Чарлз Дикенс
Тежки времена (26)

VIII
Избухване

Следващото утро бе твърде ярко, за да може човек да спи, и Джеймз Хартхауз стана рано, седеше в уютния еркер на тоалетната си стая и пушеше превъзходния тютюн, който бе оказал такова благотворно влияние върху младия му приятел. Той седеше отпуснато на припек, обиколен от благоуханието на източната си лула, димът от която бавно се губеше във въздуха, тъй силно и сладостно напоен с мирисите на лятото, и правеше равносметка на постиженията си, както някой почиващ победител би броил печалбите си. Не се чувствуваше никак отегчен в тези минути и можеше да съсредоточи вниманието си върху това занимание.

Тя му беше доверила тайна, която не бе доверила на мъжа си. Беше спечелил откровеността й благодарение на съвършеното й безразличие към нейния съпруг и липса, сега и изобщо, на близост помежду им. Беше й показал ловко и недвусмислено, че я познава до най-съкровените гънки на душата; беше се сближил тъй много с нея чрез най-нежното й чувство; беше се свързал с това чувство и преградата, зад която тя живееше, се стопи. Всичко това много странно и много благоприятно!

И все пак той нямаше, дори и сега, някакво наистина лошо намерение. За века, в който живееше, щеше да е много по-добре, ако във външните си изяви и вътрешно той и безброят такива като него бяха преднамерено лоши, отколкото безразлични и без никаква цел пред себе си. Именно дрейфуващите айсберги, носени навред от всяко течение, причиняват корабокрушенията.

Когато демонът ходи по земята като ревящ лъв, той ходи в облик, който може да привлече малцина освен диваци и ловци. Но когато е докаран, пригладен и излъскан според модата, когато е преситен от порока и преситен от добродетелта като е станал безчувствен към мъката и безчувствен към блаженството, тогава, независимо дали се занимава с убиването на духа или с разпалването на духовете, той е демон в истинската си същина.

И така Джеймз Хартхауз се беше разположил в еркера, лениво пушеше и броеше крачките, направени по пътя, по който случайно бе тръгнал. Целта, към която водеше този път, лежеше пред него напълно ясна, но той не си даваше труд да прави някакви сметки в това отношение. Каквото стане, ще стане.

Понеже този ден му предстоеше дълъг път на кон (тъй като на известно разстояние щеше да има публично събрание, което му предлагаше доста подходящ случай да подкрепи хората на Градграйнд), той се облече рано и слезе долу за закуска. Нямаше търпение да види дали Луиза е възобновила старото си държание след миналата вечер. Не. Той продължи оттам, където беше спрял. Тя пак го гледаше с интерес.

Деня прекара толкова приятно (или толкова неприятно), колкото можеше да се очаква при тези уморителни обстоятелства, и се връщаше на кон в шест часа. От входа на имението до къщата имаше около половин миля и той яздеше ходом по гладкия, насипан с пясък път, направен на времето от Никитс, когато господин Баундърби изскочи от храстите така стремително, че конят се подплаши и се втурна към отсрещната страна.

— Хартхауз! — извика господин Баундърби. — Чухте ли?

— Какво да съм чул? — попита Хартхауз, като успокояваше коня и вътрешно не пожелаваше на господин Баундърби нищо добро.

— Значи, не сте чули!

— Чух вас, чу ви и конят. Друго нищо не съм чул.

Господин Баундърби, червен и разгорещен, се разкрачи насред пътеката пред главата на коня, за да може бомбата му да избухне с по-голям ефект.

— Банката е ограбена!

— Какво говорите!

— Ограбена снощи, сър. Ограбена по необикновен начин. Ограбена с подправен ключ.

— Много ли е ограбеното?

Господин Баундърби, в желанието си да придаде на новината най-голяма важност, изглеждаше направо огорчен, че трябва да отговори:

— Ами не, не е чак толкова много. Но е могло да бъде.

— Колко?

— Е, като сума, щом държите на сумата, ограбени са само сто и петдесет фунта — каза припряно Баундърби. — Но работата не е в сумата, работата е във факта. Важното е това, че банката е била ограбена. Чудно ми е, че не го разбирате.

