Чарлз Дикенс
Тежки времена (24)

VI
Заминаване

Стъмваше се, когато Стивън излезе от къщата на господин Баундърби. Вечерните сенки се бяха сгъстили тъй бързо, че той не се и огледа, когато затвори вратата, а тежко се запъти по улицата. Мислите му бяха твърде далече от странната старица, която той срещна при предишното си посещение в същата къща, когато чу зад гърба си познати стъпки, обърна се и видя тъкмо нея заедно с Рейчъл.

Стивън видя първо Рейчъл, както и беше чул само нея.

— О, Рейчъл, скъпа! Госпожа, ти си с нея!

— Да, и вие, разбира се, сте изненадан, пък и има защо, ще ви кажа — отвърна старата жена. — Ето на́, че съм пак тука.

— Но как така с Рейчъл? — попита Стивън, като тръгна между двете и изгледа първо едната, сетне другата.

— Ами аз се събрах с това добро момиче горе-долу както се събрах и с вас — бодро каза старицата, решила, че трябва тя да отговори. — Тая година съм тука по-късно от друг път, защото доста ме мъчеше задухът, та отложих пътуването, докато времето стане хубаво и топло. Поради същото нещо не правя цялото пътуване за един ден, а го разделям на два дена и тая вечер ще спя в Пътническото кафене долу при гарата (хубаво, чисто място) и се връщам с парламентския в шест часа сутринта. Добре, но какво общо има това с доброто момиче, ще кажете вие? Ето какво. Чух, че господин Баундърби се оженил. Четох за това във вестника и както го пишеха, беше чудесно… ах, прекрасно беше! — с възторг повтори старата. — И ми се иска да видя жена му. Не съм я видяла още. Ако ми вярвате, тя не е излизала от тая къща днес целия ден от пладне. Та като не ми се щеше толкова лесно да се откажа и не я видя, останах да почакам още мъничко, два-три пъти минах край това добро момиче и понеже има такова приветливо лице, аз й заговорих и тя ми заговори. Това е! — каза старицата на Стивън. — Останалото можете сам да разберете и сигурно много по-лесно, отколкото аз да ви го разкажа!

И пак Стивън трябваше да потисне инстинктивно надигнала се неприязън към тази стара жена, макар да се държеше тъй откровено и простодушно, колкото може някой да се държи. С тази благост, която му бе тъй присъща, както смяташе да е присъща и на Рейчъл, той заговори за това, което така я занимаваше на преклонната й възраст.

— Да, госпожо — рече той, — аз видях съпругата му и тя е млада и хубава. С чудесни черни замислени очи и една мълчалива, Рейчъл, никога не съм виждал друга такава.

— Млада и хубава. Да! — възкликна старицата, съвсем възхитена. — Прекрасна като роза! И каква щастлива съпруга!

— Да, госпожо, предполагам, че е щастлива — каза Стивън. Но погледна със съмнение Рейчъл.

— Предполагате? Трябва да е щастлива. Тя е жена на вашия господар — отвърна старата.

Стивън кимна в знак на съгласие.

— Макар че колкото до господаря — добави той и пак погледна Рейчъл, — той вече не ми е господар. Между него и мене всичко е свършено.

— Да не си напуснал работа, Стивън? — бързо и тревожно попита Рейчъл.

— Знаеш, Рейчъл — отговори той, — дали аз напуснах работата при него или работата при него ме е напуснала мене, в крайна сметка е едно и също. Неговата работа и аз се разминахме. Така е добре… Когато ти ме настигна, помислих си, че така е по-добре. Ако останех там, това щеше да докара само неприятност връз неприятност. Може да върша добро дело за мнозина, като си отивам; може да върша добро дело за себе си; както и да е, това трябва да стане. Засега трябва да обърна гръб на Коуктаун и да си търся късмета, скъпа, като започна наново.

— Къде ще отидеш, Стивън?

— Не зная още — каза той, свали шапката и приглади с длан рядката си коса. — Но аз не тръгвам тая вечер, Рейчъл, нито утре. Не е чак толкова лесно да реша накъде да поема, ала все ще ми дойде нещо хубаво наум.

И в този случай чувството, което го караше дори в мислите си да не проявява егоизъм, му помогна. Преди още да затвори вратата на господин Баундърби, мина му през ума, че поне за нея принудителното му заминаване ще дойде добре, понеже ще й спести възможността да й търсят сметка, задето не е скъсала с него. Макар че щеше да му е много болно да я остави и не можеше да измисли място, където злата участ нямаше да го преследва, все пак принудата да тръгне към нови трудности и мъки за него беше почти облекчение.

