Костас Варналис
Диктаторите (12)

ТИБЕРИЙ КЛАВДИЙ НЕРОН
„КАЛ, ЗАМЕСЕНА С КРЪВ“

Тиберий Клавдий Нерон, осиновеният син и наследник на Август, открива поредицата от короновани чудовища от Юлианската династия, заемали престола на световната империя. Бил доведен син на Август, син на жена му Ливия, за която се оженил, когато била вече бременна от предишния си мъж Тиберий Нерон. Именно това дете, родено след втория брак на Ливия, било осиновено от втория си баща, който го направил и свой наследник.

Август имал трима внуци от прочутата си дъщеря Юлия. Но първите двама, Гай и Луций, починали рано, а третият, Постумий, още от малък бил толкова безсрамен и кръвожаден, че дядо му Август се видял принуден да го изпрати на изгнание в Соренто и дори да го постави под стража. И така осиновил… най-добрия!

Август, разбира се, познавал високомерния, свиреп и загадъчен нрав на Тиберий. Тази хитра стара лисица не би могла да бъде излъгана. Но какво да прави? Тиберий бил сравнително най-добрият в рода. Притежавал големи способности, по-големи от недостатъците му.

Бил много способен пълководец и спечелил всички войни, които Август още приживе му възложил да води. И затова Сенатът предложил да му се даде титлата „Непобедим“. Освен военен гений Тиберий притежавал и силно развита дарба да лицемери. А старият му пастрок знаел, че лицемерието е абсолютно необходимо за всеки, който заема най-високите държавни длъжности.

Учителят на Тиберий разбрал отрано какво чудовище представлява ученикът му. „Това е кал, замесена с кръв.“ Тази епиграмна характеристика е най-вярната.

Когато Август умрял, Тиберий бил почти старец: на 56 години! Чрез осиновяването пастрокът му го определял за наследник на богатството му, но не и на императорската титла, която не била наследствена. Но Тиберий скръцнал със зъби. Със заплахи, пари и лицемерие успял да убеди Сената да му предложи абсолютната и пожизнена власт над цялата държава. А пък се преструвал уж, че не ще:

— Не знаете какво чудовище е тази императорска власт!

Вместо да каже:

— Не знаете какво чудовище е… императорът, когото каните!

— Приеми, пък после си дай оставката! — молел го Сенатът.

И „милозливият“ Тиберий нямало как, принудил се да приеме, за да не счупи хатъра на толкова достопочтени господа.

— Не мога да гледам как цялата империя чака само от мен да я спася! Приемам, но само при едно условие — властта ще бъде поделена между мен, Сената и останалите управници в държавата.

 

Отначало Тиберий си давал вид, че уважава „по-висшестоящите“ от него. Когато консулите минавали край него, ставал от мястото си и им правел път. Също така, когато идвали при него, за да получат „заповедите му“, отвръщал притеснено:

— Аз не давам заповеди. Аз давам само съвети!

Но всичко това само в началото, докато се закрепи на трона. След това показал зверските си зъби и цялата империя, управници и управлявани, треперели пред него от страх.

 

Светоний ни казва, че Тиберий бил много висок, много здрав и много силен. Имал широки гърди и плещи. И бил извънредно як. Само със средния си пръст можел да разбие мутрата на човек. Имал бяла кожа и дълги коси. Лицето му било красиво, обсипано тук-таме с лунички. Имал големи очи и можел да гледа в тъмното като котка или тигър, сякаш било светло. Вратът му бил дебел и як, а лицето му било навъсено. Почти не говорел. А когато говорел, разчленявал думите си бавно и ръкомахал престорено и недоволно — сиреч, показвал цялата онази прикрита суровост на душата си.

Имал желязно здраве. През целия си живот не се разболял нито веднъж.

Тиберий имал малко бавен ум и притъпена съвест. Бил фаталист и суеверен. И се боял много от светкавици и гръмотевици. Когато се разразявала буря, поставял на главата си лавров венец, тъй като смятал, че лавровите клонки прогонвали мълниите.

Говорел гръцки със същата лекота, с която говорел и латински. Пишел дори стихове на гръцки, като вземал за образци гръцките поети от периода на упадъка, чиито най-характерни белези били натруфеният стил и неясността. Подражавал главно на Евфорион, епик и автор на елегии от III в. пр.н.е., от Халкида, на Риан, също така епик от III в. пр.н.е., от Вини на Крит, на Партений, автор на елегии от I в. пр.н.е., от Никея. Тиберий обичал толкова много тези поети, че произведенията и портретите им задължително трябвало да притежава всяка обществена библиотека, а пък литераторите изследвали и разглеждали тези трима любими стихотворци на императора, за да го ласкаят.

