Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Close to Sunrise, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Манолова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,1 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пат Далтън. Близо до изгрева
ИК „Слово“, Велико Търново, 1996
Американска. Първо издание
Редактор: Йордан Великов
ISBN: 954-439-162-2
История
- — Добавяне
VII
Часове по-късно Дениз стоеше до отворената врата на вилата, облечена в коприненото жълто кимоно, което Чед й беше донесъл в болницата.
Той също бе наполовина облечен. Никой от тях не бързаше да се втурне отново в пламъците на страстта, но и никой не смееше да пристъпи към милувка, отбелязваща завършек.
— Струва ми се, че тази обедна среща ще е от голямо значение — каза Чед.
— О, да! — разсеяно отвърна тя.
— Сега вече твърдо знам какво трябва да пропускам по обед в програмата си за деня. Никога повече не бих насрочил някаква среща по обед.
— Сигурно ти ще трябва и да хапнеш понякога на обед — каза Дениз. — Това не е маловажно за поддържане на твоята сила.
— Ще поработим по въпроса заедно, но на вечеря. Ще спра в един от любимите ми ресторанти на Кейптив и ще донеса вкъщи всичко необходимо за двама.
Вкъщи?! Той мислеше за нея вече като я свързваше с дома. Това пътят на любовта към дълбините на нейното сърце ли беше?
— Може би ще е добре да поканя двойка цигани цигулари на борда на моята яхта. В случая имаме нужда от тях.
— О, не. Не мисля, че имаме нужда точно от тях — отговори през смях тя.
Той я целуна набързо по носа.
— През целия следобед ще си представям как ме очакваш до тази отворена врата. А сега се налага да тръгвам, скъпа — каза той без обаче да се помръдне.
— Уух! — съгласи се тя.
— На три — предложи Чед, — едно… две…
Три обаче никога не дойде, защото устните им прилепваха, сякаш с мед залепени…
Дълбок, плътен глас реши да се намеси:
— На какво прилича това? Толкова време да ме държите навън.
Чед и Дениз, подобно на тийнейджъри, продължаваха да стоят долепени един до друг.
— О, Уик, привет!… — започна тя.
Чед обаче пристъпи директно към въпроса:
— Ще се радвам да разбера дали има някаква разлика тук ли сме или не?
— Може би дамата ще направи по-друг подбор, ако знае по-голяма част от възможните варианти за избор — отговори Уик, игнорирайки Дениз.
Това наля масло в огъня. Дениз се разяри.
— Тази дама си има име, Уик, и то откакто се помня, е едно и също — каза тя. — Какво мислиш по въпроса? И така, аз би трябвало да обмисля възможната си реализация сред двойка ергени. Това ли е изборът ми? На лотария ли трябва да ви разиграя?
Уик, облечен в обичайните си джинси и риза, величествено се поклони:
— Моите извинения, милейди Дениз! Или по-добре негова лейди Дениз! Очевидно Чед ти е направил предложение, което ти не си могла да отхвърлиш. Повече от едно предложение, както изглежда.
Дениз отправи въпрос към Чед, приемайки неговия маниер да говори за трето лице в негово присъствие:
— Той знае ли, че имотът…
Както обикновено, Уик я прекъсна:
— Знам за оферта от седем милиона долара за Санрайс Кий. Твоят баща нееднократно я е отхвърлял.
„Седем милиона?“ Дениз спешно се нуждаеше от калкулатор, за да си представи подобна сума. Тя се загледа втренчено някъде далеч пред себе си, за да спечели време.
Ръката на Чед отново я прегърна.
Тя го отблъсна и се обърна с лице към него:
— Той за същия купувач ли говори? — попита с учтив тон, сякаш се стремеше по този начин да изкопчи верния отговор.
— Да — отвърна Чед и продължи: — Само че ти трябва да разбереш, че аз съм само посредник, който има право да предложи това, което му е официално предоставено. Оригиналната оферта беше за пет милиона, като периодично, всяка година расте. Така че последната оферта към твоя баща беше за седем милиона.
— А-ха. Разбирам.
— Не, ти нищо не разбираш — каза тъжно Чед, забелязвайки сянката в очите й. — Те станаха, като че по-нетърпеливи да купят Санрайс Кий от баща ти. Ето защо последното им предложение порасна с малко повече от милион.
— Дори и това да е истина, остава някаква си сума от половин милион, за която нищо не се знае.
