Чарлз Дикенс
Тежки времена (32)

II
Глупаво смешно

Господин Джеймз Хартхауз прекара цяло денонощие в състояние на такава припряност, че висшето общество и с най-добрия си монокъл на окото надали би познало в него в течение на този безумен период брата Джем на почтения и шеговит член на парламента. Той беше положително развълнуван. Няколко пъти заговаря с натъртеност, биеща на простащина. Влизаше и излизаше без всякакъв повод като човек, който не знае какво иска. Препускаше като някакъв разбойник. С една дума беше така ужасно отегчен от създалите се обстоятелства, че забрави да се предава на отегчението по начина, предписан от авторитетите.

След като взе душата на коня си в бурята, за да се върне по-скоро в Коуктаун, той не си легна и чака цяла нощ; от време на време най-ожесточено дрънкаше звънеца, обвиняваше дежурния портиер в престъпно задържане на писма и съобщения, които не могло да не са му предадени, и искаше незабавно да му бъдат връчени. Дойде зората, дойде утрото, дойде денят, но те не донесоха нито съобщение, нито писмо и тогава той замина за имението. Там му доложиха: господин Баундърби отсъствува, а госпожа Баундърби е в града. Тръгнала неочаквано миналата вечер. Дори никой не знаел за това, докато не се получило съобщение, гласящо да не чакат засега връщането й.

При тези обстоятелства не му оставаше нищо друго освен да я последва. Отиде в градската им къща. Госпожа Баундърби не беше там. Отби се в банката. Господин Баундърби заминал, госпожа Баундърби заминала, госпожа Спарсит също заминала. Госпожа Спарсит заминала? Кой ли е изпаднал в такава крайна нужда от обществото на този грифон^[1]?

— Ами… не знам — каза Том, който имаше лични основания да бъде гузен из тази тема. — Заминала някъде на съмване тая сутрин. Вечно е пълна с тайни; мразя я! Мразя и оня белезникавия: вечно те следи с премигващите си зъркели.

— Къде бяхте снощи, Том?

— Къде съм бил снощи! — рече Том. — Вижте, това ми харесва! Чаках вас, господин Хартхауз, докато не ливна такъв дъжд, какъвто още никога не съм виждал в живота. Та къде съм бил? Сигурно искате да кажете къде сте били вие?

— Аз бях възпрепятствуван да дойда… задържан.

— Задържан! — промърмори Том. — И двамата бяхме задържани. Аз бях задържан да ви чакам вас, докато изпуснах всичките влакове, освен пощенския. Чудесно щеше да е да пътувам с него в такава нощ и след това да джапам до дома през езеро. Видях се принуден в края на краищата да спя в града.

— Къде?

— Къде ли? Ами в собственото ми легло в къщата на Баундърби.

— Виждали ли сте сестра си?

— Как, по дяволите, бих могъл да видя сестра си, като е на петнадесет мили оттук? — опули се Том.

Като проклинаше ядните отговори на младия господин, чийто верен приятел беше, господин Хартхауз прекъсна тази среща по възможно най-безцеремонен начин и се запита за стотен път какво ли може да значи всичко това. Ясно му беше само едно. А именно, че дали тя беше в града или извън града, дали той е избързал с нея, която беше толкова трудна за разбиране, или тя бе загубила смелост, или двамата са били открити, дали е станала някаква беда или грешка, засега необяснима, налагаше се да остане и приеме съдбата си, каквато и да е тя. Хотелът, където пребиваваше, когато се видеше принуден да остане в този черен град, беше колът, за който той бе завързан. Колкото до всичко друго — каквото стане, ще стане!

