Пат Далтън
Близо до изгрева (8)

VIII

Подарявайки една фалшива усмивка, Дениз каза на Бърт:

— Бре-е, виж ти! Може би си бил прав: тук има неща, които не съм в състояние да разбера. Аз никога не съм работила в този бранш… Би трябвало да останеш тук за известно време, а?

— Разбира се, госпожице Бентън — отвърна той впечатлен. — Ако мога с нещо да ви помогна, ще остана тук за дълго време.

— Не много дълго. Достатъчно. Знам, че се надяваш и очакваш свободното си време, защото работиш ужасно усърдно.

Тя забеляза как потъмня погледът му.

— Вероятно би искал да си вземеш няколко свободни дни?

— Добре, ще си взема платен отпуск — започна той бавно, — но след няколко дни ще се върна.

— Това е чудесно. От моя гледна точка, разбира се. Бих искала да си ми на разположение, ако се нуждая от твоя съвет. Ще ти представлява ли трудност да се върнеш на работа следващата сряда?

— Ще бъда тук рано сутринта.

„Рано може би, но не и толкова светло и жизнерадостно“ — помисли си тя триумфиращо. Схващането му, че жена не може да поеме работата в свои ръце изглежда се проваляше. Тя се размина с плановете си за почивния ден, решавайки да потърси районния прокурор, както беше обещала на Уик. Междувременно Бърт нямаше да има възможността през това време да попълва чекове.

 

 

Беше разбрала, че курортът разполага с автомобилен превоз, но на Кейптив. Така че Карлос трябваше да я откара до там с моторницата. По план първата й спирка трябваше да е местната банка, която се занимаваше с нейните авоари. Дениз зачеркна сигнатурата на Бърт върху чековете й, за да е по-сигурна, реши да разговаря директно с банковия управител, за да не се получи някой неприятен инцидент.

След това тя посети бутика, от който Чед беше пазарувал и смени полата и блузата, подбирайки подходящия номер. Възнамеряваше при удобен случай да се „стъкне“ с това облекло, за да подразни Чед, или, ако той се окажеше прям и искрен, обличайки го, да подейства възбуждащо. Вместо това обаче, докато се ровеше из конфекцията установи, че възбудата е за нейна сметка. Още повече като си представи начина, по който Чед я разсъблича.

Продавачът беше много учтив и усърден в помощта си да открият точния размер. Тя подмени дрехите и пое отново с колата по брега на Кейптив. Имаше нужда от телефон, за да се свърже с Карлос, който да я откара с моторницата.

Лодката на Чед беше все още вързана на кея; точно там, където Дениз трябваше да остави колата. Тя се запита дали Чед си е вкъщи. Искаше й се да го види. Имаше нужда да го види. Това сега изглеждаше толкова просто.

Разпозна представителната сграда, която добре помнеше. Когато се представяше на портиера с фамилното си име, забеляза и едно друго име в списъка на пребиваващите — Бърт Джонсън.

Дениз спря объркана и разстроена. Погледът й спря върху апартамента на Чед. Довечера би било най-доброто време да се срещне с него. Вече дори се виждаше да се изкачва с асансьора, да отваря вратата на втория етаж…

Мелодия от звънец се разнесе, когато тя натисна бутона и една хубава жена отвори.

— Да? — усмивка грееше на лицето на непознатата.

Беше облечена в жълто кимоно от коприна. На третия пръст на лявата й ръка блесна златна халка.

Дениз стоеше като в шок. „Може би… може би… просто съм сгрешила апартамента“ — помисли с надежда тя.

— Апартаментът на господин Чедуик ли е? — гласът й прозвуча съвсем глухо.

— Да, разбира се. Очаква ли ви той? — попита приятелски жената.

— Ами… такова… не. Живея в съседство и реших, че мога да се отбия. Трябваше да обсъдим някои проблеми по бизнеса.

— Той не е в състояние точно сега. Бихте ли желала да влезете и да го изчакате?

Докато Дениз се бавеше с отговора, събеседничката й услужливо обясни:

— Съпругът ми работи много важна работа и не обича да се вдига шум наоколо.

„Съпруг?…“ Дениз направи последен опит да овладее положението:

— Това е същият господин Чедуик, който работи в агенцията за недвижими имоти?

— Точно същият.

Така… Значи тази очарователна дама беше причината Чед да не я доведе тук. Ярост закипя в нея, придружена от силна болка, която скова гърлото й.

