Костас Варналис
Диктаторите (14)

КЛАВДИЙ
СЛАБОУМНИЯТ ИМПЕРАТОР
10 г. пр.н.е. — 54 г. от н.е.

Досега видяхме да „красят“ трона на световната империя грабители, убийци, луди и всякакъв вид дегенерати. А сега ще се любуваме на друг господар на света — един слабоумен развратен старик, Клавдий. Цялото му име е: Тиберий Клавдий Цезар Август Германик.

Бил син на Нерон Друс. А пък за този Нерон Друс съвременниците му казвали, че бил не твърде законно дете на Август и на Ливия. Родил се наистина, когато Август и Ливия били вече женени, но се родил много… рано.

Родил се три месеца след женитбата на баща си и майка си. И затова по онова време се разпространил шеговитият израз „На късметлията му се раждат деца, веднага щом се ожени“, което днес отговаря на гръцкия шеговит израз: „Хайде, на сватбата ти и кръщение!“

 

Клавдий бил слаб и телом, и духом. Не можел да каже две свързани приказки и се смеел с часове сам за най-незначителни неща.

Август се срамувал да представи този си внук като член на императорското семейство. Затова не му дал никаква държавна длъжност, за да не орезили и длъжността, и дядо си. Антония, майка му, го наричала „боклук“, а когато искала да нагруби някого, му казвала „по-слабоумен и от Клавдий.“

Август по едно време му дал титлата консул, но не и властта на консул. Това отчаяло и самия Клавдий, че някога би могъл да стане нещо, и се оттеглил от обществения живот. Водел частен живот в Кампания, като дружел с най-различни утайки на обществото — непрекъснато пиянствувал с тях и играел на комар.

По-късно, когато чичо му Калигула изклал почти всички членове на императорското семейство, него, Клавдий, не закачил. Оставил го жив, защото го считал недостоен да бъде почетен със смърт! И тъй, оставил го да яде, да пие, да играе на комар и да говори глупости!

Е, значи, тъкмо този смешен и жалък глупак станал император, без да си е представял някога това и без да го желае. Станал император насила, именно защото бил слабоумен. Император го направили убийците на Калигула, защото искали да имат в ръцете си едно безопасно оръдие на техните интереси.

„Преди да стане император — казва ни Светоний, — Клавдий бил посмешището на целия двор. А когато станал император, станал посмешище на жена си, страшната Агрипина, майка на ужасния Нерон и сестра и любовница на брат си Калигула.“

Когато бил още принц, канели и него на императорските угощения. След като се наяждал и напивал като скот, Клавдий заспивал на „стола“ си в триклиниума, и тогава другите го замервали по лицето с костилки от маслини и фурми и се смеели; или пък карали робите да го удрят с пръчки, за да се събуди, като преди това нахлузвали на ръцете му обувки, така че, когато се събуди и рече да си потърка очите, да ги потърка с обувките.

Същата вечер, когато Херей убил Калигула, Клавдий, това всеобщо посмешище, се намирал с неколцина свои приятели в една от залите за хранене, наречена „Хермион“.

Когато чул силната врява по коридорите на двореца, изтичал и се скрил зад завесата на една врата. Но завесата била малко къса и обувките на Клавдий се виждали.

Минал някакъв войник край вратата, зърнал обувките, дръпнал завесата и попаднал на опулената физиономия на Клавдий. Познал го, измъкнал го оттам, паднал по очи пред него и го поздравил:

— Здравей, владетелю на света!

Клавдий помислил, че войникът му се подиграва и ще го заколи. Разтреперил се, започнал да плаче, паднал на колене пред войника и го замолил:

— Милост! Не ме заколвай! Нищо не съм сторил!

Войникът го вдигнал на крака, повел го със себе си и го закарал при другарите си. Те го сложили на една носилка и го отнесли в лагера си. Държали го там цяла нощ.

Рано на другата сутрин Сенатът, заедно с двамата консули, се събрал в Капитолия и почнал разискванията за премахването на императорската власт и за завръщането към стария републикански режим. Ала тълпата обкръжила мястото и с викове и крясъци настоявала за монарх.

И тогава войската провъзгласила Клавдий за император и му се заклела във вярност. Обзет от тази тъй неочаквана радост, Клавдий обещал да даде на всеки войник по петнайсет големи сестерции… бакшиш! А една голяма сестерция правела хиляда малки. Така че Клавдий обещал по 15 000 сестерции на всеки легионер. „Той е — отбелязва Светоний — първият император, купил с пари предаността на легионите си.“

Първият император, сиреч първият самодържец. Но не и първият политиканствуващ военачалник. Защото всички властолюбиви военачалници давали пари, храни и зрелища на римските тълпи, за да купят гласовете и съгласието им за всичките си беззакония.

 

От историята на първите римски императори може да се направи следният извод: римляните съвсем не отдавали толкова значение на личните способности и на характера на владетеля си, колкото на самото установяване на режима на императорите. Най-голям интерес от запазването на монархията имали римските аристократи — ту аристократите от „стария тип“, както било при Август, ту „модерните“ аристократи, както било при Калигула и Нерон.

