Пат Далтън
Близо до изгрева (3)

III

На сутринта, малко след изгрев-слънце, Дениз разбра какво беше имал предвид Чед снощи, избирайки северното крайбрежие за по-подходящо място за разходка. Неговите заравнени, изгладени от морския бриз пясъци не криеха никакви опасности от падане или подхлъзване.

Една раковина с цвят на слънчев изгрев привлече вниманието й. Тя се наведе, вдигна я от земята и я долепи до ухото си, вкусвайки, подобно на дете, шума на морето.

— Можеш да постигнеш същия резултат и като поставиш дланта си на ухото — стресна я мъжки глас.

Дениз се обърна и позна Бърт. Отпусна ръката си, като продължаваше да стиска раковината, и се вгледа в часовника си:

— Не е ли още рано за започване на работния ден?

— Обичам да форсирам нещата — каза той. — А и не е в мой стил да се провалям.

Стана й чудно каква работа може да е налегнала управителя, та да го раздвижи в седем сутринта, при положение, че в курорта нямаше нито един посетител.

Цялата сутрин и целия следобед Дениз прекара над калкулатора на писалището си. Когато се измори достатъчно, реши да се поразходи из острова. Тясната пътека, по която тръгна, се виеше край купища затъпкана мръсотия, зеещи като язви сред най-гъстата зеленина. Отстрани бяха избуяли гигантски папрати. На върха на високи палми, като залюлени люлки, се поклащаха грамадни кокосови орехи. Всичко наоколо оформяше една мини джунгла, сред която се носеше тихата музика на хиляди птици.

Природната картина като че ли я поуспокои. Тя започна да изпитва някакъв вид душевно съпричастие към своя баща. Дори й стана малко тъжно за него. Сякаш осъзна желанието му да предпази това малко кътче земя далеч от целия друг свят…

Времето беше прекрасно и заплахата от дъжд изглеждаше съвсем несериозна. Едва когато катраненочерни буреносни облаци закриха част от кристалночистото синьо небе, реши, че е време да се връща обратно. Забеляза някакви следи, описващи кръг, но допусна, че са от хората, работещи на острова. Предположи, че ще се върне много по-бързо, ако продължи напред, вместо да следва обратния път.

Тя подцени тропическия климат и бързите промени във времето, характерни за него. Само за няколко минути тъмни облаци закриха хоризонта, черна мантия обви като було тресавището и изведнъж стана мрачно, като да беше седем часът вечерта. Облаците сякаш се събираха за устремна атака. Времето и настроението на Дениз се променяха паралелно — от безкрайно спокойно към предчувствие за нещо злокобно.

Тя рязко спря. Заплашителната тишина бе разрушена от сърцераздирателен, смразяващ вик. Продължи да стои притихнала в продължение на две-три минути, сякаш играеше на някаква жестока криеница с Майката Природа. Крясъкът не се повтори.

Дениз хукна напосоки, колкото й държаха краката. Облаците предвещаваха буря.

„Кап“ — голяма студена капка пролази по гърба й. Секунди по-късно се заизлива проливен дъжд. Скоро цялата пътека потъна в кал. Вляво, недалеч от себе си, тя забеляза постройка. Сградата беше без прозорци. Сивопепелява, съвсем обикновена къща или склад някакъв. Дениз се надяваше да е отключено. Завъртя облата дръжка и металната врата се отвори без протест. Тя пристъпи няколко крачки напред, оставяйки дъжда след себе си, и изведнъж почувства остра, пронизваща болка в задната част на главата си.

Дениз се строполи в тъмнината…

— Събуди ли се? Добре ли си? — загрижен глас я върна в съзнание, кой знае след колко време. — Ще се оправиш. Ще те отведа в болница — успокои я гласът.

Изглежда гласът беше на Уик.

Дениз се опита да седне, като по този начин привлече вниманието му, но той изкомандва:

— Не се движи! Ще те заведа до Кейп Корал, на запад от Форт Майърс. Ще се придвижим по канала, в края на който ще ни чака линейка.

Лягайки отново, благодарна за претекста да не се движи, тя започна да разпитва:

— Какво се е случило?

— Предполагам, че си попаднала в някакъв капан и така си ударила главата си.

— Да, да… Точно така… Но откъде разбра? Как ме откри?

