Чарлз Дикенс
Тежки времена (17)

XV
Баща и дъщеря

При все че господин Градграйнд не приличаше на Синята Брада^[1], кабинетът му беше напълно синя стая, поради изобилието от сини книги. Каквото и да можеха да докажат (а обикновено то е всичко, каквото пожелаете), те доказваха там в една армия, непрекъснато подсилвана с пристигащи новобранци. В тази омагьосана стая най-сложни обществени въпроси се изчисляваха, докарваха до точни сборове и окончателно се уреждаха — само да можеха засегнатите от тях някак да го узнаят. Сякаш ако една астрономическа обсерватория би трябвало да се направи без прозорци и астрономът вътре да подрежда звездната вселена само с перо, мастило и хартия, по същия начин господин Градграйнд в своята обсерватория (а има много такива) нямаше нужда да хвърли поглед върху гъмжащите около него неизброими множества човешки същества, за да уреди съдбините на всички с калем на плоча и да избърше всичките им сълзи с късче мръсен сюнгер.

Именно към тази обсерватория — неприветлива стая с убийствен статистичен часовник, който отмерваше всяка секунда с цъкане като удар по капак на ковчег — Луиза се отправи в уреченото утро. Единият прозорец гледаше към Коуктаун и когато седна до масата на баща си, тя видя високите комини и високите стълбове дим да се издигат мрачно в сивата далечина.

— Скъпа моя Луиза — започна баща й, — аз те предупредих снощи, че ще искам да ми отделиш сериозно внимание в разговора, който ще водим сега двамата с тебе. Ти бе така добре възпитана и правиш аз да се чувствувам щастлив да кажа, толкова голяма чест на полученото от тебе образование, че мога напълно да се осланям на здравия ти разум. Не си импулсивна, не си романтична, свикнала си да съдиш за всичко от трезвото безстрастно гледище на разума и пресметливостта. Зная, че само от това гледище ще видиш и прецениш това, което имам да ти съобщя.

Той почака, сякаш щеше да му е приятно, ако тя кажеше нещо. Но девойката не изрече нито дума.

— Луиза, ти си обект на предложение за женитба, скъпа.

Той пак почака и тя пак не отговори нито дума. Това дотолкова го изненада, че го накара тихичко да повтори „предложение за женитба, скъпа“. На тези думи Луиза му отвърна, без да прояви ни най-малко вълнение:

— Слушам те, татко. Уверявам те, че те слушам занимателно.

— Е! — каза господин Градграйнд и се усмихна, след като за миг се намери в чудо. — Ти си дори по-безразлична, отколкото очаквах, Луиза. Или може да не си подготвена за съобщението, което ми е било поръчано да ти направя.

— Не мога да кажа това, татко, докато не го чуя. Подготвена или не, искам да чуя всичко от тебе. Искам да го чуя изложено от тебе, татко.

Колкото да е чудно, в този момент господин Градграйнд не беше хладнокръвен колкото дъщеря му. Той взе ножа за рязане на хартия, повъртя го в ръце, остави го, пак го взе и дори го изгледа по продължението на острието, докато намисли как да продължи.

— Това, което казваш, скъпа моя Луиза, е напълно разумно. Аз се нагърбих да те уведомя… накъсо казано, за следното: господин Баундърби ми съобщи, че отдавна вече наблюдава твоето развитие с особен интерес и удоволствие и отдавна вече се надява, че може би най-после е дошло времето да ти направи предложение. Това време, което той толкова дълго и положително с огромно постоянство е очаквал, дошло. Господин Баундърби направи своето предложение за женитба на мене и ме замоли да го съобщя на тебе и да изразя надеждата му, че ще се отнесеш благоприятно към него.

Мълчание. Убийствено статистичният часовник цъка много глухо. Далечните пушеци са много черни и гъсти.

— Татко — заговори Луиза, — мислиш ли, че аз обичам господин Баундърби?

Господин Градграйнд крайно се смути при този неочакван въпрос.

— Е, дете мое — отвърна той, — аз… наистина… не бих могъл да отговоря.

— Татко — продължи Луиза със съвсем същия тон, както преди, — искаш ли ти от мене да обичам господин Баундърби?

— Не, скъпа моя Луиза. Не. Аз не искам нищо.

