Костас Варналис
Диктаторите (13)

КАЛИГУЛА
„ЗВЕЗДАТА НА НАРОДА“

Гай Цезар Калигула (12–41 г. от н.е.) имал следните титли: „Звезда на народа“, „Баща на войската“, „Най-благочестивий“, „Превъзходний“, „Най-великий“, „Римски Зевс“, но най-бил известен с името, с което го наричал Тиберий, „Змия на народа“ и „Фаетон на вселената“, сиреч безумец, който щял да подпали света! Тиберий, чичо и пастрок на Калигула, бил прав.

Царувал, за щастие на човечеството, само четири години, от 37 до 41. И за тези четири години извършил толкова много и такива зверски злодеяния, че човек се пита колко по-ужасни и по-многобройни би могъл да стори, ако царувал четиридесет и четири години, сиреч колкото царувал основателят на династията, Август.

 

Калигула бил син на Германик. Германик бил племенник и осиновен син на Тиберий. Когато Тиберий отровил Германик, понеже народът го обичал, осиновил сина му, Калигула. Това показва не хитростта или добротата на Тиберий, а лукавството, лицемерието и коварството на Калигула, който съумял да обезвреди всички засади и интриги срещу него от страна на царедворците в Капри. И бил толкова бдителен и в постоянна готовност за всяка евентуалност, че успял, когато Тиберий вече берял душа, да се промъкне в стаята му и да му извади пръстена от ръката, сиреч печата му, символ на върховната власт. Разправят, че Тиберий се помъчил да се противопостави на синчето си и да не му позволи да измъкне пръстена. А синчето му, за да се отърве час по-скоро от него, го удушило с възглавниците или с ръце.

Името на Калигула е прякор. Така го нарекли войниците на баща му, Германик. Защото Германик го мъкнел със себе си във всички походи още от двегодишно дете. И му обувал живописни малки ботушки — ca’igula. И оттам му лепнали този прякор, Калигула, все едно — Ботушко! Още от малък личало, че има сурова и покварена душа. Обичал да отива в затворите и да се наслаждава на изтезанията на осъдените, а също така да обикаля нощем публичните домове за простолюдието, загърнат в широка мантия и с перука на главата, за да не го познаят. Хитрият му пастрок Тиберий, още отрано разбрал що за „цвете“ е синът му. И затова имал обичай да казва:

— Оставям Гай да живее за свое собствено нещастие и за нещастието на другите! Отглеждам една змия за римския народ и един Фаетон за света!

Гай Цезар Калигула доказал, че „баща“ му бил прав!

 

Тиберий бил станал толкова омразен на народа, че възшествието на Калигула на трона било посрещнато и поздравено от всички като… избавление. Не знаели, че паднали от трън, та на глог.

През първите седем месеца от царуването си вършел това, което вършели на времето и Август, и Тиберий — правел се на преобразовател на нравите, учител по добродетелност, възстановител на законността, незлопаметен помирител на поданиците с императора им. Изгорил архивата по делото на майка си Агрипина и на двамата си братя, Друс и Нерон, убити от Тиберий, за да покаже, че няма намерение да си отмъщава и че туря пепел на миналото!

Върнал в Рим всички интернирани и издал закон за всеобща амнистия за политическите престъпления. След това организирал великолепни празненства — гладиаторски борби, борба с диви зверове, театрални представления — и дал богати угощения на народа. Раздал на всеки римски гражданин на два пъти по 300 сестерции, а също така и цели кошници, пълни с месо, хляб и… бутилки с вино. Довършил и построил голям брой обществени сгради.

Как да не го заобича народът и как да не го приеме като свой избавител?

 

Светоний в своята история за Калигула казва: „Досега говорих за един управник; а оттук нататък ще говоря за едно чудовище.“

Така започва разказа си за престъпленията на Калигула.

Газел бос сред купищата от златни монети и само тогава чувствувал, че е щастлив и силен! Историкът отбелязва по какъв начин трупал златото. Чрез ограбването на провинциите, чрез конфискация на имуществата на богатите и чрез принуждаване на гражданите да го обявяват в завещанията си за свой пълен наследник.

Но пак не се насищал на злато. Наложил тежки данъци върху всичките видове храни. Народът гладувал, а той се тъпчел. Вземал 1/40 от сумите, за които се водели дела в съдилищата. Вземал — слушайте — 1/8 от това, което ежедневно изкарвали… хамалите! И вземал дори, и то всеки ден, и от всяка проститутка — а такива имало с хиляди в Рим — стойността на една визита!

