Лора Тейлър
Диво цвете (10)

Десета глава

Късно следобед Алекса влетя в кабинета на Грей, пребледняла и разтревожена.

— Майкъл е изчезнал. Никъде не мога да го намеря. Стори ми се странно, че не се появи на обед, но бях заета с цветарката и го забравих. Всеки път, когато се сещах, че го няма, изникваше нов проблем с пикника и забравях да го потърся.

Притеснен, Грей се изправи и започна да крачи около бюрото си.

— Успокой се, Алекса. Сигурно е някъде около Съдба.

— Не, не е. Първо там проверих. Цял следобед никой не го е виждал. Търсих го навсякъде, Грей. Вече повече от час го търся.

Сълзи изпълниха очите й. Опита се да поеме дъх и го сграбчи за ръката.

— Толкова дълго го търсих, а няма и следа от него. Трябва да го намерим.

— Къде е Уил? Може той да го е видял.

Уил, вече включен в търсенето, се появи на вратата.

— Не, шефе. Не съм го виждал от сутринта. Проверих навсякъде, когато Алекса ми каза, че не може да го намери.

— Нека Мина се обади на момчетата на Уилкокс. Да пита играл ли е с тях днес.

Алекса не помръдна.

— Вече направих това, Грей…

— Млъкни и ме остави да помисля — заповяда той, а в гласа му се надигна гняв. В ума му нахлуха спомени от последните четири години. Джени, сестра му, нейният съпруг. Лицата им изплуваха в съзнанието му. Страхът го скова, но той го прогони.

— Време е за вечеря. Защо не ми каза по-рано?

Алекса пребледня още повече.

— Вече ти обясних колко бях заета. Наистина мислех, че всеки миг ще се появи отнякъде. Знаеш, че винаги е около мене. Трябваше да говоря със сервитьорите и…

— Престани да се оправдаваш, Алекса — нервно избухна той и се обърна към Уил: — Провери ли оседланите коне?

Мъжът кимна.

— Бейоу се мотаеше преди десет минути… все още оседлан.

Един мускул на лицето на Грей заигра и подчерта мрачното му изражение.

— Разрешил съм на Майкъл да го язди — той грубо изруга. — Събери всички в къщата и започнете да претърсвате на групи. Използвайте картата на стената в библиотеката. Нека всяка група да вземе по един предавател и да поддържа радиовръзка с останалите. Аз ще проверя с джипа северния край на ранчото. След залез там е твърде опасно за коне. Нека Мина да съобщи на съседите и да ги помоли да обикалят с колите си по границите на собствеността. Проверете отново всички конюшни, складове, хамбари и пасища, преди да освободите хората.

— Веднага, шефе.

— Аз с какво мога да помогна? — попита Алекса.

— Стой настрана.

Учудена от тона му, тя го погледна. Очите му враждебно я пронизваха. Тя потрепери, но не отклони поглед.

— Той беше толкова щастлив, особено откакто работи при конете. Не съм и очаквала, че може да избяга — каза тя, задавена от тревога.

Грей стисна юмруци и заяви:

— На никого няма да простя, ако нещо му се случи, Алекса. Никога.

Той стисна устни и взе от бюрото си шапката, ключовете и чифт кожени ръкавици.

— Идвам с теб. Може да ти потрябвам. Ще съм готова след пет минути.

— Нямам нужда от чужда помощ — изръмжа той, но разбираше, че е права. Съзнаваше също, че разривът помежду им е сигурен, ако Майкъл не се намери скоро.

— И да нямаш, ще я получиш — тя се извъртя на пети и излезе от кабинета. Побърза към къщата и облече по-дебели дрехи. Когато Грей седна зад кормилото на джипа, тя вече го чакаше. — Взела съм термос горещо кафе, малко плодове и две фенерчета.

Той я погледна разсеяно и после забрави за нея. Твърде притеснена за Майкъл, за да се занимава с гнева на Грей, Алекса внимателно разглеждаше околността, която кръстосваха. Знаеше, че Грей обвинява нея. След като и тя самата се обвиняваше за изчезването на момчето, прощаваше враждебното му отношение.