— Ти винаги можеш да се договориш, Дениз. Знаеш това. Можеш да получиш своята собствена цена, а ние само да я предложим.
— Надявам се последните няколко дни и последната нощ, по-специално, няма да навреди на по-нататъшните ми намерения?
— Убедена си в това и то по-добре от мен. Впрочем, твоята бизнес кариера е безоблачна, нали?
— Не — промърмори тя. — Само персоналната.
— Иее — каза Чед. — Ние сме съгласни да правим разлика между бизнес и личен живот, а? Аз бях почтен и безпристрастен с теб преди… преди… Е, добре, ти знаеш.
— Да, случайно ми разказа.
„Когато беше сигурен, че хормоните ми няма да направят обратен завой“ — помисли в допълнение тя.
Чед пристъпи към нея и се опита да я обгърне с ръце, но тя се изви и се изплъзна от прегръдката му.
— Миналата нощ се засмях, когато си помислих, че се шегуваш, предлагайки ми пет и половина милиона и ти казах, че не мога да го оценя. Добре, нека тогава ти кажа, господин Чедуик, ако си мислиш, че твоята цена е милион и половина, то ти непременно се нуждаеш от нова преоценка.
Дениз почти крещеше. Чед стисна здраво зъби, борейки се да запази контрол върху себе си.
— Мислех, че имам работа със зряла жена в леглото и извън него.
— Работа? — запрати думата директно в лицето му.
— Спрете с това! — не беше точно вик, но тонът беше достатъчно по-висок от този, който поддържаха те.
Тя се учуди на собственото си държание. Викаше ли? Да, тя по-скоро крещеше. Повя ветрец и раздвижи палмовите дървета. Ще спре, разбира се, някак си трябва да спре. Той беше прав в едно отношение — тя беше зряла жена, преживяла доста неща, за да си позволява сега да излиза вън от себе си. Той беше прав и по друг пункт.
— Ти беше прав онази първа нощ — каза тя. — Ние трябваше да отделим внимание първо на работата преди удоволствието. Сега ще си припомним тази максима и ще се върнем към нея, макар и по малко заобиколен начин.
— Дениз… — започна той с умоляващ, но изпълнен с достойнство тон.
— Рискът си е твой. Проблемът също. Аз само би трябвало да се предпазя.
— Рискът на купувача. Да се пази той. Не ми е известен израз от рода „нека представителят на купувача да се пази“.
— А аз не съм чувала израз „нека продавачът да се пази“. Продавач, но потенциален, разбира се.
— Дениз, моля те, не прави това с нас! И ако искаш…
„Не! Това, което искам, е да върна часовника назад, по времето, когато съществувахме само аз и Чед. Или поне така изглеждаше — коригира се тя. — Но защо, по дяволите, той не ми каза за предишните оферти? Може би, защото би било нарушение на професионалната етика — обясни си сама. — Но защо му беше нужно да разделя леглото с потенциален продавач?“
Едното беше бизнес, а другото — личен живот — опита да убеди сама себе си.
— Имам нужда да допълня анализа на финансите и мениджмънта, преди да реша дали да приема някои или всички оферти — започна по-меко Дениз. — Ще ви извикам в офиса си след около седмица, където ще направим съвещание и ще обсъдим въпроса. Вероятно ще трябва да нарушиш новия си обет да не насрочваш срещи по обед. Мисленето ми явно е най-чисто по обед.
Чед не можеше вече да бъде търпелив и се обърна да си ходи. Мидените черупки изхрущяха под краката му.
— Кога най-после? Някога. Някога, каза ти.
Чед заби поглед в Уик, който неестествено пазеше тишина, но и който спокойно подслуша разговора.
— Благодаря за компанията!
— До скоро, скъпи братко — отговори нахално Уик.
Чед ядосано се отдалечи, а Уик фамилиарно се обърна към Дениз:
— Нужда от рамо да си поплачеш?
— Имам си две собствени за целта.
— Знай, че имаш идеални под ръка.
— Аз ни… ни… никога не плача — информира го тя, без да обръща внимание на сълзите, които вече се стичаха по бузите й.
— Дениз, много съжалявам, ако… — започна Уик.
— Не започвай да ми се извиняваш и да ми се представяш за добър — истерично го прекъсна тя. — Просто ме остави сама, разбра ли?!
— Само се опитвах да помогна.
— О, я се разкарай, идиот такъв! — и тя хлопна вратата на вилата, превъртайки два пъти ключа.
