Пат Далтън
Близо до изгрева (10)

X

Тя реши да закуси сама. Трябваше да говори с Консуела и Карлос за разхищението на храната, защото никой не спираше заявките, въпреки че в курорта нямаше посетители.

Нервно напрежение я обхвана. С голямо усилие успя да си наложи да изчака, докато стане време да звънне на Бърт, ако си беше вкъщи, разбира се, и да му „изфабрикува“ една причина, за да го види.

Никой не вдигна телефонната слушалка.

Дениз набра служебния номер на Чед, но телефонният секретар съобщи, че той ще бъде на разположение едва от понеделник и помоли да остави съобщение или телефонен номер, на който да се обади, след като се върне.

Дениз помоли Карлос да я откара до Кейптив, откъдето с помощта на автомобила на курорта тя отиде до сградата, която обитаваха Чед и Бърт. Застана до вратата на Чед и натисна продължително звънеца. Никой не отговори.

Подобен беше успехът й и пред вратата на Бърт. Възрастна дама в края на коридора се обърна въпросително към нея:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

„Не бих искала дори и да си помисля, че парите отиват за поддръжка на това старо мамче“ — помисли си Дениз.

— Вие тук ли живеете? — скептично попита.

— Съседната врата. Но ако вие търсите господин Джонсън, мисля, че той замина извън града за известно време. Преди около час отидох да му занеса вестника и тогава го видях да излиза с няколко куфара. Предложих му да поливам цветята, докато го няма, но той каза, че няма никакво значение, дори и да умрат — сянка премина през лицето й. — Представяте ли си, да оставиш живо нещо ей така да си умре?!

— О, колко ужасно! — съчувства й Дениз. — Ще разговарям с него да донесе цветята в офиса, където ще можем да ги поливаме редовно, докато той отсъства от града — замисли се малко за впечатлението, което оставиха думите й и продължи: — Не забелязахте ли дали господин Чедуик, от номер 211, беше с него?

— О, не. Пък и как е възможно? Когато тръгнах за млякото, видях господин Чедуик да излиза… Не ми се вярва някога изобщо да съм ги виждала заедно.

— Още нещо, ако нямате нищо против — каза Дениз. — Обещах на господин Джонсън да се грижа за поддръжката на колата му, дотолкова, доколкото ми позволяват възможностите, но не съм съвсем сигурна коя е неговата кола.

— Ами, червеният „Опел Кадет“. Надявам се да не е с нея днес.

— Би трябвало да я е оставил за мен — продължи играта Дениз.

И така, Бърт беше заминал тази сутрин, и то с някакъв друг транспорт. Само че тя не можеше да се обади на полицията и да ги накара да затворят всички автобусни, влакови и самолетни изходи, за да спрат „Някой си“. Или услужливо да „регистрира“ един потенциален престъпник. Макар че беше почти сигурна, че Бърт е заминал с моторницата на Уик и след това с колата на някой друг. На паркинга тя установи, че и колата на Чед си беше на мястото.

Имаше и една друга възможност — Бърт да пътува със самолет. Не беше особено сигурно, но Дениз пое към летището. Установи, че преди час е имало цели пет полета, а в момента излиташе още един. Нещо и подсказваше, че Бърт е точно в този самолет.

— По дяволите! — каза тя запъхтяна на служителя пред нея. — Трябваше да се опитам да хвана моя офис управител преди този самолет да е излетял. Бърт Джонсън се казва. Забравил е някои много важни документи…

Служителят натисна няколко бутона на компютъра пред него.

— Бърт Джонсън е на борда на този полет, който ще кацне след по-малко от час в Маями — каза той. — Може би вие искате да изпратите документите преди той да е направил връзката с полета за Рио.

— Рио де Жанейро? Бразилия? — едва успя да прикрие учудването си от впечатлението, което произведе върху нея тази информация.

Може би Уик го е информирал за нейните намерения и дори те пътуваха заедно към Бразилия сега. Тя провери отново регистрираните имена, но фамилия Чедуик не съществуваше. Разбира се, само в този самолет, не и в някой друг. А какво можеше да каже за транспорта по вода?