Затова той каза чистосърдечно:

— Сега ми е по-леко, Рейчъл, отколкото можех да повярвам.

Не беше тя такава, че да направи бремето му по-тежко. Тя му отговори с благата си усмивка и тримата продължиха пътя си заедно.

Старостта, особено когато се мъчи да не тежи на никого и да се държи бодро, е много тачена от бедните. Старицата беше толкова мила и скромна и гледаше тъй леко на недъзите си, при все че са били изострени от предишната й среща със Стивън, щото и той, и Рейчъл проявиха интерес към нея. Беше твърде пъргава, за да им позволи да забавят крачките си зарад нея, беше им много признателна, че й говорят, и готова да им говори и тя безкрай, тъй че когато стигнаха до тяхната част от града, тя беше по-бодра и по-жива, отколкото преди.

— Ела в моето бедно жилище, госпожа — предложи Стивън, — да пиеш чаша чай. Рейчъл също ще дойде, а след това ще те изпратя до твоята странна приемница. Може да мине дълго време, Рейчъл, докато ми се падне случай да бъда пак заедно с тебе.

Старицата и Рейчъл се съгласиха и продължиха към къщата, където той живееше. Когато свърнаха в тясната уличка, Стивън погледна прозореца със скрития страх, който винаги витаеше над изоставения му дом, но прозорецът беше отворен, както го бе оставил — там нямаше никой. Злият дух на живота му беше се махнал преди месеци и оттогава Стивън не бе чул нищо за жена си. За последната й поява свидетелствуваха само намалелият брой на мебелите в стаята и повечето бели косми на главата му.

Стивън запали свещ, извади прибори за чай, донесе вряла вода отдолу и изтича за малко чай и захар, един хляб и масло от най-близкия дюкян. Хлябът беше топъл и с хрускава коричка, маслото прясно, а захарта, разбира се, от глава^[1] — доказателство на общоприетото твърдение на коуктаунските магнати, че тези хора живеят като князе, сър! Рейчъл завари чая (такава многобройна компания наложи да вземат назаем една чаша) и на гостенката той се услади извънредно много. За домакина това бе първият случай да общува с хора от много дни насам. И той, пред когото светът се простираше като безкрайна пустиня, ядеше и пиеше с наслаждение — нов пример, който потвърждаваше мнението на магнатите, че на тези хора им липсва всякаква пресметливост, сър.

— Съвсем не ми е дошло наум, госпожо — рече Стивън, — да те питам как се казваш.

Старицата заяви, че била „госпожа Пеглър“.

— Вдовица, предполагам? — каза Стивън.

— О, от много години насам! — Според пресмятанията на госпожа Пеглър, когато Стивън се родил, съпругът й (най-добрият, какъвто светът познавал) бил вече покойник.

— Лошо ще да е било да загубиш такъв добър мъж — забеляза Стивън. — Ами деца имаш ли?

Чашата на госпожа Пеглър затрака на чинийката, както тя я държеше в ръка, и това издаде известна нервност от нейна страна.

— Не — отговори старицата. — Сега не, сега не.

— Трябва да са умрели, Стивън — тихичко подсказа Рейчъл.

— Прощавай, че заговорих за това — каза Стивън. — Трябвало е да се сетя, че може да засегна болно място. Аз… аз моля за извинение.

Когато той взе да иска прошка, чашата на старицата затрака още по-силно.

— Аз имах син — каза тя, странно разтревожена, но без никоя от обикновените прояви на скръб — и му провървя, чудно му провървя. Но да не говорим за него, ако обичате. Той е… — Тя остави чашата си и направи движение с ръцете, сякаш щеше да добави с това „мъртъв“. После изрече: — Загубих го.

Стивън още не се беше успокоил, че е причинил на старата болка, когато хазайката му се качи с препъване по тясната стълба, повика го на вратата и му зашепна на ухото. Госпожа Пеглър в никакъв случай не беше глуха, понеже долови една от изречените думи.

— Баундърби! — възкликна тя сподавено и скочи от масата. — О, скрийте ме! Той не бива да ме види за нищо на света. Не го пускайте горе, докато аз не се махна! Моля ви, моля ви! — Тя трепереше и беше ужасно развълнувана, скри се зад Рейчъл, когато тя се помъчи да я успокои, и като че не знаеше какво да прави.

