Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hard Times, 1854 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Сидер Флорин, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2010)
Издание:
Чарлз Дикенс. Тежки времена
Второ издание
Редактор: Цветан Николов
Художник: Иван Кьосев
Худож. редактор: Лиляна Басарева
Техн. редактор: Таня Янчева
Коректор: Лиляна Стоянова
Дадена за набор на 13.IX.1979 г.
Подписана за печат на 28.IV.1980 г.
Излязла от печат на 26.V.1980 г.
Формат 32/84/108
Печатни коли 23 Издателски коли 9,32
Издат №86 (4082)
Цена 1,91 лв.
Изд. „Профиздат“, София, 1980
Печатница при ВИ — София, Поръчка №72
История
- — Добавяне
VIII
Философия
Те се върнаха в палатката и Слири затвори вратата, за да не влизат хора без работа. Бицър, все още хванал сковалия се престъпник за яката, стоеше сред арената и примигваше срещу бившия си покровител в мъждивия полумрак.
— Бицър — промълви господин Градграйнд, съкрушен и жалко смирен пред него, — имаш ли сърце?
— Кръвообращението не би могло да се поддържа без сърце, сър — усмихна се на странния въпрос Бицър. — Никой човек, запознат с фактите, установени от Харви[1] относно кръвообращението, не може да се усъмни, че аз нямам сърце, сър.
— Не е ли достъпно то за някакво чувство на състрадание! — възкликна господин Градграйнд.
— То е достъпно за доводите на разума, сър — отговори този превъзходен младеж. — И за нищо друго.
Те стояха и се гледаха; лицето на господин Градграйнд бе толкова бледо, колкото и на преследвача на сина му.
— Каква подбуда… дори подбуда, диктувана от разума… може да те кара да предотвратиш бягството на този нещастник и да съсипеш окаяния му баща? — попита господин Градграйнд. — Виж и сестра му. Смили се над нас!
— Сър — отговори Бицър много делово и логично, — понеже ме питате каква подбуда ми диктува моят разум да отведа младия господин Том обратно в Коуктаун, напълно разумно е да ви я обясня. Аз заподозрях още в самото начало, че ограбването на банката е извършил младият господин Том. Не го изпусках от очи и преди това, понеже знаех навиците му. Не споделях наблюденията си с никого, но го наблюдавах, и сега имам обилни доказателства против него, освен бягството му и собствените му признания, които чух, понеже стигнах точно навреме. Вчера сутрин имах удоволствието да наблюдавам вашата къща и да ви последвам дотук. Аз ще заведа младия господин Том обратно в Коуктаун, за да го предам на господин Баундърби. Сър, за мене няма никакво съмнение, че господин Баундърби ще ме назначи на мястото на младия господин Том. А аз искам да получа това място, сър, защото за мене това ще бъде повишение и ще ми дойде добре.
— Ако това е въпрос единствено на лична изгода за тебе… — започна господин Градграйнд.
— Моля да ми простите, че ви прекъсвам, сър — заговори Бицър, — но както ни най-малко не се съмнявам, вие знаете, че целият обществен строй е въпрос на лична изгода. Това, на което винаги трябва да се позовавате, е личната изгода на отделния човек. То е единственото, на което можете да се осланяте. Така сме създадени. Аз съм бил възпитан в дух на тези основни положения още от детската си възраст, както знаете, сър.
— На каква сума ще оцениш това очаквано повишение? — попита господин Градграйнд.
— Благодаря ви, сър, за намека и предложението, но няма да го оценя на никаква сума. Понеже знаех, че бистрият ви ум ще ви подскаже тази възможност, аз си направих мислено сметката и намерих, че да укрия едно престъпление, дори и срещу много висока цена, няма да е толкова безопасно и изгодно за мене, както едно подобрение на перспективите ми в банката.
— Бицър! — каза господин Градграйнд и простря ръце, сякаш искаше да каже „Виж колко съм нещастен!“ — Имам само една възможност още да те смекча. Ти си бил дълги години в моето училище. Ако в знак на признателност за усилията, положени за тебе там, можеш да убедиш себе си в известна степен да пренебрегнеш сега изгодата си и да пуснеш моя син, аз те моля и те умолявам да го облагодетелствуваш в името на тая признателност.
— Наистина ми е чудно, сър — отговори бившият ученик с нетърпящ възражение тон, — да чуя, че вземате такова несъстоятелно становище. Обучението ми е било платено, това беше сделка, а когато завърших училището, приключи и сделката.
Един от основните принципи в Градграйндовата философия беше, че всичко трябва да се заплаща. Никой не биваше никога, при никакъв случай да дава нещо или да оказва някому помощ без заплащане. Благодарността трябвало да се премахне, а поражданите от нея добродетели не бивало да съществуват. Всеки миг от съществуването на човечеството, от раждането до смъртта, трябвало да представлява търговска сделка. И ако по този начин не успеем да попаднем в рая, това значело, че той е извън сферата на политическата икономия и ние нямаме работа там.
— Аз не отричам, че обучението ми е било евтино — добави Бицър. — Но и това е правилно, сър. Бях изработен на най-евтина цена и трябва да се продам на най-висока.