Но най-невероятното от всичко е следното: в самия си дворец открил един „образцов“ публичен дом. Като „питомци“ в него се приемали само свободни римлянки и младежи от аристокрацията. И изпращал роби глашатаи по градските площади да канят паралиите старци и богаташките синчета да посетят „заведението“ на императора!

Служителите в заведението записвали в един регистър имената на клиентите. Този регистър бил един вид „златна книга“! Онези, чиито имена били записани в него, се радвали на благоволението и приятелството на императора.

 

Споменахме вече за жестокостта на Калигула. И действително, той бил толкова кръвожаден, че често се оплаквал, задето „първият народ в света“, римският, няма само една-единствена глава, за да му я отсече на един път, а не да си губи времето и да реже глави на отделни партиди! При това съжалявал не само заради злото, което не можел да стори лично, но се сърдел и на съдбата, задето не праща някое голямо бедствие, та да поразреди населението на Рим — пожар, мор или някакъв катаклизъм.

Убил пастрока си Тиберий, тъста си Силан, внука на императора Тиберий, Гемел, за да не му отнеме трона. Убил баба си Антония и изпратил на заточение двете си сестри Агрипина и Ливила. Колел сенатори и управници за най-дребни неща.

Хранел зверовете на амфитеатъра с труповете на убитите жертви. Но скоро открил, че не е правилно първо да ги убива, а след това да ги хвърля на зверовете. И издал заповед всички осъдени на смърт да се хвърлят направо на зверовете, за да бъдат разкъсани живи, а той да гледа и да се наслаждава.

Затварял много видни граждани в ниски килии, в които те не можели да се изправят и били принудени да лазят на четири крака. Белязвал ги по челото с нажежен до бяло печат, като робите. И когато му скимнело, хвърлял ги на зверовете. Такова наказание можело да се налага само на робите. Веднъж хвърлил на зверовете един член от най-висшето съсловие на Рим — съсловието на конниците. И понеже нещастникът викнал долу от арената, че не бил виновен в нищо, Калигула дал заповед да го доведат пред него и да му изтръгнат езика, за да се научи да не протестира. И след това отново го хвърлил на зверовете.

 

Водел си списъци не само на задържаните граждани, но и на онези, които възнамерявал да убие. И всеки десет дни си „разчиствал сметките“, както сам казвал саркастично. За щастие не успял да „разчисти“ всичките си сметки, защото началникът на телохранителите му Херей го убил вечерта на 24 януари 41 година, тъкмо когато отивал на едно театрално представление.

Калигула, който си блъскал главата да измисля нови ястия и нови видове бани, не би могъл да изостане в измислянето на нови наслади. А господарят на света не можел да изпита наслада, при която нямало грях.

Имал три сестри — Агрипина младша (Агрипина старша била майка му), Друсила и Юлия Дивила. Агрипина нямала още дванайсет години, когато почувствувала, че южната й кръв почва да кипи в изроденото й тяло. Преждевременно пробудената й чувственост веднага намерила своя укротител. Това бил брат й Калигула, с три години по-голям от нея.

Но и с другите си две сестри не се отнесъл по-различно. Втората обаче, Друсила, се превърнала в голямата страст на неговия живот. Решил да се ожени за нея и заявил, че ще я направи наследница на богатството и на трона си.

И понеже баба му Антония — дъщеря на Антоний и на сестрата на Август, Октавия — жена сериозна и нравствена, му правела остри забележки заради поведението и решението му, Калигула й заповядал да изпие отрова.

За негово нещастие любимката му Друсила умряла. Тогава заповядал всеобщ траур в цялата империя. Налагал смъртно наказание на всички, които се смеели, ходели на баня или се хранели с цялото си семейство на масата, а не всеки поотделно! А самият той оставил косите си да растат и си пуснал брада и оттогава нататък, когато при официални церемонии трябвало да положи клетва, заклевал се в името на Друсила.

 

Карал другите две, Агрипина и Ливила, да блудствуват пред него с любовниците си. Но накрая взел, че ги пратил и двете на заточение.