— Скъпи мой Баундърби — отговори Джеймз, като слезе от коня и даде поводите на слугата си, — аз напълно го разбирам и съм толкова потресен от картината, която се разкрива пред мисления ми взор, колкото бихте могли да желаете да бъда потресен. Въпреки това, надявам се, ще ми позволите да ви поздравя…, което и правя от все сърце, уверявам ви…, че не сте понесли по-голяма загуба.

— Благодаря — отсечено и нелюбезно отвърна Баундърби. — Но знаете ли какво ще ви кажа? Могли са да бъдат двайсет хиляди фунта.

— Предполагам, че са могли да бъдат.

— Предполагате, че са могли да бъдат! Бога ми, можете да си предполагате. Дявол да го вземе! — продължи господин Баундърби с разни заканителни кимвания и клатения на глава: — Могли са да бъдат два пъти по двайсет хиляди. Бог знае какво е щяло или не е щяло да бъде, както стоеше работата, ако не им бяха попречили.

В този миг към тях се приближиха Луиза и госпожа Спарсит с Бицър.

— Ето на́, дъщерята на Том Градграйнд разбира много добре какво е могло да бъде, макар вие и да не можете — отсече Баундърби. — Рухна като простреляна, сър, когато й казах! Не зная да го е правила някога преди. Прави й чест според мене при тия обстоятелства!

Тя още изглеждаше премаляла и бледа. Джеймз Хартхауз я помоли да го хване под ръка и когато тръгнаха напред, много бавно, попита я как е бил извършен грабежът.

— Ами че аз ще ви кажа — обади се Баундърби, като предложи ядно ръка на госпожа Спарсит. — Ако не държахте толкова дяволски много на сумата, отдавна да съм започнал да ви разправям. Вие познавате тая дама (защото тя е дама), госпожа Спарсит?

— Имал съм вече честта…

— Прекрасно. А тоя младеж, Бицър, и него ли сте видели при същия случай?

Господин Хартхауз кимна утвърдително глава, а Бицър се чукна по челото с кокалчетата на пръстите си.

— Прекрасно. Те живеят в банката. Може да знаете, че те живеят в банката. Прекрасно. Вчера следобед, в края на работното време, всичко е било прибрано, както обикновено. В желязното хранилище, пред което спи тоя младеж, е имало няма значение колко. В малкия сейф в стаичката на младия Том, сейфа, който се използува само за дребни нужди, е имало сто и петдесет фунта и нещо.

— Сто и петдесет и четири фунта, седем шилинга и едно пени — каза Бицър.

— Хайде! — сопна се Баундърби и се спря, за да се завърти рязко към него. — Ти няма защо да ме прекъсваш. Стига ми и това, че съм бил ограбен, докато си хъркал, защото прекалено добре си се наредил, без да ме поправяш с твоите седем шилинга и едно пени. Трябва да ти кажа, че аз не съм хъркал, когато съм бил на твойта възраст. Не съм имал достатъчно за ядене, та да хъркам. И не съм се обаждал с четири фунта седем шилинга и едно пени. Дори и да съм знаял.

Бицър пак се чукна по челото с кокалчетата на пръстите с угоднически вид и сякаш беше особено много удивен и същевременно угнетен от последния пример за моралното въздържание на господин Баундърби.

— Сто и петдесет фунта и нещо — подхвана пак господин Баундърби. — Тая сума младият Том заключил в своя сейф, не много здрав сейф, но това няма значение сега. Всичко било прибрано както трябва. По някое време през нощта, докато тоя младеж хъркал… Госпожа Спарсит, госпожо, вие казвате, че сте го чули да хърка?

— Сър — отговори госпожа Спарсит, — не мога да кажа, че съм го чула именно да хърка, и следователно не бива да твърдя такова нещо. Но зимно време, вечер, когато е заспивал на масата си, чувала съм го, както бих предпочела да опиша, донякъде да се дави. Чувала съм го в такива случаи да издава звуци, сходни по естество с онези, които може понякога да се чуят в стенните часовници. Не че бих хвърлила някакъв укор върху нравствените му качества — продължи госпожа Спарсит с благородното съзнание, че дава най-точни показания. — Далече съм от такова нещо! Винаги съм смятала Бицър за младеж с най-почтени разбирания и моля да имате предвид тези мои изказвания.