Това, че Сиси и Луиза плачеха, съвсем не го трогваше.
— Моля ви се, не плачете — каза той, — от плач няма никаква полза, той само дразни. Вие, струва ми се, мислите, че храня спрямо младия господин Том някаква вражда, а няма нищо подобно. Аз само ще го заведа обратно в Коуктаун, ръководен от логичните основания, които споменах. Ако той рече да се съпротивява, ще се развикам „Дръжте крадеца!“. Но той няма да окаже съпротива, бъдете сигурни в това.
Господин Слири, който със зяпнала уста и с подвижното си око, така оковано както и неподвижното, беше изслушал тези доктрини с най-дълбоко внимание, направи крачка напред.
— Гофподарю, вие прекрафно фнаете и дъщеря ви прекрафно фнае (по-добре от ваф, фащото аф й го кафах), че аф не фнаех какво е направил вашият фин и че не фъм ифкал да го фная: аф кафах, че е по-добре да не го фная, макар и да фъм мифлил тогава, че е било някаква лудория. Обаче тофи младеж фаяви, че е било ограбване на банка, а това е фериофно нещо, твърде фериофно нещо фа мене, фа да го укрия, както тофи младеж много умефтно го нарече. Фатова, гофподарю, не бива да ми фе фърдите, ако вфема фтраната на тофи младеж и кажа, че той е прав и нищо не може да фе направи. Но да ви кажа какво ще направя, гофподарю: аф ще факарам вашия фин и тофи младеж на гарата, та да ифбегнем фкандала тук. На повече от това не мога да фе фъглафя, но туй ще направя.
Това отказване от тях на последния им приятел изтръгна нови ридания от Луиза и още повече съкруши господин Градграйнд. Но Сиси само го изгледа много внимателно и не се усъмни в него в душата си. Когато всички отново се запътиха към вратата, той я удостои с леко помръдване на подвижното си око, с което й подсказа да поизостане. Докато заключваше вратата, Слири възбудено каза:
— Гофподарят не те офтави, Фифилия, и аф няма да офтавя гофподаря. Нещо повече: тоя е фтрашен негодник и е човек на оня тип, дето фе пъчеше и дето моите хора нафмалко не го хвърлиха преф профореца. Нощта ще бъде тъмна; аф имам един кон, който прави вфичко, фамо дето не говори; имам едно пони, дето може да ифмине петнайфет мили на чаф, когато го кара Чилдърф; имам едно куче, дето може да не пуфне човек да мръдне от мяфтото фи двайфет и четри чафа. Поговори ф младия гофподар. Кажи му, когато види, че нашият кон фапочва да танцува, да не фе фтрахува, че ще го обърне, ами да гледа фа кабриолет ф пони. Кажи му, когато види тоя кабриолет наблифо, да фкочи в него и той ще го откара от бърфо по-бърфо. Ако моето куче офтави тоя младеж да направи и една крачка, нека фи върви. А ако моят кон мръдне до футринта от мяфтото, където почне да танцува… няма да ифкам да го фная повече! Хайде, по-бърфичко!
Всичко стана толкова бързо, че след десет минути господин Чилдърз, който се разтакаваше по чехли из пазарището, получи нарежданията си, а екипажът на господин Слири беше впрегнат. Чудесна гледка беше да се види как ученото куче лае около колата, а господин Слири му дава указания с единственото си годно око, че Бицър трябва да бъде предмет на особеното му внимание. Скоро след като се стъмни, тримата се качиха и потеглиха, а ученото куче (огромен звяр) вече не изпускаше Бицър от очи и тичаше до самото колело от неговата страна, та да може да се намеси веднага, в случай че господинът прояви най-малкото желание да слезе.
Другите трима будуваха цялата нощ в хана, потиснати от голямата неизвестност. В осем часа сутринта господин Слири и кучето се завърнаха: и двамата в отлично настроение.
— Вфичко в ред, гофподарю! — каза господин Слири. — Фин ви може по това време да е вече на някой кораб. Чилдърф го вфе чаф и половина флед като тръгнахме фнощи. Конят танцува полка, докато душа не му офтана (щеше да играе валф, ако не беше запретнат), а флед това аф му дадох фнак и той чудефно фафпа. Когато тоя фтрашен негодник кафа, че щял да тръгне нататък пеш, кучето го хвана фа шалчето и увифна ф четирите крака във въфдуха и го повали и го потъркаля. Тогава той фе качи пак в колата и федя там, докато не подкарах коня нафад в шефт и половина тая футрин.
Господин Градграйнд, разбира се, го отрупа с благодарности и колкото можеше по-деликатно намекна за крупно парично възнаграждение.
— На фамия мене не ми трябват пари, гофподарю, но Чилдърф е фемеен човек и ако бихте пожелали да му предложите една петфунтова банкнота, той не би ви откафал. Фъщо ако бихте подарили гердан фа кучето и фвънчета фа коня, аф бих ги приел ф удоволфтвие. От грог никога не фе откачвам. — Той вече си беше поръчал един, а сега си поръча втори. — А ако не ви фе вижда прекалено, гофподарю, да почерпите цялата трупа, да речем, по три шилинга и три пенфа на глава, без да фмятаме пиенето, те много ще фе радват.