„И тъй, независимо дали чакам враждебно послание или любовна среща, или укори на разкаяние, или юмручен бой с моя приятел Баундърби направо с юмруци (което като че ли е толкова вероятно, колкото и всичко друго при сегашното положение на нещата) аз ще вечерям — каза си господин Джеймз Хартхауз. — Баундърби има предимство по отношение на теглото и ако между нас стане нещо в английски стил, няма да е зле да съм във форма.“

Затова той позвъни, излегна се нехайно на кушетката, поръча „Вечеря в шест, да има и бифтек“ и прекара оставащото дотогава време колкото можеше по-добре. Не беше особено добре, понеже се намираше в пълна неизвестност, часовете се точеха, без да дойде някакво обяснение, и терзанията от тази неизвестност растяха като сложна лихва.

Все пак той прие положението толкова хладнокръвно, колкото позволява човешката природа, и се занимава ту тъй, ту инак със забавната идея да се подготви за възможна схватка. „Не би било зле — помисли си той с прозявка — да дам пет шилинга на келнера и да го потъркалям.“ После му дойде наум друго: „Или би могло да пазаря на час някой тип със сто и осемдесет — двеста фунта тегло“. Но тези шеговити мисли не оказваха съществено влияние върху времето и вътрешния му смут и което си е истина, и двете го гнетяха ужасно.

Нямаше никаква възможност, дори преди вечеря, да се въздържи и да не ходи насам-натам по шарките на килима, да надзърта през прозореца, да се ослушва на вратата в разни стъпки и от време на време да се изпотява, когато крачките се приближаваха към неговата стая. Но след вечеря, когато денят премина в здрач, а здрачът в нощ и все още не получаваше никакви съобщения, това заприлича, както той се изрази, „на Светата инквизиция и бавните мъчения“^[2]. Обаче все още верен на убеждението си, че най-същественият белег на истинското добро възпитание е безразличие (единственото убеждение, което имаше), Хартхауз използува това критично състояние като случай да поиска свещи и вестник.

Напразно се беше мъчил половин час да чете този вестник, когато прислужникът се появи и каза тайнствено и същевременно сякаш се извиняваше:

— Моля да ме простите, сър. Търсят ви, сър, ако обичате.

Неясен спомен, че това беше фраза, с която полицията се обръщаше към елегантните аферисти, накара господин Хартхауз, настръхнал от възмущение, да запита в отговор прислужника какво, по дяволите, иска да каже с думата „търсят“.

— Моля да ме простите, сър. Млада дама тука вън иска да ви види.

— Вън? Къде?

— Тука пред вратата, сър.

След като изпрати прислужника при гореспоменатите рогати същества като тъпак, напълно отговарящ на съответните изисквания, господин Хартхауз изскочи в коридора. Там стоеше млада жена, която някога не беше виждал. Простичко облечена, много спокойна, много хубава. Когато я въведе в стаята и й предложи да седне, забеляза в светлината на свещите, че е дори по-хубава, отколкото му се беше видяла в първия миг. Лицето й беше наивно и детско, а изражението удивително приятно. Тя не се страхуваше от него, нито проявяваше някакво смущение: изглежда, умът й бе изцяло зает с целта на посещението и тази мисъл не й позволяваше да мисли за себе си.

— Нали говоря с господин Хартхауз? — попита тя, когато останаха насаме.

— Същият. — И той си добави наум: „И ти му говориш с най-доверчивия поглед, който съм някога виждал, и с най-настойчивия тон (макар и толкова тих), който съм някога чувал“.

— Ако не разбирам, а аз наистина не разбирам, сър, как ви задължава вашата чест на джентълмен да постъпвате в други случаи — каза Сиси и той целият се изчерви, когато тя започна с тези думи, — сигурна съм, че мога да разчитам да запазите посещението ми в тайна, и да запазите в тайна това, което ще ви кажа. Ще разчитам на това, ако ми кажете, че мога дотолкова да ви се доверя…

— Уверявам ви, че можете.

— Аз съм млада, както виждате; сама съм, както виждате. Никой не ме е посъветвал да дойда при вас, сър, никой не ме е поощрил освен собствената ми надежда.

„Много силно казано“ — помисли си той, като видя вдигналите се за миг към него очи. А освен това помисли: „Това е много странно начало. Не виждам още накъде ще избие“.

