Лора Тейлър
Диво цвете (2)

Втора глава

Въздухът безшумно изсвистя през стиснатите му зъби, щом потисна изумлението си при вида на жената, притисната в прегръдката му. Грей не промълви и дума. Вместо това продължи пътя си към къщата, като крачката му стана измамно спокойна, докато се луташе из многобройните въпроси, напиращи в главата му.

Сега не му беше времето. Но по-късно, обеща си той, по-късно ще получи отговорите. Не се и запита защо е нужно да узнае нещо повече за Алекса, освен факта, че тя наистина се нуждаеше от помощта му.

Не успя да прикрие необяснимото си любопитство и неволно попита:

— По нашия път не минават често булки.

— Убедена съм.

— А още по-малко сами.

— Аз съм сама.

Тя притисна пръсти към слепоочията си, единственият, според нея, възпитан начин да избегне разговора.

Мъжът замълча, усетил напрежението на младата жена. На верандата ги очакваше икономката, съпруга на помощника на Грей.

Щом Грей изкачи широките стъпала, възрастната жена отвори двойната дъбова врата на триетажната къща и се отдръпна. Докато Грей вървеше по дългия коридор, Алекса чу стъпките на жената, която ги следваше.

Алекса забеляза лъснатия до блясък дървен под, усети миризмата на восък, която изпълваше дома на Грейсън Ленъкс. Къщата бе във викториански стил, притежаваше елегантност и бе толкова различна от помпозното обзавеждане, характерно за хотелите в Санта Барбара.

Тя забеляза и стаите, отворени към коридора. Въпреки че впечатленията й бяха мимолетни, от погледа й не убягнаха лавиците с книги, които се издигаха от пода до тавана в добре подредената библиотека, официалната трапезария, в която се виждаше дълга дъбова маса с няколко стола около нея, както и просторната всекидневна.

— Уил току-що се обади. Каза да ти предам, че доктор Грифин скоро ще бъде тук — след кратко колебание икономката продължи: — Майкъл вече вечеря. Сега е горе в стаята си.

— Благодаря ти, Мина.

С икономката по петите им, Грей отнесе Алекса в просторна стая в края на коридора на втория етаж. Възрастната жена ги изпревари, за да запали нощната лампа, която окъпа стаята в мека светлина.

Грей прекоси стаята и внимателно остави Алекса върху старинно месингово легло със зелена сатенена покривка.

— Мина, това е Алекса… — той млъкна в очакване да чуе фамилията й. Поне на този въпрос щеше да получи отговор.

— Алекса Ривърз — отвърна тя, доловила не толкова ловката игра на домакина.

— Е, госпожице, да видим как ще ви настаним, преди да се е появил докторът.

— Наричайте ме Алекса, моля.

Мина одобрително се усмихна и заобиколи леглото. Спря до Алекса, преди да хвърли поглед към Грей. Погълнат от собствените си мисли, той най-после забеляза очакването по лицата на двете жени. Завъртя се на пети и напусна стаята. Рязката промяна в настроението му не убягна на Алекса, но тя нямаше сили да се опита да открие причината.

— Мисля, че ще трябва да съблечем роклята ви — рече Мина, а в тона й прозвуча съчувствие.

Алекса кимна и се зае с малките, облечени в коприна, копчета на ръкавите. Болката в рамото й затрудняваше всяко движение и тя остана доволна от сръчната помощ на икономката, която облекчи задачата й.

След като разхлаби копчетата на ръкавите и гърба на тясната рокля, Мина й помогна да се поизправи и да свали роклята и белите копринени чорапи. Опръсканата с кръв снежнобяла френска копринена дантела се свлече до стъпалата й. Тя се отпусна на леглото, все още обута в дълго до глезена бельо.

Възрастната жена вдигна роклята.

— Ще трябва да се пооправи, но ще успея да изчистя кръвта.

