Чарлз Дикенс
Тежки времена (29)

XI
Все по-надолу и по-надолу

Фигурата слизаше по голямата стълба, неотклонно надолу, неотклонно надолу, непрекъснато увличана като някоя тежест в дълбока вода, към непрогледната пропаст в дъното.

Господин Градграйнд, уведомен за смъртта на жена му, пристигна от Лондон и делово извърши погребението. След това незабавно се върна при своя куп пепел и отново се зае да го пресява за необходимите му вехтории и да хвърля прах в очите на други хора, които търсеха други вехтории — с една дума, зае се отново с парламентарните си задължения.

Междувременно госпожа Спарсит неуморно пазеше и бдеше. Отделена от стълбата си през цялата седмица с дължината на железопътната линия между Коуктаун и имението, тя въпреки това продължаваше да дебне Луиза чрез нейния съпруг, чрез брат й, чрез Джеймз Хартхауз, чрез външния вид на писма и пакети, чрез всичко одушевено и неодушевено, което се случеше по кое да е време да се доближи до стълбата.

— Кракът ти е на последното стъпало, мила моя — казваше госпожа Спарсит, като се обръщаше към слизащата фигура със заканващата се ръкавица, — и цялата ти хитрост не ще може да ме заблуди.

Но дали беше хитрост или природа, първоначалният кълн на характера й или присадът на обстоятелствата, странната сдържаност на Луиза объркваше и същевременно дразнеше такава прозорлива личност като госпожа Спарсит. Имаше моменти, когато господин Джеймз Хартхауз не беше сигурен в нея. Имаше моменти, когато не можеше да прочете нищо на лицето й, изучавано от него тъй дълго, и когато тази млада самотница представляваше за него по-голяма загадка от коя да е светска жена, обкръжена от готови да й помагат обожатели.

Така вървеше времето, докато се случи господин Баундърби да бъде отзован от своя дом по работа, която изискваше присъствието му другаде за три-четири дена. Беше петък, когато съобщи това на госпожа Спарсит в банката и добави:

— Но вие ще отидете утре в имението въпреки всичко, госпожо. Ще отидете също така като че ли аз съм там. Това няма да има никакво значение за вас.

— Ах, сър — отговори с укор госпожа Спарсит, — позволете ми да ви помоля да не говорите така. Вашето отсъствие ще има огромно значение за мене, сър, както, предполагам, много добре знаете.

— Е, госпожо, в такъв случай ще трябва да прекарате без мене, както можете — не без удоволствие каза господин Баундърби.

— Господин Баундърби — отвърна госпожа Спарсит, — вашето желание за мене е закон, сър; в противен случай бих била склонна да се противопоставя на любезните ви заповеди, понеже не се чувствувам сигурна дали за госпожица Градграйнд ще бъде чак толкова приятно да ме приеме, както е винаги приятно за вашето щедро гостоприемство. Но няма нужда да казвате нищо повече, сър. Аз ще отида по ваша покана.

— Ами че щом аз ви каня в къщата си, госпожо — каза Баундърби, опулил очи, — надявам се, не ще ви е нужна никаква друга покана.

— Не, наистина, сър — отговори госпожа Спарсит, — надявам се, не. Не казвайте нищо повече, сър. Бих желала, сър, да ви видя пак весел.

— Какво искате да кажете, госпожо? — рязко попита Баундърби.

— Сър — подхвана госпожа Спарсит, — едно време имаше у вас живост, която много ми липсва. Не падайте духом, сър!

Под влияние на тази озадачаваща молба, подирена от състрадателния й поглед, господин Баундърби можа само да си почеше главата с мекушаво и нелепо движение, а след това от разстояние да се мъчи да подчертава живостта си, като нагрубява гръмогласно цялата сутрин по-незначителните си клиенти.

— Бицър — каза госпожа Спарсит този следобед, след като покровителят й бе тръпнал на път и банката се затваряше, — поздрави от мене младия господин Томас и го покани, ако обича, да се качи горе да хапне агнешко котлетче с орехов сос и да пийне чаша царевично пиво.