— Благодаря! — подобие на глас оповести решението. — Мисля, че ще го изчакам.

Тя не искаше да наранява тази чудесна жена, която достатъчно би се изтормозила, когато разбере методите на своя съпруг да си намира работа. И може би това бе най-добрата разплата — да се срещне с него в присъствието на жена му, когато той убеждава вече следващата колко е влюбен.

Заразглежда с любопитство комфортната дневна. Прие чаша студен чай, учтиво предложен от нищо неподозиращата домакиня, която каза:

— Аз също работя в агенцията. Така че няма да ми се налага да „си търся“ някаква работа, но време на вашия разговор — засмя се тя. — Бях един истински брокер по имотите и бизнес партньор, преди да стана съпруга.

Накрая реши да остави „бизнес проблемите“ направо попита:

— Вие вероятно сте Дениз Бентън?

— О! — слиса се Дениз. — Много съжалявам! Забравих да се представя.

— Чед ми е говорил за вас.

— Така ли? — думите просто излетяха от устата й.

— Е, фактически аз го закачих по въпроса. И по-специално, когато започна всеки път, говорейки за вашия бизнес, да употребява думата „прекрасен“, описвайки контактите ви.

Наистина, вече с мъка можеше да се прикрива. Трябваше веднага да излезе, да напусне този апартамент.

— Много ви благодаря за чая, но мисля…

— Моля ви, недейте! Няма дълго… — изричайки това, жената се провикна: — Скъпи, ела тук. Имаме компания.

„Е, няма да видя нещо, което преди не съм виждала“ — помисли си Дениз.

Но сгреши. Видя нещо, което преди не беше виждала.

Мъжът, който се появи, не беше Чед, а някакъв странен непознат.

— Това е Дениз Бентън — започна домакинята. — Дениз, това е съпругът ми Рамон Томас, а аз съм Никол Джеймсън. Двамата сме равноправни съдружници в агенцията.

— Никол Джеймсън Томас — поправи я, мърморейки, съпругът. — Здравей, Дениз!

Някакъв акцент се долови в гласа му. Испанецът, около два инча по-висок от Дениз, прекоси стаята и предложи ръката си. — Значи вие сте тази, за която Чед ни е говорил толкова много.

— Много се радвам да се запознаем — спази етикета тя.

— Чед трябва скоро да бъде тук — допълни той. — Беше така добър да ни заеме апартамента си, докато трае ремонтът в нашия. Ще вечеряме заедно, за да обсъдим текущите проблеми.

— Разбира се — съгласи се Никол.

— Благодаря, но аз се отбих само за минутка — заекна Дениз.

Сега тя не знаеше за какво чака Чед — за бизнес или за удоволствие. Имаше усещането, че всичко това ще се случи още когато за пръв път се качи на яхтата му. Чувстваше се страшно развълнувана и глупава. Съвсем объркана, тя пристъпи към вратата:

— Аз бях наблизо и просто минах да кажа на Чед, че все още не съм взела решение. Моля ви, кажете му, че ще му се обадя в офиса след около седмица може би.

 

 

Дениз не можа да мигне тази нощ. Беше й горещо, въздухът беше спарен, не й помогна и вентилаторът.

Още с първите слънчеви лъчи скочи от леглото и взе набързо един душ. Облече червена пола и бяла, извезана по врата, селска блуза, и „скочи“ в сандалите. Имаше намерение да направи сутрешна разходка покрай брега. Сядайки на пясъка, тя взе една раковина. Вгледа се втренчено в нея. В този момент я чувстваше като живо същество, което й прави компания след уморителната нощ. Това романтично усещане изпитваше за пръв път.

Океанът напевно шумеше нежната си симфония от постоянно сменящи се ритми, подобно на реакциите на нейното тяло по отношение на Чед. Като нея морето достигаше донякъде, оставяше някаква почти незабележима следа и после с плясък се връщаше обратно…

Изведнъж той се оказа там.

Чед се взираше в утринната мъгла, прекъсвайки нейните фантазии.

Беше виждала неговото лице, неговите форми в сънищата си през последните нощи и сега не можеше да повярва, че той е истински. Толкова истински, че ако се протегне, може да го докосне.

Те тръгнаха бавно един към друг, без да се поглеждат, сякаш се страхуваха, че всеки е един мираж, който веднага ще изчезне.