Алекса усети тръпките, пробягали по гърба й, и се сгуши да потърси топлина.

— Някои неща не е писано да станат.

Икономката кимна, но запази мълчание. Мърморейки си нещо, тя прекоси стаята, дръпна дългите до пода завеси и отвори двойната врата, която водеше към терасата, опасваща цялата къща. Душният летен въздух изпълни стаята с тежък аромат на див мед.

Алекса се намести удобно в леглото и с благодарност се отпусна върху възглавниците. Когато икономката се скри в банята, Алекса използва възможността да се огледа.

Стените, боядисани в бежово, контрастираха със зелената покривка на леглото и резедавите завеси. Два стола, разделени от елегантна овална масичка с мраморен плот, огромно бюро от тиково дърво с украсени месингови дръжки на чекмеджетата, колекция от пасторални картини в рамки по стените — всичко това придаваше на стаята атмосферата на отминали времена.

Мина се върна в мига, когато някъде долу из къщата хлопна врата.

— Трябва да са Уил и доктор Грифин.

— Благодаря за помощта.

— Няма нужда да ми благодарите, госпожице. Грейсън ви е предложил гостоприемството си и това ми стига. Не се безпокойте, доктор Грифин е добър специалист. Ако имате нужда от кърпи, в банята има чисти.

Погълната от собствените си мисли, Алекса кимна. Не преставаше да се пита дали детето, което видя преди катастрофата, живее в ранчото. Разтревожена за него, тя попита:

— Кой е Майкъл?

— Племенник на Грейсън. Син на сестра му.

— Тук ли живее?

— През лятото. Родителите на Грейсън решиха, че е време да го изпратят тук.

Алекса не разбра последната забележка на икономката. Разговорът на жените бе прекъснат от стъпки долу в коридора — резките крачки на Грейсън Ленъкс и по-тихия шум от меки подметки.

Мина извади пухкаво одеяло от старата ракла до леглото и го сложи до Алекса.

— Веднага щом докторът си тръгне, ще ви донеса пижама.

Грей и доктор Грифин се поколебаха на вратата. Алекса изпита облекчение, когато докторът влезе сам, стиснал в ръка кожената си чанта. Той прегледа младата жена, зададе й няколко въпроса, докато докосваше нежно, но уверено натъртените места, а любопитството му, ако изобщо изпитваше такова, бе умело прикрито.

След като я зави с одеялото, той я потупа по рамото и извика:

— Вече можеш да влезеш, Грей. Няма нужда да кръстосваш коридора като очакващ баща.

Алекса, развеселена от отношението на доктора към нейния домакин, се заслуша в разговора между двамата за състоянието й. Обсъждаха здравето й и нея самата, сякаш тя не бе в стаята.

— Пазете десния крак. Изкълчила го е и има разкъсвания на сухожилията. Ще мине доста време, докато започне да стъпва. Междувременно пациентката ще трябва да почива с вкусните ястия на Мина и с обезболяващите хапчета за коляното. А що се отнася до тази вечер, не бих искал да остава сама.

— Има ли сътресение на мозъка? — попита Грей. Алекса усети в гласа му напрежение, което бе доловила и преди.

Докато слушаше съветите на доктора, тя изучаваше лицето на домакина. Защо бе така загрижен за нея? Не можеше да си обясни интереса му. Както не можеше да разбере защо сърцето й трепва, когато го погледне.

— Леко сътресение, няма причини за безпокойство, но по-добре да вземем мерки предварително. Не я изпускай от очи и я събуждай на всеки няколко часа, проверявай зениците й и пазете крака. Не е необходимо да бъде откарана в болница. Превръзката, която направих, няма да позволи да остане белег.

— Доктор Грифин?

И двамата мъже изглеждаха изненадани от намесата й.

— Да?

— Кога ще мога да пътувам?