Смрачи се, но те продължаваха да търсят, като разчитаха само на светлините от фенерчетата и джипа, когато луната потъна зад облаците.

Нощта се спусна и капки дъжд забарабаниха по покривалото на джипа. Калният път караше Грей да шофира предпазливо. Алекса го погледна и усети напрежението в изпънатите му рамене и стиснатите устни.

— Трябва да се връщаме — каза той малко по-късно.

Алекса хвърли поглед към таблото, разбра, че няма бензин и замълча.

Грей беше като онемял, докато се връщаха. Паркира пред помпата за бензин и натисна клаксона, за да го чуе Уил. Докато пълнеше резервоара, не можеше да прогони от ума си образите на сестра си и зет си и катастрофата, която им бе отнела живота. Те бяха загинали мигновено, но той още помнеше всяка ужасна секунда и всеки агонизиращ звук на онази нощ.

Майкъл беше изпаднал в безсъзнание секунди след като пияният шофьор бе връхлетял върху тях. Грей си спомни как колата се бе превърнала в капан и миризмата на изтичащо гориво почти го бе задушила, както и чувството на безпомощност, докато чакаше някой да го извлече изпод развалините. Щеше да умре онази нощ, а после прекара три месеца в болница, молейки се смъртта да го прибере, за да не преживява този кошмар отново.

Алекса не излезе от джипа, докато Грей и Уил разговаряха. После пак поеха. Той я помоли да му налее кафе, а малко по-късно тя му подаде ябълка. Грей я изяде механично, а сетивата му бяха нащрек и за най-леката промяна в терена, който познаваше като дланта си.

Около полунощ спря, изтощен, отчаян и все още безмълвен. Наведе се и подпря глава на волана, а Алекса бавно започна да разтрива гърба му. След малко той се взря в тъмнината и застина. Алекса инстинктивно долови промяната.

— Какво има? — попита тя, за пръв път изпълнена с надежда през тази нощ, докато се взираше в тъмнината, която омагьосваше Грей.

Той не отговори, а изключи фаровете. Далече напред, ако уморените очи не му играеха някакъв номер, блещукаше светлинка. Той отново включи фаровете, запали и бавно потегли по неравния път.

Алекса въздъхна и вкопчи пръсти в кожената седалка. Грей излъчваше безкрайно напрежение и тревога, искаше й се да го успокои.

— Не можем ли да се движим по-бързо? — попита накрая тя.

Грей поклати глава.

— Почвата тук е нестабилна. Лабиринт от подземни тунели и дупки. Няколко души вече са пропадали.

Разтревожена, Алекса се премести на ръба на седалката и се загледа в неравната земя.

— Майкъл знае ли за опасността?

Той се замисли над въпроса й.

— Може и да си спомня.

— Защо тогава ще идва тук?

— Има малко езеро на изток, на около километър оттук. Майка му го водеше там на екскурзия, когато идваха в ранчото на гости.

Грей спря джипа, изключи двигателя, но остави светлините. На около петдесет метра от тях се забелязваше малка фигурка, свита до лагерен огън.

— Ще продължа пеш.

Алекса се изплъзна от седалката и затърси фенерчетата в чантата с термоса. Подаде едното на Грей.

— Ще вървя след теб.

— Голям инат си — грубо отбеляза той.

— Да отидем да приберем Майкъл — не обърна внимание на гнева му тя.

След няколко минути дочуха треперещ глас.

— Вуйчо Грей?

Гласът, принадлежащ на малкото дете, което се показа зад огъня, беше ясен, любопитен и до болка познат.

— Тук сме, Майкъл. Стой там, идваме при теб — едва изрече Грей.

Алекса въздъхна:

— Благодаря ти, Господи.

Вуйчо Грей. Думите отекнаха в главата му. Майкъл не беше го наричал така от деня на катастрофата.