— Това наистина си ти — престраши се Дениз.

— Мислех, че е фантазия — измърмори той и разпери пръсти като криле на птица. — Е, ти значи си харесала облеклото?

— Много — отвърна гърлено тя.

Той беше облечен в бели джинси и светлосиня риза, издуваща се от морския бриз.

Съзнанието й отказваше да приеме всички вероятни причини, поради които можеше да пребивава в момента в Санрайс Кий. Особено я смущаваше ранният час.

— Защо си тук? — попита тя.

— Никол ми каза, че снощи си минала.

— Но нали казах, че ще ти се обадя по-късно…

Чед пристъпи към нея:

— Не ме е грижа за продажбата, нито за печалбата. Разбира се, обади ми се в офиса по-късно; някога, когато си готова. Надявах се обаче, че твоето неочаквано посещение в апартамента ми означава, че ти наистина искаш да ме видиш отново.

— Така ли мислиш наистина?

— Изглежда, че това е единственото нещо, което има значение за мен. Единственото, което някога ме е вълнувало истински.

По-бързо от удари на сърце те сключиха ръце в бурна прегръдка. И двамата дишаха учестено.

— Ти сигурна ли си, че не трябва да ме арестуваш за злоупотреба? — произнесе той в ухото й.

— Трябваше, да те арестувам, ако не присвояваш достатъчно. Е, ако злоупотребите са големи… — заплахата й прозвуча съвсем колебливо и нерешително.

Той не чака допълнителна покана. Устните му страстно се сляха в нейните, езикът му решително си намери място и зацелува нежно.

Сладка тръпка, очаквана от дълго време, диво обхвана сетивата им. И двамата знаеха, че това усещане изпитват за пръв път. Те се целуваха с изпепеляваща страст, телата им тръпнеха, молещи взаимност. Изглеждаше, че тук, на брега на Санрайс Кий, времето е спряло само за тях. Бяха двама души, съвсем различни от преди; двама, които сякаш се раждаха за пръв път. Тя чувстваше топлината на неговото тяло. Допирът му възбуждаше всяка нейна фибра.

— Желая те страхотно! Не мога да мисля за нищо друго — пресипнало каза той.

Тя беше достатъчно задъхана, за да може да отговори. Ръцете му се спуснаха надолу по полата и дланите му докоснаха чувствителните зони. Дениз прокара ръка по подобен начин в отговор.

— Аз също те желая — промълви тя и се отпусна в ръцете му.

Страстта ги връхлетя като морска вълна върху палубата на кораб, и те експлодираха в бясна надпревара за любов и задоволство…

 

 

Доста по-късно, когато се връщаха обратно към нейната вила прегърнати, Чед нежно я целуна.

— Никога не съм мислил за себе си, че съм толкова открит тип.

— Аз също — тя му подари очарователна усмивка. — Мисля, че ние двамата много бързо свикнахме един с друг, но не мисля, че това е гаранция за дълго съществуване.

— Ние наистина свикнахме бързо един с друг, а това е много важно за моето съществуване.

Още по-късно те лежаха на нейното легло, без сковаващата обвивка на дрехите, а тя прекарваше пръсти по лицето му:

— Никога няма да открия, защо ти беше тук толкова рано тази сутрин.

— Не можах да спя. Исках да те видя и да те поканя на закуска. Надявах се да успея да те прегърна, докато ти се събуждаш. Имах намерение да се усамотя на брега и да посрещна изгрева — той се усмихна доволно. — Но мисля, че предпочитам непредвидените неща — ръката му започна бавно да се движи около талията й. — Хайде да си вземем двадесет и четири часа отпуск. Двадесет и четири часа за нас. Никакъв бизнес, никакъв външен свят. Нищо друго не съществува, освен нас. Нищо друго няма значение.

— Това значи, че сме „затворени“ до изгрева на утрешния ден.

— До изгрева, любов моя! — каза той и устните му притиснаха нейните.

Всеки детайл от този ден щеше да остане в спомените им завинаги, без значение какво щеше да се случи после.

Прекараха един прекрасен ден, разделен между спалнята и брега.

За вечеря тя облече копринена зелена рокля, донесена от Бостън. Качиха се на моторницата и отпътуваха за Кейптив. Вечеряха в един от най-изисканите ресторанти по цялото крайбрежие.