Лора Тейлър
Диво цвете (3)

Трета глава

С бързо движение, учудващо за такъв едър човек, Грей вдигна Алекса, за да запази наранения й крак и тя се озова в обятията му, преди да се опомни от шока, и дори не помисли да освободи треперещото си тяло и да се отпусне на леглото.

Той я притискаше до гърдите си, като внимаваше да не блъсне удареното й коляно.

— Чу какво ти каза доктор Грифин, така че престани да се държиш като безмозъчно същество.

Тя настръхна.

— Не ме дразнете, господин Ленъкс, и ме пуснете веднага.

— Пак си помисли, миличка. Ако имаш нужда от помощ, просто я поискай. Иначе ще сложа пазач. Ако не спазваш съветите на лекаря, ще се озовеш под ножа на хирурга.

Тя знаеше, че е прав, но упорито отказваше да се подчини. Този мъж й опъваше нервите, а неудобството, което изпитваше в момента, я раздразни още повече.

— Нямам нужда от твоята помощ.

Въпреки упоритостта й, а може би и точно заради нея, той усети изненадващо желание да я покровителства. Това силно чувство не му се понрави.

— Погледни ме, Алекса.

Тя усети нежността в гласа му, но реши, че е уловка. Той беше спокоен, властен и непредвидим, твърде много приличаше на баща й. И беше безкрайно хитър.

— Алекса?

Тя неохотно вдигна очи.

— Какво има?

— Само се опитвам да ти помогна.

— Не ти вярвам — рече тя и прехапа устни, притеснена от откровеността си. В счупената кола ли бяха останали добрите й обноски?

— Не мога и да си представя друго — усмихна се той. — И вината е изцяло моя. Съжалявам.

Тя се смути, обезоръжена от поведението му. Разсеяна от близостта му, го изучаваше откровено, с прямота, която в представите й би трябвало да граничи с грубост.

Грей не трепна под критичния й поглед. Само се взираше настойчиво в нея. Ако това беше нейният начин да прецени заслужава ли доверие, той щеше да я остави да действа както желае.

Погледът й пробяга по лицето му. Упорита брадичка, високи скули, нос, претърпял сблъсък с чужди юмруци, големи тъмнокафяви очи с гъсти мигли и строги тъмни вежди като на опитен изследовател.

Но това, което привлече и задържа вниманието й, бе късо подстриганата му тъмна коса. Беше все още влажна от душа и тя забеляза следите от гребен. Гледката възбуди любопитството й, изпита непреодолимо желание да я докосне и неволно въздъхна.

Той рязко пое въздух.

— Не ме гледай така. Караш ме да желая неща, които не трябва да искам и не мога да имам.

Тя се изчерви от прямотата му и сведе поглед към дланите си.

— Трябва да отида в банята.

Грей примига, изненадан от припрените й думи.

— Затова ли стана сама?

Какъв въпрос! Тя кимна.

— Следващия път просто кажи — нареди той. — Нуждите на тялото са естествените неща от живота. Не ме притесняват и не трябва да притесняват и теб.

— Не ме поучавай — процеди тя, неспособна да прикрие презрението си. Единственото, което искаше, бе да се потопи задълго във ваната и да бъде сама, без сексапилният фермер да определя всяко нейно движение.

Искаше също да напусне ранчото на Ленъкс. Твърде много въпроси търсеха решение, преди да може да се върне в Санта Барбара. Оставането тук не можеше да й осигури спокойствието, необходимо, за да премисли отношенията с баща си и да открие най-правилния начин да се справи с бъдещето.

— Не помисли ли, че ще се върна? — тихо попита той, докато я носеше към банята. Тя не отвърна. — Алекса, няма да те оставя, докато не ми отговориш.

Тя вдигна към него очи, изпълнени с негодувание.

— Събудих се, когато те чух да излизаш. Не знаех какво да мисля.

Той изумено поклати глава и внимателно наведе младата жена, за да може тя да отпусне тежестта си върху левия крак и да използва кранчето на душа за опора.

— Извикай ме, когато си готова, за да те отнеса в леглото.