Войската била винаги оръдие на аристокрацията и плутокрацията. Подкупвали я ту едни, ту други, за да сваля и качва императорите. Ами народът? Народът получавал и той пари и храна, ругаел детронираните, ръкопляскал на новите императори, а сетне сам плащал счупеното с глад и собствената си кръв.

И така тази аристократична олигархия, която владеела цялата земя на империята и разполагала с всички грабителски длъжности, имала нужда от една здрава опора — императорската (разбирай диктаторската!) власт. Смъквала императорите, които не й вършели добре работата, но запазвала трона!

 

Слабоумният Тиберий Клавдий Цезар Август Германик, новият — но не и млад! — император, бил най-добрият от всички свои умни или луди предшественици. Какво се разбира под „най-добрият“? Сторил и той много зло на народа, но все пак по-малко от другите трима от Юлианската династия, сиреч от неговия род.

Страдал от манията да бъде „справедлив“. Впрочем всички властници, кой повече, кой по-малко, считат себе си за справедливи. Но Клавдий искал това да личи. Искал народът да вижда неговата справедливост. Като император, с други думи, като военачалник, той бил облечен и с властта на съдия. Всички римски военачалници, от консулите, та до преторите, и управлявали, и съдели.

Клавдий упражнявал с достойнство съдийската длъжност. Отивал и лично съдел по съдилищата гражданите. И какъвто си бил дефектен в главата, такъв неуравновесен бил и в присъдите си. Веднъж проявявал голяма снизходителност, друг път пък голяма строгост и никакво съжаление. И всичко това — без причина и без мярка.

 

За да се покаже безпристрастен съдник, оставял защитниците на обвиняемите да бърборят с часове на трибуната. Изтърпявал ги със стоическа издръжливост. И когато накрая вече се изморявал и ставал от стола си да се поразтъпче, адвокатите и обвиняемите го дърпали за тогата или падали на колене пред него и го теглели назад:

— Къде отиваш? Седни още малко, за да свършим!

Веднъж при едно дело обвиняемият гражданин така се ядосал от ограничеността и глупостта на императора-съдия, че запратил връз мутрата му калема и плочите си за писане. А друг път някакъв грък, след като императорът го вбесил с дребнавостта и безсмислиците си, му извикал в самата съдебна зала:

— Ти си само един дъртак и глупак!

Въпреки всичко това веднъж Клавдий издал такава присъда, на която би му завидял и самият премъдър Соломон — случаят бил подобен на този с юдейския цар.

Една жена твърдяла, че синът й не е нейно дете.

И тогава Клавдий й казал:

— Щом не е твое дете, заповядвам ти да се омъжиш за него!

И тогава жената предпочела да признае, че синът й е нейно дете, отколкото да се омъжи за него!

 

Но обикновено този пресправедлив, старателен, свръхсъвестен съдник спял в креслото си.

През цялото си царуване се занимавал само с разни дреболии и незначителни неща, които често граничели със смешното. Издал такива заповеди, които станали пословични поради глупостта им. Ще цитираме някои от тях:

„Всички римляни да насмолят добре бъчвите си, защото тази година се предвижда голям добив на вино!“

Ето и друга: „Известявам на римляните, че най-добрият лек против ухапванията от пепелянка е сок от тиса!“

И друга: „Позволявам на римляните да се облекчават свободно от газовете по време на ядене, ако почувствуват нужда от това!“

И вече най-интересното — поправил един закон на Тиберий, според който шейсетгодишните не могат да поддържат законно бащинството си. И тъй Клавдий признал, че и шейсетгодишните могат да имат собствени деца. Тази поправка на закона направил заради себе си, защото бил прехвърлил шейсетте!

 

Такъв император предизвиквал, разбира се, смях сред поданиците си. Но все пак поданиците му го предпочитали пред предшествениците му, Тиберий и Калигула. Както казахме, Клавдий не бил такова чудовище като тях, но въпреки това бил не по-малко коравосърдечен и садист от тях.

Отивал често в затворите, за да наблюдава изтезанията и изпълнението на смъртните присъди на осъдените. А на ужасните зрелища, каквито представлявали боят с диви зверове и гладиаторските двубои, пръв отивал и последен си тръгвал.

Един такъв малоумен император не би могъл да държи здраво в ръцете си „държавното кормило“. Затова го държали други за негова сметка: прословутата му жена, страшната Месалина, и освободените от него роби Палас, Нарцис и Калист. Те вършели каквото си искали. Императорът, човек без воля и без памет, бил подчинен на тази клика. Кликата му поднасяла заповедите, които тя съставяла, а той подписвал. И след това не помнел какво бил подписал — кого убил и кого помилвал. И затова понякога се случвало да кани на императорските угощения сенатори, които вече бил изпратил на другия свят. Така и с Месалина — след като я убил, чакал я да дойде… да ядат!

