Чарлз Дикенс
Тежки времена (19)

I
Ценностите в банката

Слънчев летен ден. Случваше се понякога такова нещо дори и в Коуктаун.

Погледнат от разстояние при такова време, Коуктаун лежеше забулен в собствена мъгла, която изглеждаше непроницаема за слънчеви лъчи. Човек разбираше, че там има град само защото знаеше, че не може да има подобно мътно петно на гледката, без да има град. Облак от сажди и пушек, който се насочваше объркано ту насам, ту натам, ту се устремяваше нагоре в небесния свод, ту мрачно се провлачваше по земята, според това дали вятърът се вдигаше или стихваше, или променяше посоката си — гъсто безформено валмо, прорязвано от ивици светлина, в която не проличаваше нищо освен пластове тъмнина, Коуктаун подсещаше за себе си отдалече, макар да не се виждаше нито една тухла.

Чудното беше, че градът изобщо съществуваше. Той е бил разоряван тъй често, че бе удивително как е устоял на толкова много удари. Положително никога не бе имало такъв крехък порцелан, както този, от който бяха направени коуктаунските фабриканти. Колкото леко и да ги пипаше човек, те се разпадаха на парчета тъй лесно — всеки би могъл да ги подозре, че са били вече попукани. Те се разоряваха, когато ги задължаваха да изпращат работещите деца на училище; разоряваха се, когато им назначаваха инспектори да правят проверки на фабриките им; разоряваха се, когато тези инспектори слагаха под съмнение доколко оправдано е да осакатяват хората с машините си; те съвсем загиваха, когато им се намекнеше, че може би не е необходимо да димят чак толкова много. Освен златната лъжица на господин Баундърби, получила всеобщо признание в Коуктаун, там се ширеше друга добила известност фикция. Тя имаше формата на заплаха. Щом някой коуктаунец се почувствуваше онеправдан, което ще рече — щом не го оставяха да прави каквото си ще и се повдигаше въпрос да го държат отговорен за последиците от някоя негова постъпка, — той непременно излизаше със страшната закана, че „по-скоро ще захвърли цялото си имущество в океана“. При няколко случая това бе докарвало министъра на вътрешните работи на косъм от смъртта от уплаха.

Обаче в края на краищата коуктаунците бяха така родолюбиви, че никога още не бяха захвърлили имуществото си в океана, а наопаки, показваха се толкова добри да полагат за него извънредни грижи. И ето, то си стоеше там в омарата, растеше и се множеше.

На улицата беше горещо и прашно в летния ден, а слънцето светеше толкова ярко, че дори проблясваше през тежките изпарения, надвиснали над Коуктаун, и човек не можеше да го загледа, без да замижи. Огняри се измъкваха от ниските врати на подземията, сядаха на стъпала, подпори и огради по фабричните дворове и, загледани във въглищата, бършеха очернените си лица. Целият град сякаш се пържеше в масло. Навред се носеше задушлива миризма на горещо масло. Парните машини лъщяха от него, дрехите на работната ръка бяха изпомацани с него, навсякъде по многобройните етажи на фабриките се процеждаше и капеше масло. Въздухът в тези вълшебни дворци беше като полъх на самума^[1], а техните обитатели, изнемогващи от жегата, работеха отмалели в пустинята. Но никаква температура не правеше изпадналите в тиха лудост слонове по-луди или по-нормални. Дотегливите им глави се вдигаха и навеждаха с еднаква скорост в горещо и в студено време, в мокро и в сухо време, в хубаво и в лошо време. Отмереното движение на сенките им по стените заместваше в Коуктаун сянката на шумолящи гори, а вместо лятното бръмчене на насекоми той предлагаше през цялата година, от зори в понеделник до вечерта в събота, бръмченето на двигатели и колела.

Приспивно те ручеха целия този слънчев ден и на минувача още повече му се доспиваше и му ставаше още по-горещо, когато минаваше край бръмналите стени на фабриките. Спуснатите щори и пръскането с вода разхлаждаха малко главните улици и дюкяните, но фабриките, дворовете и задните улички се бяха нажежили в знойния пек. Долу на реката, черна и гъста от бои, няколко свободни от работа коуктаунски момчета (рядко явление тука) караха разнебитена лодка, която оставяше пенлива диря във водата при бавното си влачене напред, докато всяко потопяване на греблото вдигаше зловонна миризма. Но самото слънце, колкото и да беше благотворно, общо взето, не бе така добро към Коуктаун, колкото силният студ, и рядко надзърташе настойчиво в някои от по-сбутаните квартали, без да донесе повече смърт, отколкото живот. Така очите на самото небе стават лоши очи, когато некадърни или користни ръце се препречат между тях и нещата, към които те са устремени, за да ги благословят.