— Знаех, че ще ме намериш — каза той с явно задоволство. — Спомних си всичко, на което си ме учил, вуйчо Грей. Бейоу се изплаши от заек и избяга, а аз събрах малко съчки и запалих огън. Бях много внимателен. Не мърдах, за да не се изгубя и да не можеш да ме намериш. Даже се сетих да взема манерката си, както си ми казвал да правя. Знаеш ли какви пещери има тук? Защо не си направим истински лагер някой път и да търсим злато? Обзалагам се, че има.

Грей усети вълната от чувства, която се надигна в душата му. Заседна като буца на гърлото му и очите му се напълниха със сълзи. Падна на колене до племенника си и го прегърна, изведнъж осъзнал колко много обича това уязвимо дете. Майкъл имаше очите на майка си и смелия характер на баща си, но това, което го правеше уникален, бе фактът, че е Майкъл Ленъкс Хамилтън. Грей разбра, че миналото е погребано. Никога нямаше да позволи да заплаши чувствата му към момчето отново.

Алекса изтри сълзите на облекчение и внимателно тръгна обратно към джипа. Грей и Майкъл трябваше да останат сами. Тя се свърза с Уил, докато двамата се мотаеха при огъня.

Наля си кафе и си каза, че тази нощ е повратна точка в изграждането на нови отношения, но може да сложи край на други. Отпивайки от топлото кафе, тя чака почти час, докато двамата се наприказват.

На връщане Майкъл заспа в скута й. Грей го отнесе в стаята му, а Алекса изчака в библиотеката.

Малко по-късно той влезе, спря до бара и си наля коняк. Емоционално и физически изтощен, се отпусна на кожения диван до Алекса.

— Извинявай, Грей. Това можеше и да не се случи, ако внимавах повече за Майкъл — тя се сети за опасните тунели и нестабилната почва и потрепери.

Погледна Грей, за да разбере защо не отговаря, и видя тревогата, изписана на лицето му.

— За какво, по дяволите, говориш?

Тя запази самообладание.

— Много просто. Занимавах се с пикника. Не помислих, че той е малко момче, което сигурно се е почувствало забравено в бъркотията. Надявам се и двамата да ми простите някой ден.

— Алекса, всички грешим, въпреки старанието ни да постъпваме възможно най-добре. И запомни: ти не си виновна нито за това, което се случи тази нощ, нито за проклетия ми характер. Майкъл знае, че никъде не трябва да тръгва, без да се обади. Грешката е негова и няма нищо за прощаване. Всичко, което ме интересува сега, е, че той е жив и здрав горе в леглото си — мъжът погледна часовника си, забравил разговора за доброто и злото, и се намръщи. — Знаеш ли колко е късно?

— Знам.

Тя още се упрекваше за случилото се, но бе твърде изтощена и имаше нужда от сън.

Уморено изкачиха стълбите. Алекса каза лека нощ и тръгна към стаята си. Грей, твърде изморен да задава въпроси за странното й поведение, влезе в своята.

Тя съблече всички дрехи и си легна, без да нахлузи нощница, замислена над всичко, което я тормозеше, след като Майкъл се намери. След по-малко от три дни нямаше да има причини да остава в ранчото.

Скоро след това Грей нахлу в стаята й, мърморейки нещо за Мохамед и планината, легна до нея и я прегърна. Никой не можеше да заспи, въпреки тревогите от последните осем часа, въпреки изтощението, въпреки тежките думи, които си размениха вечерта. В мига, щом Грей плъзна пръсти по гърдите и плоския й корем, Алекса се сгуши в него.

Това, което започна като нежна атака на страстта, скоро заприлича на избухнал пожар от взривен динамит. Грей започна като изкусител, но Алекса почти мигновено нападна. Не можеше да овладее ръцете и устните си, но и не опита. Смаян от отчаяната лудост на движенията й, Грей я остави да води, следвайки я безумно, докато силните усещания избухваха помежду им.

В един миг Алекса смътно осъзна, че губи контрол. Насочена към Грей, който бе станал център на съзнанието й с мускулестото си и горещо тяло, тя не изпитваше свян. Оставаха им още няколко дни, няколко часа няколко мига. Утре по обяд двеста души щяха да нахлуят в ранчото на Ленъкс. Нямаше да могат да остават насаме. Тази нощ може би щеше да бъде последна.

