, с което му известявали това, Нерон го накъсал на парченца, ритнал и прекатурил масата и счупил две скъпоценни вази. След това изтичал да вземе един талисман от змийска кожа, подарен от майка му, но не го намерил. Тогава взел една златна кутийка с отрова и наредил да го закарат в една от вилите му, по пътя за Остия, за да се укрие там. Същевременно дал заповед в Остия да приготвят кораб, с който да избяга в Египет.

И така, както казахме вече, от Остия Нерон искал да избяга в Александрия. Ако тамошните му поданици не го признаели за законен фараон на страната им — римските императори от Август включително насам били и крале на Египет, — то поне щели да го признаят за певец.

— Оттук нататък ще живея там благодарение на изкуството си! — казвал той.

След като корабът в Остия бил готов, Нерон събрал офицерите от гвардията си, придружили го до вилата му, и ги запитал кой от тях иска да го последва. Всички мълчали. И тогава един от тях отвърнал с един стих на Вергилий:

— „Толкова ли е трудно да умре човек?“

Тогава Нерон изпратил един освободен роб в двореца си, в „Златния дом“, да му доведе… Спор. Виж ти работа! От всичките му приятели, ласкатели и облагодетелствувани този „безполов“ Спор, евнухът, хермафродитът, побързал да дойде във вилата, за да прави компания на „господаря“ си и да умре заедно с него! Единствен той не се отрекъл от него!

 

Нерон почнал да счита плана си за бягство в Египет за непрактичен. Новият император сигурно щял да обяви възнаграждение за главата му и тогава първият срещнат нехранимайко би могъл да го убие, за да получи парите. По едно време намислил да се представи пред римския народ и да заяви, че се отказва от трона и признава новия император Галба, стига Галба да му повери управлението на Египет.

Но и този план бил не по-малко безсмислен. Ако се явял пред народа без войска и без сила, нещастен и просител, то народът веднага би го убил.

Тогава взел друго, още по-безсмислено решение — да избяга при партите, при вековните врагове на Рим. Но същата нощ, щом заспал, гвардията му го изоставила. Отишла в Рим. Разгневен, Нерон пратил да обадят на Тигелин да дойде веднага във вилата му. Тигелин въобще не отговорил на Нерон.

Тогава всичкият му кураж се изпарил. Не знаел какво да прави. Превърнал се в човешка отрепка. Ако останел във вилата си, преторианците щели да дойдат и да го отведат. Взел със себе си двама-трима верни свои слуги и излязъл. Навън бушувала буря, леел се пороен дъжд. Обиколил много селски къщи и чукал на вратите им. Но никой не му отворил. Отчаял се и се върнал във вилата си. Цялата й прислуга вече била избягала. Вилата била пуста. Почнал да тича из всички помещения и етажи, за да намери някого и най-вече оръжейника Спикил, за да го накара да го убие. Но и той бил избягал. Нерон излязъл отново на полето и се затичал към Тибър, чиито води, придошли от дъжда, се носели с грохот. Искал да се хвърли в мътните талази и да се удави.

Но в този миг един предан нему освободен роб, на име Фаон, изтичал при императора и му попречил да направи тази постъпка на крайно отчаяние, която Нерон може би в последния момент нямало да извърши.

— Ела да те скрия в моята къща! — казал му той.

Домът на Фаон се намирал на четири километра северно от Рим. Нерон приел. Взел със себе си любимия си Спор и още един друг свой предан освободен роб, Епафродит, а така също и един слуга. Качили се на коне и потеглили загърнати в плащове. Нерон си вързал и кърпа на лицето, та никой да не го познае.

Трябвало да прекосят целия град, от единия до другия му край, за да отидат в къщата на Фаон. За щастие бурята продължавала, мълнии разсичали небето, всички се били затворили в къщите си. Така че свитата успяла да премине през целия град и да излезе отново на полето. Когато минавали край казармите на преторианците, в подножието на Палатинския хълм, чули крясъците и песните на пияните войници. Всички пиели и проглушавали света с радостните си викове. Пиели за здравето на новия си господар — Галба. И проклинали Нерон. И се заканвали!

— Смърт на тиранина!

На едно място бегълците срещнали един гражданин:

— Какво ново за Нерон? — запитали го те.

— Преследват го!

Неочаквано конят на Нерон се препънал в някакъв труп. Животното се подплашило и се изправило на задните си крака. Кърпата, с която императорът си бил закрил лицето, паднала. И тогава един стар войник го познал. Вдигнал високо фенера си до лицето на беглеца, изгледал го добре, сетне го поздравил.

Не изглеждало, че това произшествие може да има някакви последствия. И затова всички от свитата го забравили.

Препускайки в галоп, петимата мъже стигнали при Целийската врата, на северния край на града. Никаква стража не пазела вратата. Преминали светкавично през нея и излезли на полето. Стигнали в къщата на Фаон, слезли от конете и влезли вътре.