Два дни по-късно Дениз се върна в своя офис след една неотморяваща следобедна разходка по крайбрежието. По писалището й бяха разхвърляни в безпорядък огромна кутия за захар, ваза с увехнали маргаритки и неголям том, който очевидно трябваше да е поезия.
Въглените в душата й все още пареха, нажежавайки до червено раната, раздухана от Чед. Тя беше готова да се жалва от поведението му и затова, че репутацията и благородството му пропадат с неговото съгласие да изчака нейното обаждане.
За свое най-голямо учудване видя, че един мъж се е излегнал в подвързания с кожа стол в ъгъла. И това не беше Чед, а Уик.
— Какво, да му се не види, значи това? — изненада и ярост се преплитаха в гласа й.
— Ами ходих да се разкарвам и пристигнах тук с това.
— Сериозно?! — тя прекоси стаята и седна зад писалището, поставяйки бариера помежду им. — И за какъв дявол донесе плячката си тук?
— Е… ти знаеш…
Тя не очакваше Уик да бъде стеснителен. Но напротив — той изглеждаше смутен, опитвайки се безуспешно да откъсне нещо от сърцето си. Очите на Дениз потъмняха:
— Не, нищо не знам. Признавам.
— Е, добре — каза той колебливо, може би за пръв път в живота си. — Прехвърлях в ума си нещата, които би могъл Чед да ти донесе.
— Нямаш проблеми. Донесе ми рози, червило, четка за коса, кимоно, пола, блуза, паста за зъби с аромат на цветя — изреждаше като по каталог тя.
— Ооо! — подсвирна с учудване Уик.
— В болницата — допълни тя, взе маргаритите и после ги пусна на земята. — Дар за преживяния шок, разнищвайки мистериите на едно непознато място. Дар на подлец.
— Не обиждай! Аз съм само временно подлец.
Накрая той каза.
— Влюбен съм в теб. И се опитвам да те ухажвам.
— Влюбен?! — Дениз не можеше да не се изкикоти. — И къде прекара миналите няколко дни?
— Живея тук и впечатленията ми почти изцяло са от тук. Под влияние съм на средата и за това може би ти мислиш, че ние нищо не значим един за друг.
— А аз бих казала, че ти въобще не преценяваш точно положението. В допълнение на това, което ти вече почти знаеш, забърках се с твоя брат. За това ли говориш?
— Не — морскосините му очи срещнаха нейните, — просто имах предвид това, което можеше да бъде между нас.
— Защо? — попита тя. — Защо мислиш така?
— От самото начало ти си дъщерята на Денис…
— И толкова. Никакво сходство. Никаква прилика. Ние сме толкова различни, колкото дори не би могъл да си представиш. Ти съвсем не ме познаваш, за да се интересуваш сериозно от мен. Фактически всичко, което знаем един за друг, са купчината пари, които по никакъв начин не биха могли да ни накарат да се прехласнем или влюбим един в друг.
— Не всичко — устните му се разтегнаха в усмивка, която скоро избледня. — Греша ли в това, което усетих с мъжката си проницателност онзи първи ден, онази първа нощ от пребиваването ти тук, когато те целунах?
— Не! Това никога не би могло да продължи дълго. Ние сме толкова различни.
— Смяташ, че ти и Чед сте благословени от съдбата?
След кратка пауза тя отговори:
— Предположението ти би могло да е по-валидно от моето. Ако продам на неговия купувач, той ще прибере тлъста комисионна, нали?
— Мразя да бъда преносител на депресиращи новини — прекъсна я Уик. — Особено ако аз съм един от депресираните… Комисионната би била доста важна за Чед. Може да се каже, че той почти изгради едно достойно за уважение бъдеще.
Дениз възнамеряваше да го попита какво е неговото разбиране за „достойно за уважение“ бъдеще, но повече нямаше желание да се кара и да се занимава с проблеми от подобно естество.
По нейно мнение Чед беше свършил добра работа за бизнеса в залива, но съществуваха инстанции, където той и бизнесът се застъпваха. „Ако той продаде и ме зареже, ще получи тлъста комисионна, но само комисионна. Ако обаче продаде и се ожени за мен, ще получи съпруга с доста солидна зестра.“
Уик изпусна едно продължително подсвиркване:
— Уоу! Вие двамата сте отишли доста далеч през последните дни, а? Не познавах Чед като такъв бързак!
— Какво значи това?