Госпожа Спарсит седеше в обичайната за нея подиробедна стая в банката, на сенчестата страна на напеклата се улица. Работното време бе свършило и през тези часове на деня при топло време тя обикновено украсяваше с аристократичното си присъствие стаята на директорския съвет над общата зала. Собствената й всекидневна беше на по-горния етаж, от прозореца на който наблюдателен пост тя беше готова всяка заран да поздрави господин Баундърби, когато той прекосяваше улицата, със съчувствено кимване, подхождащо за една жертва. Той беше женен вече цяла година и госпожа Спарсит нито за миг не го освобождаваше от непоколебимото си съжаление.

Банката с нищо не нарушаваше здравословното еднообразие на града. И тя беше сграда от червени тухли, с черни капаци на прозорците отвън и зелени щори отвътре, черна входна врата, с две бели стъпала пред нея, пиринчена табелка и пиринчена дръжка на вратата, подобна на точка. Беше с един номер по-голяма от къщата на господин Баундърби, както другите къщи пък бяха от един до пет-шест номера по-малки; във всички останали подробности тя строго отговаряше на установения образец.

Госпожа Спарсит си даваше сметка, че като влиза вечерно време между писалищата и писмените принадлежности, придава женствен, да не кажем и аристократичен чар на кабинета. Седнала на прозореца с ръкоделието или с приспособлението за плетене на мрежи, тя изпитваше похвалното чувство, че облагородява с изисканото си държане грубия делови вид на учреждението. С това впечатление за интересната си роля госпожа Спарсит се смяташе в известна степен за фея на банката. Градските жители, които я виждаха там, когато минаваха на отиване и връщане край сградата, я смятаха за банков дракон, който пази съкровищата на мината.

Какви са тези съкровища госпожа Спарсит знаеше толкова малко, колкото и те. Златни и сребърни монети, ценни книжа, тайни, разкриването на които щеше да докара незнайна гибел на незнайни лица (общо взето обаче хора, неприятни за нея), бяха главните точки в мисления й списък на тези съкровища. Във всяко друго отношение тя знаеше, че остава върховна повелителна на всички канцеларски мебели и на желязно хранилище с три катинара, на вратата на който трезор разсилният всяка вечер опираше глава, легнал на подвижно легло, изчезващо при първи петли. Освен това беше властителка на редица подземия, здраво запазени от досег с грабителския свят, и на останките от текущата дневна работа, състоящи се от мастилени петна, изхабени пера, парчета от книжни печати и късчета хартия, накъсани толкова на ситно, че нищо интересно не можеше да се разбере от тях, когато госпожа Спарсит се мъчеше да ги нареди. Най-после тя беше пазителка на малък арсенал от саби и карабини, закачени в отмъстителен ред над една от празничните камини; и на тази почтена традиция, станала неотделима за всяко търговско учреждение, претендиращо да е богато, редица пожарни кофи — съдове, на които не се разчиташе за никаква физическа полза при какви да е обстоятелства, но за които е било забелязано да упражняват чудесно морално въздействие, почти еднакво с въздействието на златни кюлчета, върху повечето от тези, които ги видеха.

Една глуха прислужница и един разсилен допълваха владенията, над които господствуваше госпожа Спарсит. За глухата прислужница се говореше, че била богата, а сред по-нисшите съсловия на Коуктаун от години се мълвеше, че някоя нощ, когато банката е затворена, тази прислужница щяла да бъде убита зарад парите си. Дори според общото мнение тя доста просрочила тази нощ и трябвало да се прости с живота много отдавна, но запазваше живота и службата си със злонравна упоритост, която много ги обиждаше и разочароваше.