Фаон приготвил на Нерон такова скривалище, че никой, дори хората от стопанството му да не могат да открият присъствието му. В един вентилационен отвор в стената Фаон устроил последното жилище на императора — сламена постеля, парче хляб и кърчаг вода. Това било всичко.

Тогава Епафродит застанал пред тази тъмна дупка и казал на Нерон:

— Щом работите са стигнали дотук, нямаш никакъв друг изход, освен да поставиш край на живота си по почтен начин, както сториха това толкова видни римляни, когато ти им заповядваше! Иначе, рано или късно, ще те открият и ще те убият, след като първо те подложат на изтезания, а покрай теб ще отидем и ние като предатели!

Нерон намерил съвета за правилен. Императорът бил вече толкова уморен и отчаян! И заповядал да му изкопаят гроб в скривалището, където се намирал.

Приятелите му почнали да копаят гроба пред очите му. Нерон следял зловещата им работа. После им казал да отидат да донесат няколко ведра вода, за да измият тялото му от кръвта, след като се самоубие.

Приятелите му изпълнявали нарежданията на господаря си мълчаливи и печални, а в това време Нерон плачел. И току повтарял:

— Какъв артист загива! Qualis artifex pereo!

 

Скоро гробът бил готов. Кофите с вода били наредени край него. Приятелите му донесли от двора, пак по нареждане на Нерон, няколко мраморни плочи, за да покрият с тях гроба. Обаче бившият император, който някога изисквал от жертвите си да се самоубиват веднага, щом им даде заповед, сега намирал, че самоубийството не е много лесна работа. И все отлагал своето. Страхувал се. Нямал смелост да забие меча в гърдите си.

В крайното си отчаяние все се надявал, че може да се случи някакво чудо и да се спаси. В такава нерешителност преминала цялата нощ. Когато пукнала зората, небето било съвсем чисто и скоро слънцето засияло след нощната буря.

Не се минало много време и от Рим пристигнал вестоносец, изпратен от някакъв верен дворцов човек, и предал на Фаон писмо. Нерон го грабнал нервно и прочел, че Сенатът го бил обявил за „враг на отечеството“ и че по всички посоки били изпратени конни отреди да го открият и да го отведат жив в Рим, за да бъде умъртвен „по стария римски обичай“.

— Какъв е този „стар римски обичай“? — запитал Нерон, който познавал само… новите обичаи!

— Събличат осъдения гол, притискат врата му с една вила и го бият с бич, докато издъхне.

Като чул това обяснение, Нерон разбрал, че няма никаква надежда за спасение. Взел двата ножа, които носел, опрял ги на гърдите си, но пак не му достигнала смелост да ги забие. Щом усетил върху голите си гърди студената стомана, бившият император бързо дръпнал ножовете и ги захвърлил настрани.

— Не е дошъл още моментът! — прошепнал той.

Все още се надявал на чудо!

След малко взел отново един от ножовете и опитал острието му. За да спечели време, накарал любовника си Спор да изпее предсмъртната му песен.

— Карай полека! — казал му той. — Не бързай!

Когато песента завършила, Нерон се огледал и казал:

— Не знам как се самоубива човек! Ще има ли някой от вас добрината да се самоубие преди мен, за да видя и се… науча?

Но никой не се помръднал. Нито една уста не се отворила.

— Позор! — изстенал Нерон.

И почнал да бърше с плаща си потта, която се стичала по челото му.

И бършейки потта си, Нерон говорел сам на себе си:

— Ах! Трябваше да се самоубия досега! Ах! Не е правилно, че се боиш, Нероне! Трябваше да имаш смелост в такива критични мигове! Хайде, напред! Не трепери! Хайде, убий се!

И въпреки всичко това, не смеел да забие ножа в сърцето си. Потял се, говорел си сам, поглеждал околните, имал всичкото добро желание да свърши със себе си — но не можел.

В този миг се чул конски тропот. Нерон изтръпнал. Епафродит излязъл навън да види кой иде. След малко се върнал пребледнял и съобщил на господаря си, че войниците открили убежището му и са дошли, за да го отведат. Изглежда, че старият войник, който познал бившия император, когато кърпата се смъкнала от лицето му, показал на конния отред в каква посока се отправил Нерон. И по това войниците разбрали къде се бил скрил, а именно — в дома на Фаон.

 

Когато чул, че идват да го отведат, Нерон си казал:

— Всичко е вече свършено!

Заел театрална поза и почнал да декламира на гръцки стихове от Омир, в които се казвало: „…тропотът на бързоногите коне достигна до ушите ми…“ След това сърцераздирателно повторил тъжните думи:

— О! Какъв велик артист загива! Какъв велик!

Стъпките на войниците се приближавали към скривалището на Нерон. Тогава актьорът император стиснал силно дръжката на ножа, сякаш се боял да не го захвърли отново, и го забил в гърлото си, подпомогнат от Епафродит, неговия писар, както съобщава Светоний.

Кръвта шурнала от раната. Императорът паднал на земята. Кръвта продължавала да тече и силите му постепенно отпадали.

