Костас Варналис
Диктаторите (18)

ВИТЕЛИЙ
15–69 г.

Авлус Вителий прославил трона на световната империя не с меча си или с ума си, а с корема си. Той е един от най-големите чревоугодници в историята! Господарят на света бил роб на корема си! Също като Клавдий. Но едновременно с това Вителий е един от най-отвратителните и кръвожадни тирани в света. В това отношение може би не надминава Тиберий, Калигула и Нерон, но в никакъв случай не пада по-долу от тях.

За щастие на поданиците си Вителий царувал само няколко месеца. Ако царувал колкото Август — около четиридесет години! — сигурно е щял да избие половината от поданиците си, богатите и аристократите, а останалата половина пък щяла да измре от глад, защото трупал само за себе си всичките пари и храни.

Вителий е тип на най-завършен представител на императорския Рим — чревоугодник, пияница, любител на спането, женкар, извратен, користолюбив, прахосник, клеветник, отмъстителен и жесток. Носел в себе си цялата кал на своето време. Тази кал била идеалът на онази епоха. И като си помисли човек, че в латинския език е нямало нито една дума, за да изрази понятието „идеал“! Когато в своите философски изследвания Цицерон е искал да употреби този термин, пишел го на гръцки — идеа.

Съществуват две версии за произхода на Вителий. Според едната той бил аристократ, потомък на Фавн, цар на аборигените, тоест на туземците, най-старите жители на Лациум, и на богиня Вителия. И този, значи, бог! А според другата версия бил потомък на някакъв освободен роб или ботушар и на дъщерята на един хлебар. Във всеки случай по времето на Август родът му принадлежал към класата на конниците.

Всичките му предци били чревоугодници и дегенерати. Баща му бил голям дворцов блюдолизец. Той първи внушил на Калигула идеята, че е божество, и когато се явявал пред страшния си господар, просвал се по очи и така го поздравявал. По-късно, когато император станал Клавдий, той се обърнал към Месалина и й поискал най-голямата милост, която един смъртен би могъл да поиска от една богиня — да му даде една своя обувка!

Тази обувка той носел винаги със себе си под плаща си, и час по час я вадел и я… целувал!

А синът му, Авлус, бъдещият император, прекарал младините си на остров Капри като любовник на Калигула. И благодарение на сина, и бащата заемал големи държавни постове.

С Калигула карал колесници; с Клавдий играел комар, а с Нерон — пеел. И така, лижейки трона на трима императори, успял да стане главен жрец, консул, проконсул на Африка, едил. Като едил ограбил даровете и съкровищата на храмовете и заменил златото и среброто с бронз и калай!

Израждането на Вителий личи и от децата, които е имал. От първата си жена, Петрония, имал син с едно око! От втората си жена, Галерия, имал още един син, този път глухоням! Първата му жена, Петрония, била много богата. Когато умряла, оставила цялото си огромно състояние на едноокия си син. Ала Вителий не бил толкова… кьорав! Отварял си очите на четири! И затова отровил сина си. И когато хората почнали да го обвиняват в убийството на сина му, Вителий се оправдал по следния начин:

— Синът ми искаше да ме убие. И понеже открих това, той се самоуби — глътна отрова!

Би ли посмял някой да разобличи любимеца на трима императори!

Но не му стигало да бъде любимец на трима императори! Станал и на четвърти! И на Галба! Дето има една дума — бил голям шмекер! Галба го изпратил управител на Долна Германия, със столица Кьолн, тъй като го считал за безопасен. Ако го е смятал за опасен, щял е да го направи управител на… другия свят! Мислел го е за безопасен, защото бил… чревоугодник!

— Най-безопасните хора — казвал старата циция Галба — са чревоугодниците!

И тъй, пратил Вителий в Германия, където най-после тази раболепна ламя можела да се насити на свини и женища!

 

Ала кредиторите му го сграбчили за пеша и не го пускали да замине.

— Първо ще платиш!

По същия начин, ако си спомняте, кредиторите пипнали Юлий Цезар, когато бил назначен за управител на Галия, и не го пуснали да се измъкне. И тогава се явил страшният и свръхбогат Крас и уредил въпроса. Ала Вителий не бил толкова честолюбив, та да плати като Цезар. Направил нещо по-добро, съвсем в духа на епохата си. Почнал да подава жалби срещу кредиторите си. Най-напред обвинил един от заемодавците си, освободен роб, че го бил ритнал.

— Ритнал любимеца на четирима императори! Управителя на Германия! Устата на… Истината!