Младият господин Томас обикновено беше готов за подобни неща, изпрати утвърдителен отговор и веднага пристигна.

— Господин Томас — рече госпожа Спарсит, — като погледнах тези скромни ястия на масата, помислих си, че може да се съблазните.

— Благодаря, госпожо Спарсит — отвърна хъшлакът. И навъсено се залови да яде.

— Как е господин Хартхауз, господин Том? — попита госпожа Спарсит.

— О, той си е добре — каза Том.

— Знаете ли къде е сега? — попита госпожа Спарсит, сякаш се мъчеше да води лек разговор, а мислено прати хъшлака по дяволите зарад необщителността му.

— На лов в Йоркшир — каза Том. — Изпратил вчера на Лу кошница колкото половин черква.

— Ето, това е човек, за когото можеш да се обзаложиш, че е добър стрелец — мазно забеляза госпожа Спарсит.

— Първокласен — рече Том.

Този младеж отдавна вече гледаше само надолу, но тази черта се беше тъй засилила напоследък, че Том не можеше да гледа никого в очите по-дълго от три секунди. Затова госпожа Спарсит имаше пълната възможност да наблюдава изражението му, стига да имаше такова желание.

— Господин Хартхауз ми е много симпатичен, както е май на повечето хора — подхвърли госпожа Спарсит. — Можем ли да се надяваме да го видим скоро пак, господин Том?

— Ами аз се надявам да го видя утре — отговори хъшлакът.

— Колко хубаво! — възкликна сладникаво госпожа Спарсит.

— Уговорили сме се да го посрещна вечерта на гарата тук — продължи Том, — а след това ще вечерям с него, предполагам. Той няма да ходи в имението около седмица, понеже бил зает другаде. Поне така казва, но няма да се изненадам, ако остане тука до понеделник и се отбие там.

— Което ме подсеща! — възкликна госпожа Спарсит. — Нали няма да забравите да предадете нещо на сестра си, ако ви натоваря с тази задача, господин Том?

— Ами… ще се помъча — отвърна без желание хъшлакът, — стига да не е нещо много дълго.

— То е само да й предадете почтителните ми поздрави — каза госпожа Спарсит — и че май не ще я обезпокоя с присъствието си тази седмица, понеже все още съм малко нервна и може би ще е по-добре да си поостана самичка.

— О, ако това е всичко — забеляза Том, — няма да има голямо значение дори и да го забравя, защото Лу надали се сеща за вас, освен когато ви вижда.

След като й плати за вечерята с този любезен комплимент, той потъна в гузно мълчание, докато не остана повече царевично пиво; тогава каза: — Е, госпожо Спарсит, трябва да си вървя! — И излезе.

На следващия ден, събота, госпожа Спарсит седя от сутринта на прозореца, гледа влизащите и излизащите клиенти, наблюдава пощенските раздавачи, не изпускаше от очи общото движение на улицата, прехвърляше много неща в ума си, но най-вече мислеше за стълбата си. Настъпи вечерта, тя си сложи бонето и шала и тихичко излезе, понеже имаше съображения да се навърта незабелязано около гарата, където един пътник трябваше да пристигне от Йоркшир, и тя предпочиташе да надзърта иззад колони и ъгли и през прозорците на дамската чакалня, вместо да се появи по тези места открито.

Том вече беше там и се разтакаваше насам-натам, докато не пристигна очакваният влак. Той не докара господин Хартхауз. Том почака, докато тълпата се разпръсна и суетнята утихна; тогава прочете закаченото разписание на влаковете и се посъветва с носачите. Свършил тази работа, лениво повлече крака, напусна гарата, спря се на улицата, взе да гледа нагоре-надолу, да сваля и пак да си слага шапката, да се прозява и протяга и да проявява всички признаци на отегчен до смърт човек, който трябва да чака пристигането на следващия влак след час и четиридесет минути.