— Ама слушай, госпожа, слушай — каза Стивън с изумление. — Не е господин Баундърби, а жена му. Нали не те е страх от нея. Нали само допреди един час душа даваше да я видиш.

— Но сигурен ли сте, че е госпожата, а не господинът? — все още разтреперана, попита старата.

— Съвсем сигурен!

— Добре тогава, но моля, не ми говорете, нито ми обръщайте внимание — каза старицата. — Оставете ме да си седя в това ъгълче.

Стивън кимна и погледна към Рейчъл, сякаш търсеше обяснение, което тя не можеше да му даде, сетне взе свещта, слезе долу и след няколко мига се върна, светейки на Луиза. С нея беше хъшлакът.

Рейчъл се беше изправила и стоеше настрана с шала и бонето в ръка, когато Стивън, сам дълбоко изумен от това посещение, остави свещта на масата. След това се изправи, опрял ръка на масата до нея, и зачака да му заговорят.

За първи път в живота си Луиза влизаше в едно от жилищата на коуктаунската работна ръка; за първи път в живота се изправяше лице срещу лице с нещо като отделна личност от тяхната среда. Знаеше, че тези работници са стотици и хиляди. Знаеше какви резултати в производството може да даде определен брой от тях за определено протежение от време. Познаваше ги в тълпи, когато напускаха гнездата си или се връщаха в тях като мравки или други буболечки. Но от онова, което бе чела, знаеше безкрайно повече за нравите и навиците на работните насекоми, отколкото на тези трудещи се мъже и жени.

Нещо, от което трябва да се иска еди-колко си работа и на което трябва да се плати еди-колко си, и толкова; нещо, което трябва да се уславя безпогрешно според закона за търсенето и предлагането; нещо, което прегрешава против този закон и си създава неприятности; нещо, което се вижда натясно, когато житото е скъпо, и преяжда, когато житото е евтино; нещо, което нараства с еди-какъв си процент и дава еди-какъв си процент престъпност и еди-какъв си процент пауперизъм^[2]; нещо, с което се борави на едро и от което се печелят огромни състояния; нещо, което от време на време се надига като морето, нанася известни вреди и загуби (главно на себе си) и пак стихва — ето как познаваше тя коуктаунската работна ръка. Но за разделянето й на отделни единици надали беше помисляла повече, отколкото да раздели самото море на съставящите го отделни капки.

Два-три мига тя стоя и оглежда стаята. От няколкото стола, няколкото книги, простите гравюри и леглото погледът и се премести върху двете жени, после върху Стивън.

— Дойдох да ви говоря във връзка с това, което стана преди малко. Бих искала да ви бъда полезна, ако ми позволите. Жена ви ли е това?

Рейчъл вдигна очи, те достатъчно ясно отговориха „не“ и пак се сведоха.

— Спомням си — рече Луиза и се изчерви поради грешката си. — Сещам се сега, че съм чувала да се говори за семейните ви неблагополучия, но не съм обърнала внимание на подробностите тогава. Не съм искала да задам въпрос, който да причини някому тука болка. Ако задам някой друг въпрос, който случайно ще има същото въздействие, простете ми, ако обичате, поради неумението ми да говоря с вас както трябва.

Както Стивън не толкова отдавна се беше обърнал инстинктивно към нея, така тя сега инстинктивно се обръщаше към Рейчъл. Луиза говореше отривисто и рязко и въпреки това нерешително и плахо.

— Разказа ли ви той какво е станало между нето и моя съпруг? Вярвам, че вие сте първата, с която би споделил.

— Чух как е завършило, млада госпожо — отвърна Рейчъл.

— Правилно ли съм разбрала, че ако го изхвърли един работодател, няма да го вземе вече никой друг? Струва ми се, той така каза.

— Ами, госпожо — Стивън направи мъжествено усилие и се усмихна, — като си свърша работата, трябва да се махна оттука и да се опитам другаде. И да имаш късмет, и да нямаш късмет, не остава нищо друго, освен да опитваш; нищо не може да се направи без опитване… освен да легнеш и да умреш.

— Как ще пътувате?

— Пеша, добра госпожо, пеша.

Луиза се изчерви и в ръката й се появи кесия. Чу се шумолене и тя разгъна и сложи на масата една банкнота.

— Рейчъл, ще му кажете ли (защото вие знаете как да му кажете, без да го обидите), че това е от сърце негово, за да му помогне из пътя? Ще го склоните ли да го приеме?