Тя кимна, без да вдига поглед. Едва когато чу хлопването на вратата, пусна водата да тече силно във ваната, докато ползваше тоалетната, а после се почувства глупаво, задето бе прибегнала до тази хитрина.

След пет минути Грей я намери така, както я бе оставил. Подаде й един от своите халати, помогна й да го облече и я отнесе обратно в спалнята. Нормалното му държание леко разсея нейната стеснителност.

Грей разтвори широко балконската врата, за да може Алекса да вижда околността и излезе на терасата. Слънцето току-що бе започнало обиколката си, и въпреки ранния час, ярко блестеше.

— Мина ще дойде след миг. Междувременно ще кача багажа ти. Можеш да се изкъпеш и облечеш някои от твоите дрехи. Ако добре си спомням, за една жена това е важно, нали? Но не си и помисляй да влизаш във ваната, преди да е дошла Мина да ти помогне.

Алекса зяпна от изумление, неспособна да реагира.

— Ще престанеш ли да командваш? Не съм от наемните ти работници. Опитай се да запомниш това, както и всичко, което ти казах снощи. Само минавам оттук.

Той продължи, сякаш нищо не бе казала.

— Ще закусиш, после можеш да поспиш отново. Нужна ти е почивка. Докторът смята, че си доста слаба. Съгласен съм, но след няколко седмици с вкусните ястия на Мина ще изглеждаш прекрасно. Всъщност…

— Престани да ми казваш какво, къде и как да правя! — прекъсна го с крясък Алекса. — И не съм слаба. Просто са ми тънки костите.

— Успокой се, Алекса — подразни я той. — Твърде млада си, за да крещиш като опърничава жена.

— През следващия месец навършвам двайсет и четири, ако те интересува. И не крещя като опърничава жена, а като жена, отегчена до смърт от обяснения как да живее.

Лицето му се изопна.

— Може би понякога трябва да се заслушаш. Би ти спестило много неприятности в бъдеще, да не говорим и за положението сега — с наранено коляно вследствие на неумело шофиране.

С последните си думи Грей знаеше, че се заяжда. Фучащата малка котка щеше да го победи, ако й предоставеше възможност.

— Слушайте внимателно, господин Ленъкс…

— Грей — спокойно вметна той.

— Няма да остана.

— Ще видим.

— Не ме насилвай, Грей — предупреди тя. — Когато човек иска да властва като диктатор, това е проява на слабоумие. Откакто се помня, живея с такъв човек, но вече съм сложила край на това. Така че или ме сложи на леглото и ме остави да помисля за себе си, или ме закарай до края на владението си и ме зарежи там. Каквото и да решиш, ще се справя, но престани да ме командваш като че ли съм безмозъчно същество само защото манипулирането на хората ласкае самолюбието ти и ти доставя удоволствие.

— По-добре ли е така? — кротко попита той, като я сложи на леглото и оправи одеялото.

— Не е било по-добре от месеци насам — смутено отвърна тя.

— Сигурно ти е коствало много нерви.

Тя прие неочакваното му съчувствие.

— Много. Животът ми. Но сега размишлявам върху това. И не бъди любезен, моля те. Съмнявам се дали заслужавам любезността и гостоприемството ти точно сега.

Грей седна на леглото, след като се убеди, че десният крак на Алекса е в добро положение и няма да бъде притиснат. Загледа я как напрегнато разтрива челото си.

— Мисля, че поизяснихме нещата, нали? — тя кимна. — Не искам да ставаш от леглото без мен, Уил или Мина. Избирай сама, но първо повикай за помощ. Иначе наистина ще сложа някой да те пази. Разбрахме ли се? — той видя как очите й потъмняха от безпомощност и безсилие, щом тя вдигна поглед и яростно се взря в него. — Ако трябва, ще те пазя по двайсет и четири часа на ден — предупреди мъжът.

Тя вече бе решила да не се излага на риска да се нарани отново, но все още настръхваше от тона му.

— Разбрахме се, но само ако престанеш да връхлиташ върху мен като булдозер. Твърде много ми напомняш за… За един човек, когото познавам.