— След няколко седмици. Ако се качите на колата, преди да сте се възстановили напълно, ще се наложи ортопедична хирургия. Вие решавайте, млада госпожице — дрезгаво предупреди той. — Освен това, ако колата, която видях усукана в дъба на Грей, е ваша, така или иначе няма да можете да шофирате известно време.

И Грей, и доктор Грифин съзряха тревогата в очите й. Грей пристъпи към младата жена, сякаш тласнат от инстинкт, а не от желание. Докторът продължи да говори — този път на пациентката, въпреки че погледът му проследи покровителствения жест на Грей. Очевидно доволен от видяното, той се усмихна.

— Тук сте в добри ръце, госпожице. Познавам Грей от дете и съм приятел на родителите му. Ако се тревожите за вашето семейство, бих могъл да ги предупредя и…

— Не, няма на кого да се обадите — побърза да го увери тя.

Усилието да следи с поглед и двамата мъже, които стояха от двете страни на леглото, увеличи тежестта в главата й.

— Ако има проблеми, обади се по телефона или прати Уил да ме доведе — напомни Грифин.

— Естествено — Грей му хвърли поглед, в който личеше раздразнение, че го предупреждават за нещо очевидно, което така или иначе ще направи в случай на опасност.

Алекса също забеляза изражението му. Но го изтълкува с раздразнението на Грей Ленъкс от присъствието на неочакваната гостенка. Колкото и да не искаше да си признае, щеше да се наложи да се свърже с баща си на другата сутрин. Не желаеше да се натрапва на непознат, още повече, когато не се чувстваше добре дошла в дома му.

Алекса почти скочи от леглото, когато усети ръката му върху рамото си. Широко отворените й очи се впиха в Грей.

Усетил напрежението й, мъжът се намръщи.

— Успокойте се. Ще се върна след минути. Опитайте да си починете.

— Така или иначе нямам голям избор — отвърна тя, смутена от несъответствието между строгия му поглед и любезните думи.

Доктор Грифин й пожела спокойна нощ и каза, че след ден-два ще намине отново. Грей го съпроводи навън от стаята.

Алекса отново се отпусна върху възглавниците, уморено притвори очи и се замисли какво би могла да предприеме. Пътуването към езерото Тахо вече отпадна като възможност, както всъщност и всяко друго пътуване.

Веднага отхвърли идеята да се обади на Том, пък и се надяваше, че той вече е използвал самолетния си билет и е отлетял за Карибските острови. Бе сигурна, че след разправиите с баща й той се нуждаеше от дълга почивка.

Разстроена, Алекса се отказа да размишлява и отвори очи. Съзря в стаята момченце на около седем-осем години. Стоеше до леглото със загрижено свъсени вежди и стиснати ръце. Тя го разпозна по светлата коса, блеснала предупредително на пътя.

Няколко минути двамата се гледаха втренчено. Алекса бе обзета от противоречиви чувства. Състраданието взе връх.

Усетила, че детето няма да проговори първо, тя реши да строши леда помежду им. А и не беше приятно да я разглеждат като бръмбар в буркан.

— Здравей.

— Не ми се сърдиш, нали? Кракът ти счупен ли е? Скоро ли ще оздравееш?

Развълнувана от светкавичните му въпроси, Алекса се пресегна и го взе в прегръдките си. Безмълвно го принуди да седне на леглото.

Нито Алекса, нито момченцето бяха забелязали Грей, застанал до притворената врата на гостната. Той се бе качил безшумно на втория етаж, сигурен, че Алекса вече е заспала.

— Ти си Майкъл, нали? — попита тя.

Момчето закима енергично. Леглото леко се разклати и Алекса премести наранения си крак.

— Знаех, че ще ми се сърдиш — прошепна то, притеснено от гримасата й.

— Не, Майкъл, не ти се сърдя — увери го тя. — Кракът ми не е счупен и след няколко седмици ще се оправи. Само си нараних коляното и ужасно ме боли глава.