Чаят на госпожа Спарсит бе току-що сложен върху приготвена за нея изящна трикрака масичка, която тя въдворяваше след работно време в обществото на строгата дълга, покрита с кожа заседателна маса, ширнала се в средата на стаята. Разсилният сложи таблата на масичката и изказа почитанието си, като се чукна по челото с кокалчетата на пръстите.

— Благодаря ти, Бицър — промълви госпожа Спарсит.

— Аз ви благодаря, госпожо — отговори разсилният. Той беше много похватен разсилен; толкова похватен, колкото в дните, когато с премигване определи за ученичка номер двадесет какво е кон.

— Заключено ли е всичко, Бицър? — попита госпожа Спарсит.

— Всичко е заключено, госпожо.

— Ами какви новини има днес? — каза госпожа Спарсит, като си сипа чай. — Има ли нещо?

— Май не мога да кажа, госпожо, да съм чул нещо особено. Хората ни са калпави, госпожо, но това за съжаление не е ново.

— Сега пък какво правят тези размирни негодници? — попита госпожа Спарсит.

— Продължават все същото, госпожо. Съюзяват се, обединяват се, задължават се да се държат един за друг.

— Много жалко, че обединените господари допускат такива класови сдружения — каза госпожа Спарсит и от суровата строгост носът й стана още по-римски, а веждите още по-кориолановски.

— Така е, госпожо — потвърди Бицър.

— След като са се обединили самите те, би трябвало всички до един да се противопоставят и да не приемат на работа нито един работник, който е обединен с друг работник — заяви госпожа Спарсит.

— Те го правеха това, госпожо — отговори Бицър, — но май че нищо не излезе от тая работа, госпожо.

— Аз не твърдя, че разбирам тези неща — каза с достойнство госпожа Спарсит, — понеже по начало ми бе отредено да се движа в съвършено друга среда, а пък и господин Спарсит, като роден Поулър, е бил съвсем извън кръга на всякакви подобни разногласия. Зная само, че тези хора трябва да бъдат подчинени и че е крайно време да го направят веднъж завинаги.

— Да, госпожо — съгласи се Бицър, като подчертаваше голямото си уважение към прорицателската убедителност на госпожа Спарсит. — Човек не би могъл да го каже по-ясно, дума да няма, госпожо.

Понеже това бе обичайният час, когато водеше малки поверителни разговори с госпожа Спарсит, и беше вече доловил погледа й и разбрал, че тя ще го запита за нещо, Бицър се зае уж да подрежда линиите, мастилниците и така нататък, докато тази дама пиеше чая си и гледаше към улицата през отворения прозорец.

— Имаше ли много работа днес, Бицър? — попита госпожа Спарсит.

— Не особено много, милейди. Средно. — От време на време вместо с „госпожо“ той се обръщаше към нея с „милейди“, сякаш неволно зачиташе личното достойнство и домогванията за уважение на госпожа Спарсит.

— Банковите служители — каза госпожа Спарсит и внимателно махна незабележима трошичка хляб с масло от лявата си ръкавица, — разбира се, са достойни за доверие, точни и работливи?

— Да, госпожо, до голяма степен, госпожо. С обикновеното изключение.

Бицър изпълняваше в учреждението службата на главен шпионин и доносчик и срещу тези доброволни услуги получаваше на Коледа подарък в добавка към редовното си седмично възнаграждение. Беше пораснал като крайно трезв, предпазлив и благоразумен младеж, който положително щеше да се издигне. Разумът му бе така безпогрешно уравновесен, че не го вълнуваха нито чувства, нито страсти. Всичките му постъпки бяха плод на най-подробни и хладнокръвни пресмятания и госпожа Спарсит не без основание обикновено отбелязваше, че никога не е познавала младеж с по-непоклатими принципи. Като се увери след смъртта на баща си, че майка му има право на помощ от енорията в Коуктаун, този превъзходен млад икономист се погрижи да й осигури това право с такова непреклонно преследване на принципното положение в случая, че оттогава тя се озова в работен дом^[2]. Трябва да му се признае, че веднъж в годината той й подаряваше половин фунт чай, което беше слабост от негова страна: първо, защото всички подаръци неизбежно клонят да затвърдят просяшки манталитет у получателя и, второ, защото единственият разумен начин за провеждане на сделката с този предмет на потреблението беше да го купи за колкото може по-малко и да го продаде за колкото може повече, тъй като философите напълно ясно са установили, че в това се заключава целият дълг на човека^[3] — не част от дълга му, а целият.