Тя коленичи пред него, наведе се и започна да го гали, като леко пробягваше с връхчетата на пръстите си от широките му рамене надолу по мускулестите гърди, по корема и втвърдената от желание мъжественост. Докосна го и мъжът изръмжа. Алекса трепна и изпусна мъчителна лека въздишка, която нежно погали душата му.

— Алекса, ела. Не издържам повече.

— Още не — прошепна тя и продължи да го омагьосва. Не искаше да се спре, докато все още беше способен да се владее. Само тогава щеше да му се отдаде. Само, тогава можеше да го опознае така пълно, както искаше, преди да си замине. Спомените от тази нощ трябваше да останат дълго в съзнанието й, може би завинаги.

Двамата впиха очи един в друг. Погледът й го изгаряше, пръстите й го измъчваха, но това мъчение бе изпълнено с удоволствие, което заливаше и душата, и тялото му. Той скръцна със зъби и в очите му избухна огън.

— Ще ме убиеш — чу се накъсаният му шепот.

— После ще те съживя отново — обеща тя както той бе казал преди.

И го направи бавно, почти мъчително, докарваше го до ръба, после го връщаше обратно, изпитваше способността му да се владее и дразнеше сетивата му, докато той нададе вик, и още един, и още един. Тя ликуваше, горда от способността си да го възбуди до безумие.

Грей не можеше повече да се въздържа, люшкаше се на ръба, докато изведнъж се освободи от Алекса, дръпна я върху тялото си и я задържа над себе си така, че да може да целува гърдите й. Усещаше сладостта и възбудата им, докато зърната й се втвърдяваха под езика му, който й връщаше мъката, с която тя го бе дарила преди миг. Той беше безмилостен, любещ и великолепно прелъстителен. Скоро тя лудо се извиваше в ръцете му.

Грей я привлече върху себе си, но не стигна до края. Продължи да я дразни с език и със зъби, докато я подлуди. Тя сграбчи рамената му, тихите й стонове го приканваха да продължи. Младата жена умоляващо раздвижи бедрата си. Искаше най-съкровената близост, но не успяваше да удовлетвори желанието си.

Грей чу разтърсващия стон на разочарование. Твърде възбуден, за да го пренебрегне, твърде безразсъден в копнежа си да вземе повече от нея, той леко се измести така, че тя да получи това, което иска. Тя потръпна, зажадняла за това проникване и го пое в тялото и душата си едновременно.

Телата им се извиха в дъга и полетяха към освобождението. Грей бурно я притисна към гърдите си. Сълзи рукнаха по бузите й и тя неспирно шепнеше името му, когато и двамата потънаха в екстаза.

Тя дълго лежа на гърдите му, неспособна дори да помръдне. Заспа с ръце около врата му, притисната до тялото му.

Грей се наслаждаваше на удоволствието да я държи в прегръдките си, като си представяше, че това ще продължи завинаги. Малко след зазоряване той се върна в апартамента си да се приготви за първия ден на пикника.

Въпросите на Алекса, когато се събуди сама, останаха неизречени. Тя се събуди от смях, звуци на китара и въодушевени разговори откъм басейна, които нахлуваха през отворената врата на балкона. Часовникът й подсказа, че е почти пладне и вече е закъсняла.

Взе душ, облече се и забърза надолу по стълбите да поздрави някои от гостите, с които се бе запознала в Далас. Непринудеността, с която приеха присъствието й като домакиня на Грей, мигновено я успокои.

Мъжете прекарваха времето в разговори за коне, а жените, някои от които бяха довели и децата си по покана на Грей, ги надзираваха около басейна. Други се разхождаха из ранчото, завистливо се възхищаваха на жребците или се включваха в различните занимания, предвидени за тях от домакина.

Алекса и Грей често срещаха погледи. Но присъствието на близо двеста гости и представители на пресата, изпратени да отразяват събирането на елита, който се занимаваше със състезателни коне, както и постоянните въпроси на доставчика към Алекса, не им позволяваха да си поговорят.

