Костас Варналис
Диктаторите (22)

ДОМИЦИАН

Кървавите народни зрелища и гоненията на християните ни разкриват много повече от самите дела на императорите — същността на римската цивилизация, когато властта е била съсредоточена в ръцете на един човек. Именно затова ги и разгледахме в предишната глава.

Оставяме зверовете от арената и се връщаме при зверовете на трона… Бяхме се спрели при Тит, „любовта и гордостта на човешкия род“. Припомняме на читателите, че този „добър“ император на младини бил другар на Нерон в оргиите му, че избил много видни римляни, врагове на баща му (следователно и негови!), че изклал половин милион евреи и опожарил и разрушил най-големия културен център в Азия — Ерусалим. Когато наследил трона на баща си, мъчно му било, че бил сторил само един-единствен грях — това че направил своя любовница жената на брат си, а според други историци — че не му се удало да убие брат си.

Веспасиан бил също „добър“ владетел. Ех, удвоил данъците в провинциите, продавал срещу значителни суми най-високите държавни длъжности, както и оправдаването на виновните и осъждането на невинните, но поне не бил звяр! И само затова именно, задето не бил звяр като предшествениците си, когато умрял, римският народ го оплакал, както по-късно оплакал и неговия син Тит.

Тит бил наследен на престола от брат си Домициан (81–96 г.). Домициан бил от породата на Калигула и Нерон. „Той бил смел, избухлив, вероломен и прикрит; не обикнал истински нито един човек освен няколко жени; но се преструвал, че обича дори този, когото в действителност искал да убие. Неверен се показал и към онези, които го облагодетелствували, когато бил изпаднал в тежко положение.“ Иначе казано, този човек не държал на думата си, предавал и убивал дори и тези, които му служели. Така ни го описва Зонарас, „напълно достоен за доверие историк“, както го окачествява Папаригопулос, защото Зонарас бил почерпил сведенията от достоверни източници.

Но нека продължим портрета на Домициан такъв, какъвто ни го дава Зонарас. „Имал обичай, казва ни той, да убива всички, които доносниците обявявали за врагове на императора и следователно — и на родината. И конфискувал имуществото им. А пред общественото мнение се представял за невинен — ако повечето от хората загивали несправедливо, прехвърлял вината за това на… клеветниците! И за да покаже, че съжалява, избивал и доносниците!“

Подгонил също така всички приятели на баща си Веспасиан и „очистил“ мнозина от тях. И се развел с жена си Домиция не защото била любовница на брат му Тит, а на танцьора Парис. И собственоръчно убил танцьора насред улицата. А за да си отмъсти и на покойния Тит, който се радвал на прелестите на жена му, платил му със същата монета — направил своя любовница дъщерята на Тит Юлия и „живеел с нея открито като със съпруга“.

Но народът в Рим обичал Домиция и по сборищата настоявал императорът да я вземе отново. И тогава Домициан я взел отново, но не изоставил и Юлия.

За да се покаже защитник на нравствеността като Август, Клавдий и двамата Флавиевци, Домициан вършел това, което вършат всички покварени властелини — убивал много мъже и жени от аристокрацията, като ги обвинявал „в прелюбодеяние, при все че някои от жените били прелюбодействували и с него“.

И докато Веспасиан със своя практичен селяшки ум се подигравал на ласкателите, които искали да го убедят, че основоположникът на неговия род, рода на Флавиевци, бил един от другарите на Херкулес, то синът му Домициан „се смятал за бог и за такъв се представял“, сиреч искал да му се покланят като на бог и да го рисуват като бог! И по-точно — казвал, че е син на богинята Атина.

Голяма чест за Атина!

Този, значи, бог, убиец и прелюбодеец, но защитник на морала, забранявал на богатите римляни да използуват евнуси в харемите си — уж за да не се скопяват мъже за тази цел! Освен това се заел и с весталките, които били попрекалили с престъпването на клетвата за целомъдрие!

