Чарлз Дикенс
Тежки времена (27)

IX
Тя видя мира

Докато почиваше, за да възстанови нервите си, в тихото убежище на господин Баундърби, госпожа Спарсит така неотстъпно бдеше денонощно изпод кориолановските си вежди, че очите й, като два фара на скалист бряг, биха предупредили всички благоразумни моряци да се пазят от тази издадена канара — римския й нос — и неговата зловеща изпълнена с канара околност, ако не беше спокойното й държане. Макар да бе трудно да се повярва, че вечер се оттегля в стаята си не само за форма — толкова безкрайно будни бяха тези нейни класически очи и толкова невъзможно изглеждаше непреклонният й нос да отстъпи пред каквото да е желание за отмора, — начинът, по който седеше и разглеждаше неудобните си, да не кажем грапави ръкавици без пръсти (те бяха изработени от хладна тъкан, като ледник за месо), или препускаше за незнайни места, сложила крак в стремето от прежда, бе тъй безкрайно безметежен, че повечето наблюдатели, щат не щат, биха я взели за гълъбица, въплътена по някаква прищявка на природата в земния облик на птица от разреда с извитите като кука човки.

Тя обладаваше изключителна способност да дебне из къщата. Как минаваше от етаж на етаж, бе загадка, която не се поддаваше на разрешение. Не можеше да се предположи, че една дама, тъй благопристойна сама по себе си и с такива високопоставени роднински връзки, ще прескача перила или ще се плъзга по тях надолу, и въпреки това изключителната лекота, с която се предвижваше, навяваше тъкмо тази нелепа мисъл. Друга забележителна черта на госпожа Спарсит беше, че никога не бързаше. Можеше да се втурне с ненадмината скорост от покрива към хола на долния етаж и все пак не е нито запъхтяна, нито загубила контрол над достойното си държане в момента, когато се появи там. Нито пък кое да е човешко око я беше видяло някога да върви с бързи крачки.

Тя се показа много любезна спрямо господин Хартхауз и води няколко приятни разговора с него скоро след пристигането си. Една сутрин преди закуска тя му направи в градината своя величествен реверанс.

— Струва ми се — каза госпожа Спарсит, — че едва вчера съм имала честта да ви приема в банката, когато имахте добрината да пожелаете да узнаете адреса на господин Баундърби.

— Случай, който, уверявам ви, не ще забравя в течение на векове — отговори господин Хартхауз и се поклони на госпожа Спарсит с най-морния вид, какъвто може да си представи човек.

— Ние живеем в чуден свят, сър — забеляза госпожа Спарсит.

— Аз имах честта, по едно съвпадение, което ме кара да се гордея, да направя забележка почти в същия смисъл, макар и не така афористично изразена.

— Чуден свят, бих казала, сър — продължи госпожа Спарсит, след като отговори на комплимента със свиване на черните си вежди, което не беше съвсем тъй благо, колкото сладникавият тон на гласа й; — по отношение на близостта, която ни свързва в известни моменти с личности, които съвсем не сме познавали в други моменти. Спомням си, сър, при тези случаи вие ми казахте дори, че направо се опасявате от госпожица Градграйнд.

— Вашата памет ми прави повече чест, отколкото заслужава незначителната ми личност. Аз се възползувах от любезните ви препоръки, за да се отърва от плахостта си, и е излишно да добавям, че те бяха абсолютно точни. Дарбата на госпожа Спарсит за… всъщност за всичко, което изисква точност… съчетана със силна воля… и благородно потекло… се проявява твърде често, за да се поставя под въпрос. — Той малко остана да заспи над този комплимент, толкова време му бе необходимо, докато го изкаже, а мислите му — толкова далече, докато го изричаше.

— Вие намерихте, че госпожица Градграйнд… наистина не мога да я нарека госпожа Баундърби, то е направо глупаво от моя страна… е толкова невръстна, както ви я описах? — попита мазно госпожа Спарсит.

— Вие превъзходно обрисувахте портрета й — отговори господин Хартхауз. — Дадохте ми точното й изображение.

— Много пленителна, сър — каза госпожа Спарсит, като потъркваше бавно ръкавиците си една о друга.

— Във висша степен.

— Преди се е смятало, че на госпожица Градграйнд й липсва жизнерадост — каза госпожа Спарсит, — но трябва да призная, че тя като че ли до голяма степен удивително се е променила в това отношение. Ах, я вижте, ето го и господин Баундърби! — възкликна госпожа Спарсит и закима многократно с глава, сякаш не беше говорила и мислила за никой друг. — Как се чувствувате тази сутрин, сър? Моля ви се, ние искаме да ви виждаме весел, сър.