— Татко — пак продължи тя, — иска ли господин Баундърби от мене да го обичам?

— Да ти кажа, скъпа — отговори господин Градграйнд, — не е лесно да отговоря на твоя въпрос…

— Трудно е да се отговори „да“ или „не“, нали, татко?

— Разбира се, скъпа. Защото… — това беше нещо, което трябваше да се докаже, и той се почувствува пак в стихията си, — защото отговорът така съществено зависи, Луиза, от смисъла, който влагаме в този израз. И така, господин Баундърби ти оказва нужното уважение, както оказва това уважение и на себе си, и няма претенции за нищо нереално, фантастично или (употребявам синоним) сантиментално. Господин Баундърби съвсем напразно ще те е наблюдавал да израстваш пред очите му, ако дотолкова пренебрегне дължимото на твоя здрав разум, да не говорим за неговия, че да ти прави предложението от такива съображения. Ето защо може би самият израз е малко неуместен… аз само ти го подсказвам, моя мила… може да е малко неуместен.

— Какво би ме посъветвал да употребя вместо него, татко?

— Ами че, скъпа моя Луиза — отговори господин Градграйнд, вече напълно възвърнал самообладанието си, — бих те посъветвал (понеже ме питаш) да обсъдиш този въпрос, както си свикнала да обсъждаш всеки друг въпрос, просто като реален факт. Неуките и празноглавите може да смесват такива неща с разни нямащи нищо общо с тях фантазии и други нелепости, които изобщо не съществуват, ако ги погледнем в правилна светлина — наистина не съществуват, — но няма да е никакъв комплимент за тебе, ако кажа, че не си толкова глупава. Сега какви са фактите в дадения случай? Ти си, ще говорим в кръгли числа, двадесетгодишна; господин Баундърби е, ще говорим в кръгли числа, на петдесет. Има известно неравенство във възрастта ви, обаче в средствата и положението няма никакво; наопаки, много си подхождате. Тогава възниква въпросът: дали това единствено неравенство е достатъчно, за да подействува като пречка за подобен брак? При разглеждането на този въпрос не е без значение да се вземе предвид статистиката на браковете, доколкото тя съществува в Англия и Уейлз. След справка с цифрените данни аз открих, че голяма част от тези бракове се сключват между страни много неравни по възраст и че по-старият от двете страни в доста повече от три четвърти случаи е младоженецът. Забележително е като доказателство за широкото разпространение на този закон, че между туземците от британските вледения в Индия, а също и в значителна част от Китай, както и сред калмуците на Татария, цифрите според най-добрите сведения, представени ни от пътешественици, дават същите резултати. Следователно неравенството, което споменах, почти престава да бъде неравенство и фактически кажи-речи изчезва.

— С какво ми препоръчваш да заместя термина, който току-що използувах, татко? — попита Луиза, без тези задоволителни резултати да окажат дори най-малко въздействие върху сдържаното и хладно поведение. — Този неуместен израз?

— Луиза — отговори баща й, — струва ми се, че не може да има нищо по-ясно от това. Ако се придържаш строго към фактите, фактическият въпрос, който ще си поставиш, е: Прави ли ми господин Баундърби предложение за женитба? Да, прави. В такъв случай единственият оставащ въпрос е: Да се омъжа ли за него? Мисля, че не може да има нищо по-ясно от това.

— Да се омъжа ли за него? — повтори бавно и отмерено Луиза.

— Точно така. И за мене, като твой баща, е голямо удовлетворение, моя скъпа Луиза, да зная, че ти не пристъпваш към обсъждането на този въпрос прибързано, не се поддаваш на темперамента и жизнените привички, присъщи на толкова много млади жени.

— Да, татко — отвърна тя, — не се поддавам.

— Сега оставям на тебе да отсъдиш сама — каза господин Градграйнд. — Аз ти изложих положението, както такива положения обикновено се излагат между практични хора; изложих ти го, както на времето е било изложено положението между майка ти и мене. Останалото, скъпа моя Луиза, остава да решиш ти.

