Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard Times, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)

Издание:

Чарлз Дикенс. Тежки времена

Второ издание

 

Редактор: Цветан Николов

Художник: Иван Кьосев

Худож. редактор: Лиляна Басарева

Техн. редактор: Таня Янчева

Коректор: Лиляна Стоянова

 

Дадена за набор на 13.IX.1979 г.

Подписана за печат на 28.IV.1980 г.

Излязла от печат на 26.V.1980 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 23 Издателски коли 9,32

Издат №86 (4082)

Цена 1,91 лв.

Изд. „Профиздат“, София, 1980

Печатница при ВИ — София, Поръчка №72

История

  1. — Добавяне

IV
Работници и братя

— О, мои приятели, потиснати работници от Коуктаун! О, мои приятели и съотечественици, роби на безпощадния и гнетящ деспотизъм! О, мои приятели и братя по страдания и труд, братя-хора! Казвам ви, че е ударил часът, когато трябва да се сплотим всички в една обединена сила и да смажем потисниците, които твърде дълго са се гоили с ограбеното от нашите семейства, с потта на нашите чела, с труда на нашите ръце, със силата на нашите мишци, със създадените от бога прекрасни права на човешкия род и със светите и предвечни облаги на братството!

„Правилно!“, „Вярно, вярно!“, „Ура!“ и други възгласи отекнаха в многоглас хор от всички краища на претъпканата и спарена до задушаване зала, където ораторът, качил се на сцената, бълваше тези и всички други гръмки и ядни думи, които можеше да избълва. Беше съвсем възврял от декламиране и толкова прегракнал, колкото и потен. От кряскане с всичкия си глас в ярката газова светлина, свиване на юмруци, мръщене на вежди, стискане на зъби и размахване на ръце беше стигнал до пълна изнемога и трябваше да млъкне и да поиска чаша вода.

Както стоеше там и се мъчеше да разхлади пламналото си лице с няколкото глътки вода, сравнението между оратора и множеството обърнати към него съсредоточени лица беше решително в негова вреда. Ако се съдеше по това, с което го бе наградила природата, той се издигаше над масата с много малко, освен височината на сцената, върху която стоеше. В много важни отношения стоеше чувствително по-ниско от тях. Не беше толкова честен, не беше така мъжествен, не беше тъй добродушен; лукавството заместваше у него тяхната наивност, а невъздържаността — улегналия им здрав разум. Зле сложен, с тесни рамене и черти на лицето привично изкривени в кисело изражение, той се отличаваше най-неблагоприятно дори и с полугражданските си дрехи от насъбралите се слушатели с тяхното просто работно облекло. Колкото и да е странно да видиш как събрани хора винаги покорно слушат отегчителните празнословия на някоя самодоволна личност — благородна или простосмъртна, — която три четвърти от тях не биха могли с никакви човешки сили да издигнат от блатото на тъпотата до собственото им духовно равнище, толкова особено странно и дори особено поразяващо бе да се види това множество от съсредоточени лица, в честността на мнозинството от които не би се усъмнил някой вещ и безпристрастен наблюдател, така развълнувано от подобен водач.

Правилно! Вярно, вярно! Ура! Напрегнатото внимание и желание, изписани по лицата на всички, превръщаше картината във внушително зрелище. Нито нехайството, нито безучастността, нито празното любопитство — никоя от многото отсенки на безразличието, които се забелязват по всички други събрания, — не проличаваха дори за миг тука. Това, че всеки вярваше, че неговото положение е в едно или друго отношение по-лошо, отколкото би могло да бъде: това, че всеки смяташе за наложително да се присъедини към останалите, за да го подобри; това, че всеки мислеше за единствена своя надежда да се сплоти с другарите, които го обкръжават: и че това тяхно убеждение, право или криво (за съжаление криво за онова време), бе сериозно, задълбочено и честно, трябваше да бъде така ясно за всеки, който би решил да види какво става там, както голият гредоред на тавана и белосаните тухлени стени. Нито би могъл кой да е такъв очевидец да не разбере дълбоко в душата си, че тези хора в самата си заблуда проявяват високи качества, които лесно може да се използуват за по-добри и по-правилни цели; и да се твърди (въз основа на голословни аксиоми, колкото и добре да са изфабрикувани), че те са се отбили от правия път не без причина, а поради собственото си безразсъдство, това би значило да се твърди, че може да има пушек без огън, смърт без раждане, жетва без сеитба, нещо, или каквото и да било, породено от нищо.

Ораторът, след като се освежи, избърса набразденото си чело няколко пъти от ляво и на дясно със сгъната като възглавничка носна кърпа и съсредоточи всичките си възродени сили в усмивка на дълбоко презрение и огорчение.