— Той не е склонен към такива прибързани или повърхностни авантюри, доколкото знам. Имаше само веднъж…
На Дениз й се прииска да разпита по-подробно Уик за тази минала история, но гордостта й надделя. Уик обаче се прекъсна сам, вглеждайки се в Дениз с различен интерес:
— Вие двамата вероятно сте дискутирали по въпроса за женитбата, нали?
— О, не. Само по сериозни въпроси.
— Бъди честна! — каза Уик. — Парите не са най-важното нещо за Чед. Той се интересува от тях само дотолкова, доколкото засягат нормалното му съществуване, с което всъщност доста добре се справя.
— Може би приличното съществуване за него означава да заделиш за себе си един приличен дял от чуждите пари. Е, възможно е това да е въпрос на професионална гордост да ме убеди да продавам. Или в негова власт. Или може би той е един от инвеститорите, които искат да разработят острова.
— Не мисля така — каза накрая той, но думите му съдържаха известна доза колебливост.
Дениз не допълни, че голяма част от казаното всъщност би могло да бъде приложено и към Уик. Той можеше да е един от конкурентите, които се опитваха да я отстранят от играта. Вариантите бяха безкрайни, особено задавайки си реторични въпроси относно действията на Чед и Уик. Но един от вариантите, към който й се искаше да се придържа здраво, беше всичко да завърши щастливо. Тя не можеше да си отговори на най-важния въпрос:
— Вярваш ли, че Чед би започнал любовен роман с мен, правейки… — думите заседнаха в гърлото й, но тя си наложи да продължи, — правейки ме своя любовница от материална изгода?
Паузата, която направи Уик, преди да отговори, като че ли продължи цяла вечност:
— Знаеш ли колко лесен би бил животът ми, ако можех да отговоря на този въпрос с „да“. Но ти си дъщеря на Денис и откровеният ми отговор е „не“.
Един следобед Дениз седна в своя офис и вдигна телефонната слушалка с намерението да позвъни на Чед. Но както много пъти досега я постави на мястото й, без да докосне дори телефонната шайба.
Този път обаче тя реши да набере номера на Кели Найлс — неин приятел от дълги години, който може би щеше да й помогне със съвети в нейната любовна авантюра. Докато набираше номера тя установи, че всъщност се обажда, за да чуе нещо определено от рода на: „Тази любов, блеснала изведнъж като мълния, ще продължи вовеки веков.“
Освен това Кели беше финансов консултант. Може би щеше да погледне на нещата от друг ъгъл, за който на Дениз дори не й беше минавало през ума.
Час по-късно Кели вече беше запознат детайлно по отношение на бизнеса и личния живот на Дениз. Обрисувайки му цялото положение в подробности, тя каза:
— Надявах се да намеря най-добрия консултант по недвижими имоти в района, но не знам как попадам все на едно и също име: Чед Чедуик от местната агенция.
— Би трябвало да има и други компетентни хора в околността — каза Кели. — Консултирай се с повече от един. Приеми най-доброто споразумение. Ти можеш, ти трябва да го направиш.
— Знам — отбеляза Дениз. — Проблемът е в това, че този човек е завладял мислите ми.
— И сърцето — допълни Кели с разбирането на човек, който е преживял същата ситуация.
— Да — съгласи се тя, поемайки дълбоко въздух. — Необходимо е да спра да мисля за този обременяващ ме човек и да се замисля какво точно трябва да направя с наследството си. Както ти казах, баща ми през последните няколко години ежегодно е ипотекирал имуществото си, за да може да плати данъците си, да изплаща заплатите и да покрива разходите за ремонт и поддръжка. Но така или иначе, той едва е успявал да изравни постъпленията и разноските си. Само че ако е успявал да покрие разходите си, нямам представа какво е правил с евентуалните печалби, които е получавал. Вероятно са скрити в някоя швейцарска банка, където се надявал да останат завинаги неразкрити.
— Сигурна ли си за това несъответствие между приходите и разходите?
— Абсолютно. Разходите излизат от броя на гостите, посетили курорта. Несъответствието е такова, че не мога да ти опиша.
— В повече ли има?
— Бърт, счетоводителят и управител на курорта, има от няколко години крещящи злоупотреби. Не е чудно, че не е имало достатъчно пари нито за заплати, нито за поддръжка. По този начин имението е загубило клиентите си и е изпаднало в дълбока финансова депресия. Бърт дори не е проявявал някаква хитрост. Чудя се как баща ми не го е хванал никога.