— Имаш голяма цицина на челото. И аз съм имал такава веднъж — детето се огледа притеснено и вдигна очи към нея. — Видях кръвта по брадичката ти. Мислех си, че ще умреш и аз ще съм виновен. С Кракърс не искахме да разбиеш колата си. Честно, не искахме.

— Вярвам ти.

Изправен в коридора, Грей опитваше да събере мислите си и да анализира чувствата, които бушуваха в душата му. Стиснал юмруци, той се насили да слуша. Разбра, че Майкъл поемаше цялата отговорност за катастрофата и това му нанесе болезнен удар.

Не му ли стигаше да живее със собствените си кошмари? Защо родителите му бяха настояли Майкъл да прекара лятото в ранчото? Разбира се, отговорът му бе известен, но точно сега не му се мислеше за причините. По дяволите, не искаше и да си спомня последните четири години от живота си.

Не желаеше около него да има човек, който да му напомня за многобройните трагедии и страдания, които бе понесъл през тези години. Дори Майкъл, на когото бе кръстник, му напомняше за отговорността, която носеше за собствените си родители, които сега бяха законни настойници на момчето. Той обичаше единственото дете на сестра си, но племенникът постоянно и болезнено му напомняше за нейната смърт.

— Кракърс преследваше заек — обясняваше Майкъл. — Втурна се като стрела.

— И ти излетя след него?

Момчето не отговори, а Алекса забеляза, че напрегнато изучаваше върховете на маратонките си. Поведението му й напомни за децата в „Ривърз Хаус“. Ъгълчетата на устните й трепнаха в усмивка.

— Мама и татко умряха при катастрофа — внезапно рече детето. — Връхлетя ни пиян шофьор. И аз пострадах. Беше същински ужас.

Грей рязко отмести глава, сякаш избягваше юмручния удар на нападател. Но остана до вратата и продължи мълчаливото си наблюдение.

Алекса, все още под влиянието на силните емоции от деня, усети в съзнанието си проблясък от болката, когато почина нейната майка, както и самотата, която бе преживяла. Сърцето й преля от състрадание към Майкъл.

— Катастрофите са нещо ужасно — промълви тя. — Трудно е да си смел, когато чувстваш как животът ти се обръща наопаки.

— О, и ти ли си преживяла подобно нещо?

— Да, Майкъл, в известен смисъл — съгласи се тя. Клепачите й натежаха и тя затвори очи.

— Добре ли си?

— Сега говориш като вуйчо си.

— Наистина ли?

Алекса отвори очи. Майкъл изглеждаше необичайно доволен от наблюдението, на което бе подложен. Почит пред героя, заключи тя.

— Трябва да тръгвам. Мислят, че съм в стаята си и уча. Трябва да чета малко и през лятото.

— Може би и двамата ще трябва да направим това, което се предполага, че вършим в момента — засмя се тя.

— Може ли пак да дойда да те видя?

— Какво ще кажеш за утре сутринта?

— И наистина ли не ми се сърдиш? — попита детето отново, докато ставаше от леглото.

— Наистина. Само ми обещай да внимаваш следващия път, когато играете с Кракърс.

— Обещавам — проехтя гласът му, докато се измъкваше през двойната врата към терасата.

Алекса тихо въздъхна и подпъхна одеялото под раменете си. Харесваше Майкъл, въпреки че й напомняше за някои от самотните деца от „Ривърз Хаус“ и това събуждаше у нея смътна тревога.

Грей светкавично взе решение по отношение на Алекса и своя племенник, преди да си бе поел дълбоко дъх. Отпусна юмруци, за да почука на вратата на гостната и тихо изруга треперещите си ръце.

Без да чака покана, той отвори, прекоси стаята, спря до леглото и се наведе.

— Обвийте ръце около врата ми и ще ви помогна да се изправите. Мина ви носи вечерята.