Съдът осъдил невинния освободен роб на глоба от петдесет хиляди сестерции! Останалите кредитори, когато видели какво си изпатил техният събрат, изплашили се от… правосъдието и дигнали ръце от Вителий. Предпочели да загубят парите си, отколкото да платят и други отгоре!

 

Когато пристигнал в Германия, Вителий скоро открил, че германските легиони са недоволни от Галба. Защото стиснатият император отказал да заплати възнаграждението, което офицерите обещали на войската, в случай че помогне на Галба да заеме трона. Но щом веднъж го заел, Галба не удържал на думата си. И затова легионите били готови да се разбунтуват при първия удобен случай.

Вителий решил да използува това положение. Още повече че войската в Германия приела с възторг новия управител. Защото бил известен и като чревоугодник, и като човек с широки пръсти. „И защото бил млад и приветлив човек“ — казва ни Светоний.

Вителий, който схванал настроението на войската, започнал една добре обмислена демагогия. Щом срещал някой войник на пътя, прегръщал го и го целувал, както в наше време правят кандидатите за депутати! По кръчмите черпел постоянните им посетители, а по ханищата и станциите поздравявал и потупвал по рамото и пътници, и коняри.

И всичко това вършел още в самото начало, на път за Кьолн. А когато стигнал в седалището си, веднага обявил амнистия за всички углавни престъпници и не отказал нищо на войниците си, които му искали ту това, ту онова.

Така че и войска, и народ били във възторг от новия си господар. Същото, разбира се, някога казвали и за предишния, за Галба!

— Този е човек на място! Този ни обича! Той е за император!…

И тъй само след месец време войниците му го вдигнали една нощ от леглото — а той уж си нямал хабер от тая работа! Качили го на щитовете си и го провъзгласили за император на Рим!

Както ни го описва Светоний и както личи от бюстовете му, Вителий бил много едър човек, с много голям корем. Имал дебел врат като на бик, червендалесто лице — от много ядене и пиене! — и единият му крак бил по-къс от другия. Ала най-вече — имал челюсти на звяр!

Той е един от най-големите зверове, заемали някога трона на световната империя. Безсрамен и безмилостен! Когато войниците му го измъкнали посред нощ от палатката и при светлината на факлите го провъзгласили за император, знаете ли какво направил? Най-кощунствено взел меча на Юлий Цезар от един храм на Марс и с тази скъпоценност в ръка се провикнал пред „момчетата“ си:

— Смелост, момчета! Идват и за нас добри дни!

А слънцето, което осветявало тези добри дни, било държавната хазна!

Междувременно пристигнала приятната вест, че преторианците убили Галба. Но, за съжаление, преторианците не провъзгласили него за император, а Отон. Тогава Вителий решил да действува. Разделил войската си на две. Изпратил първата част към Италия, а сам той я следвал отдалеч. Защо? За да може, в случай че първата му армия бъде победена, да офейка бързо и лесно, без да излага живота си на опасност. А след това оттам, от Германия, да се спазари с Отон и да постигне изгодно споразумение.

 

Когато стигнал в Галия, една след друга дошли добри вести. Пълководците на Отон били победени при Витриак и мимолетният император Отон се самоубил.

Тогава Вителий, подсигурил се срещу всякаква опасност, единствен господар на света и на всички богатства, меса и вина, се отправил като триумфатор към Рим, с празненства и веселия. Пред войската вървяло цяло множество от мимици, актьори, танцьори и музиканти; а отзад следвали колите, натоварени със заклани животни и пълни бъчви. Тази войска от 60 000 германци с диви лица и чудновати облекла предизвиквала страх и трепет сред жителите на местата, през които минавали. И действително, тези диви грабители събаряли всичко по пътя си. Държели се като завоеватели. Отдавали се изцяло на плячкаджийство и насилия.

Във всяко селище изплашените жители устройвали народни угощения. На тях войска и император се наяждали като скотове, напивали се, повръщали, ограбвали жителите и изнасилвали жените им. Освобождавали робите и ги вземали със себе си, и ако някой от гражданите се опитвал да им се противопостави, убивали го.

Този поход на върховния господар с войскарите му показва какво е представлявала Римската империя без маска. Следните думи на самия император разкриват най-добре суровата действителност. Когато шествието на разюзданите пияници стигнало при бойното поле край Витриак и пред очите им се появило зрелището на купищата разложени трупове — 80 000 души! — които вонели непоносимо, всички си запушили носа. Но Вителий им казал:

— Един мъртъв враг винаги мирише хубаво, особено ако е сънародник!

Цялата настървеност и безчестие на гражданските войни, водени за завземането на върховната власт, са вложени в думите на дебелия Вителий.