Със съзнанието, че вече може да си позволи да бъде по-снизходителен, Грей прие условието. Почти.

— Добре. Но само ако спазваш съветите на лекаря — поне бе спряла да говори за тръгване по обед.

— Сериозно заявих, че няма да остана.

Грей въздъхна.

— Направи компромис. Остани няколко дни и тогава прецени как се чувстваш.

— Но защо?

Той забеляза нейното смущение и несигурност и хвана ръката й.

— Просто ме изтърпи, Алекса. След няколко дни ще си по-силна физически, ще разберем от какви поправки се нуждае колата ти и ще знам, че съм ти помогнал, колкото мога.

Грей не добави, че се нуждае от помощта й за своя племенник. Реши, че засега е твърде рано.

— Нека помисля — предложи тя неловко.

Той бе принуден да се съгласи, въпреки почти непреодолимото желание да я принуди да приеме помощта му.

— Мога да остана засега.

Начинът, по който го погледна, му подсказа, че е успял.

Грей се надигна, но преди да стане, се обърна, пресегна се и докосна бузата на Алекса. Очите й се разшириха от изумление.

— Омъжена ли си? — попита той, гласът му трепереше от неочаквано напрежение.

— Не — прошепна тя, зашеметена от резкия обрат на разговора. — Не можах да остана на сватбата.

Той като че ли промърмори: „Да благодарим на Бога за малките подаръци“, но твърде объркана от въпроса му, тя не бе сигурна дали е чула добре.

— Не мисля…

— Тогава не мисли, а почивай. Засега се нуждаеш само от спокойствие.

Грей все още не бе дръпнал ръка от лицето й. Вместо да постъпи благоразумно и да избяга от изкушението, той затвори очи, притисна длан до бузата й и зарови пръсти в косите й. Пое дълбоко дъх и долови жасминовото ухание на кожата й.

Алекса не помръдна, въпреки че в нея се надигна желание да притисне лице в топлата длан на Грей. Мъчеше се да не забравя, че той е непознат — властен, арогантен и нетърпим непознат, решил, че може да я подчини на волята си.

— Господин Ленъкс?

— Грей — припомни й той, отвори очи и се вгледа в лицето й.

— Грей — повтори тя, сякаш хипнотизирана от погледа му. — Не трябваше…

— Недей, Алекса — поклати глава той.

— Но…

— Моля те.

Тя кимна, като смътно съзнаваше, че се е предала. Съвсем лесно щеше да стане жертва на дълбокия му, тъмен поглед — поглед, който едновременно предизвикваше и съблазняваше.

Тя инстинктивно усети, че Грейсън Ленъкс е див и опасен. Той излъчваше ненатрапващата се и все пак напълно естествена мъжка сила, която малцина притежаваха. Разумът й подсказваше да бяга. Алекса потръпна под изгарящия му поглед.

Ако всичко това се бе случило в друг момент, на друго място, и ако той бе друг човек, тя съзнаваше, че би се отдала на неочакваните чувства, бушуващи в душата й. Но не тук и не сега. Животът й бе достатъчно объркан, за да го усложнява повече.

Грей прокара палец по пълната й долна устна и пожела да я целуне, а въображението му рисуваше мъчителни, чувствени картини. Алекса Ривърз го караше да желае неща, на които нямаше право.

Той рязко отдръпна ръка от лицето й, стана, завъртя се на пети и излезе, оставяйки треперещата Алекса на спомена за необикновената му сила и смайващата нежност.

 

 

Първите си дни в ранчото Алекса прекара в сън и с грижите на Мина, когато племенникът на Грей не я посещаваше. Тя изостави мисълта за бързо заминаване още със събуждането на другия ден. Все още схваната и в рани от инцидента, с коляно, сякаш прободено от горещ ръжен, тя нямаше сили да пътува обратно до Санта Барбара. Ала опита да се свърже с Том. Секретарката му я осведоми, че той е на почивка и ще се върне след три седмици.

