Костас Варналис
Диктаторите (25)

РОБИТЕ В РИМ

През последните години на републиката — I век преди нашата ера — в Рим имало 600 „отци“ или „съвършени“, сиреч сенатори, 1500–2000 плутократи, 500 000 бедняци и 250 000 роби!

Родовата и финансовата аристокрация считала хората от народа за „скотове“. А пък законът смятал робите за нещо по-долно и от „скотове“ — считал ги за „неодушевени“ предмети.

Робът не бил личност — personna, — а безлична вещ — res. Не притежавал никакви човешки права. Не можел да се жени. Не можел да има никаква собственост. Господарят имал над роба право на живот и на смърт. Можел да бие робите си с бич, когато му скимне, да ги хвърля в затвора, да ги продава или да ги убива, без да дава никаква сметка за това никому, нито да отговаря пред закона.

Главният източник за набавяне на роби била войната. Всеизвестните „велики“ пълководци, които прославяли римските орли по всички краища на земята, били същевременно плячкаджии и доставчици на роби. Грабели от чуждите страни всичко полезно и ценно — злато, сребро, покъщнина, жито, стада добитък и прочие, но не забравяли да откарват със себе си и хора — мъже, жени и деца. И ги продавали по пазарите за роби на добра цена. Приходите от продажбата на роби били едно от най-важните пера в държавния бюджет.

Търговците на роби следвали войските като гарвани. Още от Рим тръгвали заедно с войските. След всяко сражение и след падането на някой град военачалниците събирали пленниците и ги продавали на търг. Разпродавали на наддаване нещастните роби. Тази търговия била толкова естествена, че съвестта и на „най-образованите“ римляни не се възмущавала от нея. Емилий Павел, „премъдрият“, когото Полибий представя като образец на човечност и носител на всички добродетели, продал след унищожението на македонската държава 150 000 епирци в робство, привърженици на цар Персей.

Грубият невежа Мумии, след като опожарил Коринт и изклал колкото изклал, взел че продал около сто хиляди души в робство.

Идеалистът, моралистът и стоикът Цицерон, най-изтънченият представител на цялата римска литература, като управител на Киликия също продавал в робство жителите на „варварската“ си страна, както Мумии — жителите на Елада! „На третия ден от Сатурналиите продадохме робите“, пише той на своя приятел Атик без ни най-малки угризения на идеалистическата си съвест.

След победата си над кимврите и тевтонците Марии продал 150 000 пленници по пазарите за роби. А великият Цезар след превземането на крепостта на адуатиките продал 53 000 роби.

Тези числа показват какво страшно бедствие били победите на римските пълководци за покорените народи.

Друг източник на роби било отвличането на свободни граждани от пирати или от избягали роби, които разбойничествували по планините и пътищата. Плутарх ни съобщава следната подробност, за която би трябвало сами да се сетим — много ползуващи се с добро име римляни образували дружества с пирати за отвличане на свободни хора, които след това били продавани като роби!

Освен тези два главни източника за роби имало още други два, по-второстепенни. Първият бил „робовъдството“, по подобие на скотовъдството, сиреч „развъждането“ на роби по именията; вторият се състоял в превръщането на свободни граждани в роби заради дългове.

Цената на робите била подчинена на закона за търсенето и предлагането. Колкото повече стока имало, толкова по-евтина била тя. Но пазарната цена зависела и от други три фактора — възрастта, пола и способностите на роба. Младежът и девойката, лекарят, учителят или краснописецът имали по-висока цена от зрелия и способен да върши само груба работа роб.

Ако искал, господарят можел да освободи робите си без големи формалности. Сиреч можел да ги превърне от „предмети“ в „личности“, с други думи, в свободни граждани, които обаче, за да се знае произходът им, били наричани не свободни, а освободени. Господарят имал право както да убие робите си, така и да ги освободи. Поради тези изключителни права на господаря робската институция създала нещо като „държава в държава“. Сиреч държавата нямала право над живота, смъртта и свободата на 250 000 души вътре в самия Рим. Каквото и престъпление да извършел, държавата нямала право да наказва роба. Само господарят му! И затова господарите имали в именията си — за такива случаи — затвори и бесилки!

Ала един собственик на много роби би могъл да стане опасен за обществения ред. Можел да ги въоръжи, да извърши убийства, да предизвика смутове и да повлияе на резултатите на „безупречните“ избори! Така че робите, които не били признати за личности, можели да разбият националното единство и да разклатят демократичните основи на свободното общество — когато било… свободно и демократично! И не само като роби биха могли да съборят държавата, но и като освободени, бивши роби! Тези освободени роби омърсявали чистотата на римската кръв — това не било кой знае каква загуба! — но най-вече увеличавали числото на несъзнателните римски граждани. Защото, с редки изключения — някои освободени роби станали големи писатели! — повечето от тях били хора с мъртво национално съзнание, каквито били и повечето от политиците и военачалниците в Рим, господарите им.

Споменахме вече, че държавата нямала право да се меси в освобождаването на роби. Но въпреки това Сула само за един ден освободил десет хиляди роби! Защо? За да ги превърне в побойници и опора на диктатурата си. Тези освободени роби повлияли за нарастването на безнравствеността сред свободните граждани и разстроили националното единство в Рим и Италия.

Стопанското значение на робовладелческата система останало на втори план. Превес взело моралното значение. Загубвайки свободата си, всички роби загубвали своята индивидуалност, националното си съзнание, езика си, традициите, обичаите и нравите си. Следователно загубвали всякаква вътрешна възпираща сила срещу злото. Губели всякаква предпоставка не само за нравствено, но и за обществено развитие.

Робите представлявали един много силен фактор за покваряването на гражданите, а господарите от своя страна представлявали основната причина за покваряването на робите. Робите нямали никакъв друг „идеал“ освен сляпото, пасивно подчинение на господаря. Най-голямата им „добродетел“ бил страхът от наказание. В своите комедии Плавт ни дава няколко типа на „градски“ роби. Всички те са хора лукави, зли, безсъвестни, без радост, без надежда, алчни, лъжци и злосторници!

Злосторници били най-вече полските роби и особено тези, които били по планините. Това е лесно обяснимо. По полята и планините много по-лесно можело да се разбойничествува, защото и опасността била по-малка.

В повечето случаи робите работели по цял ден оковани във вериги, а през нощта ги затваряли в тесни помещения като животни; понасяли или вършели най-унизителните неща, всичко, каквото им заповядал господарят. Тези оскотени, низвергнати, без никакво национално, семейно и обществено чувство „подхора“ безусловно са оказвали влияние върху моралния и духовен живот на робовладелците и особено върху техните деца. След като не били длъжни да дават сметка никому за това, как използуват робите си, съвсем естествено било господарите да загубят на свой ред всякакво чувство за човечност и справедливост не само спрямо робите, но и спрямо свободните хора. Ето как възникнало в римската държава това крайно пренебрежение към живота на другите. Най-голямата проява на това презрение били кървавите зрелища с гладиаторите и с дивите зверове, зрелища, които представлявали най-изтънчено естетическо удоволствие за тези ужасни хора. Това незачитане на живота на другите свидетелствува за жестокостите, на които се отдавали римските пълководци над победените народи.

Бащите насаждали в душите на децата си диви инстинкти и дух на властолюбие. По този начин незачитането на живота на другите в течение на няколко века се превърнало във „втора природа“. Невъзможно е да си представим един римлянин от епохата на упадъка като човек със съвест, притежаващ най-важното чувство за едно обществено съжителство — чувството за състрадание.