Чарлз Дикенс
Тежки времена (21)

III
Хъшлакът

Много чудно беше един млад джентълмен, възпитан по система на непрекъснато ограничаване, да порасне като лицемер, но случаят с Том беше положително такъв. Много странно бе един млад джентълмен, който никога не е бил оставян пет последователни минути да ръководи сам постъпките си, да не бъде способен най-после да се владее, но с Том беше така. Почти необяснимо беше един млад джентълмен, чието въображение е било задушено още в люлката, все още да бъде тревожен от своя призрак във форма на ниски плътски страсти, но нямаше никакво съмнение, че Том беше такъв изрод.

— Пушите ли? — попита господин Джеймз Хартхауз, когато стигнаха пред хотела.

— То се знае! — отговори Том.

Не му остана нищо друго, освен да покани Том горе, а за Том не остана нищо друго, освен да се качи. Благодарение на разхладителното питие, подходящо за този час, но не толкова слабо, колкото студено, и благодарение на много по-хубавия тютюн, отколкото можеше да се купи по тези места, Том скоро съвсем се отпусна и се почувствува свободен на своя край на канапето, разположен да се възхищава от новия си приятел на другия му край.

След като попуши малко, Том изпусна дим за последен път и огледа приятеля си. „Той като че ли не обръща особено внимание на дрехите си — мислеше Том — и въпреки това колко хубаво е облечен. Какво непринудено конте!“

Господин Джеймз Хартхауз, доловил случайно погледа на Том, му направи бележка, че нищо не пие и нехайно напълни сам чашата му.

— Благодаря — проточи Том, — благодаря. Е, господин Хартхауз, вярвам, че старият Баундърби ви е дошъл горе-долу до гуша тая вечер. — При тези думи Том пак намигна и многозначително изгледа домакина през ръба на чашата си.

— Много симпатичен човек! — отговори господин Джеймз Хартхауз.

— Така мислите, нали? — подхвърли Том. И пак намигна.

Господин Джеймз Хартхауз се усмихна, стана от своя край на кушетката и като облегна гръб на камината така, че стоеше и пушеше пред празното огнище с лице към Том, изгледа го и забеляза:

— Какъв забавен шурей сте вие!

— Предполагам, че искате да кажете: какъв забавен зет е старият Баундърби — откликна Том.

— Доста сте язвителен, Том — отговори господин Джеймз Хартхауз.

Имаше нещо толкова приятно да си тъй интимен с такава жилетка; да те наричат „Том“ по такъв интимен начин с такъв тон: да стигнеш толкова скоро до такива фамилиарни отношения с такива бакенбарди, че Том беше необикновено доволен от себе си.

— Ах! Аз не обичам стария Баундърби — каза той, — ако имате предвид това. Винаги съм наричал стария Баундърби така, когато съм говорил за него, и винаги съм мислил за него все същото. Няма тепърва да говоря учтиво за стария Баундърби. Доста ще съм закъснял за такова нещо.

— За мене няма защо да мислите — отвърна Джеймз, — но внимавайте пред жена му.

— Пред жена му? Пред сестра ми Лу? О, да! — И той се разсмя и пийна от разхладителното питие.

Джеймз Хартхауз стоеше все тъй облегнат на същото място и в същата поза, все тъй небрежно пушеше пурата си и гледаше благосклонно хъшлака, сякаш беше сигурен, че е своеобразен демон-съблазнител, който трябва само да се позавърти над него и той ще му даде и душата си, стига да му я поиска. Положително изглеждаше, че хъшлакът се поддава на това влияние. Той изгледа събеседника си угоднически, изгледа го с възхищение, изгледа го дръзко и вдигна единия си крак на кушетката.

— Сестра ми Лу? — повтори той. — Тя никога не е обичала стария Баундърби.

— Това е минало време, Том — отвърна господин Джеймз Хартхауз и тръсна с кутрето пепелта от пурата си. — Ние живеем в сегашно.

— Преходен глагол „да не обичам“. Изявително наклонение, сегашно време. Първо лице единствено число — аз не обичам; второ лице единствено число — ти не обичаш; трето лице единствено число — тя не обича — издекламира Том.

— Добре! Много оригинално! — забеляза приятелят му. — Макар и да не го казвате сериозно.

— Но аз го казвам напълно сериозно — възкликна Том. — Честна дума! Нима можете наистина да предположите, господин Хартхауз, че сестра ми Лу обича стария Баундърби?

— Скъпи мой — възрази събеседникът му, — какво друго мога да предположа, щом виждам семейна двойка, която живее в сговор и щастие?

Том беше качил по това време и двата си крака на кушетката. Ако другият му крак не беше вече там, когато го нарекоха „скъпи мой“, щеше да го вдигне в този момент от разговора. Понеже изпита нуждата да направи нещо сега, той се поизпъна още повече и легнал по гръб, с глава, опряна на края на кушетката, както пушеше с вид на безкрайно нехайство, обърна простоватото си лице и не особено трезви очи към лицето, което гледаше към него тъй равнодушно и все пак тъй властно.

— Вие познавате баща ни, господин Хартхауз — каза Том, — и затова няма защо да се изненадвате, че Лу се е омъжила за стария Баундърби. Тя никога не е имала любов, баща ни й предложи стария Баундърби и тя го взе.