Тъпоумието му стигало дотам, че сам подписал брачния договор на жена си Месалина с любовника й Силий, тъй като кликата го уверявала, че се касае… за шега!

 

Бил висок на ръст, казва ни Светоний, и шкембелия. Белите му коси придавали на физиономията му известна красота и достойнство. Когато седял на трона и не отварял уста да бръщолеви глупостите си, имал внушителен вид. Но когато ходел или приказвал, ставал смешен. Защото коленете му треперели и освен това тътрел краката си по пода. А пък когато говорел, заеквал и не можел да каже две смислени приказки.

На туй отгоре, когато говорел сърдито, устата му се напълвала с пяна, а носът му — със сополи. Но когато бил в добро настроение, смеел се сам без причина, както се смеят глупаците.

Освен това имал един вид хорея на врата — главата му непрекъснато се тресяла и клатела.

Този, значи, идиот избил сума ти свят. През малкото години на императорствуването си изтребил триста души от най-висшата обществена прослойка в Рим — конниците, а също така и трийсет и пет сенатори. Убил тъста си Апий Силан и две Юлии — едната, дъщеря на Друс, а другата, дъщеря на Силан. Убил зетьовете си Гней Помпей и Луций Силан, жена си Месалина и цял куп други видни римляни.

И въпреки всичко това, той бил… добър. Защото убивал от тъпоумие! Така или иначе, но бил по-добър и от предшествениците си, и от поданиците си!

Интересен факт в политическата история на Рим е обстоятелството, че този човек, станал император, без да е и помислял за това, управлявал света, без да може в същото време да оправи нито себе си, нито собствения си дом, станал първо император и едва след това… консул! Защото, както писахме още в началото на биографичната му бележка, Август не му дал никаква длъжност, за да не орезили и длъжността, и самото императорско семейство. Също така и Тиберий, и Калигула не му дали никакво звание.

И все пак имал една добра страна. Може да е бил слабоумен, но нямал покварени нрави. Бил най-малко безнравственият римлянин на своето време!

Но държал два рекорда: имал най-натъпкания стомах на своето време и най-накиченото чело.

 

Клавдий бил страшен чревоугодник. Ядял и пиел като вол. Но нима бил единственият чревоугодник в империята си? Всички римляни от онази епоха считали часа за хранене за най-свещения час на деня. И за това „най-прогресивните“ римски аристократи и плутократи от последните години на републиката и по-късно, през периода на империята, имали обичай да се подготвят за това голямо свещенодействие. Вземали преди това една гореща баня, а сетне нещо за повръщане, за да им се отвори апетитът.

Но във всичките си прояви, от най-материалните до най-духовните, римляните били хора груби и недодялани и затова в гуляите си били по-лоши от всякога. И дори така наречените „неподражаеми“, елинофили по нрави и образование, изтънчените младежи от цвета на обществото, дори и те не можели да се отърсят от римщината си.

Имали амбицията да ядат и да пият по „гръцки маниер“, сиреч първо да ядат, а след това да пият и да разговарят… на възвишени теми — но не сполучвали много-много в това. Но поезията им — особено тази на Хораций — успяла да изрази „изтънчения дух на гръцката муза“.

Клавдий, като всичките си съвременници, обичал да се наслаждава на яденето. Но многото злоупотреби с яденето и пиенето повредили стомаха му — най-ценното, което имал! Понякога изпитвал такива силни болки, че казвал, че ще се самоубие, за да се отърве. Ала когато болките минавали, започвал отново да яде и да се тъпче.

 

Давал угощения в най-просторните зали на двореца си. Защото канел много хора. Около шестстотин души всеки път. Цялото му семейство също сядало на масата. Но най-хубавото украшение за масата му за него били красивите млади момчета и момичета от аристокрацията. Много обичал млади хора, като пастрока си Август.

Римските пирове имали свой определен час. Започвали към един и половина-два на обед и продължавали понякога чак до мрак. Клавдий обаче имал способността да яде и да пие по всяко време на деня и където се случи. Веднъж съдел на площада на Август. По едно време подушил миризма на ядене, която идвала отнякъде… Императорът, божественият свещенослужител на богиня Темида, прекъснал работата си и почнал да души въздуха като куче. Наблизо, в храма на Марс, жреците били седнали на масата и се хранели. Клавдий веднага зарязал делото по средата и се замъкнал с натежалите си колене в храма на Марс, седнал и той на масата и се натъпкал като… харпия! След като се наяждал и си сръбвал добре, налягала го дрямка. И заспивал в триклиниума си с отворена уста, като захърквал силно. Тогава слугите пъхвали в устата му едно перо и го гъделичкали по гърлото, за да… повърне. И Клавдий повръщал, олеквало му и отново заспивал.