След като изрекъл тези „мъдри“ слова, императорът наредил да му донесат вино, за да не чувствува вонята на труповете. Дал вино и на свитата си. И всички се напили пред зловещата гледка на подутите и разкапани трупове, над които се въртели рояци мухи.

В Рим влязъл в походна униформа, заобиколен от „орлите“ и байраците си. И веднага започнал да потъпква с крачищата си всички божи и човешки закони. Провъзгласил се за върховен понтифекс и пожизнен консул и раздал всички най-високи държавни длъжности на приятелите си и то за десет години; а през годините на републиката всички длъжности били едногодишни. Не давал сметка никому и законите не важели. „Неговото царуване — казва Светоний — било царуване на мимиците, водачите на колесници и на Азиатик.“

Но кой бил този Азиатик? Нека оставим пак на римския историк да ни обясни това: „Този Азиатик бе освободен роб, тясно свързан с императора още от детските му години и… двустранен негов любовник“!

Но един ден младият Азиатик офейкал от Вителий. Ала господарят му го открил в Потиол, където беглецът работел като кръчмар. Вителий го оковал във вериги, но скоро го освободил и го задържал при себе си. Обаче Азиатик имал своенравен характер и често пъти правел опити да се измъкне. Най-сетне му дотегнал и Вителий го продал на един собственик на група пътуващи гладиатори.

Но веднъж бившият му господар го видял при един гладиаторски бой, сред арената, готов да убие или да бъде убит. И тогава сърцето му се смилило над него! Взел си го обратно и го освободил.

Всичко това станало, когато Вителий бил още всемогъщ царедворец. Когато станал император, на официалното угощение в двореца, където бил поканен и Азиатик, сам господарят на света, изпълнен с възторжени чувства, поставил на малкия пръст на бившия роб златния пръстен, символ на аристократичната класа на конниците! А само малко преди това, на сутринта на същия ден, Вителий бил обявил официално, че би счел подобна постъпка за опозоряване на класата на конниците.

 

Лакомията и жестокостта на Вителий надхвърляли всяка граница. Ядял по три-четири пъти на ден — закуска, главен обед, вечеря и „пир“! Така наричал четвъртото хранене, искайки навярно да покаже, че другите са само едно обикновено похапване и че само последното е важно.

Съумявал да се натъпче здравата и четирите пъти, благодарение на навика си да излиза в коридора — след като се наяждал до насита! — и да отива при „вомиториума“, тоест мястото за повръщане, където повръщал всичката погълната храна, за да може да почне да яде отново!

И за да не плаща угощенията, карал мнозина от знатните римски граждани да го канят на гости. По този начин осигурявал безплатно ежедневната си храна и се натъпквал хубаво.

Всяко угощение струвало не по-малко от 400 000 сестерции! Но най-прочутото, най-историческото угощение е това, което брат му Луций му устроил, когато Вителий влязъл победоносно като триумфатор в Рим. На този пир били поднесени 2000 големи риби и 7000 домашни птици. Сам Вителий измислил едно „блюдо“, което нарекъл „щит на Атина“. Това „блюдо“ се състояло от черен дроб на морски папагали^[1], от мозък на пауни и фазани, от езици на фламинго и от бял хайвер на мурена.

За да се сготви това „ястие“, изпратили кораби от Венецианския залив чак до пролива Гибралтар, за да се уловят редките риби и птици.

Вителий бил толкова лаком, че не можел да се сдържи дори когато се правели жертвоприношения. Грабвал от жарта върху олтара полуопечените парчета месо и сладкиши и ги гълтал като гларус. Същото правел и когато минавал по улиците, край кръчмите. Вдигал капаците на тенджерите, измъквал късове месо, било горещи, било студени от предния ден и ги налапвал. Тези неща ни ги разказва Светоний. Гаргантюа на Рабле е измислена личност. Ала Вителий е действителен… герой!

 

Винаги бил готов да убива приятелите си или други „благородни“ граждани. И то от „благородни“ подбуди — било, за да си отмъсти, било, за да ги ограби. На един от приятелите си, който изгарял от треска, Вителий поднесъл чаша студена вода, където бил сипал тайно отрова без мирис.

Но най-вече убивал кредиторите си. А, искате парите си ли? Ще получите смърт! Онзи, който дръзвал да поиска дадените в заем и невърнати пари, заминавал веднага за там, откъдето никой… не се връща! При това не им давал възможност да се самоубият спокойно, ами карал да ги убиват пред него, за да гледа „та очите му да се радват на мъчителната им смърт“, както сам казвал. Да се пропусне такова прекрасно зрелище!