— Не мога да направя това, млада госпожо — отговори Рейчъл с извърнато лице. — Бог да ви благослови, задето с такава добрина мислите за бедничкия. Но то си е негова работа да разбере какво му подсказва сърцето и как ще е правилно да постъпи.

Луиза гледаше, без да може да повярва на очите си, донякъде уплашена, донякъде обзета от внезапно съжаление, когато този мъж с такова голямо присъствие на духа, който се беше държал тъй просто и твърдо през време на предишния разговор, изведнъж загуби самообладание и сега стоеше, закрил лицето си с ръка. Тя протегна ръка, сякаш искаше да го докосне, но се въздържа и остана неподвижна.

— Дори и Рейчъл не би могла да ми предложи нещо с такава добрина, с по-добри думи — каза Стивън, след като свали ръката от лицето си. — За да ви покажа, че не съм човек без разум и не съм неблагодарен, ще взема два фунта. Ще ги взема назаем и ще ви ги върна. Това ще бъде най-приятното нещо в живота ми, защото ще ми позволи да изкажа още веднъж вечната ми благодарност за тази ваша постъпка.

— За човек, който си е спечелил лошо име между тях, надеждата е малка, млада госпожо… кажи-речи никаква.

— Как трябва да го разбирам, какво искате да кажете с „лошо име“?

— Името, че е размирен.

— Тогава той е обречен да бъде жертва на предразсъдъците и на собствената си, и на другата класа? Нима в нашия град двете са разделени с такава дълбока пропаст, че между тях няма никакво място за един честен работник?

Рейчъл мълчаливо поклати глава.

— Той си е навлякъл подозрението на своите другари-работници, защото бил дал обещание да не се присъединява към тях — каза Луиза. — Мисля, че трябва да е дал това обещание на вас. Мога ли да ви попитам защо го е дал?

Рейчъл избухна в сълзи.

— Аз не съм му го искала, бедничкия. Аз го молих да избягва неприятности за негово добро, без през ум да ми мине, че ще си ги навлече зарад мене. Но аз знам, че той по-скоро ще умре сто пъти, отколкото да наруши думата си. Добре го познавам в това отношение.

Стивън внимателно ги слушаше, застанал в обикновената си замислена поза и с ръка на брадичката. Сега той заговори с малко по-развълнуван от друг път глас.

— Никой, освен самия мене, не може да знае каква почит, каква обич и уважение храня към Рейчъл и по каква причина. Когато дадох това обещание, казах й, че тя е наистина мой ангел хранител. Това беше тържествено обещание. Аз го дадох завинаги.

Луиза обърна глава към него и я наведе с почитание, което бе ново за нея. От него тя премести погледа си към Рейчъл и чертите й се смекчиха.

— Какво ще правите? — попита го тя. И гласът й също се беше смекчил.

Луиза се видя принудена пак да прибере банкнотата и да я замени с много по-малката сума, определена от него. Стивън не беше нито изтънчен, нито хубав, нито колоритен в някое отношение и все пак в начина, по който прие парите и изрази благодарността си без повече думи, имаше изящество, на каквото лорд Честърфийлд^[3] не би могъл да научи сина си и за цял век.

Том беше седял на леглото, поклащал единия си крак и достатъчно безучастно смукал дръжката на бастунчето си, докато посещението им стигна до тази точка. Когато видя, че сестра му е готова да си тръгне, припряно се изправи и се обади:

— Почакай един миг, Лу! Преди да си отидем, бих искал малко да поговоря с него. Нещо ми дойде наум. Ела на стълбището, Блакпул, да ти го кажа. Няма нужда от свещ, човече! — Том се показа извънредно нетърпелив, като видя Стивън да отива към шкафа, за да вземе втора свещ. — За това не ни трябва светлина!

Стивън излезе подир него и Том затвори вратата на стаята и задържа дръжката.

— Слушай! — зашепна той. — Мисля, че мога да ти направя една добрина. Не ме питай каква, защото може и нищо да не излезе. Но няма да навреди да се опитам.

Дъхът му пареше като с огън ухото на Стивън, толкова беше горещ.

— Тоя, който те повика днес, беше нашият разсилен в банката — продължи Том. — Наричам го „нашия“ разсилен, защото и аз работя в банката.

Стивън си помисли: „Колко бърза той!“ Том говореше така объркано.

— Добре — продължаваше Том. Сега виж какво! Кога тръгваш?

— Днес е понеделник — замисли се Стивън. — Ами в петък или в събота, сър, някъде нататък.