Нощем обаче спял малко и се събуждал още преди да се съмне. Не се наспивал както трябва. И затова, тъкмо когато съдел, клюмвал на креслото си и заспивал. „И тогава, казва Светоний, адвокатите си раздирали гърлото да крещят с всички сили, за да го събудят.“

Като всички чревоугодници, обичал живота. И като всички жестоки хора, Клавдий бил страхлив. Тиберий и Калигула, ако си спомняте, се боели от гръмове и светкавици. А Клавдий се страхувал от земетресения. Тези човекоподобни чудовища, които не се боели нито от богове, нито от хора, треперели пред най-простите природни явления.

Клавдий бил толкова голям страхливец, притежавал толкова малко душевна сила, че и при най-незначителния неуспех загубвал кураж и решавал да се откаже от трона, за да спаси кожата си.

Той пръв поставил в трапезарията си въоръжена стража по време на храненето. Когато понякога отивал да посети някой свой болен приятел или управник, изпращал преди това хора да претършуват не само възглавниците, дюшеците и юрганите, но и самите болни, да не би да са скрили някъде нож. Същите тези хора обискирвали всички, които се намирали в къщата, дори малките деца.

Когато дал нареждане да убият Месалина, Клавдий бил обзет от такъв страх, че избягал от Рим и отишъл в лагера на легионите си, за да търси закрила. И по пътя питал минувачите:

— Наистина, все още ли съм император?

Този именно малодушен човек, този страхливец, това посмешище, да можехте само да го видите каква жестокост проявявал в амфитеатъра! Когато ранените гладиатори падали на земята, давал заповед да не ги оставят да умрат спокойно, а да ги колят пред него, та да гледа гримасите на лицата им! А при боевете с диви зверове, когато „чудовищата на Африка“ разкъсвали всички, които зверогледачите им хвърляли, често пъти императорът не оставал доволен. Искал да гледа как „чудовищата“ разкъсват още хора. И затова Господарят на света, най-висшият представител на римската цивилизация давал заповед, за да продължи пиршеството, самите зверогледачи да се хвърлят сред зверовете!

 

Но в историята Клавдий е известен не толкова като господар на света, колкото като мъж на Месалина. Този въпрос ще го разгледаме по-късно. Сега трябва да допълним портрета на Клавдий.

Този чревоугодник, този кръвожаден, сластолюбив и страхлив император проявявал освен низките си инстинкти и влечение към литературата. Искал да се покаже просветен човек и дори писател! Предшествениците му Цезар, Август, Тиберий писали кой история, кой стихове, и при това стихове на гръцки! А пък Калигула се проявявал не като поет или историк, а като критик!

От всички тези „короновани“ писачи, единствен Цезар притежавал действително писателска дарба, дарба на гений. А на Калигула не му стигало само да критикува писателите — искал и да налага мнението си и да наказва живи и мъртви! Искал да изхвърли от всички библиотеки творбите на Омир, Вергилий и Тит Ливий, защото ги считал за лъжливи и бездарни.

Клавдий написал много томове история и мемоари на гръцки език. Всичките му произведения са се загубили. Останало само голямото зло, което сторил на съвременниците си, като се оженил за Месалина и осиновил Нерон.

Жените в Рим от епохата на империята приличали по нрави на мъжете. Били жестоки и извратени. Месалина, жената на Клавдий, е един събирателен представителен тип на жена от онази епоха — развратна, сурова и разсипница.

Месалина е първата жена на император, която взела титлата Августа. Но само титлата ли взела! Взела и властта от старческите ръце на мъжа си. И формално, и действително.

Добила правото да присъствува на заседанията на Сената. Докато била жива, тя управлявала империята — или по-скоро нейната нимфомания! Месалина била същинска бясна вакханка, която, без да се прикрива твърде много, блудствувала върху трона на императорите!

 

Тя била дъщеря на Марк Валерий Месала Барбат и на Домиция Лепида, внучка на великия Антоний. Домиция Лепида пък била сестра на Гней Домиций Ахенобарб, баща на Нерон. Така че и по бащина, и по майчина линия в жилите на Месалина течала кръв на дегенерати.

Била преждевременно развита физически, а и инстинктите й отрано се пробудили. Още когато била неузрял плод, Месалина имала съвършено и стегнато тяло, сочно и великолепно закръглено, красиво лице, големи предизвикателни очи и гъсти черни коси. И същевременно била дръзка, невъздържана, безразсъдно смела, решителна и цинична. Не се колебаела пред нищо и не поставяла никакви юзди на желанията си.

Едва станала шестнадесетгодишно девойче и се омъжила за „принц“ Клавдий, който бил на петдесет и една. Стар котарак — млада мишка, дето има една дума. Но тъкмо такъв стар, тъп и похотлив съпруг й бил нужен на Месалина, за да се отдаде на ненаситното си сладострастие. Защото ето какво ни казва сатиричният поет Ювенал: „Месалина се уморяваше от любов, но не се насищаше никога!“

С плама си, с младостта си, с красотата си и най-вече с изкуството си покварила всички младежи в императорския двор и превърнала безволевия си мъж в своя играчка. Постоянно била влюбена в някого с неудържима страст; но тази страст не траела дълго. Често сменявала любовниците си. И за да бъдем по-точни — не ги сменявала, а ги убивала! Убивала старите и си взимала нови! Не убивала само любовниците си, но и враговете си и много римски богаташи, за да конфискува имуществата им. Сиреч, в качеството си на Августа вършела това, което вършели всички Августовци!