— Но, о, мои приятели и братя! О, мъже и англичани, потиснати работници от Коуктаун! Какво ще кажем за тоя човек… за тоя трудещ се (жалко, че ми се налага да черня това славно име)… който е на практика добре запознат с вашите болки и патила, с вас, онеправданата опора на тази страна, и който ви е чул с благородно и величествено единодушие, което ще накара тираните да затреперят, да вземете решението да подкрепите подписката за фонда на Обединения общ трибунал и да спазвате разпоредбите, издавани от това сдружение за ваше добро, каквито и да са те… какво, питам ви, ще кажете за тоя трудещ се, понеже трябва да призная, че той е такъв, който по такова време става предател, страхливец и отстъпник: който по такова време не се срамува да ви направи подлото признание, че ще остане настрана и няма да бъде един от обединилите се в доблестната борба за свобода и право?

Мнението на събранието се раздели по този въпрос. Чуха се няколко дюдюкания и свирки, но общото чувство за справедливост бе твърде силно, за да осъдят един човек, без да чуят неговата дума. „Трябва да се увериш, че си прав, Слакбридж!“ „Нека стане!“ „Да чуем и него!“ Такива възгледи се сипеха от всички страни. Най-после силен глас се провикна:

— Тука ли е човекът? Ако е тук, да чуем самия човек вместо тебе, Слакбридж.

Тези думи бяха посрещнати с всеобщо одобрение. Слакбридж, ораторът, се огледа с унищожителна усмивка, изпъна напред дясната си ръка (по маниера на всички Слакбриджовци), за да укроти разбушувалото се море, и зачака, докато настъпи дълбока тишина.

— О, мои приятели и братя-хора! — заговори тогава Слакбридж, като клатеше глава в изблик на презрение. — Не ми е чудно, не вие, потъпканите синове на труда, не вярвате в съществуването на такъв човек. Но този, който продал правото си на първородство за паница леща[1], е съществувал, съществувал е и Юда Искариотски[2], съществувал е и Касълрей[3], съществува и тоя човек!

Тогава кратка блъсканица и бъркотия около сцената завършиха с това, че въпросният човек се изправи до оратора пред насъбралите си. Беше блед и с поразвълнувано лице — особено много издаваха вълнението му устните, — но стоеше сдържано, с лявата ръка на брадичката и чакаше да го изслушат. Имаше председател, който ръководеше събранието, и сега това длъжностно лице реши да вземе работата в своите ръце.

— Приятели — каза той, — по правото на длъжността ми като ваш председател моля нашия приятел Слакбридж, който може да се е посгорещил малко повече по тоя въпрос, да си седне, докато изслушаме тоя човек Стивън Блакпул. Вие всички познавате тоя човек Стивън Блакпул. Познавате и него, и неговите теглила, и доброто му име.

С тези думи председателят му стисна сърдечно ръката и пак седна. Слакбридж също седна, като си бършеше разгорещеното чело — все от ляво на дясно — само така и не в обратна посока.

— Приятели — заговори Стивън сред мъртва тишина, — чух каквото се говори за мене и май няма да мога да го променя. Но според мене по-добре ще е да чуете истината за мене от моята уста, отколкото от някой друг човек, макар че никога не съм могъл да говоря пред толкова хора, без да се смутя и объркам.

Слакбридж тръсна глава така, сякаш искаше да я откъсне от непримиримост.

— Аз съм единственият от работната ръка във фабриката на Баундърби, дето не е съгласен с предложените разпоредби. Не мога да се съглася с тях. Приятели, съмнявам се, че те ще ви сторят добро. Повече вярвам, че ще ви докарат зло.

Слакбридж се изсмя, скръсти ръце и саркастично се намръщи.

— Но не е толкова зарад това, че съм останал настрана. Ако беше само това, щях да се присъединя към другите. Но аз си имам причини… мои причини, разбирате… дето ми пречат; не само сега, но завинаги… завинаги… до живот!

Слакбридж скочи, застана до него и вбесен заскърца със зъби:

— О, приятели мои, нима не ви казах точно това? О, съотечественици, нима не ви предупредих точно за това? И как ви се вижда това отстъпническо поведение от страна на човек, за когото се знае, че е тежко пострадал от несправедливите закони? О, англичани, вас питам как ви се вижда тази измяна на един от самите вас, който по този начин се съгласява със собствената си гибел и с нашата, и с гибелта на децата ви и децата на вашите деца?

Чуха се няколко одобрения, някои извикаха „Позор!“, но по-голяма част от слушателите не се обади. Те гледаха изнуреното лице на Стивън, станало още по-трогателно от изписалите се на него неподправени чувства, и поради вродената си доброта изпитваха повече съжаление, отколкото възбуждение.