Това настойчиво уталожване на неговите мъки и облекчаване на бремето му бяха започнали вече по това време да оказват въздействие и да правят господин Баундърби по-мек от обикновено към госпожа Спарсит и по-рязък от обикновено към повечето други хора, като се почнеше от жена му. Затова, когато госпожа Спарсит с пресилена небрежност подхвърли „Вие трябва да закусите, сър, но смятам, че госпожица Градгранд скоро ще дойде и ще заеме мястото на домакинята на трапезата“, господин Баундърби отговори:

— Ако чаках да се погрижи за мене жена ми, госпожо, вярвам много добре да ви е известно, че би трябвало да чакам до съдния ден, така че ще ви помоля да се занимаете с чайника вие.

Госпожа Спарсит се подчини и зае старото си място на трапезата. Това отново безкрайно много трогна тази превъзходна жена. Въпреки всичко тя остана до толкова скромна, че когато Луиза влезе в стаята, стана и тържествено заяви, че не би могла и да помисли да седне на това място при съществуващите обстоятелства, колкото често и да бе имала честта да поднася закуската на господин Баундърби, преди госпожа Градграйнд — тя моли за извинение, искала е да каже госпожица Баундърби и се надявала, че ще бъде извинена, но наистина все още не могла да се справи, обаче вярвала, че ще свикне лека-полека — да беше заела сегашното си положение. Това станало само (забеляза тя) защото госпожица Градграйнд случайно позакъсняла, а времето на господин Баундърби било тъй скъпоценно и тя знаела от едно време колко важно било той да закуси на минутата, та се осмелила да се подчини на искането му, понеже неговото желание винаги било закон за нея.

— Хайде! Останете си където сте, госпожо — каза господин Баундърби, — останете си където сте! Госпожа Баундърби, предполагам, много ще се радва да се освободи от тая грижа.

— Не говорете така, сър — отвърна госпожа Спарсит почти сурово, — защото то е много нелюбезно спрямо госпожа Баундърби. А да бъдете нелюбезен не е обичайно за вас, сър.

— Можете да не се тревожите, госпожо — каза господин Баундърби и се обърна язвително към жена си: — Ти можеш да го приемеш много спокойно, нали, Лу?

— Разбира се. Няма никакво значение. Защо ще е толкова важно за мене?

— Защо ще е толкова важно за когото да било, госпожо Спарсит? — повтори господин Баундърби, у когото започваше да се надига чувството, че го пренебрегват. — Вие придавате твърде голяма важност на тия неща, госпожо. Бога ми, тука ще попроменят някои от схващанията ви. Вие сте старомодна, госпожо. Вие сте изостанали зад времето на децата на Том Градграйн.

— Какво ти е? — попита с хладно учудване Луиза. — Какво те е обидило?

— Обидило! — повтори Баундърби. — Нима смяташ, че ако някой ме обидеше, нямаше да му го кажа и да поискам да поправи грешката си? Мисля, че съм прям човек. Аз никога не го усуквам.

— Струва ми се, че никой никога не е имал случая да те сметне за много стеснителен или много деликатен — спокойно му отговори Луиза. — Никога не съм те упреквала в това, нито като дете, нито като жена. Не разбирам какво искаш.

— Какво искам ли? — отвърна господин Баундърби. — Нищо. Не ти ли е напълно ясно, Лу Баундърби, че в противен случай аз, Джозая Баундърби от Коуктаун, щях да го получа?

Когато той стовари юмрук върху масата така, че зазвънтяха чашите, тя го изгледа с избила по лицето горда руменина, която беше също нещо ново за нея, както си помисли господин Хартхауз.

— Човек не може да те разбере тази сутрин — рече Луиза. — Моля, не се мъчи да даваш по-нататъшни обяснения. Не съм любопитна да зная какво искаш да кажеш. Какво значение има това.

По този въпрос не се каза нищо повече и господин Хартхауз скоро заговори нехайно и весело за разни безобидни неща. Но от този ден натискът на госпожа Спарсит върху господин Баундърби сближи още повече Луиза с Джеймз Хартхауз и задълбочи опасното й отчуждаване от съпруга и насочената против него откровеност към друг, до която беше стигнала тъй незабелязано, че дори да се помъчеше, не би могла да проследи изминатия път. Но дали се опитваше да го направи или не, оставаше скрито в затвореното й сърце.