Поднасяла на своя съпруг-идиот заповедите за убиването на този или онзи и той ги подписвал, без да ги чете, а в това време от устата му течели лиги. Гледал безсрамията на жена си, но бил толкова глупав, че не вярвал на очите си, или толкова влюбен, че се правел на сляп!

Нека изброим някои от престъпленията, извършени от Месалина. Убила сестрата на Калигула, Юлия Ливила, защото била много красива! Юлия Ливила била сестра на Агрипина, която ще срещнем малко по-късно като главен герой в нашата история. Убила любовника си Полибий, освободен роб и писар на съпруга й. След това убила и заместника на Полибий, писаря Мирон. Убила красивия млад мъж Монтан, проконсула на Галатия Сабин, всички все нейни любовници, защото… им се била наситила. Но убила други двама тъкмо за противното — защото не пожелали да станат нейни любовници: Винуций, племенник на Клавдий, и Силаний, неин зет.

Но ако избитите й любовници ви се струват малко на брой, то живите представляват цял легион! Нека чуем Ювенал — шеста сатира, — макар че не знаем дали нещата, които ни казва, са точни или преувеличени:

„Когато разбирала, че мъжът й е потънал в сън, августейшата хетера слагала на главата си една качулка и се измъквала от двореца заедно с някоя робиня. Закрила черните си коси с руса перука, тя се промъквала в топлия публичен дом със старите завеси. Там имала запазена отделна килия. И тогава, под псевдонима Ликиска, отдавала на клиентите голо тялото, което те роди, Британике!“ Британик бил син на Месалина и престолонаследник.

Още много други неща разказва Ювенал за нощните похождения на Месалина, но не са за разправяне. Но това, което днес е трудно за казване, тогава много лесно се вършело.

Месалина загинала не заради безсрамията си. „Щастливият“ й съпруг не отдавал значение на такива дреболии. Самите й злодеяния унищожили Месалина. Нейната смърт била само едно обикновено политическо престъпление за онова време. Убила я Агрипина. Защото след убийството на сестра й, Юлия Ливила, извършено по нареждане на Месалина, Агрипина с право се изплашила, че рано или късно щял да дойде и нейният ред. И се заела да предварди злото. Да убие, вместо да я убият. Освен това нали си имала и Нерон, неин син и любимец. Страхувала се и за неговия живот. При това не само Агрипина, но и други дворцови хора се изплашили за живота си; и най-вече двамата освободени роби, съветници на Клавдий, Палас и Нарцис, защото след убийството на събратята им Полибий и Мирон, страхували се, че и те някой ден ще загубят главите си. И така двамата съветници и Агрипина се свързали, уговорили се и организирали общ заговор срещу августейшата!

Скроили сатанински план, на който би завидял и надареният с най-богато въображение драматически писател. Устроили една великолепна клопка и на греховната императрица, и на слабоумния й съпруг.

Историята, която ще разкажем, е толкова невероятна, че човек може да се запита:

— Но възможно ли е да съществува толкова глупав мъж и толкова зашеметена от похотливост жена, та да паднат в капана като мишки?

 

Последният любовник на Месалина — а като последен, и… най-добър! — бил един красив, очарователен и силен млад мъж. Произхождал от аристократично семейство и предстояло Клавдий да го направи консул. Казвал се Гай Силий.

Този млад човек влизал и излизал свободно от покоите на императрицата. Идиотът Клавдий виждал това непрекъснато сноване вън-вътре из спалнята на жена си, но… не му минавало нищо лошо през ума!

— Хайде бе! Обикновени работи са това! — казвал си той. — Просто едно приятелство!

Но по едно време тази твърде голяма интимност на разпасаната му съпруга с красивия млад мъж почнала да не му се харесва много-много, и то не защото ревнувал, а защото се боял за живота си. Познавал жестоката, амбициозна и похотлива природа на жена си. Познавал и дворцовите порядки — близките да се избиват един друг; дете, майка, баща, мъж, всички се избивали помежду си! И затова се страхувал да не би двамата „приятели“ да си опекат работата и го очистят било с отрова, било с нож, за да му вземат трона.

Най-сетне! Идиотът император помислил веднъж поне правилно! Разбрал, че „приятелят“ на жена му не би могъл да бъде и негов приятел!

По това време в Рим се било разпространило едно анонимно пророчество, че „през тази година щял да умре мъжът на Месалина“. Може би това пророчество, съобразно изискванията на „войната на слухове“, водена нашироко в Рим, да е било разпространено от най-главните заговорници, Агрипина, Палас и Нарцис! Така или иначе, но те не пропуснали изгодния случай да се възползуват от пророчеството.

Съобщили на императора:

— Така и така, в Рим се е разпространило това пророчество: „Тази година ще умре мъжът на Месалина!“

— Какво?! — възкликнал тъпият монарх, като треперел цял от страх. — Ще умра аз?