Дениз се върна в своя офис и работи до вечерта, докато стана време за вечеря и тя срещна с радост присъствието на Карлос, Консуела и Джакус. С тях води неангажиращи разговори. След вечеря предложи:

— Може би бихме могли да организираме едно барбекю, когато Уик се върне.

— Но той не ти ли е казал? — изненада се Карлос. — Впрочем в понеделник може и да си дойде и тогава да…

Щеше ли Уик да се върне в понеделник, или и тези трима работници бяха също замесени? Дали прикриваха Уик, или се мъчеха просто да отърват кожата?

На връщане, преди да стигне до вилата си, тя реши да се отбие да види Клейтън.

— О, Клейтън! В радиус от хиляда мили ти си единственият, на когото мога истински да се доверя — и тя заразказва цялата объркана ситуация на мечето. Накрая завърши: — Само че ще трябва да изчакаме до понеделник, за да разберем отговора на всички въпроси.

Продължи пътя си към вилата, като си мислеше: „Чудесно, Дениз! Няма що! Обсъждаш проблемите си с една миеща мечка. Какво ли би казал синдикатът на агенцията за недвижими имоти, ако те видеше?!“

Тази нощ Дениз разговаря с Кели по въпросите и той каза, че трябва да търси скрити нюанси във всяка една забележка.

След това се зарови в книжата на баща си и откри много интересни неща. Оказа се, че той пази снимки от всеки един неин рожден ден. Имаше снимки от всяка нейна учебна година, а на една от снимките бяха тримата — той, тя и майка й. Сети се откъде ги има — винаги, когато имаше някакъв повод, дядо й и баба й правеха с нея моментни снимки.

Имаше и други паметни събития — Коледа, Дениз — гимназистка, Дениз — студентка. Тя неволно се замисли дали той беше очаквал така и нейната сватба? Дали се беше надявал да види своите внуци? Две едри капки се търкулнаха по страните й. Дядо й, подобно на някакъв репортер, беше описвал всяко едно събитие с най-големи подробности. По-странното беше това, че след като нейните родители се бяха развели, дядото и бабата не бяха спрели да поддържат контактите си с нея, като същевременно никой нищо не й беше споменавал за истинския й баща. Може би и самият Денис е сметнал, че е по-добре за детето да познава само един баща.

После тя откри купчина писма, писани от майка й на баща й, още от времето, когато не са били женени. Дениз като че ли започна да опознава малко по малко баща си.

Тя опита да поработи и в неделя, но умът й отскачаше навсякъде другаде, не и върху листите пред нея.

Обмисли, че най-добре за нея ще е да запази спокойствие, без да влиза в конфликт с който и да било. В крайна сметка, ако Чед или Уик бяха замесени в нещо незаконно, то те вероятно щяха сами да се издадат. А как й се искаше никога да не беше попадала в прегръдките на Чед! Все пак тя единствена можеше директно да се освободи от неговите лапи, и то по законната процедура.

Дениз взе един по-дебел пуловер за в случай, че през нощта захладнее. Снабди се с бинокъл, храна и кафе. Накрая постави и камера, с която, ако се наложеше, щеше да документира какво се случва.

Когато тръгна, слънцето тъкмо залязваше и хвърляше пурпурни отсенки върху Санрайс Кий. Вместо да хване пряката пътека към тресавището, тя тръгна по заобиколен път, който обхващаше по-обширен периметър от острова и преминаваше край по-плитката вода. Окуражи се сама, че няма нищо страшно.

Минавайки по тесните пътеки на острова, тя си набелязваше места, откъдето щеше да й е по-лесно после да наблюдава.

Приготви си силно кафе, което трябваше да я държи будна и да не изопне повече нервите й. Това беше най-дългата нощ, която някога бе прекарвала.

Накрая се появи търсеният обект. Тя съсредоточено се вгледа към хоризонта. Нямаше съмнение. Това беше.

Дениз наблюдаваше, почти забравила да диша, как лодката наближаваше към нея подобно на точка от обвинителен акт.