Госпожа Спарсит бе така покрусена от случилото се, че когато подаваше на господин Баундърби шапката му след закуска и беше насаме с него в хола, сложи целомъдрена целувка на ръката му, пошепна „Благодетелю мой!“ и се оттегли, сломена от скръб. И все пак несъмнен факт в кръга на тази история остана това, че пет минути след като той напусна къщата със своята шапка, същата тази потомка на рода Скаджърз и сродница по сватовство на рода Поулър се закани с дясната си, облечена с ръкавица без пръсти ръка на неговия портрет, разкриви лицето си в гримаса към това творение на изкуството и рече:

— Така ти се пада, дръвнико, много се радвам!

Господин Баундърби бе едва-що си отишъл, когато се появи Бицър. Бицър беше дошъл с влак, който с писък и дрънчене го докара през дълга редица виадукти, издигнати над пущинаци, осеяни с изоставени и действуващи каменовъглени мини, да донесе спешно послание от Каменната къща. Това беше надраскана набързо бележка, съобщаваща на Луиза, че госпожа Градграйнд лежи тежко болна. Тя никога не е била здрава, доколкото си спомняше дъщеря й, обаче била много отпаднала през последните няколко дена, продължила да се топи цялата нощ и била толкова близо до смъртта, колкото й позволявала ограничената способност да остава в кое да е състояние, което изисква и най-лекото усилие, за да премине в друго.

Придружена от най-русия разсилен, подходящ безцветен прислужник пред вратите на Смъртта, който да ги отвори, когато госпожа Градграйнд почука на тях, Луиза с грохот се понесе над бивши и сегашни каменовъглени мини и се озова в димната уста на Коуктаун. Тя пусна разсилния да си гледа работата и се запъти към стария си дом.

Рядко беше ходила там след женитбата си. Баща й обикновено пресяваше ли пресяваше своя куп парламентарна пепел в Лондон (доколкото можеше да се види, без да изважда много ценни предмети от сметта) и все още усърдно се занимаваше с това националното бунище. Майка й, полегнала на кушетката, приемаше всяко посещение по-скоро като безпокойство, отколкото нещо друго; с малките Луиза не се чувствуваше способна да общува; спрямо Сиси не се беше смекчила от вечерта, когато щерката на странствуващия циркаджия бе вдигнала очи да изгледа бъдещата съпруга на господин Баундърби. Нищо не я привличаше там и беше се отбивала много рядко.

Пък и сега, когато се приближаваше към родната си къща, тази къща не будеше у нея никое от светлите чувства, каквито би трябвало да буди бащиният дом. Мечтите на детството, призрачните му фантазии, всичко изящно, прекрасно, човечно, невъзможно, с което въображението украсява света отвъд — толкова хубаво за вярване в онези дни, толкова хубаво да си спомняш за него, когато си излязъл от тази възраст, защото тогава и най-малката подробност израства и се издига в душата до висотата на велико милосърдие, което пуска малките да влязат и с непорочните си ръце да насадят по каменните пътища на тоя свят-градина, в която би било по-добре за всички чеда адамови по-често да се греят на слънце, наивни и доверчиви, а не изпълнени с житейска мъдрост — какво знаеше Луиза за всичко това? Спомените как е вървяла към малкото, което е знаела, по вълшебните пътища на надеждите и бляновете на милиони невинни създания като нея; как за първи път е осъзнала разума в меката светлина на въображението и го е видяла като доброжелателен бог, уважаващ други богове, велики като самия него — не мрачен идол, жесток и студен, с жертви, вързани през ръцете и краката, изправен огромен и ням, с невиждащ взор, когото нищо не може да раздвижи освен еди-колко си тона подемна сила — какво знаеше Луиза за всичко това? Спомените й за бащин дом и детство бяха спомени за пресушаване на всеки източник и извор, щом той бликнеше в младата й душа. Там нямаше златни води. Те течаха, за да напояват земята, където берат грозде от тръни и смокини от бодили.

Тя влезе с някаква тежка, непримирима скръб в къщата и в стаята на майка си. Откакто Луиза бе напуснала бащината къща, Сиси живееше там със семейството на равни начала. Сиси беше при майка й; в стаята беше и Джейн, сестричката й, сега вече десет-дванадесетгодишна.

Оказа се много трудно да обяснят на госпожа Градграйнд, че е дошла най-голямата й дъщеря. Тя седеше полулегнала на кушетката по силата на навика — дотолкова в обичайната си стара поза, доколкото можеше да се задържи такова безпомощно същество. Беше категорично отказала да легне в леглото си на това основание, че ако го направела, нямало вече да види мира.

Слабият й глас идваше тъй отдалече от купа шалове, а звукът на други гласове, обръщащи се към нея, като че ли пътуваше толкова дълго, докато стигне до ушите й, сякаш тя лежеше на дъното на някой кладенец. Нещастната беше по-близо до истината от всеки друг път в живота си.