— Добре! — рече изкараният от търпение Баундърби. — Докато той е хъркал или се давил, или хриптял като стенен часовник… или не знам какво си там… докато е спал, някакви хора (дали са се скрили в сградата преди това или не, тепърва ще се установи) се промъкнали до сейфа на младия Том, разбили го и си присвоили съдържанието. Понеже нещо после ги обезпокоило, те офейкали, като си отворили главния вход и го заключили два пъти (той е бил заключен два пъти, а ключът се намирал под възглавницата на госпожа Спарсит) с подправен ключ, намерен на улицата близо до банката днес към пладне. Никой нищо не разбрал, докато този младеж, Бицър, не станал отзарана и не се заловил да отваря и да подрежда канцелариите за работа. Тогава, като погледнал сейфа на Том, видял вратичката открехната и открил, че бравата е разбита, а парите ги няма.

— Всъщност къде е Том? — попита Хартхауз и се огледа.

— Той помага на полицията и остана в банката — каза Баундърби. — Да бяха се опитали тия типове да ме ограбят мене на неговите години! Щяха да останат с пръст в устата, дори да беше работата само за два петака, уверявам ви!

— Има ли някой заподозрян?

— Заподозрян? Че как да няма някой заподозрян! Не, сър! — възкликна Баундърби, като пусна ръката на госпожа Спарсит, за да избърше потното си лице. — Може ли Джозая Баундърби от Коуктаун да бъде ограбен и да няма никой заподозрян! Не, в никакъв случай!

Как можеше господин Хартхауз да попита: кой е заподозрян?

— Е, ще ви кажа — отговори Баундърби, спря се и се обърна, за да бъде с лице към всички. — То не бива да се споменава навсякъде, то не бива да се споменава никъде, за да може тия нехранимайковци (те са цяла шайка) да бъдат изненадани. Така че пазете го в тайна. Чакайте сега… — Господин Баундърби отново избърса лицето си. — Какво ще кажете — той не можа да се сдържи и избухна, — ако в това е замесен някой от работната ръка?

— Надявам се, че не е нашият приятел Блакпот? — лениво проточи Хартхауз.

— Сложете окончанието „пул“ вместо „пот“, сър, и ще сте отгатнали — отговори Баундърби.

От Луиза се изтръгна лек възглас на недоверие и изненада.

— О, да! Знам! — веднага се хвана за този възглас Баундърби. — Знам! Свикнал съм с това. Зная го от начало до край. Те са най-прекрасните хора в света, тия работници. Умеят да си отварят устата, и то как! Искат само да им се обяснят техните права, само толкова. Но вижте какво ще ви кажа: посочете ми един недоволен работник и няма нужда да търсим човек, годен за всичко лошо, каквото и да е то.

(Още една от популярните в Коуктаун басни, на разпространяването на която са били положени известни усилия и в която някои хора действително вярваха.)

— Но аз ги познавам тия типове — продължи Баундърби. — За мене те са отворена книга. Госпожо Спарсит, госпожо, моля вие да кажете. Какво предупреждение направих аз на тоя човек, когато той за първи път стъпи в къщата ми и изричната цел на посещението му беше да узнае как може да смаже религията и да разгроми установената от държавата църква? Госпожо Спарсит, като вземам предвид роднинските ви връзки, вие сте на едно равнище с аристокрацията… казах ли аз или не му казах на тоя човек „Не можеш да скриеш истината от мене: не си от хората, които ми харесват; ти няма да свършиш добре“?

— Разбира се, сър — отговори госпожа Спарсит, — вие му направихте това предупреждение по най-внушителен начин.

— Когато се възмутихте от него, госпожо — добави Баундърби, — когато той ви оскърби.