Клавдий повярвал на пророчеството. Така ставало в онези години на упадък не само на Рим, но и на Гърция. Хората не вярвали на очите си, но вярвали на пророчества. Гадателите, вълшебниците и астролозите имали златна работа. Защото суеверните хора от онова време, простолюдие и аристокрация, можели да приемат, че природата греши, но прорицателите — никога! Изплашеният Клавдий запитал:

— Ами какво да правя тогава?

Тъкмо този въпрос очаквали и двамата заговорници. Нарцис имал вече готов отговор:

— Да престанеш да бъдеш временно, за една година, съпруг на Месалина!

— Ами тогава кой ще… умре на мое място?

— Онзи, който ще заеме мястото ти до Месалина. Пророчеството ще се сбъдне именно за него.

Клавдий се почесал по главата.

— Ама трябва да се ожени за нея с всички формалности.

— Да! С всичките формалности, но само формално!

— И как ще стане това?

— Ще намерим някой млад човек, да речем Гай Силий, и ще го принудим да се ожени за Месалина. Няма да посмее да откаже. Нито пък и ще му обясним защо. До края на годината ще умре, жертва на предопределението. И тогава ще вземеш отново… вдовицата му.

— Много хитро намислен удар! — забелязал Клавдий. — Но неприложим. Първо, обичам жена си много и не мога да понеса… друг да се докосне до нея! Сетне, майка е на двете ми деца! И най-после, и тя самата няма да се съгласи да се разведе със съпруга си император, за да вземе един бъдещ консул!

Нарцис се засмял.

— Но тя няма да научи това. Ще вземем мерки да не го узнае.

— Не разбирам.

— Няма да й кажем нищо. Ти ще подпишеш брачния й договор със Силий. Няма да кажем нищо нито на Месалина, нито на Силий. Тайната ще я знаем само ти и ние. Но така или иначе пред закона и боговете съпруг на Месалина ще бъде Силий, докато умре… Сиреч само за няколко месеца!

Клавдий бил във възторг. Като всички ограничени хора, които разполагат с голяма политическа или икономическа власт, Клавдий обичал софистиката и формализма. И подписал брачния договор. Ударил му и печата си. Оттук нататък смъртта трябвало да зареже него, Клавдий, и да гони другия съпруг, законния! И старикът търкал предоволен големия си корем, задето се отървал от смъртта и я прехвърлил върху един… невинен! Впрочем, както казахме, той не понасял твърде много този „невинен“, защото влизал и излизал от спалнята на императрицата, сякаш и спалнята, и императрицата били негови!

 

Получило се следното комично положение — Месалина и Гай Силий мамели Клавдий… законно! А Клавдий продължавал да се мами, че той мами двамата невинни, които нямали никаква излишна връзка помежду си, тъй като не знаели, че са женени. И когато Месалина деляла със Силий императорското брачно ложе, считала, че прелюбодействува, а всъщност упражнявала „произтичащите от закона съпружески права“!

За заговорниците обаче това не било театрален фарс, а политически заговор. Целта на този заговор не била да се спаси животът на стария Клавдий, а да се очисти опасната императрица. И ето с каква сатанинска жестокост тласнали фарса към трагичната му развръзка.

След като подписал брачния договор, Клавдий, съвсем законен ерген вече, решил да избяга за малко от Рим и от царските си неприятности и да прекара няколко седмици в Остия, пристанището на столицата.

Било октомври месец. Бъчвите с новото вино скоро щели да бъдат отворени. Взел със себе си и две жени с по-леки нрави, за да го забавляват в уединението му.

Обаче щом заминал, Нарцис отишъл при Месалина и й показал брачния й договор със Силий.

— Великият ти съпруг те отстъпи от добрина на по-млад и по-силен от него мъж. И най-вече по твой вкус. Императорът, нали знаеш, е вече стар и болен. Разочарован е от всичко. Много е вероятно да наследите, заедно с младия си съпруг трона му, и то много скоро.

Няма съмнение, че този сатана Нарцис й дал да разбере, че не е чак толкова нужно да чакат естествената смърт на старика…

Нарцис, както вече казахме, дал на Месалина да разбере, че с малко нейна „помощ“ Силий би могъл да замести Клавдий на трона, както го бил заместил и в леглото.

Месалина не била нито глупава, нито искала да я молят много за тази работа. Независимо дали била вече сама помислила за това, тя възприела с възторг тази идея. И най-вече се зарадвала, когато разбрала, че Силий не бил вече някакъв незаконен любовник, а законен неин съпруг и любовник! Очарователният, младият, буйният Силий!

Но макар че се зарадвала на узаконяването на връзката си, все пак много се засегнала от обидата, която Клавдий й нанесъл — да се разведе с нея и да я омъжи за друг, без да я пита! И решила да си „отмъсти“.

Как?