Във връзка с преследванията, предприети срещу весталките, бихме искали да отбележим следното — откакто Нерон осквернил техния свещен орден, девствените жрици на богиня Веста престъпвали както средновековните монахини клетвата си за целомъдрие. Веспасиан и Тит, които знаели какво е положението, се правели на слепи, за да избегнат обществен скандал, както ни казва Светоний. Ала този звяр Домициан искал да мери греховете на другите с аптекарски везни. И издал следния закон — ако весталката била прегрешила само веднъж, просто я убивал; но ако била прегрешила повече пъти — разбира се, така било почти винаги! — заравял я жива. И затова Оцелата и Веронила били убити, но игуменката Корнелия била заровена жива, защото не обуздавала желанията си.

През първите години на царуването си Домициан се преструвал, че се отвращава от кръв. Този тиранин, който по-късно „принесъл в жертва“ на зверовете в амфитеатъра хиляди християни, в началото на царуването си поискал да забрани жертвоприношенията с волове.

По същото време направил и други такива добри дела. Опростил всички дългове към държавата, които били по-стари от пет години. Този човек, чиято дясна ръка по-сетне били доносниците, благодарение на които убивал богатите граждани и обсебвал имуществото им, когато стъпил на престола, почнал да преследва доносниците. „Един владетел, който не наказва доносниците, всъщност ги поощрява!“ — казвал той.

Всичко това било в началото. Такива били в началото и Калигула, и Нерон. Но по-късно смъкнал овчата си кожа и показал какъв вълк се криел под нея. И се хвърлил с две ръце да трупа пари. С особено настървение преследвал аристократите. Защото аристократите били недоволни и с мъка понасяли да имат над главата си за господар на държавата и света един плебей, сина на един мулетар!

Убивал консулите и сенаторите по най-смешни поводи. Така например убил Салвий Коциан понеже… празнувал на рождения ден на чичо му, императора Отон; убил Метей Помпейан, защото четял на хора от народа публичните речи на Тит Ливий; освободения роб Епафродит — защото помогнал на Нерон да се самоубие; Хелвидий — защото представил на театралната сцена Парис — Домициан сметнал, че с това Хелвидий искал да припомни на римляните танцьора Парис, любовника на жена му, когото Домициан собственоръчно бил убил.

С течение на годините станал толкова жесток, че наказвал „заговорниците“, сиреч враговете си, по нов начин — изгарял подкоремните им части и им отсичал ръцете.

Домициан, последният от рода на Флавиевци, но нито първият, нито последният кошмар на древния свят, бил висок, атлетически сложен, красив мъж, с големи очи и благо изражение. Така ни го описва Светоний. Ала след някаква болест, която прекарал, краката му станали хилави, а с годините и поради заседналия живот коремът му нараснал извънредно много и косата му окапала. Останало му обаче благото изражение на лицето. То било толкова „благо“, че веднъж сам той казал в Сената:

— Моята честност личи и по делата ми, и по… лицето ми!

Личали наистина, и то толкова добре честността и благостта на това чудовище, и аристократи и народ така хубаво ги чувствували, че когато „заговорниците“ го убили, върховното и древно събрание на patres conscripti — Сенатът — веднага гласувал трупът на убития да се хвърли в Тибър от скалата, от която още от стари времена хвърляли труповете на убитите роби, да се разтрошат на парчета всичките му статуи, да му се отнемат всички титли и занапред името му никога да не се споменава в римската история и в политическия живот.

В отличие от баща си и от брат си Домициан бил голям мързеливец. Не обичал да се движи пеша или на кон, а само на носилка. Не четял, не пишел, не размишлявал много-много и не ядял кой знае колко, но затова пък много обичал жените. Цялото си време прекарвал в компания с красиви жени. Това била цялата му гимнастика — „любовна гимнастика“, както сам казвал.

Когато станал император, Веспасиан направил свои съуправници двамата си синове — Тит и Домициан. Тит бил сдържан, но Домициан злоупотребявал много с властта, която му дал баща му; продавал държавните длъжности и се показал толкова разпуснат в нравите си, че хората още оттогава си знаели какво ще стане един ден, ако той се качи на трона.