— Мисля — каза Сиси, — че вече сте се досетили кого съм току-що оставила!

— От двадесет и четири часа насам (които ми се сториха като двадесет и четири години) аз съм извънредно загрижен и обезпокоен за една дама — отвърна той. — Надявам се, породилите се у мене надежди, че идвате от името на тази дама, не са ме излъгали?

— Аз излязох оттам преди по-малко от един час.

— Откъде?

— От бащиния й дом.

Лицето на господин Хартхауз се удължи въпреки хладнокръвието му и недоумението му нарасна. „Тогава — помисли си той — аз положително не виждам накъде ще избие.“

— Тя е побързала да дойде там снощи. Пристигна дълбоко развълнувана и бе в безсъзнание цялата нощ. Аз живея в бащината й къща и бях до нея. Можете да бъдете сигурен, сър, че никога вече не ще я видите пак, докато сте жив.

Господин Хартхауз дълбоко пое дъх и направи откритието, че ако някога някой се е оказал в положението да не знае какво да каже, без всякакво съмнение неговият случай е точно такъв. Детинското простодушие, с което говореше неговата посетителка, сдържаното безстрашие, чистосърдечието, което изключваше всякаква хитрост, настойчивото й спокойно придържане към целта, с която беше дошла, без всякаква мисъл за самата себе си — всичко това заедно с вярата й в лесно даденото от него обещание (което само по себе си го караше да се срамува) представляваха нещо, в което бе тъй неопитен и срещу което, както схващаше, всички негови обичайни оръжия щяха да се окажат безсилни, ето защо не можеше да намери нито една дума, която да го избави от това положение.

Най-после каза:

— Такова неочаквано изявление, изречено с такава увереност и от такава уста, действително поразява до немай къде. Ще ми позволите ли да ви запитам, били ли сте натоварена да ми предадете това съобщение с тези безнадеждни думи от дамата, за която говорим?

— Тя не ме е натоварвала.

— Давещият се и за сламка се хваща. Без всякакво незачитане на вашето мнение и без да се съмнявам във вашата искреност, позволете ми да кажа, че се придържам към убеждението, че все още има надежда да не бъда осъден на вечно изгнание от присъствието на тази дама.

— Няма ни най-малка надежда. Аз съм дошла тука, сър, преди всичко да ви убедя да повярвате, че надеждата да говорите някога с нея отново не е по-голяма, отколкото ако тя беше умряла, когато се прибра у дома снощи.

— Да повярвам? Но ако не мога… или поради недостатък в характера се покажа упорит… и не поискам…

— И все пак то е така. Няма надежда.

Джеймз Хартхауз я гледаше с недоверчива усмивка на устните, но съсредоточеният й поглед бе устремен над и отвъд него и усмивката му отиде на вятъра.

Той захапа устна и се позамисли.

— Добре! — каза той. — Ако за нещастие се окаже, след съответни усилия и старание от моя страна, че съм се озовал в положение на такова безнадеждно отстраняване, аз няма да я преследвам. Но вие казахте, че нямате никакви пълномощия от нея.

— Единственото пълномощие е моята обич към нея и нейната обич към мене. Аз нямам никакво друго основание освен това, че бях с нея, откакто си дойде у дома, и че ми довери всичко. Нямам никакво по-голямо основание освен това, че познавам донякъде характера й и семейния й живот. О, господин Хартхауз, мисля, че и вие знаете всичко това!

Той беше трогнат в кухото място, където би трябвало да се намира неговото сърце — в този полог със запъртъци, където биха могли да живеят небесните птички, ако не бяха разпъдени оттам, — трогнат от този страстен укор.

