Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hard Times, 1854 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Сидер Флорин, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2010)
Издание:
Чарлз Дикенс. Тежки времена
Второ издание
Редактор: Цветан Николов
Художник: Иван Кьосев
Худож. редактор: Лиляна Басарева
Техн. редактор: Таня Янчева
Коректор: Лиляна Стоянова
Дадена за набор на 13.IX.1979 г.
Подписана за печат на 28.IV.1980 г.
Излязла от печат на 26.V.1980 г.
Формат 32/84/108
Печатни коли 23 Издателски коли 9,32
Издат №86 (4082)
Цена 1,91 лв.
Изд. „Профиздат“, София, 1980
Печатница при ВИ — София, Поръчка №72
История
- — Добавяне
XII
Старицата
Стария Стивън слезе по двете бели стъпала, след като затвори черната врата с медната табелка, като си послужи с пиринчената точка, която за сбогом блъсна с ръкава на дрехата, понеже забеляза, че се беше изпотила от топлата му ръка. Той пресече улицата, забил поглед в земята, и печален тръгна да си върви, когато усети някой да го докосва.
Не беше онова докосване, от което имаше най-голяма нужда в този миг — докосването, което можеше да успокои бушуващите талази в неговата душа, както вдигнатата ръка на най-висшата обич и търпение бе усмирила развилнялото се море[1], — но все пак и това беше женска ръка. Когато спря и се обърна, очите му откриха една старица, висока и все още стройна, макар и повехнала от годините. Беше много чисто и просто облечена, имаше кал от полето по обувките си и току-що бе пристигнала от път. Възбуденото й държане в непривичния уличен шум, шалът, който носеше неразгънат, преметнат през ръката, тежкият чадър и малката кошничка, свободните ръкавици с дълги пръсти, с които ръцете й не бяха свикнали, всичко говореше за стара селянка, облечена с простите си празнични дрехи, дошла в Коуктаун на рядко за нея посещение. Забелязал всичко това от пръв поглед с бързата наблюдателност на своята класа, Стивън Блакпул, за да я чуе по-добре, наведе съсредоточеното си лице — лицето, което подобно на лицата на мнозина други от неговата черга поради дългото работене с очи и ръце сред страшен шум бе придобило напрегнатото изражение, познато ни от лицата на глухите.
— Извинете, сър — каза старицата, — вас ли ви видях да излизате от къщата на този господин? — и тя посочи дома на Баундърби. — Вярвам да сте били вие, освен ако за зла врага съм тръгнала подир друг човек?
— Да, госпожа — отвърна Стивън, — аз бях.
— И… нали ще простите любопитството на една стара жена… видяхте ли се с господина?
— Да, госпожа.
— Как изглеждаше той, сър? Беше ли представителен, самоуверен, прям и енергичен? — Когато тя изправи снага и вдигна глава, за да подсили казаното с вида си, в ума на Стивън се мярна мисълта, че е виждал тази старица и преди и че тя не му харесва особено.
— О, да — отговори той, като я загледа по-внимателно, — точно такъв беше.
— И бодър — добави старицата — като свежия вятър?
— Да — отвърна Стивън. — Ядеше и пиеше, едър и гръмогласен като стършел.
— Благодаря ви! — каза старицата с безкрайно удоволствие. — Благодаря ви!
Положително не беше никога виждал тази старица преди. И все пак в ума му се мяркаше някакъв смътен спомен, като че беше неведнъж сънувал някаква старица като нея.
Тя вървеше до него и Стивън леко се нагоди към крачките й и подхвърли, че Коуктаун е много шумен град. На това тя отговори:
— Да, наистина! Ужасно шумен!
Тогава той предположи, че тя е от село, нали? На предположението му старицата отговори утвърдително.
— С парламентския влак[2], тая сутрин. Четирийсет мили пропътувах с парламентския тая сутрин и пак ще ги пропътувам тия четирийсет мили днес следобед. Изминах девет мили до гарата тая сутрин и ако не срещна по пътя никой, който да ме качи, ще ги измина тия девет мили пак пеша обратно тая вечер. Това не е малко на моята възраст, сър! — каза бъбривата старица и очите й възторжено заблестяха.
— И дума да не става. Да не го правите прекалено често, госпожа.
— Не, не. Веднъж в годината — поклати глава жената. — Така ми отиват спестяванията, веднъж в годината. Идвам редовно да походя из улиците и да погледам господата.
— Само да ги погледате ли? — попита Стивън.
— Това ми стига — отговори тя с много искреност и жар. — Повече не ми трябва! Бях застанала тука, от тая страна на улицата, та да го видя тоя господин — (тя пак посочи с глава към дома на господин Баундърби), — когато излезе. Но тази година той закъсня и не можах да го видя. Вместо него излязохте вие. Сега, ща не ща, ще се върна, без да съм го зърнала… Е, аз видях вас, а вие сте го видели него и ще трябва да се задоволя с това! — С тези думи тя изгледа Стивън, сякаш искаше да запечати чертите му в паметта си, и очите й блестяха, както преди.
Въпреки че напълно съзнаваше възможната разлика във вкусовете и въпреки смирението си пред патрициите на Коуктаун, този източник на интерес се стори на Стивън доста странен, за да заслужава толкова труд и средства, и това го озадачи. Но те минаваха край черквата и като зърна с едно око часовника, Стивън ускори крачките си.
Дали отива на работа, попита старата и също ускори своя ход с голяма лекота. Да, времето почти свършило. Когато й каза къде работи, държането на старицата стана още по-чудновато от преди.
— Не сте ли щастлив? — полита го тя.