Слисана от внезапната му поява, но твърде гладна, за да откаже храната, Алекса се подчини. Забеляза суровото му изражение и щеше да се извини за неудобството, което причинява, но не промълви и дума. Ядоса се, че я третират като съучастник в престъпление, преди да са известни всички факти. И все пак мълчаливо прие помощта му.

Грей съзнателно се бореше срещу желанието да откликне на подканящото ухание на парфюма й, на уязвимостта в големите й очи и превръзката на брадичката й. И може би щеше да успее, ако одеялото, което я покриваше, не се бе изплъзнало.

Пръстите му конвулсивно се свиха, когато видя драскотината, спускаща се от рамото надолу по лявата й ръка. Жесток нюанс на пурпурночервено, обезобразяващ иначе безупречната й кожа с прасковен тен.

Неподчиняващ се на волята, погледът му се плъзна по тялото й. Нежната плът на Алекса и неравномерното повдигане на гърдите й под копринения корсаж подразниха сетивата му и напрегнаха твърдите мускули на силното му тяло.

С огромно усилие тъмният му пронизващ поглед се върна на лицето й. Смаяното й изражение и пропълзялата по бузите й руменина го върнаха към действителността.

Племенникът му се нуждаеше от тази жена. Тя бе първият човек, който го приласка след смъртта на майка му. Може би ще му помогне, помисли си Грей.

Въздухът се изпълни с напрежение. Дъхът на Алекса секна. Тя впи поглед в Грей, нервите й се опънаха като струни. Не можеше да откъсне очи от изсеченото му като с длето лице. Не можеше и да устои на мускусното ухание на неговата кожа.

Тя чувстваше как при други обстоятелства той щеше да я покори, без да й нанесе физическа болка. Силата му бе далеч по-голяма, далеч по-заплашителна и събуждаше у Алекса искри, които тя дори не осъзнаваше, че могат да избухнат в пламък.

Изведнъж Грей се усмихна, а на тъмния тен на лицето му рязко се откроиха равни бели зъби. Алекса се почувства като литнала върху бърза комета.

— Поемете въздух — предложи той. — Задушаването не е приятна гледка.

Тя примига, последва съвета му и се вбеси на глупостта си. Изненадана и все още без дъх, Алекса въпросително вдигна глава.

Грей се дръпна и отстъпи от леглото. Младата жена приличаше на малка лисичка, усетила опасността, но неспособна да сдържи любопитството си. Той си наложи да прекоси стаята и да застане до високото тиково писалище. Измина цяла минута, преди да се довери на гласа си:

— Отпусни се, Алекса. Няма да ти причиня болка.

Думите я изненадаха, но още повече я учуди обръщението. Бе изрекъл името й, а досега бе използвал „миличка“.

— Какво ще правиш?

— Ще видим.

— Какво точно ще видим? — попита тя, изгубила представа за разговора, за цялата планета.

— Как ще се справя с престоя ти в ранчото „Ленъкс“.

— Няма с какво да се справяш.

— Не съм съгласен, а тъй като си в моя дом, надявам се последната дума да бъде моя.

Алекса притисна челото си с пръсти и въздъхна.

— Виж, ще се приготвя да тръгна утре сутринта. И двамата се досещаме, че не е важно къде ще се възстановя, стига да спазвам съветите на лекаря за коляното си. Заминаването ми ще реши всички проблеми, които успях да създам през последните няколко часа. Ако ме уведомиш за щетите по поправянето на оградата, ще се радвам да поема разходите.

Грей поклати глава, изостави безцелното си разхождане из стаята и спря в долния край на леглото. Разкрачената му стойка и изражението му бяха заплашителни. Той бе решил да прикове вниманието на Алекса и възнамеряваше да се възползва от всяка възможност да го постигне.

— Всичко вече е решено. Колата ти е закарана до гаража в Джаксън, багажът ти е в антрето, а ти оставаш в ранчото, докато бъдеш в състояние сама да се погрижиш за себе си.