От самото начало девойката бе седяла с прикован в него втренчен поглед. И сега, облегнал се назад в креслото си, той на свой ред я загледа с дълбоко хлътналите си очи, навярно успял да забележи у нея миг на колебание, когато я облада подтик да се хвърли на гърдите му и да му довери всичките насъбрали се тайни на сърцето си. Но, за да прозре това, бащата трябваше с един скок да превъзмогне изкуствените прегради, които в течение на дълги години беше издигал между себе си и всички тези тънкости на човешката природа, които не ще се поддадат на най-големите хитрувания на алгебрата, докато сетната тръба^[2] не направи на пух и прах дори и алгебрата. Преградите бяха твърде много и твърде високи за такъв скок. Със своето сковано, практично, деловито лице той я отблъсна пак и този миг се стрелна в бездънните глъбини на миналото, за да се смеси с всичките пропуснати случаи, които потъват там.

Извърнала поглед от баща си, Луиза тъй дълго седя, мълчаливо устремила очи към града, че най-после той рече:

— Да не се съветваш с комините на коуктаунските фабрики, Луиза?

— Там като че ли няма нищо друго освен бавни и еднообразни пушеци. Но когато настъпи нощ, от тях изскача огън, татко! — отговори девойката, като се обърна бързо.

— Разбира се, знам това, Луиза. Не виждам за какво се отнася забележката ти. — И трябва да признаем, че той наистина не виждаше, съвсем нищо не виждаше.

Тя махна леко с ръка на забележката му, съсредоточи вниманието си отново върху него и каза:

— Татко, много често съм си мислила, че животът е твърде кратък…

Това беше явно една от любимите му теми и той я прекъсна:

— Кратък е, без съмнение, скъпа. И все пак доказано е, че средната продължителност на човешкия живот е нараснала през последните години. Изчисленията на разните застрахователни дружества и пенсионни учреждения между другите данни, в които не може да има грешка, са установили и този факт.

— Аз говоря за моя собствен живот, татко.

— О, така ли? Все пак — каза господин Градграйнд — няма нужда да ти посочвам, Луиза, че и той се подчинява на същите закони, на които се подчинява и общността.

— Докато той трае, бих искала да извърша малкото, което мога, и малкото, за което съм годна. Какво значение има?

Господин Градграйнд като че ли не можа да разбере последните три думи и отговори:

— Как значение? Какво значение, мила?

— Господин Баундърби — продължи Луиза отмерено, без да се отклонява, като не отговори на запитването — иска да се омъжа за него. Въпросът, който трябва да задам на себе си, е дали ще се омъжа за него? Така ли е, татко, или не е? Ти така ми каза, татко, нали?

— Точно така, мила моя.

— Добре. Щом господин Баундърби няма нищо против да ме вземе така, аз съм съгласна да приема предложението му. Кажи му, татко, когато пожелаеш, че съм ти дала такъв отговор. Повтори му го дума по дума, ако можеш, защото бих искала той да знае какво съм казала.

— Много е добре да бъдеш точна, моя мила — отговори баща й с одобрение. — Аз ще изпълня много уместното ти желание. Имаш ли някакви предпочитания по отношение деня на бракосъчетанието си, дете мое?

— Никакви, татко. Какво значение има?

Господин Градграйнд беше придърпал стола си малко по-близо до нея и хвана ръката й. Но повторението на тези думи сякаш поразиха слуха му с някакъв дисонанс. Той мълчаливо я поизгледа и без да пусне ръката й, каза:

— Луиза, не сметнах за съществено да ти задам един въпрос, понеже възможността, криеща се в него, ми се видя твърде далечна. Но навярно би следвало да го задам. Ти никога не си приемала тайно някое друго предложение?

— Татко — отговори тя почти подигравателно, — какво друго предложение бих могла да получа аз? Кого съм виждала? Къде съм ходила? Какви сърдечни преживявания съм имала?

— Скъпа моя Луиза — отвърна господин Градграйнд, успокоен и доволен, — имаш право да ми направиш тази забележка. Просто исках да изпълня дълга си.

— Какво разбирам аз, татко, от вкусове и склонности — каза Луиза със спокойния си глас, — от стремежи и обич, от цялата тази част на природата ми, в която биха могли да се породят такива лекомислени неща? Как можех да избегна аз доказуемите проблеми и достъпните за проумяване истини? — При тези думи тя сви несъзнателно ръката си, сякаш стиснала някакъв твърд предмет, и бавно я разтвори, като че изсипваше прах или пепел.