Алекса нямаше представа кога я посещава нейният домакин, защото той се ограничаваше с въпроси към икономката и безшумно влизаше в стаята само щом бе убеден, че гостенката е заспала.

Малкият Майкъл я посещаваше за кратко, но често, обикновено когато пристигаше подносът с храната й. Той бе приятно малко момченце, което винаги имаше какво да разкаже.

Алекса насърчаваше осемгодишното дете да говори, но не съзнаваше, че по този начин се превръща в отдушник, какъвто то не бе имало от смъртта на родителите си през миналото лято. Алекса усещаше странна близост между себе си и Майкъл и долавяше нуждата му да споделя спомените си. Тя бе лишена от тази утеха след смъртта на своята майка.

Мина изглеждаше решена да промени първоначалното впечатление на лекаря, че пациентката е твърде слаба за ръста си. Алекса бе доволна от разнообразието и количеството на предлаганата й храна, но обезболяващите хапчета, които вземаше за коляното, намаляваха апетита й. Възрастната жена й помагаше при къпането и преобличането.

Все още притеснена от чувствата, които Грей събуждаше у нея, Алекса използваше самотните часове за почивка, но и за размишления върху бъдещето. Отдаваше отсъствието на Грей на работата около ранчото, а и думите на Мина подсказваха, че дните му обикновено започват на зазоряване и често свършват чак към полунощ.

Два дни и четири часа след пристигането на Алекса в ранчото Грей напусна кабинета си и се върна в къщата. Лек дъждец мокреше лицето му, а светкавиците от лятната буря в планината тихо просветваха по черното кадифе на нощното небе, докато мъжът вървеше по пътечката към вратата на кухнята.

Беше много уморен, защото страстта към младата жена не му даваше покой и го караше да работи без почивка през тези два дни.

Пристъпвайки тихо из смълчаната къща, той спря при барчето в библиотеката и си наля бренди, преди да се изкачи по стълбите към втория етаж. Спря в антрето пред своя апартамент, когато чу вика на Алекса.

Изплашена от кошмарите, Алекса бе посегнала към нощната лампа. Но неочаквано се сблъска с топла плът и отскочи назад върху възглавниците, смутена и уплашена, сякаш още се мяташе между съня и събуждането.

Грей светна лампата и неволно посегна към младата жена. Тя се отпусна в прегръдките му. Мъжът нежно я притисна към себе си, усети треперещото й тяло и ужаса, който все още я сковаваше.

Силно, разтърсващо желание прониза тялото му, докато я утешаваше, а ръцете му се плъзгаха по гърба й.

Той копнееше да я докосва така, както мъжът копнее да докосва жената, която, макар и неволно, е проникнала в душата му и го е накарала да почувства пламтящата сила на потисканото желание.

Но разумът и нейната уязвимост го спираха.

Копнееше да усети опияняващото удоволствие от голото й тяло, преплетено с неговото. Жадуваше да притисне лице към кожата й, да вдъхне упоителното ухание на див жасмин и пролетен вятър, ухание, което щеше да го съпътства в безкрайността.

Копнееше да усети как лудо препуска сърцето й заради него. Копнееше да проникне под коприната, която покриваше тялото й, да почувства кожата й, нежна като розов цвят, кожа, която във вихъра на страстта се превръща в коприна.

Разумът и доверието й го предпазваха от опасните фантазии.

Ала виждаше ръцете си да галят голото й тяло, да покриват гърдите й, да се плъзват по тънката й талия и нежните й бедра, които дори в този момент невинно го привличаха. Когато в съзнанието му изплува представата за дългите й стройни крака, увити около тялото му, той глухо простена.

Разумът отново го върна към действителността. Мъжът инстинктивно разбираше какви щяха да бъдат последствията и за двама им, ако излъже доверието й и направи компромис със своята почтеност.

Алекса почувства напрежението, сковало тялото на Грей. Вдигна глава от рамото му и изпитателно го изгледа. В очите й се четеше безпокойство, а веждите й се вдигнаха в недоумение.