— В петък или събота — повтори Том. — Сега виж какво! Не съм сигурен дали ще мога да ти направя тая добрина, която искам да ти направя… тая в стаята е моя сестра, нали знаеш… но може и да успея, а ако не сполуча, пак няма да стане нищо лошо. Та виж какво ще ти кажа. Нали ще познаеш тоя разсилен, като го видиш?

— Да, разбира се — потвърди Стивън.

— Много хубаво — отговори Том. — Когато излизаш от работа вечер, от днес, докато заминеш, понавъртай се около банката по за някой час, разбираш ли? Не си давай вид, че имаш нещо предвид, ако той те забележи да се навърташ там, защото аз няма да му наредя да те заговори, освен ако разбера, че мога да ти направя добрината, която искам да ти направя. В такъв случай той ще ти предаде бележка или устно съобщение, но само в такъв случай. Сега виж какво! Сигурен ли си, че ме разбираш?

Том беше проврял в тъмнината пръсти в един илик на Стивъновата дреха и сега усукваше и усукваше крайчеца й по съвсем необичаен начин.

— Разбирам, сър — каза Стивън.

— Сега виж какво! — повтори Том. — Гледай да не направиш някоя грешка и да забравиш. Аз ще разправя на сестра си на връщане за дома какво имам предвид и тя ще се съгласи, сигурен съм. Сега виж какво! Всичко е наред, нали? Ти разбра цялата работа? Прекрасно тогава. Хайде да вървим, Лу!

Том отвори вратата, за да я повика, но не се върна в стаята, нито дочака да му посветят по тясната стълба. Той беше долу, когато тя заслиза, и вече на улицата, преди Луиза да успее да го хване под ръка.

Госпожа Пеглър остана в ъгъла си, докато братът и сестрата си отидоха и докато Стивън се върна със свещта в ръка. Беше изпаднала в неизразимо възхищение от госпожа Баундърби и, както прилича на една чудата старица, се разплака, „защото тя е такава сладка женичка“. Въпреки това старицата тъй се тревожеше да не би предметът на възхищението и случайно да се върне, или да дойде някой друг, че вече не можа да се развесели тази вечер. Беше и много късно за ранобудни хора, които работят усилено, затова всички станаха и Стивън и Рейчъл изпратиха тайнствената си позната до вратата на Пътническото кафене, където се разделиха с нея.

После се върнаха до ъгъла на улицата, където живееше Рейчъл, и колкото повече се приближаваха до него, толкова по-мълчаливи ставаха. Когато стигнаха тъмния ъгъл, където винаги свършваха редките им срещи, те се спряха, все още мълчаливи, сякаш и двамата се страхуваха да заговорят.

— Ще се помъча да те видя още веднъж, преди да тръгна, Рейчъл, но ако не мога…

— Няма да се помъчиш, Стивън, зная. По-добре е да решим да си говорим открито.

— Ти си винаги права. Така е по-смело и по-хубаво. Мислех си, Рейчъл, че понеже остават само един-два дена, по-добре би било за тебе, скъпа, да не те виждат с мене. Ще ти докара неприятности ей тъй, за нищо.

— Не зарад това, Стивън, за това не бих мислила. Но ти знаеш старото ни споразумение. Зарад него.

— Добре, добре — съгласи се той. — Така е по-хубаво във всеки случай.

— Ти ще ми пишеш и ще ми разказваш всичко, каквото става, Стивън?

— Да. Какво друго да ти кажа сега, освен господ да е с тебе, господ да те благослови, господ да ти се отблагодари и да те възнагради!

— Да те благослови и тебе, Стивън, във всичките ти странствувания и да ти дари най-после мир и покой!

— Аз ти казах, скъпа… оная нощ… — напомни й Стивън Блакпул, — че никога вече не ще погледна или помисля за нещо, дето ме ядосва, без ти, която си толкова по-добра от мене, да си до него. Ти си до него сега. Ти ме караш да го видя в по-хубава светлина. Бог да те благослови. Лека нощ. Сбогом!

Това бе припряно сбогуване на обикновена улица и въпреки това беше свят спомен за тези две обикновени човешки същества. Икономисти-утилитаристи, закостенели даскали, служители на фактите, префинени и похабени безверници, велеречиви проповедници на много изтъркани убеждения, сиромасите винаги ще имате при себе си^[4]. Възпитайте в тях, докато още не е късно, най-висшата благодат на въображението и обичта, та тя да украси живота им, който тъй много се нуждае от украса, иначе в деня, когато вие възтържествувате, когато романтиката бъде окончателно изличена в душите им и те се изправят лице срещу лице с нищо неукрасеното съществуване, реалността ще добие вълчи облик и ще ви види сметката на вас.