Господин Градграйнд на драго сърце прие да изпълни всички тези дребни молби в знак на своята благодарност. Но те му се виждаха твърде незначителни — каза той — за такава голяма услуга.
— Прекрафно, гофподарю, ако винаги, когато ви фе падне флучай, кафвайте по някоя добра дума фа цирка, ще ни фе отплатите ф лихвите. А фега, гофподарю, дъщеря ви ще ме ифвини, но бих ифкал да рафменя две думи ф ваф на фбогуване.
Луиза и Сиси излязоха в съседната стая, господин Слири поразбърка грога си, както стоеше прав, и продължи:
— Гофподарю, няма фащо да ви кафвам, че кучетата фа чудефни животни.
— Инстинктът им е поразителен — съгласи се господин Градграйнд.
— Наричайте го, както ифкате, и гофпод да ми е на помощ, ако аф фная как да го нарека — каза Слири, — но те фа удивителни. Как едно куче ви намира… рафтоянието, което ифминава!
— Понеже обонянието му е толкова остро — забеляза господин Градграйнд.
— Гофпод да ми е на помощ, ако фная как да го нарека — повтори Слири и поклати глава, — но ми фе е флучвало куче да ме намери така, че ме карало да фе питам дали това куче не е отишло при друго куче и не е кафало: „Да фнаеш флучайно един човек на име Флири? Човек на име Флири, от цирковия бранш… един дебел… едноок?“ И дали другото куче не е кафало: „Фнаеш, не мога да кажа, че го пофнавам, но фнам едно куче, което мифля, че може да фе пофнава ф него“. И дали това куче пък не фе е пофамифлило и не е кафало: „Флири, Флири! Ах, да, рафбира фе! Един мой приятел ми говори фа него веднъж. Мога ей фега да ти намеря адрефа му“. Поради това, че фъм вфе пред публиката и фкитам толкова много, виждате ли, трябва да има много кучета, дето ме пофнават, гофподарю, беф да ги фная аф!
Това размишление като че ли доста обърка господин Градграйнд.
— Както и да е — каза Слири, като отпи от своя грог, — има четиринайфет мефеца, гофподарю, откакто ние бяхме в Чефтър. Пофтавяхме нашето „Децата в гората“ една футрин, когато на арената ифлефе иффад кулифите едно куче. Беше минало дълъг път и беше фъвфем фъфипано, куцо и почти фляпо. То обиколи едно флед друго нашите деца, фякаш търфеше някакво пофнато дете, пофле дойде при мене, подхвърли нагоре фадницата фи и фе ифправи на предните фи крака, както беше капнало, пофле помаха опашка и умря. Гофподарю, това куче беше Фмешко.
— Кучето на Сисиния баща!
— Кучето на Фифилиния баща. Та, гофподарю, аф фъм готов да фе факълна, както пофнавах това куче, че тоя човек е умрял и е бил погребан, преди кучето да фе върне при мене. Джоуфифин и Чилдърф и аф много дълго прикафвахме дали би трябвало аф да й пиша или не. Но ние решихме: „Не. Не можем да кажем нищо утешително: фащо да я раффтройваме и да я правим нещафтна?“ Макар че дали баща й подло я напуфна или беше решил да фи фагине фам и да я фпафи от фвоята фъдба, никога не ще фе уфнае фега, гофподарю, докато… не, докато ние рафберем как кучетата намират пътя при наф!
— Тя до днес пази шишето, което той я изпратил да му купи, и ще вярва в неговата обич до сетния миг на живота си — каза господин Градграйнд.
— Това като че ли може да ни подфкаже две неща, нали, гофподарю? — рече замислено господин Слири, забил поглед в дълбините на своя грог: — едното, че в края на краищата има на фвета обич, не фамо ифгода, а нещо много по рафлично; второто, че тая обич фи има фвой начин да фи прави фметката или не, на който е някакфи толкова трудно да фе даде име, както да фе рафбере душата на кучето!
Господин Градграйнд погледна през прозореца и не отговори. Господин Слири допи чашата си и повика пак дамите.
— Фифилия, фкъпа, целуни ме и фбогом! Гофпожице, да ви гледам как фе държите ф нея като фъф фефтра, и то фефтра, на която фе доверявате и която фачитате от вфе фърце и повече, е много приятна гледка фа мене. Надявам фе, че брат ви ще доживее да бъде по-дофтоен фа ваф и няма толкова да ви огорчава. Гофподарю, да ви фтифна ръката за пръв и пофледен път! Не ни се ядофвайте на наф, бедните фкитници. Хората трябва да фе фабавляват. Не могат вечно да учат, нито могат вечно да работят, те не фа фъфдадени фа това. Трябва да имате такива като наф, гофподарю. Бъдете мъдър и добър: търфете най-хубавото в наф, не най-лошото!
— И никога дофега не фъм мифлил — завърши господин Слири, като провря глава още веднъж през вратата, — че фъм такъв дърдорко!