— До голяма степен, госпожо. С обикновеното изключение — повтори Бицър.

— А-ах! — въздъхна госпожа Спарсит, поклати глава над чашата с чая и отпи голяма глътка.

— Господин Томас, госпожо, аз много се съмнявам в господин Томас, госпожо, никак не ми харесва поведението му.

— Бицър — рече госпожа Спарсит с много внушителен тон, — не си ли спомняш да съм ти казвала нещо относно имената?

— Моля да ме извините, госпожо. Съвършено вярно е, че вие не желаехте да се споменават имена и че е винаги по-добре те да се избягват.

— Моля да не забравяш, че аз нося отговорност тука — каза госпожа Спарсит по своя тържествен начин. — Всичко това тука ми е доверено, Бицър, от господин Баундърби. Колкото и невероятно би се видяло преди години и на господин Баундърби, и на самата мене, че той ще стане някога мой покровител и ще ми изплаща годишно възнаграждение, аз не мога да виждам този човек в никаква друга светлина. Господин Баундърби признава общественото ми положение и зачита семейното ми потекло в такава пълна мяра, каквато надали бих могла да очаквам. И повече, много повече. Ето защо ще бъда вярна на моя покровител във всяко отношение. А не смятам, не ще смятам и не мога да смятам — заяви госпожа Спарсит с всичките си налични запаси от честност и благонравие, — че ще бъда вярна във всяко отношение, ако позволявам да се споменават под този покрив имена, които за нещастие… за най-голямо нещастие… в това няма никакво съмнение… са свързани с неговото.

Бицър пак се чукна с кокалчетата на пръстите и пак поиска извинение.

— Не, Бицър — продължи госпожа Спарсит, — кажеш ли „един индивид“, аз ще те чуя; кажеш ли „господин Томас“, ще прощаваш, но няма да те чуя.

— С обикновеното изключение на един индивид, госпожо — помъчи се да поправи грешката си Бицър.

— А-ах! — Госпожа Спарсит повтори възклицанието, поклащането на главата над чашата чай и голямата глътка, за да подеме разговора отново от точката, на която той беше прекъснал.

— Един индивид, госпожо, никога не се е държал както трябва от деня, когато е дошъл тук — каза Бицър. — Той е покварен, мързелив прахосник. Той не заслужава хляба, който яде, госпожо. А и не би го получавал, ако нямаше тука приятелка и сродница, госпожо!

— А-ах! — въздъхна госпожа Спарсит и още веднъж печално поклати глава.

— Надеждата ми, госпожо, е, че неговата приятелка и сродница не ще го снабдява със средства, за да продължава все така. Иначе, госпожо, ние знаем от чий джоб излизат тия пари.

— А-ах! — въздъхна пак госпожа Спарсит и пак печално поклати глава.

— Тя е за съжаление, госпожо. Последната личност, която споменах, е за съжаление, госпожо — каза Бицър.

— Да, Бицър — съгласи се госпожа Спарсит. — Винаги съм съжалявала за това заблуждение, винаги.

— А колкото до този индивид, госпожо — продължи Бицър, като сниши глас и пристъпи по-близо, — той е също така разпуснат, както всички в тоя град. И вие знаете в какво се заключава тяхната разпуснатост, госпожо. Никой друг не би могъл да го знае по-добре, отколкото една дама с вашето високо положение.

— Нямаше да е зле, ако взимаха пример от тебе, Бицър — отговори госпожа Спарсит.

— Благодаря ви, госпожо. Но понеже вече заговорихте за мене, ето, вижте ме, госпожо. Вече съм сложил нещичко настрана, госпожо. Тая награда, която получавам за Коледа, госпожо: аз никога не я пипам. Дори не похарчвам цялата си заплата, макар и да не е висока, госпожо. Защо да не могат те да правят, както правя аз, госпожо? Каквото може да направи един, може да направи и друг.

Това също бе една от фикциите на Коуктаун. Всеки капиталист в града, придобил шестдесет хиляди фунта от шест пенса, винаги се правеше на много учуден защо шестдесетте хиляди души работна ръка около него не придобият по шестдесет хиляди фунта от шест пенса всеки и, може да се каже, укоряваше всекиго от тях, че не е извършил този дребен подвиг. Каквото аз направих, можеш да напарвиш и ти. Защо не го направиш тогава?