— Почакай — извика тя, изплашена от твърде покровителственото отношение.

— Какво да чакам? — попита Грей. — Да чакам да заспиш, понеже си толкова уморена, че едва държиш очите си отворени? Или да чакам да приемеш факта, че не можеш да се движиш по собствена воля и се нуждаеш от място за почивка? Или ще трябва да те чакам да губиш време в търсене на разрешение на проблем, който аз вече съм решил?

Тя го изгледа гневно, като се бореше едновременно с умората и с яростта, че я манипулират така умело. Копие на баща ми, помисли си с отвращение. Гневът възвърна силите й:

— Господин Ленъкс, способна съм да се грижа за себе си и сама.

— Както тази вечер на пътя? — предизвика я той.

Грей мислено извини въпроса си, като претегли приемливо агресивното си поведение с отчаянието, което чувстваше по отношение на Майкъл. Тя трябваше да остане. Това бе първата мисъл, която имаше значение за него, откакто преди три седмици племенникът му пристигна в ранчото.

— Катастрофата стана случайно. Не овладях колата. Случва се.

— Така ли? — той вътрешно се възхити на отговора й и усети, че инстинктът й към покровителство ще бъде в полза на Майкъл.

— Точно така! — обиди се тя и чу ехото от собствените си думи остро да отеква в главата й.

— Това означава ли, че нямаш нужда от помощта ми?

— Вие вече достатъчно ми помогнахте — Алекса видя лекото потрепване на мускулите му под ризата. Тя затвори за миг очи и опита да бъде по-дипломатична: — Много съм благодарна за всичко, което правите за мен, господин Ленъкс, но не съм подчинена на вас и семейството ви.

Грей приближи към нея като каубой, който сякаш изплуваше от залеза, а не яздеше срещу него. Извиси се над нея в горния край на леглото. Тя не помръдна, присвила напрегнато очи.

— Наричай ме Грей. Не е необходимо да ми благодариш. Това, което наистина ме засяга, е финансовата стабилност на ранчото ми и вероятността да решиш да ме дадеш под съд за щети, а някой известен адвокат от Санта Барбара да изфантазира нещо в твой интерес.

Тя го гледаше замаяно. Той или беше проверил регистрацията на колата й, или бе открил документите й за самоличност в чантата. Не можа да прецени кое от двете е направил, но чувството й за справедливост я накара да признае, че бе малко вероятно да е ровил в чантата й.

Грей сдържа яростта си при реакцията й на думите му.

— Това, което ме интересува, е осемгодишното хлапе, което ти успя да изплашиш, разрушената от теб ограда и щетите по пасището ми за бременни кобили, да не говорим за раните ти — тонът му се смекчи: — Чувствам се отговорен за теб, Алекса Ривърз и ще се наложи да свикнеш с мисълта, че ще останеш, докато не се убедя, че си добре.

Тя понечи да възрази, но Мина се появи на вратата с подноса с вечерята. Алекса безсилно стисна устни. Икономката спря до леглото с любезно изражение, макар Алекса да бе сигурна, че възрастната жена е чула спора.

— Донесох ти пилешка супа, свежи праскови и билков чай. Докторът каза да се храниш по-леко до утре сутринта, но обещавам да ти приготвя истинска селска закуска, щом се събудиш. Готова ли си да хапнеш?

Алекса не искаше да разочарова икономката, а и чувстваше силен глад. Искаше да си отдъхне и от Грей Ленъкс, имаше нужда и от няколко минути размисъл, за да реши как да се справи с упорития си домакин.

Тя пооправи одеялото и пое подноса.

— Изглежда чудесно, Мина.

Възрастната жена засия, после изгледа строго Грей и излезе. Алекса не забеляза мълчаливата размяна на погледи помежду им.

— Изяж вечерята, а после ще си довършим разговора.