Беше вече късно вечерта, когато автобусите започнаха да извозват гостите към хотела в Стоктън, толкова късно, че Алекса не се учуди, когато Грей не се появи през нощта. След изтощението на деня тя с готовност се мушна под завивките и спа непробудно осем часа, преди да се върне отново към задълженията си на домакиня.

Алекса ръководеше закуската късно сутринта в неделя на широката поляна пред триетажната викторианска фермерска къща. Гостите опитваха многообразието от блюда, а розово-бели навеси ги пазеха от безпощадните слънчеви лъчи.

Младата жена стоеше на верандата и оглеждаше тълпата, когато забеляза дълга черна лимузина да се приближава по чакълестата настилка на пътя. Алекса реши, че сигурно пристига закъснял гост. Широко разтвори очи, когато видя от колата да слиза баща й.

Грей, който разговаряше с няколко души в другия край на дългия бюфет, навреме вдигна очи, колкото да забележи изненадата й. Успя да се откъсне от групичката и започна да се промъква между хората, но всеки сякаш имаше желание да му каже по нещо. Хванат натясно в навалицата, той видя Алекса да поздравява висок, изискан господин към петдесетте, с посребряла коса и да го съпровожда в къщата.

В библиотеката на Грей Алекса бавно извърна лице към Джак Ривърз.

— Изненадана съм, че те виждам, татко.

— Реших, че е дошло време да поговорим — той се разходи из стаята и одобрително кимна, когато забеляза на стената два оригинала на Лерой Ниймън.

— Прав си, но май ще е по-добре да изчакаме, докато се прибера вкъщи.

Джак преустанови безцелната си разходка и седна в единия от кожените столове пред камината.

— Няма те вече цял месец, Алекса. Не можеш дълго да бягаш от живота си.

Тя застина от властния му тон.

— Аз решавам какво да правя, татко.

Той тихо въздъхна, а бръчките около устата и очите му се врязаха още по-дълбоко. Алекса изведнъж осъзна колко е остарял. Развълнувана, зададе първия въпрос, който й хрумна:

— Том още ли има бъдеще в „Ривърз Интернешънъл“?

— Защо да няма?

— Ти ще кажеш — предизвика го тя.

— Том Хендерсън ще бъде следващият президент на „Ривърз Интернешънъл“. Не смесвам бизнеса с личните си разочарования. Поне дотолкова ме познаваш, Алекса.

Тя кимна и след кратко колебание каза:

— Разбрах за теб и мама. Намерих дневника й сутринта преди сватбата — тя съзря изненадата в избледнелите сини очи. — Знам, че не съм ти истинска дъщеря.

— Съжалявам, че си го разбрала. Надявах се това никога да не се случи.

— Радвам се, че знам. Помогна ми да разбера защо ти никога не ме хареса и никога не поиска наистина да ми бъдеш баща.

— Алекса! Ти си моя дъщеря. Не е вярно, че не те харесвам… Аз… — той се поколеба. — Аз съм много привързан към теб.

— Затова ли винаги ме пренебрегваше? — избухна тя. — Затова ли никога не ми позволи да говоря за мама след смъртта й? Затова ли не ми даваше да се връщам от училище през ваканциите? Затова ли прекарах живота си като излишен багаж?

Тя замълча, трепереща и пребледняла. Джак се намръщи.

— Ела да седнеш, преди да си се свлякла на пода.

Алекса се подчини, защото сама реши, че това е най-правилното действие за момента. Коленете й бяха омекнали, когато се отпусна на стола до неговия.

— Кажи ми, татко. Защо плащах за грешките ви с мама? Наистина искам да разбера. Толкова опитвах да застана на твое място и да почувствам колко предаден и разочарован си бил, когато си научил истината, но не беше правилно да ме изключваш от живота си.

— Какво искаш от мен, Алекса?

— Истински отношения. Поне приятелство. Взаимно уважение. Може би и любов, но мога да почакам, защото човек не може просто да си я поръча. И не желая да ми налагаш решенията си — заключи тя.