— Скъпа моя — съгласи се практичният й във висша степен родител, — ти си напълно права, напълно права.

— Какъв чудноват въпрос да зададеш на мене, татко! — продължи девойката. — Детските прищевки, за които дори аз съм чувала, че са нещо обикновено между малките, никога не са намирали убежище в непорочните ми гърди. Ти така си бдял над мене, че никога не съм имала детско сърце. Ти ме възлита така добре, че никога не съм сънувала детски сънища. Ти се държа така мъдро спрямо мене, татко, от люлката до този час, че никога не съм хранила детска вяра, нито изпитвала детски страх.

Господин Градграйнд съвсем се трогна от успеха си и от признанието за това, изречено от дъщеря му.

— Скъпа моя Луиза — каза той, — ти щедро ме възнагради за моите грижи. Целуни ме, скъпо мое момиче.

И дъщеря му го целуна. Без да я пусне от прегръдките си, той продължи:

— Мога да те уверя сега, любимо мое дете, че ти ме направи щастлив с разумното решение, до което стигна. Господин Баундърби е много забележителен човек; малкото неравенство между вас, за което би могло да стане дума, ако то изобщо може да се забележи, е повече от уравновесено поради насоката, която ти даде на мислите си. Винаги съм имал за цел да те възпитам така, че да можеш, макар и още съвсем млада, да бъдеш (ако мога така да се изразя) почти на всякаква възраст. Целуни ме още веднъж, Луиза. А сега да вървим да намерим майка ти.

Така те слязоха долу във всекидневната, където почтената дама, която не занимаваха никакви глупости, беше полегнала, както винаги, докато Сиси работеше до нея. Тя даде някакви слаби признаци на съживяване, когато те влязоха, и след малко немощният транспарант им се показа в седнало положение.

— Госпожо Градграйнд — каза съпругът й, който дочака извършването на този подвиг с известно нетърпение, — позволете ми да ви представя госпожа Баундърби.

— О! — възкликна госпожа Градграйнд. — Значи, уредихте тоя въпрос! Е, от все сърце ти желая да бъдеш здрава, Луиза, защото започне ли да ти се цепи главата от болка, щом се ожениш, както стана с мене, не бих казала, че си за завиждане, макар без съмнение да мислиш, че си за завиждане, както смятат всички момичета. Обаче аз те поздравявам, скъпа моя… и се надявам, че сега ще можеш да намериш приложение на всичките си ологически занятия, от все сърце се надявам! Трябва да те целуна по този случай, Луиза; но гледай да не закачиш дясното ми рамо, че нещо ме върти цял ден. А сега, знаеш — захленчи госпожа Градграйнд, като се загръщаше с шаловете си след нежната церемония, — ще се мъча от сутрин до вечер докато измисля как да го наричам!

— Госпожо Градграйнд — тежко рече съпругът й, — какво искате да кажете?

— С какво име да го наричам, когато се ожени за Луиза! Трябва някак да го наричам, господин Градграйнд — каза госпожа Градграйнд с някаква смесица от учтивост и обида в тона. — Не е възможно непрекъснато да се обръщам към него, без да го нарека с някакво име. Не мога да му казвам Джозая, понеже не мога да понасям подобно име. Сам ти не би искал и да чуеш за „Джо“, знаеш това. Нима ще наричам собствения си зет „господин“? Не, не вярвам, освен ако е дошло времето, понеже съм болна, да ме тъпчат всичките ми роднини. Как да го наричам тогава?

Тъй като никой от присъствуващите не можа да й предложи някакво разрешение за това непреодолимо затруднение, госпожа Градграйнд напусна за известно време действителността, след като изрече следния кодицил^[3] към направените вече забележки:

— Колкото до сватбата, единственото, за което те моля, Луиза, и то с тръпка в гърдите, която всъщност стига чак до петите на краката ми, е тя да стане скоро. Иначе, знам, тя ще е едно от тия неща, от които никога няма да видя мира!

Когато господин Градграйнд представяше госпожа Баундърби, Сиси внезапно обърна глава към Луиза и я изгледа с учудване, съжаление, скръб, съмнение и безброй други чувства. Луиза разбра и прозря това, без да я погледне. От този миг тя стана безразлична, горда и студена — държеше се на разстояние от Сиси, съвсем се промени към нея.