— Да, сър — отвърна госпожа Спарсит и скромно поклати глава, — той наистина ме оскърби. При все че бих искала да отбележа и това, че може да съм по-чувствителна по тези въпроси… по-глупава, ако предпочитате така да го наречете, отколкото щях да бъда, ако бях винаги заемала сегашното си положение.

Господин Баундърби, готов да се пръсне от гордост, изгледа господин Хартхауз така, сякаш искаше да му каже: „Аз съм работодател на тая жена и мисля, че тя заслужава вниманието ви“. След това продължи словото си:

— Можете сам да си спомните, Хартхауз, какво му казах, когато го видяхте вие. Говорих му без всякакви заобикалки. Никога не ги усуквам с тях. Аз ги познавам. Прекрасно, сър. Три дена след това той си плюл на петите. Избягал, никой не знае къде — както направила майка ми, когато съм бил пеленаче, само с тая разлика, че той е по-лош никаквец от майка ми, ако това е възможно. Какво е правил, преди да избяга? Какво ще кажете на това — господин Баундърби, стиснал шапка в ръка, се удряше с нея по главата при всяка пауза в изреченията си, сякаш с дайре, — че са го виждали… вечер след вечер… да наблюдава банката?… Да дебне там… след стъмване?… На това, че е направило впечатление на госпожа Спарсит… че надали ще обикаля за добро… Че тя е обърнала върху него вниманието на Бицър и двамата започнали да го следят… А при следствието днес се оказа… че е бил забелязан и от съседите. — Стигнал до кулминационната точка, господин Баундърби като някоя ориенталска танцувачка надяна дайрето на главата си.

— Подозрително — забеляза Джеймз Хартхауз, — наистина подозрително.

— Тъй мисля и аз, сър — каза Баундърби с предизвикателно кимване. — Тъй мисля и аз. Но тук са замесени повече хора. Имало някаква стара жена. Човек никога не ги чува тия неща, преди да стане бедата: след като откраднат коня, какви ли недостатъци не се намират на оборската врата; та сега изниква някаква старица. Някаква старица, която от време на време като че ли е долитала в града, яхнала метла. Тя наблюдавала банката цял ден, преди да започне да я наблюдава тоя тип, а вечерта, когато го видяхте вие, тя изчезва заедно с него и се съвещава с него, предполагам, за да му докладва, преди да се сменят и след това да се махне по дяволите.

„Имаше една такава личност в стаята тогава вечерта и тя се криеше да не я видя“ — помисли си Луиза.

— Това не са всичките, понеже вече ги знаем — каза Баундърби с много тайнствени кимвания. — Но засега съм ви казал достатъчно. Ще имате добрината да го запазите в тайна и да не го споменавате никому. Може да се позабави, но ще ги хванем. Такава е тактиката: да ги пооставим на мира, това няма да навреди.

— Разбира се, те ще бъдат наказани според най-строгите постановления на закона, както се съобщава в обявленията — отговори Джеймз Хартхауз, — и така им се пада. Хора, които ограбват банки, трябва да понасят последствията. Ако нямаше последствия, ние всички бихме грабили банки. — Той беше взел внимателно чадърчето на Луиза от ръката й и го отворил за нея, и тя вървеше в сянката му, макар че там нямаше слънце.

— Засега, Лу Баундърби — каза съпругът й, — трябва да се погрижим за госпожа Спарсит. Госпожа Спарсит се е изнервила покрай тая история и ще остане тука за ден-два. Тъй че настани я по-удобно.

— Много ви благодаря, сър — обади се тази скромна дама, — но, моля ви, недейте придава такава важност на моето удобство. За мене всякак ще е добре.