— Ами… то почти няма човек, който да си няма грижи, госпожа. — Той й отговори уклончиво, понеже старата като ще смяташе за несъмнено, че е наистина много щастлив, а Стивън нямаше сърце да я разочарова. Знаеше колко много мъка има по света, но щом старицата беше живяла доста дълго и можеше да смята, че неговата мъка е така незначителна — толкова по-добре за нея, — той нищо нямаше да загуби.
— Да, да! Искате да кажете, че си имате домашни неприятности? — попита тя.
— Случва се. Само от време на време — отговори Стивън нехайно.
— Но като работите за такъв господар, вие ги забравяте във фабриката?
Да, да, забравял ги там, призна Стивън. Там всичко било в ред. Всичко както трябва. (Той не стигна чак дотам да каже, за да й достави удоволствие, че във фабриката царувало някакво божествено право; през последните години обаче съм чувал и такива великолепни изказвания.)
Те бяха вече на черния път близо до фабриката и работната ръка се стичаше на тълпи към нея. Камбаната биеше, змеят се беше свил на много пръстени, слонът се готвеше за работа. Странната старица се възхити дори от камбаната. Била най-прекрасната камбана, която бе чувала, каза тя, и звучала великолепно!
Тя го попита, когато Стивън спря да й стисне добродушно ръка, преди да влезе вътре, откога работи тука.
— Дванайсетина години — отговори й той.
— Трябва да целуна ръката, която е работила в тая прекрасна фабрика дванайсет години! — каза тя, повдигна ръката, сякаш я беше страх, че Стивън няма да й позволи, и я притисна до устните си. Работникът не го разбираше, но освен възрастта и наивността в старицата имаше нещо толкова хармонично, че дори за тази фантастична постъпка не можеше да се каже, че е навременна или неуместна — като че ли никой друг не би могъл да го направи така сериозно или да го извърши по такъв естествен и трогателен начин.
Беше работил не по-малко от половин час и размишлявал за тази старица, когато стана нужда да обиколи стана си, за да оправи нещо, и като погледна през прозореца в своя ъгъл, видя я все още да стои и унесено да съзерцава грамадната сграда. Въпреки пушека, калта и мокрежа, въпреки двете й дълги пътешествия, старицата гледаше фабриката така, сякаш тежкият тътен, който се носеше от многото й етажи, бе тържествена музика за нея.
Тя си отиде след известно време, след нея си отиде и денят, отново блеснаха светлините и бързият влак профуча пред самия вълшебен дворец по сводовете на близкия мост, почти незабелязан сред тракането на машините, почти нечут сред тяхното трещене и гърмене. Дълго преди това мислите на Стивън се бяха върнали към безрадостната стая над малкия дюкян и към срамното човешко подобие, отпуснало се тежко на леглото и още по-тежко притиснало неговото сърце.
Машините забавиха ход; затрептяха безсилно като отслабващ пулс: спряха. Пак камбаната; ослепителният блясък на светлините и огньовете се разсея; фабриките се открояваха в черната влажна нощ, дългите им комини се издигаха във въздуха като състезаващи се по височина вавилонски кули.
Беше говорил с Рейчъл едва миналата вечер наистина и бе повървял малко с нея; но сега го мъчеше новото му нещастие, в което никой друг не можеше да му дари нито миг облекчение: поради това и понеже разбираше колко му е необходимо да смекчи своя гняв, което единствено нейният глас можеше да направи, сметна, че може дотолкова да пренебрегне думите й, щото да я причака пак. Зачака, но тя му се беше изплъзнала. Беше си отишла. Никоя друга вечер през годината не му бе липсвало толкова много търпеливото й лице.
О! По-добре да нямаш дом, където да прислониш глава, отколкото да имаш и да те е страх да се прибереш поради такова нещо. Той яде и пи, понеже беше капнал, но нито знаеше, нито го беше грижа какво; и броди в студения дъжд, разсъждава и разсъждава, погълнат от мрачен размисъл.
Никога не бяха разменили нито дума за нова женитба, но Рейчъл бе проявила дълбоко съжаление към него преди години и само пред нея бе разкривал през цялото това време затвореното си сърце и изливал мъките си; и знаеше много добре, че ако беше свободен да й предложи, тя щеше да го приеме за съпруг. Мислеше си за дома, към който би могъл да се стреми в този момент с удоволствие и гордост; как би могъл да бъде друг човек тази вечер; колко леко би му било на стегнатите сега от мъка гърди; как щеше да възстанови честта, чувството за собствено достойнство, спокойствието, погазени в праха сега. Мислеше си за погубените най-хубави години от живота и как това променяше характера му и го правеше по-лош от ден на ден, за страшното си съществуване, вързан за ръцете и краката о живия труп на една жена и терзан от демон в нейния образ. Мислеше си за Рейчъл, колко млада е била, когато тези обстоятелства ги бяха събрали за първи път, колко зряла е сега и колко скоро ще остарее. Мислеше си за многото момичета и жени, които тя бе видяла да се омъжват, колко домове с деца в тях бе видяла да изникват наоколо й, как без да роптае, беше вървяла по своя самотен и тих път — зарад него — и как понякога бе зървал сянка от тъга на скъпото й лице, което го караше да се разкъсва от угризения и отчаяние. Слагаше нейния образ до гнусния призрак от предишната вечер и си мислеше: „Възможно ли е целият земен път на толкова нежна, добра и самоотвержена жена да зависи от такава отрепка!“
Изпълнен с тези мисли — дотолкова изпълнен, щото изпитваше някакво гнетящо чувство, че е станал по-голям, че се е озовал в някакви нови, болезнени отношения към предметите, сред които се движеше, че вижда как сиянието около всеки мъгляв фенер става червено, — той си тръгна към дома да потърси подслон.