Въпреки цялата си тази физическа сила и душевна суровост, Тиберий бил човек колеблив, мнителен и лицемерен. В началото на царуването си се преструвал, че следва пътя на старата римска добродетелност, който и самият Август лицемерно следвал. Искал да възпре упадъка на нравите с разни законодателни мерки; подобно нещо предприел и срещу прекаления разкош на богаташите. Затворил кръчмите и публичните домове. Изпращал на заточение жените, които престъпвали съпружеската вярност. Забранил чуждите религиозни обреди, проникнали в най-висшите слоеве на римското общество и в римската религия въобще. И изгонил от Рим астролозите и евреите.

 

А при това той бил най-големият пияница в империята. Пиел толкова много, че войниците си правели игра на думи с името му и го наричали Биберий, от Biberius — пияница, и Калидий, от Calidus — топло вино, вместо Клавдий. Толкова много обичал да пиянствува, че раздавал най-високите държавни длъжности на онези, които пиели най-много.

Този бранител на морала се погрижил веднага след смъртта на Август да убие Агрипа, внук на императора, уж по заповед на починалия, и едва тогава, след като отстранил всяко династическо съперничество, известил на Сената и на народа за смъртта на… божествения Август!

По-късно отровил в Сирия Германик, негов племенник, когото при това бил осиновил. Защо ли? Защото народът го обичал и това го плашело. Но всичко това е само началото. Следващите му злодеяния и позорните му дела в обществения, и особено в личния му живот, са безбройни.

Трябва да отбележим, че римските императори, които описваме на тези страници, са, естествено, страшни и чудовищни, но не представляват изолирани и изключителни явления. Те са представители на своята епоха, на една дълбоко корумпирана и безчестна власт, управлявала света с терор, разбойничество, грабеж и смърт чрез разпъване.

Сула, Крас, Цезар, Антоний и Октавиан не са изключение в едно общество от зли люде. Били са като другите, но по-силни от тях. Силни и по отношение на своите… слабости. Груби материалисти, безнравствени и алчни до немай-къде.

Но щом веднъж безотговорната и пожизнена власт на императорите се установила окончателно, всякаква вътрешна задръжка изчезнала от психиката на отделните личности и на самата тълпа. Обществото покварило управниците си, а управниците — обществото. Императорите излизали от недрата на такова именно общество.

Намериха се историци, които се опитаха да оправдаят жестокостта на Тиберий, както пък други сториха това за Нерон. Специално за Тиберий писаха, че не бил виновен, задето зарязал по средата добрите намерения, които имал в началото на царуването си и се превърнал в див звяр. Слабостите, беззаконията, предателствата, страхливостта, клеветите, заговорите, ласкателствата и раболепието на обкръжението им били толкова големи, че дори такъв разумен, упорит и методичен човек като Август не успял да промени нищо.

Всичко това отвратило Тиберий от хората и го накарало да се уедини на остров Капри.

Тиберий бил обхванат от един вид мизантропия и озлобление срещу всички. И също се отдал на всеобщия разврат, и може би не надминал другите, но пък и не останал по-назад от тях.

Разправят, че в първите години на царуването си Тиберий бил подтикнат към разни злодеяния от началника на преторианците си, Сейан. Този Сейан играл голяма роля в двора на Тиберий. Успял да стане консул и любовник на императрица Ливила. И управлявал държавата както си искал. И накрая — апетитът идва с яденето! — се опитал да завземе и престола. Но Тиберий го изпреварил. Заловил и него, и всичките му съзаклятници и ги избил до един. И хвърлил труповете им в Тибър.

Но след това, както пише Светоний, императорът не можал вече да се успокои. И станал още по-лош. Дотогава бил убил доведеника си Агрипа Постумий, племенника си Германик и царя на партите Вононий. Вононий бил изгонен от поданиците си и за да се спаси, потърсил убежище в Антиохия и закрилата на Тиберий. Но Тиберий го убил, за да му вземе съкровищата. Заграбил също така имуществата на много князе в Испания, Сирия и на голям брой богаташи в Гърция, при това за съвсем незначителни обвинения. Изпратил в изгнание жена си, прочутата дъщеря на Август, Юлия, а така също и жената на Германик, Агрипина, на остров Пандатерия. А там наредил на един центурион да я набие, а после сам й извадил едното око; нещастницата починала на този остров. Уморил от глад двете по-големи деца на Германик, Друс и Нерон — вторият изял дори сламата на постелята си от глад.