— А колкото за това, че им трябвали развлечения, госпожо — продължаваше Бицър, — това са чисти глупости. На мене не ми трябват развлечения. Никога не са ми трябвали и никога не ще ми трябват; аз не ги обичам. А пък за това, че се обединяват, нямам никакво съмнение, че между тях има много, които чрез наблюдаване и доноси един против друг биха могли да поспечелят по нещичко от време на време, било в пари, било в благоволение, и да си подобрят живота. Защо тогава не си го подобрят, госпожо! Това е първата подбуда на всяко разумно същество и те се стремят към това.

— Именно „уж“! — забеляза госпожа Спарсит.

— И ние вечно ги чуваме, госпожо, до втръсване да говорят за своите жени и деца — каза Бицър. — Ами че вижте мене, госпожо! На мене не ми трябват жена и деца. Защо им са на тях?

— Защото са разпуснати — подхвърли госпожа Спарсит.

— Да, госпожо — отговори Бицър, — точно това е. Ако бяха по-предвидливи и по-малко извратени, госпожо, какво щяха да правят? Щяха да кажат: Докато цялото ми семейство се събира под една „шапка“ или „Докато цялото ми семейство се събира под едно боне (според това дали въпросният е мъж или жена, госпожо), трябва да храня само едного, и то човека, когото ми е най-приятно да храня“.

— Положително — съгласи се госпожа Спарсит и отхапа от кифличката си.

— Благодаря ви, госпожо — каза Бицър и пак се чукна по челото с кокалчетата на пръстите в знак на благодарност за назидателния разговор. — Ще искате ли още малко вряла вода, госпожо, или нещо друго, което бих могъл да ви донеса?

— Засега нищо, Бицър.

— Благодаря ви, госпожо. Не бих искал да ви тревожа, когато се храните, особено по време на следобедния чай, като зная колко го обичате — каза Бицър, поизвил врат, за да надникне към улицата от мястото, където стоеше, — но един господин гледа на горе от една-две минути, госпожо, а сега прекоси улицата, сякаш се канеше да почука. Ето, това е положително той, дето чука, госпожо.

Бицър се доближи до прозореца, погледна надолу, сетне веднага прибра глава и потвърди:

— Да, госпожо. Ще искате ли да поканя господина тука, госпожо?

— Не зная кой би могъл да бъде — каза госпожа Спарсит, като избърса устни и оправи ръкавиците си.

— Явно не е тукашен, госпожо.

— Какво може да иска чужд човек в банката по това вечерно време, освен ако идва по някоя работа, за която е закъснял, аз не знам — каза госпожа Спарсит, — но съм поела отговорност за това учреждение от господин Баундърби и никога няма да се отклоня от нея. Ако да приема този човек е част от поетите от мене задължения, ще го приема. Действувай, както намериш за добре, Бицър.

В този момент господинът, без да знае нищо за великодушното изказване на госпожа Спарсит, почука още веднъж толкова силно, че разсилният изтича долу да отвори вратата, докато госпожа Спарсит взе предпазната мярка да скрие масичката с всичко сложено на нея в един шкаф, а след това се оттегли на горния етаж, за да може да се появи, ако се наложи, с по-голямо достолепие.

— Ако обичате, госпожо, господинът иска да ви види — каза Бицър, долепил светлото си око към ключалката на госпожа Спарсит. Тогава госпожа Спарсит, използувала интервала да си оправи шапчицата, отново понесе класическите си черти надолу и влезе в заседателната зала с вид на римска матрона, запътила се извън градските стени да преговаря с пълководеца на нашественическите войски.

Посетителят, който беше отишъл до прозореца и тъкмо беше зает да поглежда нехайно навън, остана така равнодушен към тази внушителна поява, колкото можем да си представим. Той си подсвиркваше с невъобразимо безразличие, все още с шапка на глава и с донейде отпаднал вид, дължащ се отчасти на прекомерната горещина и отчасти на прекомерната изтънченост. Защото и с най-бегъл поглед можеше да се разбере, че е истински джентълмен от най-нов тип, отегчен от всичко и подобно на Луцифер лишен от вяра към всичко на света.