В този миг в скривалището нахълтали войници начело с един офицер. Когато видял ужасното зрелище — търкалящия се в локва кръв Нерон, — офицерът изтичал и се опитал да затъкне с плаща си раната и да спре кръвта. Искал да го спаси от този вид смърт.

— Много късно! — прошепнал императорът.

И веднага след това загубил съзнание.

Било 9 юни. По някакво дяволско съвпадение на 9 юни се била самоубила по заповед на Нерон и жена му Октавия.

Когато издъхнал, очите му останали широко отворени и сякаш се втренчвали във всеки, който го поглеждал. Изразът им предизвиквал ужас. Последното му желание било враговете му да не му отрежат главата, за да се „поругаят“ с нея. Ала станало тъкмо обратното. Не само че не се „поругали“ с трупа му, но напротив, устроили му величествено погребение.

Така завършил живота си този трагически актьор, този всесилен и популярен монарх, в разцвета на живота си, на върха на физическите и душевните си сили.

И право казано, Нерон бил по-добър от всичките си предшественици, изключая, разбира се, Август. Бил много образован, питаел истинска любов към литературата и изкуствата, бил великолепен дипломат и когато искал, проявявал ненадминато царско достойнство и вдъхвал голямо уважение. Но станал първи римски гражданин в една дълбоко загнила епоха. Следователно не би могъл да постигне това, ако би бил по-друг, нито пък да се задържи на трона сред такова престъпно обкръжение, ако сам той не вършел престъпления, за да се защити.

Когато вестта за самоубийството на Нерон стигнала в Рим, тълпата почнала да танцува от радост, казва ни Светоний. Но Тацит не е съгласен с това. Само консервативната аристокрация се зарадвала. Народът съжалявал за него, защото го обичал — ала немалко „клиенти“^[1] на старите аристократи проявили шумно радостта и задоволството си.

Но и в този случай станало това, което обикновено става в критичните моменти на историята. Офицерите на преторианците излъгали войниците си. Казали им, че Нерон избягал в Египет и следователно трябвало да приемат за император Галба. Но после, когато узнали, че Нерон не бил избягал, преторианците се възмутили и заявили:

— Ние никога нямаше да изоставим нашия покровител, ако не ни бяхте измамили, че той ни е изоставил!

И понеже народът смятал, че Сенатът и царедворците са извършили предателство спрямо Нерон, избухнали безредици и мнозина от тях били убити с камъни и тояги.

Въобще смъртта на Нерон предизвикала кървави смутове. Цялата общественост — това признал открито пред Сената един от видните „отци“ — искала просто Нерон да възкръсне, та в империята отново да настъпи спокойствие.

Две предани дойки на Нерон, Еклога и Александра, получили разрешение да отидат да се погрижат за трупа на любимото си „дете“. Заедно с тях отишла и старата му любовница, гъркинята Акте, която, изглежда, била вече приела християнството. Тези три жени измили тялото му и го оплакали заедно с женствения и неутешим Спор…

Погребението се извършило вечерта. Вероятно трупът на Нерон е бил изгорен в имението на Фаон, а урната с праха му била поставена в семейната гробница на Ахенобарбовците, горе на Пинцийския хълм.

Любопитното е, че една християнка, меланхоличната Акте, се погрижила за тялото на онзи, когото християните оприличили с Антихриста от апокалипсиса.

Още в деня на погребението един бивш фехтувач, фаворит на Нерон, а сега негов предател, заминал бързо за Галия, за да отнесе на Галба вестта, че Нерон се е самоубил.

Но още преди този предател да стигне в Галия, друг предател, началникът на преторианците, Нимфид, се опитал да се провъзгласи за император, като твърдял, че е незаконороден син на Клавдий. Майка му, която на младини била голяма красавица, била за известно време любовница на стария Клавдий, както впрочем и на повечето царедворци. Тази отзивчива жена с радост дарявала своите прелести на всеки, който ги пожелавал, а нямало човек, който да не копнеел за нея. Това, което вършела майката на Нимфид, вършели всички римски госпожи и госпожици от онова време.

Ала Нимфид, баща на когото биха могли да бъдат хиляди римляни, приличал удивително на Клавдий. И тъкмо тази прилика той се опитал да използува. Но хората го мразели и се отвращавали от него. Ала пияните преторианци били готови да го провъзгласят за император, защото им обещал голямо възнаграждение. Но един друг техен офицер, Антоний Онорат, държал реч пред войниците и разкрил предателството на Нимфид. И тогава преторианците, вместо да го качат на трона, го хвърлили в ада — сиреч убили го.

Междувременно Галба срещнал големи затруднения. Италийските легиони все още се бавели да го признаят за император. Всички оплаквали смъртта на Нерон и считали, че Галба стои много по-долу от предшественика си.

Именно това отношение на народа и войската представлявало най-голямата пречка за влизането на Галба в Рим.

И затова, когато най-сетне влязъл в столицата начело на верните нему легиони и се сблъскал с враждебността на народа и войската, заповядал всеобщо клане на „враговете“ — стар обичай, който се повтарял всеки път, когато някой нов господар заемал мястото на предишния.