Когато й казаха, че е дошла госпожа Баундърби, тя отговори ни в клин, ни в ръкав, че никога не го е нарекла с това име, откакто той се ожени за Луиза; понеже не могла да избере някое по-приемливо име, наричала го „Дж“ и не могла сега да се отклони от това правило, понеже още не била намерила друго, което да го замени за постоянно. Луиза поседя до нея няколко минути и й заговаря много пъти, докато успее да й обясни коя е. Тогава тя като че ли изведнъж дойде на себе си.

— Е, скъпа — каза госпожа Градграйнд, — надявам се, че си доволна от живота. Цялата тази работа я нареди баща ти. Това беше голямото му желание. Той по-добре знае.

— Искам да чуя нещо за тебе, майко, не за мене.

— Искаш да чуеш нещо за мене, мила? Това е ново; знаеш, някой да се интересува за мене. Никак не съм добре. Луиза. Много съм слаба и ми се вие свят.

— Имаш ли болки, майко?

— Струва ми се, че има болка някъде из стаята — каза госпожа Градграйнд, — но не бих могла с положителност да кажа, че ме боли мене.

След тези странни думи тя полежа малко, без да проговори. Луиза, която я държеше за ръка, не усещаше никакъв пулс; но когато я целуна, забеляза животът да трепка в нея в една тънка жичка.

— Ти много рядко виждаш сестра си — каза госпожа Градграйнд. — Тя започва да прилича на тебе. Искам да я погледнеш. Сиси, доведи я тук.

Сиси доведе момиченцето и то застана с ръка в ръката на сестра си. Луиза я беше забелязала да прегръща Сиси за врата и тази разлика в отношението й направи впечатление.

— Виждаш ли приликата, Луиза?

— Да, майко. Бих казала, че прилича на мене. Но…

— Е, да, аз винаги казвам така — възкликна неочаквано бързо госпожа Градграйнд. — И това ме подсеща. Аз… аз искам да поговоря с тебе, скъпа. Сиси, добричкото ми, остави ни за минутка насаме.

Луиза беше пуснала ръката на детето: беше си помислила, че лицето на сестра й е по-добро и по-ведро, отколкото е било някога нейното; беше видяла в него, не без надигащо се чувство на яд дори на това място и по това време донякъде същата благост на другото лице в стаята — кроткото лице с доверчиви очи, бледо от бдение и съчувствие, но изглеждащо още по-бледо поради буйната черна коса.

Когато остана насаме с майка си, Луиза видя, че тя лежи с лице, отпуснато във величествен покой, като човек, влачен от някакъв огромен поток, изчерпал цялата си съпротивителна сила и доволен да бъде отнесен от течението. Тя вдигна прозрачната ръка отново към устните си и пак подсети:

— Ти искаше да ми говориш, майко.

— А? Да, разбира се, скъпа. Нали знаеш, баща ти почти цялото време го няма сега, та трябва да му пиша за това.

— За кое, майко? Не се тревожи. За кое?

— Сигурно си спомняш, скъпа, че всеки път, когато кажех нещо по някой въпрос, не можех после да видя мира и затова отдавна се отказах да казвам каквото и да било.

— Чувам те, майко. — Но само като се наведеше до самото й ухо и същевременно внимателно наблюдаваше движението на устните, Луиза можеше да свърже неясните и разпокъсани звуци в някаква последователна верига.

— Ти си учила много нещо, Луиза, и брат ти също. Какви ли не ологии от сутрин до вечер. Ако е останала някаква ология от какъв да е вид, която да не е била разчепкана до дрипели в тоя дом, единственото, което мога да кажа, е, че се надявам никога да не чуя името й.

— Аз те чувам, майко, ако имаш сили да продължиш. — Луиза се мъчеше да задържи майка си да не я отнесе течението.

— Но има нещо… то не е никаква ология… което баща ти е пропуснал или забравил, Луиза. Не го знам какво е. Често съм седяла със Сиси до мене и съм го мислила. Никога вече няма да се сетя за името му. Но татко ти може да се сети. Това ме тревожи. Искам да му пиша да разбере, за бога, какво е то. Дай ми перо, дай ми перо!

Но тя нямаше сили дори да се тревожи и само бедната й глава се обръщаше от една страна на друга.

Въобрази си обаче, че искането й е било изпълнено и че перото, което не би могла да държи, е в ръката й. Няма никакво значение какви чудни и безсмислени фигури започна тя да чертае по шаловете си. Ръката скоро спря, без да ги довърши, светлинната, която винаги е била слаба и мъждива зад немощния транспарант, угасна и дори госпожа Градграйнд, напуснала сянката, в която човек ходи и напразно се лута^[1], бе озарена от величествената тържественост на мъдреците и патриарсите.