Грей се овладя. Той беше на трийсет и четири години, достатъчно зрял, за да не се поддаде на желанията на тялото си. Никога в живота си не се бе възползвал от уязвимостта или страданието на другите. А тази жена с огромни очи, златиста като пламък коса и уплашено лице бе не само уязвима, тя имаше доверие в него.

Той се отдръпна, взе чашата с бренди, която бе оставил на нощното шкафче и се изправи. Приближи към отворената врата на терасата, усети как сърцето му успокоява ритъма си и сетивата му постепенно се отпускат.

— Кошмар ли сънува? — попита с гръб към нея.

— Да, но нищо не помня.

— Още ли те боли главата?

— Не.

Алекса забеляза умората му, когато той леко разтри врата си. Почувства се почти като воайор, докато наблюдаваше играта на мускулите по гърба му и движението на широките му рамене под перленосивата памучна риза.

Той излъчваше сила, която едновременно възбуждаше любопитството й и я безпокоеше. Бе очарована от този мъж, но мъничко се страхуваше от него, въпреки смътното си усещане, че търси тревогата там, където тя не съществува.

— Сигурно е късно — каза Алекса.

Пръстите му замръзнаха върху стегнатите мускули на врата му, но той не се обърна.

— Почти полунощ.

— Още ли не беше легнал, или аз те събудих?

— Точно се качвах по стълбите, когато те чух.

— Съжалявам за безпокойството.

Той се обърна към нея. Сенките в стаята изостряха чертите му и подчертаваха умората.

— Притесняваш ме от момента, в който те видях, Алекса. И не очаквам това да се промени.

— Винаги ли си така откровен? — сепна се тя.

— Винаги.

Младата жена потъна във възглавниците и изстена от болка при бързото преместване на крака си.

— Искаш ли да вземеш обезболяващи хапчета за коляното?

— Ще почакам до сутринта.

— Мъченичеството не ти отива.

Тя не отвърна на сарказма, отдавайки го на изтощението, което бе забелязала по лицето му. Чудеше се дали влага умисъл в обидните думи, които изрича.

— Има повече смисъл да живееш с болката, отколкото да я прикриваш. По този начин не придобиваш лъжливо чувство за сигурност.

— Майкъл те харесва.

Тя се усмихна. Грейсън Ленъкс променяше темата винаги, когато обсъжданият въпрос не му харесваше. Тя реши, че така е и с повечето неща, които върши.

— И аз харесвам Майкъл. Той е добро момче. Непрекъснато говори за родителите си, но това е естествено, след като толкова много му липсват.

— Те липсват на всички ни.

— Зная как…

— Не — рязко я прекъсна той. — Не знаеш как се чувствам. А и не съм сигурен, че щеше да разбереш, дори да знаеше.

Грей излезе от сянката в ъгъла на стаята и спря до леглото. Преследваше го натрапчивата мисъл, че смъртта, без значение колко неочаквана и внезапна е, не е само раздяла между живите и мъртвите. Прокрадваха се спомени. Пробуждаха се отговорности и дълг, независимо от желанието на останалите живи.

Той изпитваше огромно желание да отстрани бариерите, които така глупаво бе издигнал между себе си и детето, което без никаква вина му напомняше, че любовта е съпроводена от мъка и страдание. Не беше съвсем сигурен как ще се справи с това, но бе убеден, че с помощта на Алекса би могъл поне да опита.

Тя съзря колебанието, изписано на лицето му. Пое дълбоко дъх, а любопитството й нарасна неимоверно и тя застина в очакване на следващото му движение. Грей й приличаше на загадъчна мозайка. Не можеше да се отърси от мисълта какъв ли ще е резултатът, ако й се удаде възможност да подреди всички парченца.

— Ще оставя вратата на моята спалня отворена. Извикай ме, ако ти трябва помощ през нощта.

Изненадана, Алекса успя само да кимне. Видя го как излиза от стаята и чу заглъхващите по коридора стъпки.

Мина повече от час, преди Алекса да заспи отново. Но вместо кошмарите, които я бяха преследвали и измъчвали преди, сънят й бе изпълнен с образа на непредсказуемия фермер.