— Не спадам към нравствените мъже — заговори той — и никога не претендирам, че притежавам качествата на нравствен човек. Аз съм безнравствен колкото си щете. Същевременно, ако съм някак озлочестил дамата, която е предмет на настоящия ни разговор, или за нещастие съм я изложил по някакъв начин, или съм извършил грешката да проявя към нея някакви чувства, не напълно съвместими с… да речем, с… домашното огнище, или съм се възползувал някак от това, че баща й е машина, брат й — хъшлак, а съпругът — мечка, позволете ми, моля ви се, да ви уверя, че не съм имал никакви особено лоши намерения, а съм се хлъзгал от едно стъпало на друго дотолкова дяволски гладко, че не можех ни най-малко да допусна списъкът на греховете ми да е и наполовина толкова дълъг, докато не започнах да го прелиствам. А сега — добави господин Джеймз Хартхауз в заключение — намирам, че той всъщност обхваща няколко тома.

Макар и да казваше всичко това със своя игрив тон, в случая този тон като че ли служеше съзнателно да придаде блясък на една грозна повърхност. Той замълча за миг; сетне продължи с по-самоуверен вид, въпреки нотките на яд и разочарование, които блясъкът не можеше да заличи:

— След това, което ми бе току-що изложено по такъв начин, че не виждам възможност да се усъмня в него (едва ли бих могъл да си представя друг източник, от който бих го приел с по-голяма готовност), чувствувам се длъжен да кажа на вас, която сте облечена със споменатото от вас доверие, че ща не ща трябва да се замисля над възможността (колкото и да е неочаквана) да не се срещна вече с тази дама… Единствено аз съм виновен нещата да стигнат до това положение… и… и не мога да кажа — добави той, доста затруднен да намери обобщаващ завършек за речта си, — че храня някаква светла надежда да стана някога нравствен човек или че вярвам в съществуването на някакви морални хора изобщо.

Изражението на Сиси достатъчно ясно показваше, че тя иска от него още нещо.

— Вие говорихте за първата си цел — подхвана Хартхауз, когато девойката отново вдигна към него очи. — Следва да приема, че има и втора.

— Да.

— Ще бъдете ли така любезна да ми я съобщите?

— Господин Хартхауз — отговори Сиси със смесица от мекота и непоколебимост, която съвсем го обезоръжи, и с наивна увереност, че той непременно ще изпълни, каквото му поиска, а това го поставяше в изключително неизгодно положение, — единственото, което ви остава, за да поправите грешката си, е да напуснете града незабавно и завинаги. Аз съм напълно сигурна, че няма друг начин да смекчите неправдата и злината, които сте извършили. Това е единственото в кръга на вашите възможности, с което можете да изкупите вината си. Не казвам, че е много или достатъчно, но все пак е нещо, и то необходимо. Затова, без някакви други пълномощия освен тези, за които ви споменах, и дори без знанието на никой друг, освен вас и мене, аз ви моля да заминете още тази вечер и да се задължите никога да не се връщате тук.

Ако се беше опитала да упражни върху него някакво друго влияние освен простодушната вяра в истинността и правотата на това, което казва, ако беше укривала и най-малкото съмнение или нерешителност или прибегнала с най-добри намерения до някаква уговорка или преструвка, ако беше показала или дала да се почувствува с най-малък намек, че схваща глупостта на неговото положение или почудата му, или очаква някакво възражение, той би въстанал против това нейно искане. Със същия успех би могъл с един изненадан поглед да промени ясно небе, както и да подействува на тази девойка.

— Но знаете ли вие — съвсем объркан попита той — колко много искате? Вероятно не ви е известно, че аз съм тука с обществена задача, достатъчно нелепа сама по себе си, но задача, с която съм се нагърбил и за която съм се клел и се предполага, че съм й предан по най-непоколебим начин? Вероятно това не ви е известно, но уверявам ви, че то е факт.

Факт или не, това не оказа никакво въздействие върху Сиси.

— Освен това — добави господин Хартхауз с колебание, като се поразходи един-два пъти из стаята — то е ужасно глупаво! То значи да станеш толкова смешен: след като си се задължил да работиш за тези хора, да се измъкнеш по такъв непонятен начин!

— Аз съм съвсем сигурна — повтори Сиси, — че това е единственото, което ви остава, за да поправите грешката си. Съвсем съм сигурна, иначе нямаше да дойда тука.