Двамата синове на един осъден на смърт помолили Вителий за милост. А това чудовище заповядало:

— Убийте и двете момчета заедно с баща им!

Един богат „конник“, тъкмо когато го мъкнели да го екзекутират, извикал на императора:

— Не ме убивай! Направил съм те мой наследник в завещанието си!

Вителий спрял наказателния взвод. И заповядал да му донесат завещанието. И наистина, видял в завещанието, че е определен за наследник на огромното състояние, ала заедно с един освободен роб.

И тогава, озверен от това, императорът заповядал:

— Да се убият веднага и „конникът“, и освободеният роб!

И така останал единствен наследник!

Но не убивал само богаташи и благородници. Цапал ръцете си и с плебейска кръв. Избил мнозина от народа, и знаете ли защо? Защото не били от неговата партия, от партията на „сините“. И разсъждавал по следния прост начин:

— Щом не са „сини“, ще рече, че са мои врагове. А щом са мои врагове, значи ми желаят злото! Секира тогава!

Но и него го стигнало това, което правел на другите. Разбунтували се легионите в Панония (днешна Унгария), в Мизия (днешна България), в Сирия и Юдея. Не го оставили да се наяде до насита, както му се искало. След като го търпели осем месеца, войниците се разбунтували и провъзгласили Веспасиан за император.

И така Вителий се видял принуден да се размърда. Станал посред „пира“ си, без да повърне, и направил каквото можал — набрал набързо войска от гладиатори и разни други авантюристи за борба срещу „узурпатора“ и за да спаси правата на… корема си!

Но тази наемническа войска била бита по всички фронтове. И тогава, виждайки, че ще загуби играта, Вителий много практично решил да спаси това, което можело да се спаси. Намерил в Рим брата на Веспасиан, Флавий Сабин и започнал пазарлъци с него за продажбата на трона. Единият вдигал цената, другият я смъквал, докато най-сетне се споразумели Вителий да отстъпи трона на новия кандидат за 100 милиона сестерции.

Разбира се, за да събере тези 100 милиона, Веспасиан щял или да ограби поданиците си, или чисто и просто, веднъж качил се на трона, да не удържи на думата си. Или пък щял да ги плати, но скоро щял да си ги вземе заедно с главата на Вителий.

 

Ала първи не удържал на думата си самият Вителий. Попишманил се. И почнал да… действува! Подпалил храма на Зевс Капитолийски, където бил потърсил убежище Флавий Сабин с привържениците си и ги изгорил живи! А те смятали, че Вителий, ако не зачита човешките закони, то ще зачете поне божиите. А може би и не вярвали много-много в това, но нямали друг изход!

Но Вителий много скоро си получил заслуженото. Войските на Веспасиан с бърз денонощен ход стигнали в Италия и влезли в Рим. Всички войници и служители на Вителий веднага го изоставили, щом Веспасиан станал господар на Рим. Сваленият император и сега постъпил най-практично. Натъпкал пояса си със златни монети и се укрил в къщичката на портиера си.

Първите Веспасианови легионери, влезли в Рим, веднага изтичали в двореца да заловят злодея и клетвопрестъпника. Претърсили всички помещения. Нито следа от Вителий!

— Къде ли се е скрил?

— Какво те е еня теб! Граби сега, докато никой не пази всичко това!

И се нахвърлили да грабят с пълни шепи. Вземали всичко, каквото им попаднело. А жителите на Рим били обхванати от паника. Всички залостили вратите си, защото знаели от дългогодишен опит — още от времето на Сула, Помпей, Цезар, Октавиан — какво значи победоносен пълководец!

Голяма награда щял да получи онзи, който откриел укрилия се бивш император. Претърсили двора и пристройките към двореца и в портиерната намерили „златоносния“ Вителий!

— А! Тук ли си бил, гълъбчето ни! — извикали му със злоба и омраза войниците, които го открили. Сграбчили го за яката и го измъкнали навън.

— Я, какъв си хубав! Съблечи се!

Смъкнали му дрехите, намерили парите, взели му ги и си ги поделили; сетне замъкнали вързания Вителий на главния площад. А там войската и народът почнали да го замерват с кал и нечистотии по лицето, удряли го, ругаели го, наричали го лакомник и подпалвач, изтезавали го в продължение на часове, сетне го съсекли с мечовете си. А след това дотътрили с железни куки разкъсаното му на парчета тяло до брега на Тибър и хвърлили кървавите късове в реката от Авентинския хълм. Оттам хвърляли труповете на робите.

Така умрял като роб онзи, който бил роб на корема си!