Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard Times, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)

Издание:

Чарлз Дикенс. Тежки времена

Второ издание

 

Редактор: Цветан Николов

Художник: Иван Кьосев

Худож. редактор: Лиляна Басарева

Техн. редактор: Таня Янчева

Коректор: Лиляна Стоянова

 

Дадена за набор на 13.IX.1979 г.

Подписана за печат на 28.IV.1980 г.

Излязла от печат на 26.V.1980 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 23 Издателски коли 9,32

Издат №86 (4082)

Цена 1,91 лв.

Изд. „Профиздат“, София, 1980

Печатница при ВИ — София, Поръчка №72

История

  1. — Добавяне

VII
Госпожа Спарсит

Понеже господин Баундърби беше ерген, една попреминала дама възглавяваше неговото домакинство срещу известно годишно възнаграждение. Името на тази дама бе госпожа Спарсит и тя бе забележителна фигура, която управляваше колесницата на господин Баундърби, препускаща триумфално напред с олицетворението на самохвалното смирение в нея.

Защото госпожа Спарсит не само бе живяла по-добър живот, но и принадлежеше към висшето общество. Една леля на баща й, още жива по същото време, беше лейди Скаджърз. Покойният господин Спарсит, чиято вдовица беше, бил, според думите й, по майчина линия „роден Поулър“. Странични люде, зле осведомени и не дотам схватливи, понякога явно не знаеха какво е Поулър и дори като че ли не бяха сигурни дали е търговска фирма, политическа партия или религиозна секта. Обаче лицата от по-просветените кръгове нямаше нужда да бъдат осведомявани, че семейство Поулър е старинен род, който може да проследи потеклото си толкова далече назад, че нищо чудно понякога да сбърка и да тръгне по крив път — което представителите му бяха правили доста често, що се отнася до конни надбягвания, комарджийници, сделки с евреи лихвари и съда за неплатежоспособни длъжници.

Покойният господин Спарсит, Поулър по майчина линия, се оженил за тази дама, Скаджърз по баща, Лейди Скаджърз (неимоверно дебела старица с прекомерен апетит за месо и тайнствен крак, който вече четиринадесет години отказваше да напусне леглото) успяла да го ожени по времето, когато Спарсит тъкмо навършил пълнолетие и се отличавал главно с мършавото си тяло, което едва се крепяло на две тънки дълги подпорки и било увенчано с глава, за която не заслужавало да се говори. Той наследил от вуйчо си доста голямо състояние, което пропилял на кредит преди да го получи и прогулял в двоен размер веднага след това. Така, когато умрял на двадесет и четири години (място на кончината — Кале, причина — коняк), той не оставил вдовицата си, с която се бил разделил скоро след медения месец, в особено голямо охолство. Между тази безутешна дама, петнадесет години по-възрастна от него, и нейната единствена сродница скоро избухнала смъртна вражда и отчасти, за да ядоса нейно благородие, отчасти, за да може да се издържа, тя си намерила платена работа. И ето сега в напреднала възраст с кориолановски нос[1] и гъсти черни вежди, пленили на времето Спарсит, тя запарваше чай за господин Баундърби, който седеше на закуска.

Ако Баундърби беше завоевател, а госпожа Спарсит — взета в плен принцеса, извеждана на показ в триумфалните му шествия, той не би могъл да вдига около нея повече шум, отколкото вдигаше обикновено. Точно както в самохвалството му неизменно влизаше принизяването на собственото потекло, така в него влизаше и възвеличаването на госпожа Спарсит. В същата степен, в която не допускаше нито едно благоприятно обстоятелство да съпровожда собствената му младост, той разкрасяваше младините на госпожа Спарсит с всевъзможни предимства и обсипваше жизнения път на тази дама с цели коли рано цъфнали рози.

— И въпреки всичко, сър — казваше той, — какво излиза в края на краищата? Ето тя получава сто фунта годишно (аз й давам сто фунта, от които е доволна и ги смята за прилично възнаграждение), за да гледа домакинството на Джозая Баундърби от Коуктаун!