— Много послушно от страна на вашата привлекателна сестра — каза господин Джеймз Хартхауз.

— Да, но тя нямаше да е толкова послушна и работата нямаше да стане толкова лесно, ако не бях аз — заяви хъшлакът.

Изкусителят само повдигна вежди, но това накара хъшлака да продължи.

— Аз я убедих — каза той тежко с тон на превъзходство. — Мене ме натикаха в банката на стария Баундърби (където изобщо не съм искал да отида) и аз знаех, че няма да се отърва от разправии, ако тя отреже квитанцията на стария Баундърби; затова й казах за желанието ми и тя се съгласи. Тя е готова да направи всичко за мене. Това беше много мило от нейна страна, нали?

— Очарователно, Том!

— Не че е било чак толкова важно за нея, колкото за мене — продължи невъзмутимо Том, — понеже от това зависеше моята свобода и спокойствие, а може би и напредък; а тя не обичаше друг мъж, пък да стои у дома беше все едно да стои в затвор, особено след като аз излязох оттам. Иначе щеше да е, ако се беше отказала от друг, любим мъж зарад стария Баундърби, но все пак постъпката й беше много мила.

— Направо възхитителна! И тя понася това положение така спокойно?

— О — отвърна Том с покровителствено презрение, — тя си е само едно момиче. А момиче може да се оправи навсякъде. Тя свикна с тоя живот и сега й е все едно. Освен това, макар да е момиче, Лу не е обикновено момиче. Тя може да се затвори в себе си и да мисли, както често съм я виждал да седи и да наблюдава огъня по цял час.

— Така ли? Има си свои собствени развлечения — забеляза Хартхауз и продължи спокойно да пуши.

— Не чак толкова, колкото може да си мислите — отговори Том, — защото нашият баща я е натъпкал с какви ли не сухи факти и науки. Това е неговата система.

— Възпитал дъщеря си по свой собствен калъп? — подсказа Хартхауз.

— Дъщеря си? О, и всички други. Ами че той възпита по тоя начин и мене.

— Не е възможно!

— И въпреки това той го направи — поклати глава Том. — Искам да кажа, господин Хартхауз, че когато напуснах нашия дом и отидох при стария Баундърби, бях тъп като дърво и знаех за живота толкова, колкото една мида.

— Хайде де, Том! Не мога да повярвам. Вие си правите шеги.

— Честна дума! — каза хъшлакът. — Говоря сериозно, повярвайте ми! — Известно време той пуши с много важен и внушителен вид, а сетне добави с безгранично самодоволство: — О! Аз се понаучих след това. Не го отричам. Но го направих сам, не дължа нищо на баща си.

— А вашата многознаеща сестра?

— Моята многознаеща сестра е горе-долу където си била. Тя ми се е оплаквала, че нямала нищо, с което да се заеме, както другите момичета имат с какво да се занимават, и не виждам как ли ще е могла да се справи с това положение. Но за нея това няма значение — додаде той прозорливо и отново засмука пурата. — Момичетата винаги му намират някак леснината.

— Като се отбих в банката снощи да попитам за адреса на господин Баундърби, намерих там една престаряла дама, която изглежда храни дълбоко възхищение към сестра ви — забеляза господин Джеймз Хартхауз и хвърли малкото, което бе останало от допушената вече пура.

— Маминка Спарсит! — възкликна Том. — Нима вече сте я видели, а?

Приятелят му кимна. Том извади пурата си от устата, за да намигне по-изразително, което вече трудно му се удаваше, и се чукна няколко пъти с пръст по носа.

— Маминка Спарсит храни към Лу повече от възхищение, както ми се струва. Да го наречем обич и преданост. Маминка Спарсит никога не е хвърляла око на Баундърби, когато е бил ерген. О, не!

Това бяха последните думи, които хъшлакът изговори, преди да го налегне полупиянска дрямка, последвана от пълна забрава. От това състояние го изтръгна неприятният сън, че го побутват с обувка, и някакъв глас казва: „Хайде, тръгвай си! Късно е.“

— Е! — рече той, като се надигна от кушетката. — Все пак време е да си вървя. Слушайте. Тютюнът ви е много добър. Но е много слаб.

— Да, много е слаб — съгласи се неговият домакин.

— Той е… той е смешно слаб — каза Том. — Къде е вратата? Лека нощ!

После му се присъни още един чудноват сън, че някакъв келнер го превежда през мъгла, която, след като му създаде известни затруднения и неприятности, прие облика на главната улица и той стоеше на нея сам. Тогава Том доста лесно стигна в къщи, макар все още да не можеше да се освободи от чувството за присъствието и влиянието на новия си приятел — сякаш той витаеше някъде във въздуха в същата небрежна поза, загледал го със същия поглед.

Хъшлакът се прибра в къщи и си легна. Да имаше представа за това, което бе сторил тази вечер, и да беше по-малко хъшлак и повече брат, щеше да свърне от пътя, да слезе на зловонната, обагрена в черно река, да легне да спи в нея за вечни времена и да покрие главата си завинаги с мръсните й води.