— Доколкото разбрах, сър — заговори госпожа Спарсит, — искали сте да ме видите.

— Прощавайте — каза той, като се обърна и свали шапката си, — моля да ме извините.

„Хм! — помисли си госпожа Спарсит, докато величествено кимваше. — Тридесет и пет годишен, хубав, добре сложен, хубави зъби, приятен глас, добре възпитан, добре облечен, тъмнокос, дръзки очи.“ Всичко това госпожа Спарсит забеляза по женски — също както султанът, който потопил главата си във ведро с вода^[4], — само докато се поклони и се изправи пак.

— Заповядайте, седнете, сър — промълви госпожа Спарсит.

— Благодаря ви. Позволете. — Той придърпа стол за нея, но сам остана нехайно опрян на масата. — Оставих слугата си на гарата да се погрижи за багажа… ужасно препълнен влак и страшно много багаж във фургона… и тръгнах да се поразходя и да се поогледам. Извънредно странен град. Ще ми позволите ли да ви запитам, дали е винаги толкова черен?

— Обикновено много по-черен — отговори госпожа Спарсит с присъщата й прямота.

— Нима е възможно! Извинете: предполагам, че не сте родом оттука?

— Не, сър — отговори госпожа Спарсит. — Едно време, за моя добра или зла чест, преди да овдовея, аз се движех в съвсем различни кръгове. Съпругът ми беше Поулър.

— Много моля да ме извините! — каза непознатият. — Как беше името?…

Госпожа Спарсит повтори:

— Поулър.

— Семейство Поулър — проточи непознатият, след като се позамисли за миг-два. Госпожа Спарсит кимна утвърдително. Непознатият като че ли доби още по-отпаднал вид, отколкото преди.

— Сигурно много се отегчавате тука? — бе изводът му от съобщението й.

— Аз съм покорна на обстоятелствата, сър — каза госпожа Спарсит, — и отдавна съм се приспособила към силите, управляващи моя живот.

— Много философски — отвърна непознатият — и много примерно, и много похвално, и… — Изглежда, той сметна, че не си заслужава труда да довърши изречението, и отегчено взе да си играе с верижката на часовника.

— Ще ми позволите ли да запитам, сър — каза госпожа Спарсит, — на какво дължа честта…

— Разбира се — отговори непознатият. — Много ви благодаря, че ми напомнихте. Аз нося препоръчително писмо до господин Баундърби, банкера. Както обикалях този необикновен черен град, докато стане вечерята в хотела, запитах един срещнат, някакъв работник, който като че ли беше току-що взел душ от нещо пухкаво, вероятно суровината…

Госпожа Спарсит наведе глава.

— … Суровината… къде живее господин Баундърби, банкерът. А той, без съмнение заблуден от думата „банкер“, ми посочи пътя към банката. Предполагам, че господин Баундърби всъщност не живее в тази сграда, където имам честта да ви поднеса това обяснение?

— Да, сър — отвърна госпожа Спарсит, — не живее.

— Благодаря ви. Нямах никакво намерение да предам писмото си още сега. Но като се поразходих до банката, за да убия времето, и имах късмета да забележа на прозореца — към който той отпуснато махна с ръка, а след това леко се поклони — една дама с изключителна и приятна външност, сметнах, че ще е най-добре да си позволя да запитам тази дама къде наистина живее господин Баундърби, банкерът. Което се и решавам да сторя с всички надлежни извинения.

Небрежността и отпуснатото му държане според госпожа Спарсит можеха да бъдат извинени само с известната непринудена галантност, която отдаваше почит и на нея. Ето например сега, в този миг, той малко оставаше да седне върху масата и все пак лениво се надвесваше над нея, сякаш признаваше, че има в нея нещо привлекателно, което я прави очарователна… по неин начин.

— Банките, зная, са винаги недоверчиви и са служебно задължени да бъдат — каза непознатият, чиято лека и плавна реч беше също приятна и караше да долавяш нещо много по-дълбоко и духовито, отколкото можеше да съдържа (а то вероятно бе ловка хитрина на основателя на тази многобройна секта, който и да е бил този велик мъж), — затова няма да е зле да отбележа, че моето писмо… ето го… е от члена на парламента, който представлява този град, Градграйнд, с когото имах удоволствието да се запозная в Лондон.