„Това е хитрост, за да го отстрани от пътя — каза си госпожа Спарсит, като се откъсна от мътния прозорец на една канцелария, откъдето го бе наблюдавала накрая. — Хартхауз е сега при сестра му!“

Това бе замисъл, роден от моментно вдъхновение, и тя стремително, с най-голяма бързина, се зае да го разработи. Гарата за имението беше в противоположния край на града, време нямаше, пътят не беше лесен, но тя тъй стремително скочи в освободилата се карета, тъй стремително се измъкна от нея, подаде пари, грабна билета и се втурна във влака, че полетя по виадуктите, опасали този край на каменовъглени мини, бивши и настоящи, сякаш бе подхваната и отнесена от вихър.

През време на цялото пътуване госпожа Спарсит виждаше, неподвижна във въздуха, макар и да не оставаше назад, тъй ясна за черните очи на мисления й взор, както електрическите жици, които разчертаваха вечерното небе в огромен нотен лист. Бяха ясно видими за черните й телесни очи, своята стълба и слизащата по нея фигура. Много близко до дъното сега. На ръба на пропастта.

Облачната септемврийска вечер, тъкмо на смрачаване, видя изпод притворените си клепачи как госпожа Спарсит се измъкна от вагона, слезе по дървените стъпала на малката гаричка на каменист път, прекоси пътя до една зелена пътека и се скри в летния гъстак от листи и клони. Една-две закъснели птички, които сънливо чирикаха в гнездата си, прилеп, който тежко прехвърчаше ту от едната й страна, ту от другата, и прахолякът, вдигащ се изпод нейните крака, които сякаш стъпваха по кадифе, бе всичко, което госпожа Спарсит чуваше и виждаше, докато не затвори съвсем тихичко една пътна врата.

Под прикритието на храстите тя отиде до къщата и я обиколи, като надзърташе през листака към долните прозорци. Повечето от тях бяха отворени, както обикновено при такова топло време, но още нямаше никъде светлини и всичко тънеше в тишина. Госпожа Спарсит огледа все тъй безуспешно градината. Сети се за горичката и се запъти дебнешком натам, без да обръща внимание на дългата трева и тръните, на червеите, охлювите, плужеците и всички други пълзящи гадинки. С черните очи и ястребовия нос, зорко устремени пред нея, тя беззвучно си проправяше път през храсти, така съсредоточена върху поставената цел, че вероятно би направила същото дори ако това беше змийска гора.

Ш-шт!

Малките птиченца би могло да паднат от гнездата си, парализирани от блясъка на очите й в тъмнината, когато тя спря и се ослуша.

Тихи гласове съвсем наблизо. Неговият глас и нейният. Срещата наистина е била хитрост, за да отстрани брат й от пътя! Ето ги до поваленото дърво.

Навела се ниско сред росната трева, госпожа Спарсит пристъпи по-близо до тях. Там се изправи и застана зад едно дърво като Робинзон Крузо в засадата си срещу диваците, толкова близо до тях, че с един скок, и то не особено голям, би могла да ги докосне и двамата. Той беше дошъл тайно и не се беше показал в къщата. Беше дошъл с кон и вероятно бе минал през съседните ниви, защото конят му бе вързан на поляната отвъд оградата, само на няколко крачки.

— Скъпа моя обич — казваше той, — какво можех да сторя? Като знаех, че сте сама, нима можех да не дойда?

„Можеш да свеждаш глава, за да станеш по-привлекателна; аз поне не зная какво виждат хората в нея, когато я вдигнеш — мислеше си госпожа Спарсит, — но ти нямаш представа, скъпа моя обич, чии очи те гледат!“

Това, че Луиза свеждаше главата си, беше вярно. Тя настояваше той да си отиде, но нито обръщаше, нито вдигаше лице към него. И все пак чудното бе, че седеше така спокойно, както симпатичната жена в засадата я беше виждала да седи през всичките етапи на живота й. Ръцете й лежаха сплетени като ръце на статуя и тя дори говореше, без да бърза.