Нещо повече — той даваше такава широка гласност на това противопоставяне на двете съдби, че трети лица го подхващаха и използуваха при известни случаи със завидна ловкост. Една от най-вбесяващите черти на Баундърби беше, че той не само сам си пееше възхвали, но подбуждаше да му ги пеят и други. Разпространяваше заразата на празнословието. Непознати хора, достатъчно скромни другаде, на официални вечери в Коуктаун ставаха и възхваляваха най-невъздържано Баундърби. Те го представяха като олицетворение на кралския герб, националното знаме, Магна харта[2], Джон Бул[3], Хабеас корпус[4], Декларацията на правата[5], „Домът на англичанина е негова крепост“[6], „Църквата и държавата“[7] и „Боже, пази кралицата“[8], взети всички заедно. И всеки път (а това ставаше много често), когато някой такъв оратор завършваше речта си с:

И княз, и лорд цъфти и залинява,

мигът издига ги, мигът — опропастява.[9]

присъствуващите можеха горе-долу със сигурност да кажат, че непознатият е чувал за госпожа Спарсит.

— Господин Баундърби — заговори госпожа Спарсит, — вие необичайно много се бавите със закуската си тая сутрин, сър.

— Ами знаете ли, госпожо — отвърна той, — мисля си за хрумването на Том Градграйнд („Том Градграйнд“ Баундърби изричаше с грубовато пренебрежение, сякаш някой вечно се мъчеше да го подкупи с огромни суми да каже „Томас“, а той не искаше), хрумването на Том Градграйнд, госпожо, да се заеме с възпитаването на тая циркаджийка.

— Момичето тъкмо чака да му кажат дали да отиде направо на училище или горе в Каменната къща.

— Трябва да почака, докато узная самият аз — отговори Баундърби. — Предполагам, че Том Градграйнд ей сега ще дойде тук. Ако той поиска момичето да остане тук още един-два дена, в такъв случай нека остане, госпожо.

— Разбира се, нека остане, щом вие искате, господин Баундърби.

— Аз му казах, че ще оставя момичето да пренощува тук тая нощ, та да си помисли, преди да реши дали да й позволи да общува с Луиза.

— Така ли, господин Баундърби? Колко внимателно от ваша страна!

Кориолановският нос на госпожа Спарсит се подложи на леко разширяване в ноздрите, черните вежди се сключиха и тя отпи глътка чай.

За мене е почти напълно ясно — каза Баундърби, — че котенцето може да извлече малко полза от такова общуване.

— За младата госпожица Градграйнд ли говорите, господин Баундърби?

— Да, госпожо, аз говоря за Луиза.

— Понеже в забележката си споменахте само думата „котенце“ — каза госпожа Спарсит, — а случаят се отнася до две момиченца, не знаех за кое от тях можеше да се отнася този израз.

— Луиза — повтори господин Баундърби, — Луиза, Луиза.

— Вие сте също като втори баща за Луиза, сър.

Госпожа Спарсит отпи още малко чай и когато наведе своите отново сключени вежди над вдигащата пара чаша, човек можеше да рече, че класическият й лик призовава боговете на преизподнята.

— Ако бяхте казали, че съм като втори баща за Том, имам предвид младия Том, а не приятеля ми Том Градграйнд, щяхте да сте по-близо до истината. Имам намерение да взема младия Том на служба при мене. Ще го прибера под крилото си, госпожо.

— Така ли? Не е ли малко млад за това, сър? — Това „сър“ на госпожа Спарсит по отношение на господин Баундърби бе официално обръщение, което тя употребяваше по-скоро за да изисква уважение към себе си, отколкото да зачете него.

— Няма да го взема веднага; първо трябва още да зубри и да завърши образованието си — каза Баундърби. — Да го вземат мътните, достатъчно ще се е назубрил едно на друго! Как би зяпнало това хлапе, ако знаеше колко малко знания е имало в моята кратуна, когато съм бил на негова възраст — (което, между другото, Том сигурно знаеше, понеже го беше чувал достатъчно често). — Но не можете да си представите колко трудно ми е да говоря с когото и да било на равна нога на десетки такива теми. Ето например тая сутрин аз ви говорих за циркаджии. Ами че какво ли знаете вие за циркаджиите? По времето, когато да бъда акробат сред уличната кал, щеше да е божия благословия за мене, щеше да е печалба на лотария за мене, вие ходехте на Италианската опера[10]. Вие излизахте от Италианската опера, госпожо, цялата в бял сатен и скъпоценни камъни, в бляскаво великолепие, когато аз нямах и едно пени да купя факла, за да ви посветя[11].