Когато Веспасиан умрял, Тит, и като първороден син, и като прославен военачалник, трябвало да наследи баща си. Ала бездарният и страхлив Домициан се опитал да плати двойно повече на преторианците, за да провъзгласят него за император вместо брат му. Но тъй като не успял да нагласи работата, започнал тайно да действува против брат си. Разправял, че в завещанието си баща им Веспасиан определял двамата братя да царуват заедно, но Тит фалшифицирал завещанието — твърде обикновени неща за епохата на римските диктатори и императори.

И когато Тит легнал болен, всички смятали, че Домициан го отровил, или пък разправяли, че го посъветвал да се окъпе със сняг и тази баня го пратила в гроба.

Това нищожество Домициан, този зъл, мързелив и коварен човек, през първите години на царуването си, като се чудел как да убива времето си, се затварял всеки ден по един час в стаята си, ловял мухи и ги… нанизвал. Де да можел да продължи все това си забавление — да убива мухи! Защото по-късно, когато сребролюбието му го направило алчен, а страхът — жесток, убивал хората като… мухи! И както Светоний ни казва — „проявявал голяма изтънченост в зверствата си“.

Веднъж поканил в двореца един прочут през онази епоха актьор, турил го да седне до себе си, отрупал го с подаръци, а сетне го изпратил до дома му с почетен ескорт. А на другия ден… го разпънал на кръст!

Никога не произнасял смъртна присъда без съжаление — или по-скоро си давал вид, че съжалява. И за да покаже добротата и великодушието си, позволявал на жертвите сами да си изберат каква смърт им… харесва най-много!

Домициан мразел благородниците, защото те го презирали, както казахме, заради народния му произход. Но това съвсем не означава, че обичал народа. Във всеки случай имал голяма полза от омразата си към благородниците — убивал ги и конфискувал имуществата им. Върховният официален представител и защитник на благородническата класа бил Сенатът. И затова Домициан най-често избирал жертвите си от „патрицианството“ и от Сената. Но не пренебрегвал и… народа. Не само че не обичал народа, но и го избивал. Ето едно доказателство за това — Домициан предприел едни от най-жестоките гонения срещу християните. А обикновено християните били бедни хора от народа. Преследвал ги и ги избивал „на стада“ за безбожие! Но нито той, нито пък някой друг от гонителите им знаел какво представляват християните и в какво вярват. И нито той, нито другите се интересували от това. Всички считали християните за магьосници, които извършват човешки жертвоприношения, за кръвосмесители и рушители на божествения порядък. Веднъж довели при него неколцина християни и когато той ги запитал какво работят, те му показали мазолестите си длани и му отвърнали:

— Земеделци!

„И тогава — казва Зонарас — Домициан разбрал, че християните не са опасни хора и дал заповед да се прекратят гоненията.“

Възмездието за всичките злодеяния и грабежи на Домициан дошло от аристокрацията и от жена му. Аристократите избрали човека, който трябвало да убие императора. Това бил ковчежникът на императрицата Стефан. Тъй като ликвидирането на чудовището било организирано много хитро, ще разкажем това.

За да не събуди подозренията на недоверчивия си и коварен господар, Стефан няколко дни преди убийството превързал лявата си ръка и скрил ножа си под превръзката. Една вечер тъкмо когато Домициан се бил запътил към банята, дежурният офицер го настигнал и му доложил, че един от дворцовите служители моли да бъде приет от императора, за да му предаде „важни и спешни новини“. Императорът разрешил да въведат този дворцов служител. Това бил именно Стефан, който му предал малка записка. И докато Домициан я четял изплашен, Стефан забил ножа си в корема му. Домициан се нахвърлил веднага върху нападателя, за да го обезоръжи, но тогава изскочили и други заговорници, все дворцови хора, и го довършили.

Така заплатил за греховете си този зъл владетел — „най-отвратителният император след Нерон“, както го нарича Зонарас.