Взел за свои лични съветници двайсет от най-знатните граждани на Рим. И избил всички един по един! Питаел голямо уважение към гръцките философи и дружал с тях. Веднъж попитал един от тях, Зенон, който пишел на един доста „макаронически“^[1] език:

— Какъв е този труден диалект?

— Родоски — отвърнал Зенон.

Но понеже Тиберий бил прекарал осем години в изгнание на остров Родос, помислил, че Зенон го подиграва и затова веднага го изпратил на заточение на остров Кинара.

Имал обичай да разправя на приятелите си през време на ядене разни странни и нечувани неща. Събирал тези неща от книгите, които прочитал през деня. Граматикът Селевк, за да може да отговори на въпросите на императора, питал предварително робите какви книги е чел през деня господарят им. И по този начин знаел какви въпроси може да зададе императорът и си подготвял отговорите. Ала императорът се усъмнил. Как тъй Селевк може да знае всичко? И открил тайната му. И тогава първо го изпратил на заточение, а след това го убил, за да… се научи да не се прави на хитър! И ето какви безсмислици питал:

— Коя е била майката на Хекуба?

— Кое женско име взел Ахил, когато се предрешил като девойка и се скрил сред дъщерите на цар Ликомед?

— Кои песни пеели… сирените?

 

Тиберий не убивал само за да конфискува имуществото на жертвите си. Убивал и по други причини. Особено широко прилагал закона за „обида на величеството“. Сиреч, за най-малкото нещо наказвал когото си щял под предлог, че не уважава „свещената и неприкосновена“ особа на императора.

Забранено било да се критикува каквато и да е негова постъпка или дума. Ако, примерно, някой гражданин отивал в един от многобройните публични домове в Рим или на баня и носел в себе си монети или пръстен с образа на Август; ако някой господар удрял роба си пред някой паметник на Август; или ако празнувал в същия ден, когато някога празнувал и Август — всички тези неща били престъпления съгласно закона за „обида на величеството“. За тях се налагало смъртно наказание!

 

През първите две години от царуването си Тиберий не си подал носа вън от Рим. Страхувал се да се отдалечи от двореца си, защото не знаел какво може да се случи през време на отсъствието му. По-късно, когато се уединил на остров Капри, във входа на неаполитанския залив, страхувал се да отиде в Рим, защото не знаел какво може да го очаква в столицата!

Тиберий се уединил или по-скоро се укрепил на остров Капри, защото лодка можела да се приближи само от една страна до него — отвсякъде другаде островът бил обграден от високи и непристъпни скали, под които ревяло и се блъскало морето.

Там, отдаден само на наслади и оргии, той зарязал напълно управлението на държавата. Когато някой висш офицер или управник умирал, Тиберий не назначавал на негово място друг. Оставил Испания и Сирия цели две години без проконсули. Оставил партите да ограбят Армения, сарматите — Мизия, а германците — Галия. Не се интересувал за нищо или по-скоро се боял да създава победоносни пълководци, които след това биха могли да го свалят от трона с помощта на легионите си.

Само гуляел и блудствувал. Имал двама приятели, Помпоний Флак и Луций Пизон, и с тях пиел денонощно, а в същото това време се представял за „възродител на старата римска добродетелност“. Единия назначил за управител на Сирия, а другия направил градоначалник на Рим.

Канел на трапезата си най-покварените хора в Рим при условие, че ще ядат и ще пият заедно с него като у дома си. При тези пирове прислужвали съвсем голи девойки. Раздавал най-високите държавни длъжности на онези, които пиели най-много. И създал нова длъжност — „организатор на насладите“!

 

В Капри устроил на разни места потайни ъгълчета за оргиите си. Там събирал заедно с приятелите си и много млади момчета и момичета и ги карал да играят пред него ролите на нимфи и сатири, за да ги гледа, та да се пробужда заспалата му старческа плът. Ала най-гадното от всичките му безсрамия, което показва каква изобретателност притежавало въображението на този извратен човек, е следното: вземал бебета в банята си и ги… кърмел!

Светоний разправя още много други неща, които тогавашното общество е приемало, възхищавало им се или се смеело и шегувало с тях, но днес и хартията дори би се изчервила, ако бъдат написани!

— Нека ме мразят — имал обичай да казва той, — стига да ме… зачитат!

Да го зачитали заради непристойността и жестокостта му тогавашните римляни! Защо не? Та нали той давал тон във всичко, което представлявало смисъла на живота на всички благородници и управници!

Но макар че подобните нему го зачитали, те не по-малко го ненавиждали, защото никой не чувствувал главата си здраво закрепена на раменете си.