— Реших да вечерям с теб на Санрайссет и тръгнах направо по калната пътека през тресавището, вместо да взимам лодката. Когато заваля, се скрих в тази стара постройка, където всъщност вече беше ти.

— И този път късметът ми проработи — прошепна Дениз, преди да потъне отново в забвение…

На другата сутрин, когато се събуди в странна болнична стая, усещаше същата тъпа болка в задната част на главата, която я дезориентираше и объркваше. Беше сама в стаята си.

Една млада медицинска сестра се надвеси над леглото й.

— Вие се събудихте? Чудесно!

— Коя съм аз? Къде съм? Как попаднах тук?

— Бих искала да ви задам същите въпроси — отвърна сестрата. — Имахте средно голямо мозъчно сътресение, следствие от падане, но рентгенът не установи наличие на сериозни проблеми. Главоболието ви ще изчезне скоро. Въпреки това докторът възнамерява да ви подържи тук още някой и друг ден, за да бъде по-сигурен за вас.

Докато Дениз констатираше, че е ранен следобед, сестрата измери кръвното й налягане и пулса. Прегледа и зениците й.

— Възстановявате се чудесно — заключи тя.

Беше доволна да научи, че болката в главата й ще премине скоро.

— Предполагам, че вече очаквате посещение. В болницата се говори, че този мъж ви е чакал да дойдете на себе си цяла нощ — допълни сестрата със закачлива усмивка. — На ваше място бих задържала това момче.

И така, Уик чакаше. Дениз нямаше и представа, че той може да има такива способности. Дори и не подозираше, че той е такъв тип, в състояние да се задържи толкова дълго време на едно място.

— Хайде, Уик, влизай! — провикна се тя, когато симпатичната сестра излезе и главоболието й понамаля.

— Съжалявам много! И за кой ли път вече?! — отвърна плътен мъжки глас. — Чед е, не е Уик.

Той надзърна игриво зад завесата:

— Мога ли все пак да вляза?

— Разбира се.

„Кой ли в края на краищата е стоял цяла нощ до мен?“

— Много хубаво, че идваш. Как разбра? — реши да изхитрува тя.

— Уик ми изпрати радиограма в болницата. Чаках доста дълго с линейката.

Дениз забеляза тъмни кръгове под очите му, когато той сядаше на стола.

— Ти си стоял тук през цялата нощ?!

— Просто исках да се уверя, че си добре.

Той й подаде голяма правоъгълна кутия, вързана със златиста панделка.

— Помислих, че ще имаш нужда от някои неща.

Докато развързваше панделката, видя емблемата на скъпия болничен магазин върху кутията. Вътре имаше златиста копринена риза в стил кимоно. Дениз прокара пръсти през материята:

— Прекрасна е!

Тогава забеляза малка кутийка за бижута в ъгъла и си спомни за неговото бизнес предложение. Пътят на амбициите си ли проправяше по този начин?

— Благодаря за ризата — каза Дениз, вземайки в ръце кутийката за бижута, — но не знам, мога ли да приема това?

— Не се притеснявай! Мога да си го позволя.

Това беше първата „улика“ за Чед. Беше ли свикнал той да купува на жените скъпи дрънкулки, когато иска да ги спечели за своя облага?

— В случая е важно не дали можеш да си го позволиш.

— Струва ми се, че трябва първо да хвърлиш един поглед на кутията отвътре и тогава да прецениш — отвърна той непоколебимо.

Самата кутийка беше едно украшение, отрупано със скъпоценни камъни. Такова нещо беше виждала само по телевизията. Може би получателят трябваше да бъде някоя актриса?! Обаче никога не беше гледала филм, където героите да са едновременно от счетоводна фирма и болнична стая. Повдигайки капака на кутията, погледът й улови отблясък на злато.

— Червило! — възкликна тя.

— Ще си го взема обратно, ако не го искаш — подразни я Чед, — но мисля, че ще изглеждаш прекрасно с този цвят.

И двамата се разсмяха.

— Великолепно! Отново благодаря! — очите им се срещнаха. — Ти си бил много грижовен и…

— Обади ми се, ако се нуждаеш от нещо, каквото и да е то — отклони благодарностите й Чед и излезе.

Разочарована, тя забеляза, че не й обещава друго посещение.