Възнамерявала да вдигне бунт срещу императора, докато отсъствувал от Рим — това било много изгоден случай. Щом очистела старика, смятала да качи формално на престола сина си Германик, а фактически тя и Силий да вземат в ръцете си цялата царска власт като императорски наместници и регенти на непълнолетния владетел!

И за да ускори нещата, отпразнувала публично и официално брака си със Силий в Рим, а за да придаде политическо значение на този брак, устроила богати угощения за всички римляни-сенатори, управници, войска и народ! Хората се разсипали да ядат и да пият!

 

Когато Клавдий научил новината в Остия, просто загубил и ума, и дума! Загубил и малкото ум, който имал! Усещал как империята му се изплъзва от ръцете!

И тогава онзи сатанински Нарцис се отправил бързо за императорската вила в Остия и се представил на Клавдий.

— Ако не действуваш светкавично, отиде ти тронът!

— Ами какво да правя сега аз горкият?

— Дай ми командуването на преторианците и за двайсет и четири часа ще задуша бунта още в зародиша му!

Тъпият и изплашен Клавдий веднага подписал назначението. И тогава тройката Агрипина, Нарцис и Палас не седнали да си губят времето. Хванали Силий и го убили. По този начин пророчеството се сбъднало. Мъжът на Месалина умрял през определената година — и естествено, Клавдий бил спасен. След Силий бил редът на Месалина. И още преди влюбеният старик Клавдий да свари да й прости, те я заловили и я убили. А на загубилия ума и дума Клавдий казали:

— Самоуби се!

Всичко това прилича на роман или на фарс. И все пак това е самата история. И то историята не на неколцина души, а на света — на римския свят от императорската епоха.

 

А сега няма да бъде безинтересно да дадем една картина на женските нрави в Рим през първия век от нашата ера.

Месалина не била най-лошата жена в Рим, както пък и Тиберий, Калигула и Клавдий не били най-лошите мъже! Повечето мъже и жени от аристокрацията били като Калигула и Месалина. Тон на цялата тази поквара давала безотговорната, безконтролната и абсолютна диктаторска власт на пожизнения император. Покварата започвала от Палатинския хълм, спускала се към богаташките къщи на патрициите и оттам се разливала по площадите, сред народа, и повличала във водовъртежа си мъже и жени.

В онази епоха най-честите занимания на жените били изневярата и отравянето — незаконна любов и отравяне на „враговете“. И тези най-главни занимания на жените били съпроводени с невиждан разкош, пиянства, политиканство, писателствуване и… магии!

 

Старият тип на римска матрона, представен ни в такава „съвършена“ форма от една великолепна жена на „свободното общество“ (големият С. Васис така преведе respublicam на римляните), Корнелия, майката на двамата народни борци Тиберий и Гай Гракх, вече не съществувал.

Жената, която си гледала само къщата, жената, която предяла, тъчела, шиела и се грижела за възпитанието на децата си, вече не съществувала. Сега жената била излязла на пиацата. Повече или по-малко всички били неверни и не се поколебавали да извършат престъпление било от ревност, било от интерес, политически или материален.

Необузданото имперство на Рим с неговите безконечни завоевателни войни, това имперство, което укрепнало след втората пуническа война, имало за последица всеобщото покваряване на завоевателите, изчезването на „старата римска добродетел“ и разпадането на семейството.

Военният авантюризъм подсилил вродената суровост и безчовечност на римлянина, както също така подсилил и джоба му с леко придобити богатства. Грабежът, поробването, убийството, купуването на съвестите и длъжностите се установили като най-обичайни средства за трупане на пари. Нито Юлий Цезар, нито Октавиан могли да избегнат този основен закон. Дори го надминали! Тези войници авантюристи отсъствували понякога с години от дома си. Можели да се завърнат при семейството или богати, или сакати — или въобще да не се завърнат. Смъртта от меч или болест, или пък пленничеството била обща съдба и на победители, и на победени.

Дългогодишното отсъствие на „главата на семейството“ от дома му имало за последица прехвърлянето на властта от мъжа на жената. Но заедно с властта в семейството жената поела и властта над себе си. Почнала да устройва живота си така, както намирала за най-добре. И се грижела за себе си, колкото се може по-охолно.

Така изневерите и разкошът сред жените в Рим взели големи размери. Но имало още една причина, която способствувала за отклоняването на жената от правия път. Мъжкото население намаляло много поради войните, така че мъжете не търсели чак толкова жените, и тъй като не всички жени можели да се омъжат, то те неизбежно ставали плячка на мъжете. По този начин старият патриархален бит на омъжената римлянка изчезнал.

Когато мъжете се завръщали в родината си от война, самите те били съвсем променени, както и жените им. Сиреч мъжете били отвикнали от семейния живот и навикнали да намират любовта извън дома си. И така продължавали незаконните си връзки, и то по най-грозния начин, а жените им пък не приемали по никакъв начин да се откажат от властта в семейството, нито да ограничат любовната си свобода! Не искали да променят начина си на живот, да отвикнат от това, на което били навикнали.