Докато говореше, той седна в стола до вратата към терасата и изпъна крака. Отпуснатата му стойка не скриваше напрежението в тялото и мислите му.

Алекса пренебрегна присъствието му, лапна парче праскова и задъвка бавно и внимателно. Грей се подсмихна на опита й да се държи така, сякаш него го няма. Харесваше му характера й. Харесваше му и тя самата, въпреки че не знаеше почти нищо за нея.

Тя се хранеше бавно. Цял ден не бе слагала нищо в уста. Не й се нравеше властното държание на домакина и присъствието му в стаята, но не можеше да промени нито него, нито отношението му.

Изминаха десет минути в мълчание. Най-сетне Алекса сгъна салфетката и я сложи до празната купичка.

— Ако ме извините, господин Ленъкс, трябва да поспя. Утре сутринта ще подготвя всичко необходимо, за да тръгна по обяд. Ще платя за неудобствата, които причиних, и както казах по-рано, за щетите, които нанесох на пасището ви. Изгответе документ, който ви освобождава от отговорност за инцидента, и аз ще го подпиша. Със свидетели, разбира се — тя се усмихна, почувствала, че поема нещата в свои ръце. — И така ще приключим проблема, господин Ленъкс. Сигурно разбирате, че няма какво повече да обсъждаме. Отново благодаря за помощта ви.

Алекса плъзна подноса на нощното шкафче, настани се върху възглавниците, уви се в одеялото и затвори очи. Но когато го чу да се смее, стисна юмруци и яростно изруга наум.

— Поспи, Алекса. Ще бъда при теб, в случай че се нуждаеш от нещо през нощта.

При това съвсем не успокояващо изявление Алекса опита да се съсредоточи и отпусне. Не се и надяваше да си почине, но почти мигновено заспа.

Верен на думата си, Грей остана при нея цялата нощ.

Той остави нощната лампа да свети, за да не се стресне Алекса, ако се събуди. Проверяваше я на всеки два часа и бе изненадан колко доверчиво приема тя нуждата му да бди над съня й.

Младата жена непрестанно отмяташе одеялото, а Грей я завиваше отново.

Домакинът често се приближаваше до леглото, изучавайки деликатната извивка на веждите й, а когато я тормозеха сънища, я вземаше в прегръдките си, като си казваше, че само се опитва да й помогне.

Щом умората го надвиеше, задрямваше за кратко в креслото. Неудобството, което тесният стол причиняваше на дългите му крака, неизменно го събуждаше и го принуждаваше да се изправя, да протяга схванатото си тяло и да се разхожда по терасата.

Привлечен от леките ухания и познатите звуци на нощта, откри, че няма нищо против ролята си на пазач. Това му даваше възможност да планира очаквания следващ сблъсък с Алекса, но само когато не го терзаеше представата за стройното й тяло, разголено предизвикателно в леглото му, в другия край на коридора, в неговия апартамент.

Интелигентността и упоритостта, които бе прочел в сиво-сините й очи, огромни и замрежени от невероятно тъмни мигли, придаващи белота на кожата и блясък на косите й, го убеждаваха, че тя е достоен противник.

Грей напусна поста си точно преди зазоряване. Докато сваляше дрехите си и влизаше под душа, той вече бе убеден, че решението му да я помоли да остане в ранчото е най-правилното. Тогава си припомни, че все още нищо конкретно не е поискал от Алекса.

Съвестта го гризеше. Той реши да й разкрие плана си веднага щом му се удаде възможност. После да я покани да остане, докато коляното й оздравее. Няколко седмици, а може и по-дълго. Дотогава ще успее да анализира чувствата си по отношение на своя племенник. Момчето заслужаваше нещо повече от емоционален инвалид за вуйчо.

След като се избръсна, облече и обу ботушите си, Грей се върна в гостната. Докато влизаше, той изведнъж се ядоса и така гневно изруга, че Алекса замръзна.