— О, да, сър — отвърна госпожа Спарсит с достойнство, изпълнено с тиха печал, — Италианската опера ми е била позната от много ранна възраст.

— Бога ми, госпожо, на мене също — възкликна Баундърби — … от опаката й страна. Настилката на нейната аркада бе твърдичко легло, мога да ви уверя. Хора като вас, госпожо, свикнали от люлката още да спят на пухени дюшеци, нямат представа колко твърди са камъните на уличната настилка, ако не ги опитат. Не, не, няма никакъв смисъл да ви разправям на вас за циркаджии. Би трябвало да ви говоря за чуждестранни балерини, за лондонския Уест Енд и Мейфеър[12], за лордове и лейди и членове на парламента.

— Надявам се, сър, че не е нужно да правите подобно нещо — отговори госпожа Спарсит със скромно примирение. — Надявам се, че съм се научила да се приспособявам към превратностите на съдбата. Ако в мене се е събудил интерес да слушам за поучителните ви преживелици и все не мога да им се наситя, не го смятам за своя заслуга, понеже съм убедена, че този интерес е всеобщ.

— Е, госпожо — каза нейният покровител, — може на някои хора и да прави удоволствие да казват, че им харесва да слушат Джозая Баундърби от Коуктаун, когато разказва по своя чепат начин какво е патил. Но вие трябва да признаете, че сте се родили в разкош. Хайде, госпожо, нали сте се родили в разкош?

— Не го отричам, сър — отвърна госпожа Спарсит и поклати глава.

Господин Баундърби се видя принуден да стане от масата и да се изправи с гръб към огъня, загледан в нея: тя придаваше такава тежест на общественото му положение.

— И сте се движили в отбрано общество. В най-най-висшето общество — продължи той, като си топлеше краката.

— Това е вярно, сър — отговори госпожа Спарсит с престорено смирение, което беше напълно противоположно на неговото и поради това нямаше опасност да го засенчи.

— Вие се обличахте по най-последна мода и така нататък — каза господин Баундърби.

— Да, сър — отвърна госпожа Спарсит с вид на безутешна вдовица на обществото. — Това е неоспоримо вярно.

Господин Баундърби присви колене, буквално прегърна краката си от огромно удоволствие и избухна в смях. В това време доложиха за идването на господин и госпожица Градграйнд и той посрещна първия с ръкостискане, а втората с целувка.

— Може ли да изпратят тука Джуп, Баундърби? — помоли господин Градграйнд.

— Разбира се.

Джуп беше изпратена вътре. При влизането си тя направи реверанс на господин Баундърби, на приятеля му Том Градграйнд, а също и на Луиза, но в смущението си за нещастие пропусна госпожа Спарсит. Забелязал това, надулият се Баундърби изрече следващите забележки:

— Виж какво ще ти кажа сега, моето момиче. Името на тая дама пред чайника е госпожа Спарсит. Тази дама изпълнява задълженията на господарка в тоя дом и тя е от благородно потекло. Ето защо, ако някога влезеш пак в коя да е стая от тоя дом, няма да останеш много дълго в нея, ако не се държиш към тая дама по най-почтителен начин. Аз пет пари не давам как ще се държиш спрямо мене, защото не претендирам да съм нещо. Аз не само че нямам благородни роднини, но нямам никакви роднини, аз произлизам от измета на обществото. Но съвсем не ми е все едно как ще се държиш спрямо тая дама и ти или ще й оказваш уважение и почит, или няма вече да влезеш тук.

— Надявам се, Баундърби — намеси се господин Градграйнд с примирителен тон, — че това бе просто един пропуск.

— Моят приятел Том Градграйнд внушава, че това е било просто един пропуск, госпожо Спарсит — каза Баундърби. — Много вероятно. Обаче, както виждате, госпожо, аз не позволявам спрямо вас да се правят дори и пропуски.

— Наистина много мило от вас, сър — отговори госпожа Спарсит и поклати глава с величественото си смирение. — Не заслужава да се говори за това повече.