Той я погледна в лицето и пак закрачи из стаята.

— Честна дума, не знам какво да ви кажа. Толкова безкрайно глупаво!

Сега бе неговият ред да иска запазване на тайната.

— Ако бих направил толкова глупаво нещо — каза той, като се спря пак и се облегна на камината, — то би могло да стане само при запазване на най-строга тайна.

— Аз ще се доверя на вас, сър — отвърна Сиси, — а вие ще се доверите на мене.

Както се беше облегнал на камината, Хартхауз изведнъж си спомни вечерта, прекарана с хъшлака. Камината беше същата, но кой знае защо тази вечер му се струваше, че хъшлак е той. Не знаеше какво да предприеме.

— Чини ми се, че никой още не е попадал в по-глупаво положение — заговори Хартхауз, след като дълго гледа ту в земята, ту нагоре, ту се засмиваше, ту се мръщеше, правеше няколко крачки напред и се връщаше обратно. — Но не виждам никакъв изход. Каквото стане, ще стане. Това ще стане, предполагам. Трябва да се махам, струва ми се… с една дума, аз се задължавам да го направя.

Сиси се изправи. Не беше изненадана от резултата, но беше щастлива и лицето й светнало.

— Ще ми позволите да кажа — продължи господин Джеймз Хартхауз, — че се съмнявам дали някой друг посланик или посланица би могъл да се обърне към мене със същия успех. Трябва да смятам не само че съм попаднал в крайно глупаво положение, но и че съм победен по всички точки. Ще ми доставите ли удоволствието да узная името на моята неприятелка?

— Моето име?

— Единственото име вероятно, което бих искал да чуя тази вечер.

— Сиси Джуп.

— Простете любопитството ми на сбогуване. Сродница на семейството?

— Аз съм само едно бедно момиче — отговори Сиси. — Трябваше да се разделя с баща си (той беше само странствуващ цирков артист) и господин Градграйнд се съжали над мене. Оттогава живея в неговия дом.

Тя си отиде.

— Трябваше и това, за да се допълни поражението ми — рече господин Джеймз Хартхауз и се отпусна с примирен вид на кушетката, след като постоя известно време като вкаменен. — Поражението може сега да се смята за окончателно. „Само едно бедно момиче“… „само странствуващ цирков артист“… само Джеймз Хартхауз, направен на нищо… само Джеймз Хартхауз — Хеопсова пирамида на несполуката!

Хеопсовата пирамида му внуши да направи пътуване нагоре по Нил. Той веднага взе перо и написа (с подходящи йероглифи) следващата бележка на брат си:

Драги Джак,

С Коуктаун всичко е свършено. Прогонен от скуката, ще се заема с камили.

Твой предан:

Джем

Хартхауз позвъни.

— Повикайте моя слуга.

— Легнал си е, сър.

— Кажете му да стане и да прибере багажа.

Той написа още две бележки. Едната на господин Баундърби, с която му съобщаваше за заминаването си от тази част на страната и уведомяваше къде може да го намери в течение на следващите две седмици. Другата, сходна по съдържание, на господин Градграйнд. Кажи-речи докато изсъхне мастилото на пликовете, високите комини на Коуктаун останаха зад гърба му и той седеше във вагона на влака, който летеше и фучеше през потъналата в мрак околност. Хора от нравствения тип биха предположили, че господин Джеймз Хартхауз е запазил впоследствие някои приятни спомени за това навременно оттегляне като една от малкото му стъпки, които изкупваха едно или друго прегрешение, а в случая го избавяха от кулминационната точка на много неприятна история. Но това съвсем не беше така. Едно тайно чувство, че не е сполучил и е станал смешен — страхът какво ли ще кажат за него, ако се научат други непрокопсаници, които се впускат в подобни приключения, — така го гнетеше, че тази навярно най-благородна постъпка в живота му за него представляваше между всички други постъпки нещо, което не би признал в никакъв случай, и единственото, което го караше да се срамува от себе си.