Агрипина се омъжила за Гней Домиций Ахенобарб (Червенобрад). От него родила прословутия Нерон. Но веднъж открила, че мъжът й имал противоестествени връзки със сестра си, Домиция Лепида, каквито, ако се доверим на Светоний, и тя самата, Агрипина, имала по-късно със сина си, и каквито, ако вярваме на самия Калигула, имала майка му Юлия с баща си Август; Калигула дори твърдял, че е син на Август.

Чудесна империя!

Калигула обезчестявал младежи и девойки от цялата империя, а също така и омъжени жени, без да се съобразява с никого. Поканвал в двореца си най-почитаните жени заедно с мъжете им. И им давал богато угощение. След яденето и пиенето поканвал дамите да преминат пред него. А той ги оглеждал, за да избере най-хубавата, както търговецът на роби оглеждал човешката стока, която се готвел да купи. Много от жените свеждали очи от срам. Но младият император ги хващал за брадичката и повдигал главата им, за да ги види по-добре. След този преглед избирал най-прелъстителната и я отвеждал в една съседна стая. И когато след малко двойката се завръщала в гостната „с разрошени коси“, Калигула възхвалявал пред всички качествата на избраницата си или пък я укорявал за недостатъците й!

 

Калигула живеел в невиждан разкош. Ала за безумните му разходи му били нужни несметни суми. И събирал колкото се може повече, като налагал все нови и нови данъци, конфискувал имуществата на богатите и принуждавал почти всички граждани да го обявяват за свой наследник.

В една от стаите на двореца си натрупал толкова много злато, че събувал обувките си и газел, щастлив и опиянен, сред този Пактол.^[1]

Но най-големият източник на злато, както за Калигула, така и за всички останали римски императори, като се почне от Август, били провинциите. Тях ограбвал и им съдирал кожата до кръв.

И Светоний продължава:

След първите седем месеца „доброта“ Калигула легнал болен. Но след оздравяването си станал същински звяр. Оттогава бил обхванат от манията да се счита за бог. Смятал, че титлите император и цар са вече много малки за него. Имало още толкова много царе в Европа, Азия и Африка! И докато дотогава императорите ставали богове едва след смъртта си, Калигула искал да стане бог още приживе и да му се кланят като на бог!

Изпратил хора в Гърция да съберат всички най-хубави статуи на богове, от най-прочутите ваятели, но не защото обичал изкуството, а за да им отчупи главите и да залепи на тяхно място собствената си глава! Сред тези нещастни статуи попаднал и шедьовърът на Фидий — Зевс Олимпийски! Но някои историци твърдят, че макар и да искал да вземе и тази статуя на Фидий, накрая не я взел.

В Рим си изградил свой собствен храм и поставил в него собствената си статуя, цялата от злато. Назначил жреци на себе си, сиреч на собственото си божество и почти всички аристократи в Рим тичали един през друг първи да имат честта да бъдат приети в колегията на жреците на бога Калигула. А той имал обичай да седи на трона, между двете си сестри любовници и да приема обожанието и поклонението на народа в амфитеатъра.

Мегаломанията му била толкова голяма, че през летните нощи отварял прозорците си и правел знаци на луната да слезе от небето… за да спи с него в леглото му! А през деня подхващал разговори със Зевс. Говорел му скришом, карал му се и го заплашвал!

— Ще те изпъдя, ще те върна обратно в Гърция, там, отдето те доведох! — викал му той.

Но скоро се смилявал и… прощавал на Зевс.

— Няма нищо — казвал му той. — Ще се… научиш!

И така Зевс се чувствувал много задължен на… покровителя си и го канел на гости в дома си!

„Домът“ на Зевс бил храмът на Капитола. И затова Калигула построил една галерия, която започвала от Палатинския хълм и стигала чак до Капитолийския хълм. По тази галерия двамата велики богове си ходели на гости един на друг и въобще дружели.

 

От всички римски императори Калигула бил най-свирепият, но и най-слабият; най-жестокият, но и най-страхливият; най-сребролюбивият, но и най-разточителният. Бил, с други думи, човек на крайните противоречия и най-вече способен да мрази и да обича със страстта на безумец и живите, и мъртвите.

Ето как изглеждал физически: имал едро тяло и бил висок, но краката и вратът му били тънки. Имал блед цвят на лицето и очите му били хлътнали в орбитите. Слепоочията му също били вдлъбнати. Очите му били винаги широко отворени. Тези очи не трепвали никога, както не трепват очите на рибите. Сякаш нямал клепачи.