Скоро се оказа, че ако госпожа Спарсит имаше някакъв недостатък в отношенията си с това семейство и дом, той беше, че тя проявяваше толкова малко грижи към самата себе си и толкова много към други, че направо дотягаше. Когато й показаха стаята й, тя бе ужасно удивена от удобствата и подхвърли, че би предпочела да прекара нощта върху валяците за изстискване на прането в пералнята. Наистина Поулърови и Скаджързови били свикнали на разкош, „но мой дълг е да помня — обичаше да казва госпожа Спарсит с гордо благоприличие особено когато присъствуваше някой от слугите, — че не съм вече това, което бях. Действително — казваше тя, — ако можех съвсем да залича спомена, че господин Спарсит е бил роден Поулър и че самата аз съм сродница на семейство Скаджърз, или ако можех дори да обезсиля този факт и да стана лице от прост произход и с обикновени роднински връзки, с радост бих го направила. Бих сметнала при съществуващите обстоятелства за правилно да го направя“. Същото аскетично състояние на духа я накара да се откаже на вечеря от изисканите ястия и вина, докато господин Баундърби кажи-речи й заповяда да си вземе от тях; тогава тя каза „Наистина вие сте много добър, сър“ и отмени доста официално и на всеослушание изказаното от нея решение „да чака обикновеното овнешко печено“. Също така с безкрайни извинения поиска солта, а тъй като се чувствуваше дружески задължена да докаже в най-пълна мяра колко вярно е твърдението на господни Баундърби относно нервите й, от време на време се отпускаше назад на стола и мълчаливо плачеше; в такива моменти една сълза с големи размери, подобна на кристална обеца, можеше да се забележи (или по-скоро трябваше да се забележи, понеже целеше да привлече всеобщото внимание) как пълзи надолу по римския й нос.

Но най-важната задача на госпожа Спарсит — първата и последната — беше твърдото й решение да съжалява господин Баундърби. Имаше моменти, когато, щом погледнеше към него, нещо неволно я караше да поклати глава, сякаш искаше да каже: „Уви, мой бедни Йорик!“^[1] След като си позволеше да се издаде с тези белези на разчувствуваност, тя се показваше пресилено жива, трескаво весела, подхвърляше „Драго ми е да видя, че все пак не губите доброто си настроение“ и сякаш смяташе за милост божия, че господин Баундърби въпреки всичко не пада духом. Една своеобразна странност, за която често се извиняваше, й беше извънредно трудно преодолима. Имаше чудновата склонност да нарича госпожа Баундърби „госпожица Градграйнд“ и изпадна в тази грешка петдесет-шестдесет пъти в течение на вечерта. Повтарянето й караше госпожа Спарсит да изпитва смирено смущение, но наистина — казваше тя, — да каже „госпожице Градграйнд“ й се виждало тъй естествено, докато да си наложи мисълта, че младата дама, която тя има щастието да познава от дете, може действително да бъде госпожа Баундърби, било за нея почти невъзможно. Още по-странното в този случай било, че колкото повече мислела за това, толкова по-невъзможно й се струвало „при такава голяма разлика“ — заключаваше тя.

В гостната след вечеря господин Баундърби разгледа случая с грабежа, разпита свидетелите, взе си бележки за показанията им, намери заподозрените за виновни и им наложи най-голямото наказание, предвидено от закона. Като свърши тази работа, отпрати Бицър обратно в града с нареждането да обади на Том да се върне в къщи с пощенския влак.

Когато донесоха свещите, госпожа Спарсит подхвърли полугласно:

— Не се отчайвайте, сър. Моля ви, искам да ви виждам весел, както едно време.

Господин Баундърби, върху когото това утешаване беше започнало да оказва въздействие и го караше да се показва глупаво и непохватно сантиментален, въздъхна като огромно морско чудовище.

— Не мога да ви гледам в това състояние, сър — каза госпожа Спарсит. — Хайде изиграйте една табла, сър, както едно време, когато имах честта да живея под вашия покрив.

— Оттогава не съм играл табла, госпожо — отговори господин Баундърби.

— Е, да, сър — рече отзивчиво госпожа Спарсит, — мога да си представя, че не сте. Спомням си, че госпожица Градграйнд не обича тази игра. Но аз ще бъда щастлива да ви направя това удоволствие, сър, ако благоволите да играете с мене.

Те играеха до прозореца, гледащ към градината. Беше чудесна вечер, но без луна, душна и благоуханна. Луиза и господин Хартхауз се разхождаха вън, в градината, откъдето гласовете им се чуваха в тишината, при все че думите не се разбираха. Госпожа Спарсит, седнала пред таблата, непрекъснато напрягаше очи, за да види нещо в сенките навън.