Те говориха още дълго и накрая Дениз каза:
— Сега ще трябва на първо време да платя поне част от вноската за данъка върху имота или да продам целия остров, или да намеря начин, по който да се издължа възможно най-бързо. Бих могла да преипотекирам и да работя с парите известно време така, както моят баща е правил. При това положение, ако не успея да натрупам достатъчно пари, ще се наложи да жертвам и да продавам на свободна цена.
Тя се беше облегнала на ръба на бюрото, а краката си беше качила на бюфета срещу нея. Дениз свали краката си, завъртя се обратно към писалището и продължи своя разговор:
— Ако баща ми след толкова години опит не е успял да се справи, какво ме кара да мисля, че аз ще го постигна? Разбира се, той вероятно голяма част от годините е прекарал съвсем безгрижно, но е построил това място буквално от нищото и трудните времена вероятно са сложили своя отпечатък. Може би тези негови грешки…
Докато Дениз се въртеше на стола си, забеляза Уик, застанал от вътрешната страна на вратата. Тя си спомни за привичките му за „тихо, безшумно“ влизане. Може би трябваше да започне да заключва офиса си, дори когато е вътре.
— Кели, един влезе в офиса ми, така че ще трябва да прекъсна.
— Обади ми се, когато си отиде и има възможност да продължим разговора си — отвърна приятелят й. — И ако искаш, ще дойда на място да ти помогна. Ще излетя веднага, ако се нуждаеш от мен.
— Благодаря ти, Кели! Това значи много за мен. Ще се опитам да запазя контрол, доколкото ми е възможно и, ако някоя идея ме „връхлети“, веднага ще те уведомя.
Дениз въобще не погледна Уик докато се сбогуваше с Кели.
— Е? — запита тя, след като постави слушалката на мястото й.
— Какво?
Забеляза, че той е безнадеждно непоправим и думите й едва ли имаха някакво положително въздействие, но не можа да се въздържи:
— Няма ли някога да се научиш да чукаш?
— Не.
— Така ли? И от колко време стоиш там и подслушваш?
— Не съм се опитвал да подслушвам, Дениз. Дойдох да те видя и нямам никаква вина, че чух част от разговора ти.
— Е, добре, и какво чу, докато просто си стоеше, без наистина да чуваш, но неспособен да спреш да слушаш?
— Данъци за имот, Бърт…
Тя се чудеше дали е чул всичко от словоизлиянията й за Чед.
— Между другото — каза саркастично Уик, — баща ти не беше некомпетентен.
Това не беше нещото, което я интересуваше.
— Може би той просто не е имал ръководната роля в бизнеса тук.
— Както ти каза, той построи този курорт от нищо и то с голям успех.
— И тогава го е оставил да западне.
— Това е само мнение — промърмори Уик и след кратка пауза добави: — Данъчните задължения доста ме безпокоят.
— Тебе? Не мисля, че твоето име е включено в сметките.
— Имам предвид: безпокоя се за теб.
Но тя усети, че това, което каза, съвсем не е всичко. Защо Уик ще се притеснява от данъчните такси на Санрайс Кий? Без тя да зададе въпроса, той заобяснява:
— Както вече ти бях казал, Денис не искаше да продава. Аз бях на същото мнение.
— Имало е сигурно и други възможности.
— Надявах се да стигнеш до този извод. Твърде лошо е обаче, че безценният ми брат е от другата страна.
Уик погледна право в морскосините й очи:
— Какво мислиш да правиш с Бърт?
— Обещаваш ли да не му казваш? — продължи иронично тя. — Ще говоря утре с районния прокурор за криминално престъпление.
— Моля те, изчакай няколко дни! — каза Уик.
Тя трябваше да вземе предвид този факт. Защо Уик се застъпваше в случая за Бърт?
— Моля те, изчакай! Изчакай поне до средата на следващата седмица.
— Защо?
— Повярвай ми!
— Ще изчакам до вторник Бърт да се предаде — съгласи се тя уклончиво.
— Вторник? Е, това все пак е нещо…
— Междувременно ще се свържа с банките да блокират неговите пълномощия. Ще задържа обвиненията си, но няма да му дам никакъв шанс повече да обогати плячката си.
— Идеално за мен.
— И още нещо, Уик — предупреди го тя. — Ще държа под око всичко, което става на Санрайс Кий, както баща ми е правил. Всяко и всички незаконни дейности ще бъдат докладвани на властите.
Неговият втренчен син поглед увисна някъде в пространството помежду им.