Минаха няколко минути, преди той да заговори:

— Не съм човек на чувствата, Алекса. Справям се добре с факти и цифри, но никога не съм знаел как да се държа с теб. Права си, дълбоко бях наранен от лъжите на майка ти, но повече ме болеше от това, че нямам собствен син или дъщеря.

Той стана и направи няколко крачки. Алекса го гледаше и усещаше, че и на него му е трудно. Накрая той се обърна и я погледна.

— Обичах майка ти, Алекса. Тя е единствената жена, която някога съм обичал.

Изненадана, тя каза:

— Но вие непрестанно се карахте!

— Имали сме и добри мигове, но и двамата бяхме упорити хора, хванати в капана на невъзможен брак, който трябваше да се разруши много преди смъртта на майка ти. Нейните родители я бяха разглезили, а аз не исках ти да растеш по този начин. Исках да си силна и независима, за да можеш някой ден да поемеш компанията.

— Не искам „Ривърз Интернешънъл“. И никога не съм я искала. Единственото ми желание е да бъда учителка.

Той кимна.

— Като имам предвид заниманията ти в „Ривърз Хаус“, не би трябвало да се изненадвам.

За миг и двамата замълчаха.

— Знам, че не можем да променим миналото, но нека опитаме с предложението ти за приятелство.

Тя се изправи и приближи към него.

— При едно условие — той въпросително повдигна вежди. — По-голямата част от живота си прекарах в опити да ти угодя, но това е вече част от миналото. Надявам се да намериш начин да ме приемеш такава, каквато съм, и да уважаваш правото ми на личен избор. Ще ти искам съвет, когато имам нужда, но каквото и да се случи, успех или провал, ще ми обещаеш, че няма да ме осъждаш.

Той й се усмихна.

— Превърнала си се в малък тиранин.

— Предполагам, че съм дъщеря на баща си все пак.

Той се намръщи, но изражението й го предупреди да сдържи гнева си. Джак Ривърз последва дъщеря си към вратата на библиотеката, а в очите му проблесна уважение. Преди да излязат, той попита:

— Кога ще се прибереш вкъщи, Алекса?

— Вдругиден. Вече съм запазила билет за самолета.

Грей, който крачеше по коридора към библиотеката, ясно чу въпроса, както и отговора на Алекса. Стъпките му станаха нерешителни. Сърцето му лудо заблъска в гърдите.

— Искам да ти представя Грейсън Ленъкс — каза Алекса, без да знае, че той е на няколко крачки от тях.

— Знам кой е този човек, Алекса. Признай ми поне усърдието. Знам за колата и нараняването ти, което явно вече е минало.

Тя се усмихна. Разбираше, че баща й няма да се промени, но все пак го обичаше.

— Няма нужда да летиш със самолета. Ще почакам да си събереш багажа. Можем да се приберем у дома заедно. В Стоктън ме чака самолет на компанията.

Тя се запъна, търсейки отговор на предложението му.

— Не мисля…

В този миг Грей приближи към тях и каза:

— Изглежда не познавам твоя гост, Алекса.

Друг глас изплака дълбоко в съзнанието му — не можеш още да си тръгнеш, няма да те пусна да заминеш, имам нужда от теб тук.

Когато тя не продума, а само се взря в него, Джак Ривърз пристъпи напред и се представи. Накрая Алекса успя да проговори:

— Трябва да се кача в стаята си. Поопознайте се. Може би ще останеш, ако имаш време, татко.

И не дочака отговора му.

Двамата мъже я проследиха с поглед как се качва по стълбите. По лицето на баща й Грей позна, че бе озадачен от странното й поведение. Колкото до Грей, искаше му се да я сграбчи и да налее малко разум в главата й. Какво искаше да каже с това заминаване?

Един силен мъж се бе изправил срещу друг. Очи в очи, открито се преценяваха. След няколко мига на напрежение Грей съпроводи бащата на Алекса до бюфета, сигурен, че няма да му липсва компания, когато го видя да поздравява свои приятели. После бързо се върна в къщата и бегом изкачи стъпалата.