И така съпрузите живеели и развратничели всеки поотделно. Разводите се увеличили, докато преди това почти не съществували. Когато Емилий Павел, на когото цял Рим се възхищавал и считал за образец на семеен човек, се развел с жена си, и когато и самият Цицерон, грижливият, чувствителният и нерешителният „светски човек“ се разделил с жена си, за да се ожени за друга, съвсем млада и много богата, това вече говорело много лошо за нравствената основа на семейната връзка. Бракът бил сериозно разклатен.

Римлянките, които някога не обичали разкоша, сега ламтели за него. А когато жената иска, казва една поговорка, и дяволът иска! Съществувал един закон, законът на Опий, според който разкошът бил забранен за жените — закон, стар два века! Е, значи, тъкмо този закон жените успели да премахнат!

Така че покварата на императорския Рим не е плод на епохата, а нещо много по-старо и по-дълбоко! Само че през епохата на империята злото взело големи размери.

Заедно с чуждите, ограбените богатства, в Рим били пренесени и нравите на другите народи, които били по-цивилизовани от римляните. И най-вече гръцките нрави. Така в Рим възникнала нова мода, „елинизмът“, нещо подобно на това, което днес наричаме „парижка мода“. Съгласно тази мода, „елинизма“, жените в Рим получавали по-голямо образование, учели музика, пишели стихове, ходели на театър, месели се в политиката и се явявали като адвокати в съдилищата.

Както се създал типът на „модерната жена“ в императорския Рим, така се създал и типът на „модерния мъж“. Не само жените, но и мъжете се стремели да подражават на гръцките нрави и да водят гръцки начин на живот — modo greco.

В страниците досега срещнахме доста много известни римляни, които говорели и пишели на гръцки. Всички мъже и жени, които знаели гръцки, се наричали „образовани“ хора. И тъй рамо до рамо с cultum puerum — образования младеж, вървяла и culta puella — образованата девойка. Образованието им било колкото се може по-гръцко.

Но тази гръцка култура била нещо чуждо и пришито към римската цивилизация. Грубите нрави на римляните, „националните нрави“, не можели така лесно да се изгладят. Така че римляните вземали само фасадата на гръцката култура, външния й блясък. Съдържанието на тази култура не могло да проникне в дълбините на суровата душа на Ромуловите потомци.

Впрочем културата, на която римляните подражавали, била „елинистичната“ култура от епохата на упадъка на гърците, и най-вече александрийската — конвенционална и предвзета. Културата на Азия от VI век и културата на Атина от V век пр.н.е. били твърде далечни за римляните. Духът, дълбочината, простотата, хармонията и човечността на класическото изкуство, култура и мисъл на гърците принадлежало безвъзвратно на миналото.

Гръцката просвета, гръцкото образование за повечето римляни от аристокрацията било един вид провинциален снобизъм. Ювенал обвинява жените от онова време, че дори в най-съкровените мигове на интимния си живот, в най-пламенните минути на любовните ласки, въздишали на… гръцки:

— Ах, живот мой!

— Ах, душа моя!

След като компанията Агрипина, Нарцис, Палас убила Месалина, племенницата на Клавдий, Агрипина, поела святото задължение да се грижи и утешава брата на баща си, слабоумния си чичо император. Впрочем алкохолизмът, чревоугодничеството и властолюбието увеличили вродената му глупост, а сега нараненото му сърце не му давало възможност да събере и малкото си ум.

Съобразителната, хладнокръвна, жестока и двулична Агрипина умеела да обуздава страстите си, да възпира чувствената си природа и да прикрива безнравствеността си. Умеела да се представи за въздържана, морална, целомъдрена и покровителка на добродетелността и в очите на стария си чичо, и в очите на консервативната римска аристокрация. И с лицемерието си — лицемерието на основателя на династията, Август! — тя успяла да спечели уважението и поддръжката на всички онези, които мечтаели за възвръщането на старите нрави.

И така Агрипина застанала начело на „консерваторите“, както някога Август се обявил против „модерните“, поддържани след това от Калигула, сега от Клавдий, а по-късно — от Нерон.

 

С вниманието си, с грижите си, с престореното си вълнение Агрипина успяла да омотае стария глупак. И накрая му станала толкова необходима, че се оженил за нея. Направил я „Августа“. От този момент нататък фактически тя почнала да царува, още повече че била по-способна от Месалина, а по-късно на трона щял да се възкачи синът й — Нерон!

По времето, когато се омъжила за Клавдий, Агрипина била на 34 години, той на 59. От първия си брак със зловещия Гней Домиций Ахенобарб имала един разглезен хлапак — Нерон. Клавдий също така имал две деца от Месалина — Британик и Октавия. За да може потомъкът на Клавдий, Нерон, да изяде децата на… баща си, трябвало да бъде осиновен. И сатанинската Агрипина успяла да накара стария да осинови сина й.

Е, вече оттук нататък работата си вървяла сама. Щом като Нерон станал законен син на Клавдий, можем да очакваме, че всичките му близки роднини ще бъдат очистени.