 

Веднъж както Тиберий си седял на скалите на Капри и се възхищавал, очарован от дивно синьото Средиземно море, към него се приближил един рибар. И му поднесъл в дар една голяма и още жива риба. Тиберий се ядосал, че го обезпокоили в такъв неподходящ и… поетичен час.

— Хванете го! — заповядал той на стражите. — И му натрийте мутрата с рибата!!

Клетият рибар, с окървавено лице, започнал да се моли и да благодари на боговете.

— Благодаря ви, безсмъртни отци, за вашата помощ!

— Я чакай! — извикал Тиберий. — Защо благодариш на боговете?

— Бях уловил и един голям рак и се канех да ти го поднеса в дар и него. Боговете ме просветиха, та ти поднесох само рибата.

— Донеси бързо рака!

Рибарят отишъл при лодката си и донесъл един огромен рак, цял в бодли и шипове.

— Натрийте му сега сурата и с рака! — заповядал Тиберий.

Така нещастният рибар заплатил с живота си глупостта, която сторил, като обезпокоил господаря на света!

 

Жестокостта и садизмът му били толкова големи, че не минавало ден, без да убие десетина души, и то за нищо. И при това не ги убивал изведнъж. Убивал ги чрез най-ужасни изтезания — познати вече или пък измислени от самия него!

Когато осъждал някого на смърт, Тиберий не осъждал само него, а включвал в присъдата целия му род — мъже, жени и деца. Затривал, с други думи, цели семейства, за да не остават потомци, които да чакат сгода за отмъщение.

Всеки доносник бил добре дошъл и получавал голямо възнаграждение. Всяко престъпление се наказвало със смърт. Палачите събирали телата на жертвите горе на Авентинския хълм и оттам ги хвърляли в Тибър. И почти всеки ден Тибър влачел в мътните си води десетина-двайсет трупа.

Съществувал древен обичай, да го наречем свещена традиция, да не се бесят девствениците. И за да бъде всичко „по закона“, палачите първо изнасилвали девиците и след това ги обесвали със спокойна съвест.

Единственото му занимание било да измисля нови изтезания и мъчения за жертвите си. „В Капри все още показват скалата — казва Светоний, — от която Тиберий блъскал жертвите си в морето.“ А долу под нея чакали моряци в лодки и промушвали с харпуните си онези от нещастниците, които били все още живи и се мъчели да се спасят с плуване.

Ето едно много оригинално изтезание — принуждавал жертвите си да изпият по цели оки вино, да се издуят от пиене, а след това им нанасял такъв побой, че те не можели вече да уринират и… пуквали!

 

Но най-сетне този звяр се разболял много сериозно. Но не казвал никому за болестта си. Криел я. Страхувал се да не би враговете му да научат, че е болен и да се размърдат, за да го убият и му вземат трона.

И за да не забележат, че е болен, продължавал да яде, да пие, да се весели и да се люби. Случило се тъй, че тъкмо в онези дни Сенатът оправдал неколцина граждани, обвинени от Тиберий. Императорът побеснял от дързостта на тези дърти бърборковци, които не се побояли да се противопоставят на волята му. И тъкмо когато се канел да накаже за пример и назидание дръзките сенатори, неочаквано хвърлил топа!

Умрял звярът — предал на земята калта й!

 

Но естествената смърт на едно такова чудовище изглеждала твърде неестествена, особено след като настъпила така неочаквано. И затова най-различни слухове почнали да се носят сред народа.

— Умрял от глад, защото лекарите му забранили да яде.

— Отровил го лекарят му, Макрон, подкупен от Калигула.

— Какъв ти лекар! Калигула няма нужда от чужди ръце. Удушил го в леглото му с възглавниците, стоварил се отгоре му с цялата тежест на херкулесовското си тяло и онзи пукнал!

Щом се разчуло за смъртта му, целият град скочил на крака и завикал от радост.

— Да живее свободата! Долу тиранията!

И познати, и непознати се прегръщали и целували по улиците.

— Да не се позволи да бъде погребан! Да хвърлим трупа му в Тибър!

В Тибър, както знаем, се хвърляли телата на убийците и робите.

За жалост радостта на народа не траяла дълго. И оттук нататък на цели две поколения не било съдено да познаят радостта. Ужасното чудовище Тиберий било наследено от друго, още по-ужасно чудовище — Калигула. Сега той излизал на сцената на историята с крачищата и войнишките си ботуши, за да донесе на човечеството „човечността“ на Империум романум, на римското самодържавие, с меч, огън и отрова.