— Какво има, госпожо? — попита господин Баундърби. — Да не виждате пожар?

— О, боже господи, не, сър — отговори госпожа Спарсит, — мислех си за росата.

— Какво ви интересува вас росата, госпожо? — рече господин Баундърби.

— Не се отнася за мене, сър — отвърна госпожа Спарсит. — Страх ме е да не настине госпожица Градграйнд.

— Тя никога не настива — каза господин Баундърби.

— Така ли, сър? — учуди се госпожа Спарсит. И се задави от кашлица.

Когато стана време за лягане, господин Баундърби взе чаша вода.

— О, сър! — възкликна госпожа Спарсит. — Защо не греян херес с лимонова кора и индийско орехче?

— Отвикнах вече да го пия, госпожо — отговори господин Баундърби.

— Колко жалко, сър — забеляза госпожа Спарсит, — вие губите всичките си хубави стари навици. Горе главата, сър! Ако госпожица Градграйнд ми позволи, бих ви предложила да ви го приготвя, както съм правила често преди.

Госпожица Градграйнд на драго сърце позволи на госпожа Спарсит да прави каквото пожелае и тази внимателна дама приготви питието и го поднесе на господин Баундърби.

— Добре ще ви дойде, сър. Ще ви сгрее душата. Това е нещо, от което имате нужда и което би трябвало да пиете, сър. — А когато господин Баундърби каза „За ваше здраве, госпожо!“, тя отговори с много чувство: — Благодаря ви, сър. И на вас желая здраве… и щастие.

Най-сетне госпожа Спарсит му пожела лека нощ с дълбок патос и господин Баундърби си легна трогнат, с убеждението, че е бил лишен от нещо нежно, но и да го убиеха, не можеше да разбере какво.

Дълго след като се съблече и си легна, Луиза остана будна и чакаше завръщането на брат си. Знаеше, че той едва ли може да си дойде преди един след полунощ, но в тишината на полето, която не успокояваше, а само изостряше тревожните й мисли, времето се влачеше мудно. Най-после, след като мракът и безмълвието, както й се струваше, с часове бяха натежавали все повече един върху друг, тя чу звънчето на портата. Стори й се, че би се радвала, ако то продължеше да звъни до сутринта, но звънът спря и кръговете на последния му звук се ширнаха все по-неясни и по-далечни във въздуха, докато всичко отново се смълча.

Луиза почака още към четвърт час. След това стана, сложи си една свободна роба, излезе на тъмно от стаята и се качи до стаята на брат си. Понеже вратата беше затворена, тя тихо я отвори, обади му се и с безшумни стъпки приближи леглото.

После коленичи, обви врата му с ръка и притегли лицето му до своето. Знаеше, че само се преструва на заспал, но не му каза нищо.

Тогава той трепна, сякаш току-що се събуждаше, и попита кой е там и какво се е случило.

— Том, имаш ли нещо да ми кажеш? Ако си ме обичал някога през целия си живот и си скрил нещичко от всички други, кажи го на мене.

— Не разбирам за какво говориш, Лу. Да не си сънувала нещо?

— Скъпо братче — тя сложи глава на възглавницата и косата и се разпиля отгоре му, сякаш сестра му искаше да го скрие от всички, освен от самата себе си, — нищо ли нямаш да ми кажеш? Нищо ли няма, каквото би могъл да ми кажеш, ако поискаш? Каквото и да ми кажеш, няма да промени отношението ми към тебе. О, Том, кажи ми истината!

— Не разбирам за какво говориш, Лу!

— Както лежиш тука сам в нощния мрак, скъпи, така ще трябва да лежиш някога, някоя нощ, когато дори аз, ако съм жива, ще съм те напуснала. Както съм сега тука до тебе, боса, необлечена, неразличима в тъмнината, така ще трябва да лежа през цялата нощ на моето тлеене, докато се превърна в прах. В името на този час, Том, кажи ми сега истината!

— Какво искаш да знаеш?