Госпожа Спарсит позна почерка, подметна, че съвсем не е било необходимо господинът да показва писмото и даде адреса на Баундърби с всички съответни указания и наставления.

— Хиляди благодарности — каза непознатият. — Разбира се, вие познавате банкера добре?

— Да, сър — отговори госпожа Спарсит. — В подчиненото си положение спрямо него аз го познавам от десет години.

— Цяла вечност! Струва ми се, че той се е оженил за дъщерята на Градграйнд?

— Да — госпожа Спарсит изведнъж сви устни, — той има тази… чест.

— Казаха ми, че тази дама била цял философ.

— Сериозно, сър? — изуми се Спарсит. — Така ли?

— Простете безочливото ми любопитство — не спираше непознатият с умилостивителен вид, поразвълнуван от веждите на госпожа Спарсит, — но вие познавате семейството, познавате и света. Аз съм на път да се запозная със семейството и може би ще трябва доста да общувам с тях. Толкова страшна ли е тази дама? Баща й я рисува като толкова необикновено разумна личност, че аз горя от желанието да узная. Нима е съвършено недостъпна? Отблъскващо и потресаващо интелигентна? Виждам по многозначителната ви усмивка, че не сте на това мнение. Вие изляхте балсам в разтревожената ми душа. А сега за възрастта. Четиридесетгодишна? На тридесет и пет?

Госпожа Спарсит направо се изсмя:

— Вчерашно дете. Нямаше и двадесет, когато се омъжи.

— Давам ви честната си дума, госпожо Поулър — рече непознатият, като се отдели от масата, — никога в живота си не съм бил тъй смаян!

Това наистина като че ли го порази до крайния предел на способността му да бъде поразен. Той не свали очи от своята осведомителка цяла четвърт минута и сякаш не можеше да възприеме тази изненада.

— Уверявам ви, госпожо Поулър — продължи той след това съвсем отпаднал, — че бащата ме подготви с приказките си да видя сурова и безразлична зрелост. Много съм ви задължен, извънредно много, че поправихте тази глупава грешка. Моля да ме извините за безпокойството. Много ви благодаря. Довиждане!

Той си излезе с поклон, а госпожа Спарсит, стаила се зад завесата на прозореца, го видя да се отдалечава отпуснато по сенчестата страна на улицата, изпращан от погледите на целия град.

— Какво мислиш за този господин, Бицър? — попита тя разсилния, когато той влезе да прибере чашата и чиниите.

— Харчи много пари за дрехите си, госпожо.

— Трябва да се признае, че се облича с голям вкус — забеляза госпожа Спарсит.

— Да, госпожо — отговори Бицър, — ако това си заслужава парите… Освен това, госпожо — подхвана наново Бицър, докато бършеше масата, — струва ми се, че е комарджия.

— Да се играе комар е безнравствено — заяви госпожа Спарсит.

— То е смешно и глупаво, госпожо — каза Бицър, — защото шансовете са винаги против играчите.

Дали горещината й пречеше да работи или ръцете не я слушаха, но госпожа Спарсит не похвана ръкоделие тази вечер. Тя седеше на прозореца, когато слънцето започна да залязва зад пушеците; седеше там, когато пушеците станаха огненочервени, когато червенината им избледня, когато мракът като че се надигна бавно от земята и запълзя все по-високо и по-високо — до покривите на къщите, до черковната камбанария, до върха на фабричните комини, до небето. Без свещ в стаята госпожа Спарсит седеше на прозореца, сложила ръце пред себе си, без да мисли много за вечерните звуци: крясъците на момчетата, лаенето на кучетата, трополенето на колелата, стъпките и гласовете на минувачите, резките улични провиквания, тропота на дървените обувки по настилката, когато стана време за тях да минат, затварянето на капаците по витрините на дюкяните. Чак когато разсилният доложи, че момиците за вечерята й са готови, госпожа Спарсит се изтръгна от унеса и понесе гъстите си черни вежди (по това време смръщени от размишления така, сякаш имаха нужда от гледане) към горния етаж.

— Ах ти, глупако! — рече госпожа Спарсит, когато остана сама с вечерята си. Кого имаше предвид тя не каза, но надали е могла да има предвид момиците.