Грей спря пред вратата на стаята и се смути, когато не забеляза веднага Алекса. Дългата й ефирна рокля проблесна на балкона. Той прекоси стаята, впил очи в младата жена. Тя стоеше безмълвно, свела глава и притиснала длани към лицето си.

— Омъжи се за мен, Алекса.

Тя потръпна от резкия му тон. Бавно се обърна. Несигурно потърси с поглед очите му. Надеждата, проблеснала за миг, мъчително се стопи, когато видя, че лицето му е безизразно.

— Омъжи се за мен, Алекса. Двамата сме добри приятели. Имаме общи интереси и ти си единствената жена, която не се свива от страх, като повиша тон или се ядосам. Знам, че обичаш ранчото. Богат съм и мога да ти дам всичко, което поискаш. Ще бъдем добри родители на Майкъл, ако с баба му и дядо му се случи нещо. А и двамата искаме деца. Нали ме разбираш, Алекса… Освен това ти харесва да се любим — добави той, уверен, че е успял да я убеди да остане в ранчото. Но мигновено се почувства виновен, че не бе споменал и дума за това колко много я обича.

Гневът измести изненадата й.

— Да не си изгубил ума си? — озъби се тя, почервеняла от яд, че вместо с любов и нежност, молбата му бе прозвучала като безсърдечно предложение за обща работа.

— По дяволите, не съм си изгубил ума. Ти търсеше отговорност. Е, успя. Стана необходима. Аз имам нужда от теб. И след като ти имаш необходимост някой да се нуждае от тебе, ето аз съм насреща.

— Няма такова нещо.

Тя тръгна към вратата на балкона и яростно го погледна, когато застана на пътя й и я сграбчи за раменете.

— Желая те, Алекса.

— Аз обаче не те желая, още повече с този хладнокръвен брачен договор, който да ми тежи цял живот.

— Имам нужда от теб. Още от нощта, когато заби скъпата си малка спортна кола в моя дъб.

— Тогава си наеми някой да ме замести. Боже мой! Пусни обява в стоктънския вестник. Търси се смела жена с железни нерви, която е в нужда и е безразсъден шофьор. Или пък с език, който би пробил стомана, или с характер на опърничава сръдла, която блъска коли в дъбови дървета. Сега не се сещам за всички необходими качества, но съм сигурна, че ти ще си спомниш, когато решиш да пишеш до вестника.

Тя се изплъзна от ръцете му, блъсна го и влетя в стаята.

Той влезе и застана на две крачки зад нея.

— Какво става с теб днес?

Тя не му обърна внимание и тръгна към гардероба. Измъкна един от куфарите си и го хвърли на леглото. Отвори шкафа, извади цялото му съдържание и го изсипа в куфара. През цялото време се молеше да не заплаче, преди да избяга далече.

Той се приближи и я сграбчи, преди да беше извадила багажа и от другото чекмедже.

— Алекса, спри и кажи нещо. Какво не е наред?

Синьо-сивите й очи хвърляха искри, когато тя за втори път се изтръгна от ръцете му. Но когато го погледна и съзря объркването и уязвимостта в очите му, младата жена най-сетне се предаде.

Много тихо и много хладнокръвно Алекса му каза истината:

— Ти си причината, Грей. Влюбена съм в теб. Искам да те обичам цял живот. Всяка нощ да лягам с теб и всяка сутрин да се събуждам до теб. Да родя твоите деца. Да споделям твоите чувства. Дори да се карам с теб и после да се помирявам. С една дума, искам да живея с теб, но не мога.

Той недоумяващо я изгледа.

— Но защо не можеш?

— Защото твърде много се страхуваш да не ме загубиш, ако ми кажеш, че ме обичаш — рече тя и истината прободе и двамата. — Израснах в дом без любов, Грей, но не се страхувам да обичам. Ти си бил обграден с любов, но се ужасяваш от риска, който свързваш с нея. Ти си най-силният, най-упоритият мъж, когото съм срещала, но любовта те плаши. Това е много тъжно, защото страхът ти ще ограби нашето бъдеще. Видях как страхът и гордостта съсипаха родителите ми и никога няма сама да си причиня такава болка, без значение колко много те обичам.

