Пат Далтън
Близо до изгрева (12)

XII

Тя не можеше да реши кое е по-лошо — полунощ или сутринта. Обичаше, когато спи да се протяга изцяло на двойното легло, но не обичаше, когато се събуди, да бъде без Чед. Бледата светлина на първите слънчеви лъчи навлезе в нейната спалня и тя разбра, че единственият обитател на това просторно легло е самата тя.

Бяха се споразумели за уикендите, помнеше това, но не й се искаше точно сега да е средата на седмицата.

Обикновено уикендите прекарваха на неговата яхта. Миналата седмица взеха със себе си и Прасчо, при посещението си в Дисни Уърлд, и преживяваха всяко нещо с него като деца.

Тя навлече набързо жълтото си кимоно и се приближи към отворената врата. Въпреки ранния час той вече работеше, обут в обичайните си сини джинси и риза. До него лежеше огромен букет. Тя се приближи тихо. Букетът, който Чед предлагаше, беше…

— Сватба! — възкликна тя. — Начин да ми предложиш?

— Абсолютно вярно — той я наблюдаваше и се усмихваше.

Дениз прокара пръсти край врата му и увисна на шията му.

— Не знам как да ти благодаря, как да го направя нетрадиционно.

— Мислим еднакво, скъпа.

— Толкова съм щастлива, че тази сутрин си тук. Страшно обичам сутрините.

— Не и нощите?

— Разбира се, и тях. Но съм щастлива, че процентът време, прекарано с теб, се увеличава.

— Това е заради щастливото съобщение. Времето е за нас.

Като че ли хладен вятър повя отнякъде.

— А, да, виждам — промърмори тя, — значи женитбите са подходяща причина.

— Много повече, отколкото предполагаш, любов моя.

— Твоя любов?

— Може би не? — погледна я той. — Изнервена си тази сутрин. Готов съм да се закълна, че ти си единственото същество, което обичам.

— Може би ще имам нужда от струя свеж въздух преди сватбата.

— Така. Това е за теб — поднесе той букета. — Надявам се, че не съм сгрешил, като ти ги поднасям без кристална ваза?

— Не виждам никъде нито кристална, нито каквато и да е ваза.

— Тогава ще е най-добре да ги изхвърлиш — той я избута отвън вратата, хвана китката й и я поведе навън. — Колосалната идея е да те пусна да вървиш.

— Чед, за Бога, какво правиш? Ако съм осуетила женитбата…

— Просто прави това, което ти казвам — изкомандва той. — Хвърли го тук! За нашата сватба, скъпа. — И без да дочака отговор, грабна букета от ръцете й и го запрати надалеч.

След това я взе в прегръдките си и я дари с няколко страстни целувки, преди тя да успее да се опомни.

— Не съществува нещо на света, което да желая повече от това, да се омъжа за теб. Но едва ли ще продължим дълго при този конфликт на интереси.

Тя се замисли колко егоистично беше всичко от нейна страна.

— Готов съм на всичко за теб — продължи той, — само ако твоят отговор е „да“.

— Да — отвърна нежно тя.

— О, скъпа, това е чудесно. Женя се за теб, като променям целия си бизнес мироглед. От този момент нататък ще ти помагам във всяко нещо, ако мога, разбира се. Ще правя всичко, което ми кажеш, ще оправям леглата…

— Само моето — прекъсна го тя.

— Ще подстригвам тревата, ще почиствам пода, ще почиствам плажа…

— Е, все пак трябва да имаш и някакви възможности за реализация извън семейството — намеси се тя, като използва студения, професионален тон.

— Несъмнено.

— И още нещо, бих искала да уточним — ще се наложи ли все пак да слагам някакво облекло?

— Само от време на време.

Тя се отправи към вилата:

— Предполагам, че сега се налага да облека нещо.

— Може би, но нещо остана недовършено — той се приближи до нея и леко я вдигна на ръце, понасяйки я към вратата.

Целуна я, преди да влязат вътре.

— Долепените ти устни са най-прекрасното нещо на света, скъпи съпруже — промълви Дениз, докато ръцете й ловко го разсъбличаха…

Сватбата се състоя на същия този бряг седмица по-късно. Уик и Прасчо пристигнаха от Ню Орлеан, майката на Дениз и вторият й баща — от Бостън. Карлос, Консуела, Джакус, Никол и Рамон допълниха списъка от гости.

Дядото на Дениз беше в малко лошо настроение в този ранен час, но Чед и Дениз знаеха, че изгревът е тяхното време.

Началото на новия ден. Началото на новия живот.