Челото му било „високо и застрашително“, казва Светоний, а главата му плешива.

Този портрет веднага разкрива един умопобъркан и опасен човек. А и самият Калигула се стремял да си придаде още по-страшна външност. Стоял пред огледалото и пробвал различни гримаси, за да избере най-отвратителните. Епилептик от дете, бивал обхващан понякога от такава слабост, че не можел нито да се мръдне, нито дори да се държи на крака. Но най-много го измъчвало безсънието. Успявал да спи едва по три часа на денонощие. И дори този му кратък сън бил неспокоен и често прекъсван. Цяла нощ обикалял из двореца си като привидение и чакал да се зазори!

„Трябва да отдадем на помрачения му разум прекаленото доверие и прекалената обич, които проявявал“ — казва Светоний.

„Този човек, който презирал боговете, щом виждал мълния и чувал гръм, започвал да трепери и се скривал под кревата си. Ако все пак за някои изражението му не било достатъчно доказателство за умопомрачението му, то облеклото му било предостатъчно, за да убеди и най-скептичния наблюдател. Появявал се пред хората облечен в копринени рокли, накичен с женски украшения, с гривни, по котурни (високи театрални обувки) и с изкуствена златна брада, а в ръка държал или мълнията на Зевс, или тризъбеца на Посейдон, или кадуцея на Хермес!

Но често пъти се обличал и като… Афродита! Също така често пъти обличал бойните доспехи на Александър Велики, които задигнал от гроба му в Александрия!

Обичал извънредно много театъра, музиката, танците и конните надбягвания. Тази негова любов към актьорите, музикантите, танцьорите и конете надхвърляла всякаква нормална мярка. Прегръщал и целувал пред всички пантомимика Мненестър, както прегръщал и целувал и сестрите си. На «жокея» Китик подарил, докато гуляел и пиел заедно с други като него, два милиона сестерции!

Имал един кон, на който дал името Incitatus — Бързий. Построил му конюшня от мрамор, ясли от слонова кост, седло от порфир и му слагал гердан от перли. Създал му цял «двор» с многоброен персонал. Давал банкети в чест на коня и искал да го провъзгласи за… консул.

В навечерието на конните надбягвания обграждал «двореца» на Инцитатус с войска — за да не се приближава никой до него; искал в цялата околност да цари тишина и спокойствие, та конят да спи добре през нощта, за да бъде свеж и бодър на другия ден за надбягванията.“

 

Един управник на империя, който се занимава с такива детински и неуравновесени неща, без това да се струва много странно на поданиците му, показва не толкова, че той е бил луд, колкото, че епохата е била епоха на раболепие. Една епоха без доблест и една държава без закон!

 

Калигула не бил сам. Имал подкрепата на аристокрацията и най-вече на модерната младеж. Всички те подкрепяли собствената си безнравственост и разточителство чрез безнравствеността и разточителството на водача си. Калигула бил млад. Умрял едва 29-годишен. Мъкнел заедно със себе си към пропастта цялата аристократична младеж на своята епоха.

 

През целия си живот Август се стремял с познатото си рафинирано лицемерие да възстанови старата римска добродетелност, старите строги нрави. Така наречените „модерни“ млади хора били принудени да се въздържат външно, да се прикриват и те. Обратното, всички старци, всички опозиционно настроени, се превърнали в стражи на нравите! Именно тези последни мохикани на нравствеността Калигула направил на пух и прах! И извадил на показ „светските“ младежи на своето време. Сега те гуляели, пиянствували и устройвали оргии денонощно под предводителството на императора си.

Младият император и „модерната“ аристократична младеж не представлявали пречка за естественото развитие на обществото и държавата. Били са просто авангард на това развитие към по-лошото. Те били бъдещето на империята. И действително, безнравствеността и безчестието в тази световна империя ще продължават да нарастват. И ще продължават да плащат строшеното от тази побъркана империя и това смахнато общество народите на Европа и Азия, и най-вече народите на Италия.

„Римският Зевс“, „Вторият основател на Рим“ — първият е бил Ромул — опозорил не само държавата, но и семейството си.

Кръвосмешението в Рим в епохата на императорите не било всъщност нещо рядко. Това било мода, взаимствувана от египетските Птоломеи, които на свой ред я възприели от фараоните.