Пат Далтън
Близо до изгрева (9)

IX

Те се върнаха в Санрайс Кий по тъмно и Дениз не можа да се въздържи да не попита, когато минаваха покрай балната зала на Сансет:

— Имам чувството, че таиш някакви по-специални спомени, свързани с някой друг?

Лека усмивка пропълзя по устните му:

— От този момент нататък няма никакви стаи, зали, помещения в спомените ми за никой друг, освен за теб.

Той вдигна един голям фенер, за да освети пътя им по тъмната „мидена“ алея. Не бяха много далеч от пристанището.

Дениз обаче беше неспокойна:

— Много отдавна ли беше това?

— Преди няколко години.

— Беше ли влюбен в нея? — меко попита тя.

— Много.

— О-о! — това май й дойде в повечко. Тя искаше да знае истината, а сега се чувстваше наранена.

— И какво се случи?

Той пое дълбоко въздух, преди да изрече трудния отговор:

— Избра си друг и се омъжи за него.

Дениз нямаше да задава повече въпроси. Не трябваше. Но той, вгледан някъде навътре в черния океан, реши да продължи:

— Тя каза, че избира този, който много повече се нуждае от нея. Това, разбира се, беше ирония, откакто аз се опитвах да се представям за надут самодоволен тип. Тип, който си мисли, че целият свят зависи и се крепи от него.

— Всъщност единственият, който се измъчва оттогава насам, си бил ти — промълви нежно тя.

— Напоследък не толкова — продължи Чед. — Не е вярно, че времето лекува всичко, но много неща ги притъпява. Особено сега, когато те имам… Имам те, нали?

— Да!

Това беше самата истина и тя разбра каква беше причината отначало да се съмнява в него. Той просто не искаше да рискува да загуби друга жена, позволявайки си да се влюби отново.

— Струва ми се, че нямаш сериозна връзка в целия си живот досега. Прав ли съм? — явно беше доста наблюдателен.

— Да, прав си — честно казано, тя беше доволна да го увери в това. — Имаше един мъж, с който по едно време се опитвахме да живеем съвместно, но никой от нас не изпитваше и частица любов.

Доста по-късно те поеха обратно към вилата.

— Двадесет и четири часовата ни отпуска, уви, привършва — каза Чед, когато вече се бяха излегнали удобно на възглавниците. — Самата мисъл за това дори ми звучи като зов за екзекуция.

— Не можем ли да я отложим?

— Колкото и да ми е неприятно, утре рано трябва да проведа бизнес съвещание. Ще трябва да навия будилника, за да успея да се събудя навреме.

Дениз и Чед се отдадоха на ласките на съня… Тя се събуди първа преди часовникът да звънне. Погледна към спящия Чед, който изглеждаше толкова мил и така уязвим в своята невинност. Все още не знаеше дали той по някакъв начин е бил свързан с нейния баща, какво беше общото между него и брат му Уик, от една страна, и Бърт. Никак не й се искаше да повярва, че Чед се е забъркал в някакви съмнителни дела, но нямаше никакво намерение да е първата жена, която изгубва работата си, когато страстите я връхлетят.

Включи радиото и се заслуша в песента, пусната като че ли нарочно за нея:

„До изгрева, бе казал някой,

това е час за двама, единствено за двама.

Споделяй този час докрай,

дорде денят изпрати своята

зрителна измама.“

Тя протегна ръката си към Чед, който беше започнал да се разбужда.

„Не си отивай, чуваш ли, не тръгвай!

О, нека да запазим любовта!

Луната ще умре, така е.

Но знай, че моето сърце докрай ще бъде твое.

Есента не ще настъпи в мен

и любовта ми ще изгрява,

тъй, както всеки следващ ден,

от слънце озарен, с живот дарява.“

Чед се обърна обратно и я прегърна:

— Утро, прекрасно — промърмори той, — обичам…

Сърцето й спря за момент.

— Да се събуждам до теб.

— Аз също — трудно й беше с думи да изкаже това, което чувстваше в момента. Радиото продължи:

„Прекрасно е с любим човек

да срещаш изгрева

до следващия век,

зарите да обливат твоето лице

и с радостта на малкото дете

в утрото на прелестния ден

да преоткриеш този свят, с любов

и мъка сътворен.“

Лиричното отклонение отекна дълбоко в душата на Дениз. За момент тя беше забравила за посещението в резервата.

Минути по-късно те вървяха прегърнати между дърветата. Останаха като замаяни при вида на изгряващото слънце. Цветовете включваха всички нюанси на спектъра — от бледожълто до кървавочервено.

Дениз и Чед се наслаждаваха на тишината й природните красоти повече от час.

— Нека двадесет и четири часовото ни бягство стане традиция всяка седмица, считано от днес — предложи той накрая. — Без да има значение дали ти или аз ще имаме някакви ангажименти. Просто спираме съществуването си за външния свят… Нека всякаква работа или дискусии за работа приключват до шест часа вечерта в петък и започват едва в шест сутринта в понеделник.

— Ежеседмично прекратяване на „огъня“? — отвърна тя с усмивка.

— Не си спомням да сме били врагове.

— Ще започнем ли почивката от този уикенд? — попита нежно тя. — Кога ще се върнеш от твоята среща?

— Съжалявам, умнице — засмя се Чед. — Целият ми уикенд е зает. Но ще започнем от шест вечерта в петък.

„Освен ако междувременно не продам имота“ — помисли си тя, но може би беше по-добре да огледа всички възможности за спасяването на курорта и да не бърза да продава. Какво би излязло от връзката й с Чед, ако пък продадеше не изцяло или продадеше на друг клиент?

Тя не можеше да си отговори. Дали той щеше да срещне Уик? Най-малко тогава той не би бил с друга жена.

Сега обаче Дениз си спомни реакцията на Уик, когато каза, че ще държи нещата под око. Дали Чед не беше изпратен, за да й отвлича вниманието?

Трябваше да признае, той успя.

Изведнъж тя се зачуди дали Бърт наистина е взел ваканция, както обеща и както тя си въобразяваше, че е успяла да манипулира? Може би Бърт беше третата фигура в играта тук.