Сиси през цялото време плахо се извиняваше със сълзи на очи и сега господарят на къщата с махване на ръка я накара да се обърне към господин Градграйнд. Тя стоеше и втренчено го гледаше, а Луиза се бе изправила студено до него, забила поглед в земята, докато баща й изрече следното:

— Джуп, реших да те прибера у дома си и когато нямаш занятия в училището, ще се грижиш за госпожа Градграйнд, която е болен човек. Обясних на госпожица Луиза… това е госпожица Луиза… печалния, но естествен край на досегашната ти съдба и искам много ясно да разбереш, че всичко това е минало и няма да се споменава повече. Истинският ти живот започва отсега. В настоящия момент ти си неука, зная.

— Да, сър, много — отговори момичето с реверанс.

— Аз ще бъда удовлетворен, като се погрижа за най-строгото ти образование и за всички, които влизат в допир с тебе, ти ще си живо доказателство за предимствата на обучението, което ще получиш. Ще получиш правилна насока в живота и възпитание. Ти беше свикнала май да четеш на баща си и на тези хора, сред които те намерих? — каза господин Градграйнд, като я повика с пръст да дойде по-близо и сниши глас.

— Само на татко и Смешко, сър. Искам да кажа, на татко, понеже Смешко беше винаги там.

— Остави Смешко, Джуп — рече господин Градграйнд и се понамръщи. — Не те питам за него. Доколкото разбрах, ти беше свикнала да четеш на баща си?

— О, да, сър, чела съм му хиляди пъти. Това бяха най-щастливите… о, най-щастливите минути, които сме прекарвали заедно, сър!

Едва сега, при този изблик на скръбта й, Луиза я погледна.

— И какво четеше ти на баща си, Джуп? — с още по-тих глас попита господин Градграйнд.

— За феите, сър, и за джуджето, и за Гърбушко, и за добрите духове — изхълца тя, — и за…

— Ш-шт! — рече господин Градграйнд. — Стига толкова. Да не си проговорила нито дума повече за такива ужасни глупости. Баундърби, това е случай за строго превъзпитаване и аз ще го наблюдавам с интерес.

— Е — отвърна господин Баундърби, — аз вече ви казах мнението си и не бих постъпил като вас. Но… добре, добре. Щом сте си го наумили, много добре.

Така господин Градграйнд и дъщеря му отведоха Сисилия Джуп със себе си в Каменната къща и по пътя Луиза не промълви нито една дума — било добра, било лоша. Господин Баундърби се зае с всекидневната си работа. А госпожа Спарсит се оттегли зад веждите си и размишлява в мрака на това убежище цялата вечер.

Бележки

[1] Кориолан — легендарен римски герой, сиреч и с типични римски черти; римски нос — дълъг, леко сгърбен нос.

[2] Магна харта либертатум — акт за ограничаване на кралската власт в полза на феодалните барони, издаден от английския крал Джон през 1215 г.

[3] Джон Бул — прозвище на англичанин, навлязло в литературата след поредицата памфлети от Джон Арбетнот „Историята на Джон Бул“ (1712) — събирателен образ на користен и упорит английски буржоа.

[4] Хабеас корпус акт — английски закон от 1679 г., според който всеки арестуван има правото да иска в 24-часов срок да му бъде предявено от съдията гласно обвинение или да бъде освободен. Този закон не е обхващал лицата, заподозрени в държавна измяна и други много тежки престъпления.

[5] Декларацията на правата — акт на Парламента от 1689 г., приет при стъпването на престола на Уилям Орански и затвърдил ръководната роля на Парламента в политическия живот на страната — предмет на гордост за поддръжниците на буржоазния парламентаризъм.

[6] Домът на англичанина е неговата крепост — поговорка за традиционната сигурност и ненакърнимост на английския дом.

[7] „Църквата и държавата“ — формула, характеризираща тясната връзка на английската църква с държавния апарат: от XVI век английският крал е глава на националната църква.

[8] „Боже пази кралицата“ — английският национален химн.

[9] „И княз, и лорд…“ — цитат от поемата на Оливър Голдсмит „Изоставеното село“ (1770). За Голдсмит — виж по-долу.

[10] Италианската опера — известен театър, посещаван от аристокрацията.

[11] „… да купя факла, за да ви посветя“ — бедняците са светили на богаташите пред театрите и т.н. с факли от кълчища, пропити със смола, за да изкарат някоя пара.

[12] Уест Енд и Мейфеър — аристократични квартали в Лондон.