— Можеш да бъдеш сигурен, че няма да те укоря. — В прилива на обич тя го притисна до гърдите си като малко дете. — Можеш да бъдеш сигурен, че ще те съжаля и ще ти остана вярна. Можеш да бъдеш сигурен, че ще те избавя на всяка цена. О, Том, нима нямаш нищо да ми кажеш? Пошепни го съвсем тихичко. Кажи само едно „да“ и аз ще те разбера!

Тя притисна ухо до устните му, но той упорито мълчеше.

— Нито една дума, Том?

— Как мога да кажа „да“ и как мога да кажа „не“, когато не зная за какво ми говориш? Лу, ти си смело, добро момиче, което заслужава, както започва да ми се струва, по-добър брат от мене. Но аз нямам друго какво да ти кажа. Иди да спиш, иди да спиш.

— Ти си уморен — пошепна тя вече с по-присъщия за нея тон.

— Да, ужасно уморен.

— Целият ден е бил толкова припрян и неспокоен за тебе. Открили ли са нещо ново?

— Само това, за което си чула от… него.

— Том, казвал ли си на някого, че сме ходили при тези хора и че сме ги видели тримата заедно?

— Не. Нали самата ти ме помоли да не го разправям, когато ме повика да дойда с тебе?

— Да. Но аз не съм знаела какво ще се случи.

— Нито пък аз. Как можех да зная?

Той й даде този отговор прекалено прибързано.

— Трябва ли след случилото се да кажа за това посещение? — попита го сестра му, застанала до леглото (постепенно се беше дръпнала и изправила). — Би ли трябвало да го кажа? Нужно ли е да го кажа?

— Боже господи, Лу — отвърна брат й, — ти нямаш навика да искаш съвети от мене. Казвай каквото искаш. Ако ти го пазиш в тайна, ще го пазя в тайна и аз. Ако го кажеш, ще го кажеш и толкова.

Беше твърде тъмно, за да виждат лицето един на друг, но всеки от двамата като че ли се държеше предпазливо и обмисляше всяка дума.

— Том, вярваш ли, че човекът, комуто дадох пари, е наистина замесен в това престъпление?

— Не знам. Не виждам защо да не е.

— Видя ми се честен човек.

— Друг може да ти се види нечестен и въпреки това да не е.

Настъпи мълчание, защото той се поколеба и млъкна.

— Накратко — подхвана пак Том, сякаш взел някакво решение, — щом вече говориш за това, може би той ми се видя дотолкова неблагонадежден, че го изкарах навън и му казах насаме, че според мене трябва да смята за голям късмет да му падне изневиделица нещо, както сега от сестра ми, и че се надявам да използува тия пари по най-разумен начин. Помниш ли, че го изведох навън или не? Не казвам нищо против него: може да е много добър човечец, отде да знам? Надявам се, че е.

— Той обиди ли се от това, което му каза?

— Не, прие го доста добре, държа се напълно учтиво. Къде си, Лу? — Той седна и я целуна. — Лека нощ, скъпа, лека нощ.

— Нямаш ли нищо друго да ми кажеш?

— Не. Какво друго мога да имам? Нали не би искала да те излъжа?

— Не бих искала да го направиш тази нощ от всичките нощи в твоя живот, Том; надявам се те да бъдат много и много по-щастливи.

— Благодаря ти, скъпа моя Лу. Така съм изморен, че, право да ти кажа, бих казал каквото и да е, само да ме оставят да заспя. Иди си легни, иди си легни.

Той я целуна пак, обърна се на другата страна, покри се презглава и остана толкова неподвижен, като че беше дошло времето, в името на което тя го заклеваше. Луиза постоя малко до леглото, преди бавно да се отдалечи. На вратата се спря, озърна се, след като я отвори, и го попита дали не я е повикал. Том обаче не се обади и тя тихо затвори вратата и се върна в своята стая.

Тогава злочестият младеж предпазливо надзърна, видя, че си е отишла, измъкна се от леглото, заключи вратата и се захлупи пак на възглавницата: той си скубеше косата, ядно плачеше, пряко воля страдаше от обич към нея, с омраза, но без разкаяние кълнеше себе си и с не по-малко омраза съвсем безполезно кълнеше всичко добро на света.