Твърде изумен от схващането й за любовта и проницателното описание, което му направи, Грей прекоси стаята и излезе на балкона. Загрижена от мълчанието и съкрушения му вид, Алекса го последва. Застанала зад него и с поглед, отправен към имението му, тя се молеше той да намери начин да надмогне страха си.

Докато Грей се бореше с чувствата си, Алекса заговори отново, но толкова тихо, че той трябваше да се напрегне, за да чува думите й:

— Никога досега не съм чувствала увереност в себе си като жена, преди да дойда тук. Открих толкова неща за себе си, някои добри, други лоши. Любовта ми към теб ме направи свободна, Грей. Помогна ми да разбера, че каквото и да направя, не мога да приема само тази част от теб, която ти се струва безопасно да ми разкриеш — очите й бяха пълни със сълзи, когато го погледна, и отразяваха цялата й любов. — Да обичаш, означава да вярваш на човека до теб. И ако не можеш да ми се довериш, както аз бих ти се доверила, как ще живеем заедно?

Съпротивата и страхът, които бяха стягали сърцето му вече четири години, започнаха да се разпадат. Той прегърна Алекса и я притисна към себе си. Срамуваше се, че не бе признал чувствата си, докато Алекса бе изоставила всичките си защитни инстинкти, които бяха неин щит през първите й дни в ранчото.

Тя бе проявила смелост и сила, качества, които той смяташе, че са му присъщи, но сега знаеше, че бе грешил. Щеше да сгреши отново, ако оставеше тази жена да си отиде само защото се страхуваше от истината за собствените си чувства.

Алекса бе на прага да изгуби надежда, когато го усети да потръпва и да стяга прегръдката си. Неговата уязвимост я накара за последен път да заговори:

— Искам твоята любов, Грей, ако това изпитваш към мен, но имам нужда да чуя и точните думи. Искам цялата радост и сигурност да бъда обичана от теб. Мълчанието ти ще ни раздели, защото не ми стига само да знам, че ме обичаш. Искам да го изречеш, Грей. Имам нужда от тези думи и друго не мога и няма да приема.

Алекса млъкна и го зачака да заговори, молеше се той да успее да разруши емоционалния затвор, в който бе живял през последните четири години.

Грей усети как и последната преграда рухна, когато той осъзна, че е ненужна, щом Алекса ще сподели живота си с него. Прегърна я и тя се повдигна на пръсти, когато мъжът я целуна с поглъщаща изгаряща страст, която я разтърси.

Грей бе победил страха си. Тя почувства това във властната му прегръдка и несдържаната страст, избликнала от сърцето му.

Той вдигна глава и се усмихна с ослепително откровение. Сияещ от щастие прегърна младата жена:

— Обичам те. Господи, обичам те повече, отколкото си мислех, че мога отново да обичам.

— Кажи го отново — прошепна тя и се притисна към него, а той я вдигна и я понесе към отворената врата на апартамента си.

— Обичам те, Алекса.

Толкова бързо свали всички дрехи от нея, че тя нямаше време за съпротива, дори да искаше. Той също се съблече с невероятна скорост. Алекса се засмя, увлечена от спонтанността му.

— И аз те обичам. О, Грей, толкова много те обичам — блъсна го по гръб на леглото и го притисна с тяло.

— Мисля, че трябва да кажем на баща ти, Алекса. И да се оженим.

— По-късно, по-късно — прошепна Алекса и започна да го гали с възбуждащи пръсти, с устни, с език, а мъжът отговори със същата всеотдайност и страст.

— По-късно — съгласи се Грей и простена, когато огънят на чувствата и усещанията, събудени от нея, го погълна.

Той насочи цялото си внимание към жената в прегръдките си, жената, която прояви изключително търпение в любовта си, жената, която го обикна всеотдайно и застана смело до него така, както цял живот щеше да му дарява подкрепата си.