Стивън работи на следващия ден и на по-следващия, нестоплен нито с една дума от някого и отбягван от всички на идване и на връщане, както преди. На края на втория ден работата му започна да се свършва; в края на третия станът му остана празен.

Беше обикалял повече от час улицата пред банката първите две вечери, но нищо не се случи — нито добро, нито лошо. За да не се покаже неизпълнителен в своята част от уговорката, той реши да чака пълни два часа тази трета и последна вечер.

Дамата, която преди беше гледала домакинството на господин Баундърби, седеше на прозореца на първия етаж, както Стивън я беше видял и преди; при нея беше и разсилният, който от време на време ту разговаряше с нея, ту поглеждаше над долната маркиза с надпис „БАНКА“, а от време на време излизаше на вратата и заставаше на стъпалата да подиша чист въздух. Когато той излезе за първи път, Стивън си рече, че може да търси него, и мина наблизо, но разсилният само го погледна бегло с примигващите си очи и не каза нищо.

Два часа бяха много време да се разтакаваш насам-натам след цял ден работа. Стивън сядаше на стъпалата пред някоя врата стоеше облегнат на стената в някой вход, разхождаше се нагоре-надолу, ослушваше се в ударите на черковния часовник, спираше и наблюдаваше играещите на улицата деца. Така естествено е всеки да има една или друга цел, че човек, които само се лута без работа, винаги бие на очи и го усеща. Когато изтече първият час, Стивън дори започна да изпитва неловкото чувство, че е станал съмнителна личност.

След това дойде фенерджията и две непрестанно удължаващи се редици светлини се проточиха в безкрайната дълбочина на улицата, докато се сляха и загубиха в далечината. Госпожа Спарсит затвори прозореца на първия етаж, спусна щората и се качи горе. След малко някаква светлинка се качи на горния етаж подир нея и се мярна първо в полукръглото прозорче над вратата, а после в двата прозореца нагоре по стълбището. След малко единият край на щората на втория етаж се раздвижи, сякаш там бе окото на госпожа Спарсит, а също и другият край, сякаш окото на разсилния бе на оттатъшната страна. Стивън все още не получаваше никакво съобщение. Когато двата часа най-сетне свършиха, с голямо облекчение той си тръгна с бързи крачки като компенсация за толкова много безделие.

Трябваше само да се сбогува с хазайката и да легне да спи на временното си легло на пода, защото вързопът му беше готов за следващия ден и всичко приготвено за тръгване. Имаше намерение да се махне от града рано, преди работниците да са излезли на улиците.

Едва се развиделяваше, когато той обиколи с прощален поглед стаята си, като се питаше дали някога ще я види пак, и излезе. Градът бе съвършено безлюден, сякаш жителите го бяха изоставили само и само за да не общуват с него. Всичко изглеждаше посърнало в този час. Дори изгряващото слънце осветяваше някаква бледа пустош в небето, като печално море.

Край къщата, където живееше Рейчъл, макар и да не му беше на път; по улиците с червени тухлени сгради; край огромните смълчани фабрики, незапочнали още да се тресат; край железопътната линия, където сигналните светлини мъждееха в разгарящия се ден; през разбутания квартал край гарата, наполовина съборен и наполовина изграден; край разпръснатите вили от червени тухли, където опушените вечнозелени храсти бяха посипани с мръсен прах, като немарливи любители на енфие; по настлани с въглищен прах пътеки и край много разни грозоти Стивън изкачи върха на хълма и се озърна.

Сега денят огряваше града със сияние и камбаните биеха за сутрешната работа. По къщите още не бяха наклали огън и високите комини владееха цялото небе. Както изригваха отровните кълба дим, те скоро щяха да го закрият; но за половин час някои от многото прозорци блестяха като злато и показваха на коуктаунци непрекъснато слънчево затъмнение, гледано през опушено стъкло.

Колко странно от комините да се обърне към птиците! Колко странно да има на краката си пътен прах вместо въглищен ситнеж! Колко странно да е доживял до тази възраст и сега да започва това лятно утро като малко момче! С тези мисли в ума и вързопчето под мишница Стивън обърна съсредоточеното си лице към пътя. А дърветата сплитаха върхари над него и му шепнеха, че е оставил зад себе си вярно и любещо сърце.