— Скъпо мое дете — каза Хартхауз; госпожа Спарсит с възторг видя, че ръката му я прегърна, — нима не ще ми позволите да бъда с вас за малко?

— Не тука.

— Къде, Луиза?

— Не тука.

— Но ние имаме толкова малко време, което да използуваме колкото може повече, и аз дойдох тъй отдалече и съм тъй предан и лудо увлечен! Никога не е имало роб едновременно тъй предан и тъй онеправдан от господарката си. Да копнея за слънчевия ви прием, който ме е стоплил за нов живот, и да бъда приет по този смразяващ начин, ме съкрушава.

— Необходимо ли е да кажа пак, че трябва да ме оставите тука сама?

— Но ние трябва да се срещнем, скъпа моя Луиза! Къде да се срещнем?

Двамата се стреснаха. Трепна виновно и тази, която ги подслушваше, защото й се стори, че още някой подслушва между дърветата. Беше само дъжд, който заваля бързо, на едри капки.

— Да дойда ли с коня след няколко минути при къщата с невинното предположение, че домакинът е у дома и ще бъде очарован да ме приеме?

— Не!

— Вашите жестоки заповеди трябва да бъдат безусловно изпълнени, макар че аз съм сигурно най-нещастният човек в света, за да бъда нечувствителен спрямо всички други жени и да падна в нозете на най-прекрасната, най-пленителната и най-деспотичната. Скъпа моя Луиза, не мога да си отида, нито да пусна вас да си отидете, докато тъй жестоко злоупотребявате с властта си.

Госпожа Спарсит го видя да я задържа, прегърнал я с ръка, и го чу в същия този миг в обсега на нейния (на госпожа Спарсит) жаден слух да й казва колко много я обича и как зарад нея е готов с радост да рискува всичко, каквото има в живота. Целите, които преследвал напоследък, загубили всякаква стойност в сравнение с нея; успехът, който бил вече почти достигнал, той отблъсквал, понеже не представлявал нищо в сравнение с нея. Въпреки това преследването на този успех, ако това му помогне да бъде до нея, отхвърлянето му, ако го отдели от нея, бягството, ако тя тръгне с него, запазването на връзката им в тайна, ако тя така му заповяда, и каквато да било друга съдба му били еднакво добре дошли, стига Луиза да остане вярна на него — човека, който разбрал колко изоставена е тя, у когото още при първата среща тя събудила възхищение, интерес, за какъвто той се смятал за неспособен, комуто подарила доверието си, който й бил предан и я обожавал. Всичко това и много други неща, както той бързаше да ги каже, а госпожа Спарсит се мъчеше да ги чуе във вихъра на удовлетвореното си зложелателство, в страха да не бъде открита, в бързо нарастващия шум на силния дъжд сред листака и наближаващите гръмотевици — всичко това се запечатваше в ума на госпожа Спарсит така безнадеждно объркано и неясно, че когато най-после той се прекатери през оградата и отведе коня си, тя не беше сигурна къде се бяха уговорили да се срещнат и кога и знаеше само, че срещата щеше да стане тази нощ.

Но един от тях все още оставаше в мрака пред нея и ако тя го проследеше, всичко щеше да е наред. „О, скъпа моя обич — мислеше си госпожа Спарсит, — само да знаеш колко добре се грижат за тебе!“

Госпожа Спарсит я видя да излиза от гората, видя я да влиза в къщата. Какво да прави сега? Дъждът валеше като из ведро. Белите чорапи на госпожа Спарсит бяха станали многоцветни, предимно зелени; в обувките й се бяха набъкали бодли; гъсеници се люшкаха в оплетени от самите тях люлки тук-там по роклята й; ручейчета вода се стичаха от бонето и от римския й нос. В това състояние госпожа Спарсит стоеше скрита в гъстия храсталак и размишляваше какво да прави.

Но ето — Луиза излиза от къщата! Набързо наметната и загърната, тя се измъква. Тя бяга! Тя се сгромолясва от най-долното стъпало и бездната я поглъща.

Без да обръща внимание на дъжда, с бърза и решителна крачка, Луиза сви в страничната пътека, успоредна на пътя за колите. Госпожа Спарсит я последва в сянката на дърветата на съвсем близко разстояние, защото твърде лесно можеше да изгуби от погледа си фигура, вървяща бързо в изпълнения със сенки мрак.

Когато Луиза спря да затвори безшумно страничната вратичка, госпожа Спарсит спря също. Когато тя продължи, продължи и госпожа Спарсит. Луиза мина по пътя, по който бе дошла госпожа Спарсит, излезе от зашумената пътека, пресече каменистия път и се качи по дървените стъпала към железопътната линия. Госпожа Спарсит знаеше, че скоро трябва да дойде влак за Коуктаун, и така разбра, че Коуктаун ще бъде първата й цел.

Каквато беше раздърпана и мокра до кости, нямаше нужда да взима никакви особени мерки да промени обикновения си външен вид, но тя спря в сянката на гарата, сгъна по-иначе своя шал и го върза отгоре на бонето. Така предрешена нямаше защо да се страхува, че ще бъде позната, когато се качи подир Луиза по стъпалата и си купи билет на малката гаричка. Луиза седеше и чакаше в един ъгъл. Госпожа Спарсит седеше и чакаше в друг. И двете се вслушваха в гръмотевиците, които трещяха безспир, и в дъжда, който се стичаше от покрива и плющеше по парапетите на виадуктите. Две-три лампи бяха угаснали от дъжда и вятъра; така и двете виждаха още по-ярко светкавиците, както те трепкаха и пробягваха в зигзаг по релсите.

Обхваналата гарата треска, която постепенно премина в сърдечен припадък, възвести пристигането на влака. Огън, пара, пушек, червена светлина; съскане, трясък, звън на камбана и писък; Луиза се качи в един вагон, госпожа Спарсит в друг; гаричката остана безлюдно петънце в гръмотевичната буря.

Макар зъбите й да тракаха от влага и студ, госпожа Спарсит ликуваше безгранично. Фигурата се беше сгромолясала в пропастта и тя се чувствуваше тъй, сякаш изпраща покойник. Нима можеше тя, която бе положила такива усилия за уреждането на погребалното тържество, да прави нещо друго, освен да ликува? „Тя ще стигне в Коуктаун много преди него — мислеше си госпожа Спарсит, — колкото и да му е добър конят. Къде ли ще го чака? И къде ли ще отидат заедно? Търпение? Ще видим.“

Страхотният дъжд бе причинил огромна бъркотия, когато влакът спря на крайната гара. Водосточните тръби се бяха спукали, каналите бяха препълнени и по улиците течеше вода. В първия миг при слизането госпожа Спарсит насочи тревожния си взор към чакащите карети, пред които имаше тълпа. „Сега ще се качи в някоя кола и ще потегли, преди да мога да я последвам с друга — отсъди тя. — Дори с риск да ме прегазят трябва да видя номера и да чуя какво ще каже на кочияша.“

Но госпожа Спарсит беше сбъркала в сметките си. Луиза не се качи на никаква кола и вече беше изчезнала. Черните очи, които не изпускаха от погледа си железопътния вагон, с който бе пътувала Луиза, се бяха спрели на него с един миг закъснение. Вратата не се отвори след няколко минути, госпожа Спарсит отново и отново минаваше край нея, но не виждаше нищо, надзърна вътре и намери вагона празен. Мокра до кости, с крака шляпащи и жвакащи при всяко движение, с класическия си образ, осеян с дъждовни капки, с боне, приличащо на презряла смокиня, с всичките си дрехи развалени, с влажни отпечатъци от всяко копче, шнур и телена кукичка на своя гръб с благородно потекло, с цялата си фасада, покрита с повехнала зеленина, каквато се събира по оградите на стари паркове във важни улички, за госпожа Спарсит не оставаше нищо друго освен да избухне в горчиви сълзи и да възкликне:

— Изгубих я!