— На тоя делегат занаятът му е да говори — каза Стивън, — на него му се плаща за това и той си знае работата. Нека си я върши. И няма що да се занимава с това, което имало да ме сполети. То не му влиза в работа. То не влиза в работа никому, освен на самия мене.

Имаше порядъчност, да не кажем достойнство, в тези думи, което накара слушателите да се смълчат и да напрегнат внимание още повече. Същият силен глас се провикна:

— Слакбридж, остави ни да изслушаме човека и си дръж езика!

— Братя — каза Стивън и слабият му глас ясно се чуваше, — и другари по работа… защото сте мои другари, макар да не сте, както го зная, другари на тоя делегат… имам да ви кажа само една дума и нищо повече не мога да ви кажа, ако ще да говоря и до зори. Зная добре какво ме чака занапред. Зная добре, че вие всички сте решили да нямате нищо общо с човек, който не е с вас по тоя въпрос. Зная добре, че ако бера душа сред пътя, вие ще сметнете, че е право да ме отминете като чужд и непознат. Каквото и да ме сполети, ще трябва някак сам да се оправя.

— Стивън Блакпул — стана председателят, — помисли си още веднъж. Помисли си още веднъж, човече, преди да се откажат от тебе всичките ти стари приятели.

Чу се всеобщо одобрително мърморене, макар и никой да не произнесе нито дума. Очите на всички бяха приковани към лицето на Стивън. Ако оттеглеше решението си, камък щеше да им падне на всички от сърцето. Той ги обиколи с поглед и разбра, че е така. И помен от яд не изпитваше той към тях в душата си; познаваше ги до дън душа, а не само по повърхностните им слабости и погрешни схващания, както можеше да ги познава само техен другар-работник.

— Аз вече мислих върху това, много мислих, сър. Просто не мога да се присъединя. Трябва да вървя по своя път. Трябва да се сбогувам с всички тука.

Сякаш за да се прости с тях, той вдигна двете си ръце и постоя за миг в това положение, без да заговори, докато ръцете му бавно се отпуснаха.

— Много са приятните приказки, които съм разменил с някои от вас тука: много лица виждам тука, които видях за първи път, когато бях млад и ми беше по-леко на сърцето, отколкото сега. Никога в живота не съм се скарвал с някого от своите; бог да ми е свидетел, че и сега не съм искал да се карам с вас. Вие ще ме наречете предател и други такива… вие, за вас говоря — обърна се той към Слакбридж: — но е по-лесно да обвините, отколкото да установите. Така да бъде.

Беше направил една-две крачки, за да слезе от подиума, когато се сети за нещо, което не беше казал, и се върна.

— Може би — заговори Стивън, като обръщаше бавно набразденото си лице, като че ли за да може да се обърне поотделно към всекиго от слушателите близо и далеч, — може би, като разгледате и обсъдите тоя въпрос, вие ще заплашите със стачка, ако ме оставят да работя между вас. Дано да умра, преди да дойде такъв ден, а ако не дойде, ще си работя самотен между вас… наистина аз трябва да работя, приятели, не за да ви предизвиквам, а за да живея. Само с работа мога да се прехранвам, пък и къде ли бих отишъл аз, дето от невръстно дете съм тръгнал на работа тука, в Коуктаун? Не се оплаквам, че отсега нататък ще бъда отхвърлен и пренебрегнат, но се надявам, че ще ме оставите да си работя. Ако имам изобщо право на нещо, приятели, мисля, че то е това право.

Никой не промълви нито дума. Нито звук не се чуваше в сградата, освен лекото шумолене на работниците, които се дърпаха настрана, за да сторят път през средата на помещението за човека, когото всички се бяха задължили да лишат от другарството си. Без да поглежда никого, с тази скромна твърдост, която нищо не подчертава и нищо не търси, Стария Стивън закрачи по своя път с всичките беди, струпали се на главата му, и напусна залата.

Тогава Слакбридж, който бе държал ораторската си ръка протегната напред, докато Стивън излезе, сякаш обуздаваше с безкрайна загриженост и с чудна нравствена сила стихийните страсти на множеството, се залови да повдигне духа им. Нима римлянинът Брут, о, мои съотечественици британци, не е обрекъл сина си на смърт; нима спартанските майки, о, мои приятели, които скоро ще възтържествувате, не са подгонили побягналите си деца срещу остриетата на вражеските мечове? Не е ли тогава свещен дълг на работниците от Коуктаун пред техните деди, пред възхитения свят, борещ се заедно с тях, и пред бъдните поколения да изхвърлят предателите от шатрите, които те са разпънали, в името на свещена и божествена кауза? Небесните ветрове отговориха „Да“ и понесоха това „Да“ на изток, запад, север и юг. И затова да извикаме три пъти „ура“ за Обединения общ трибунал!

Слакбридж влезе в ролята на диригент и даде знак. Множеството лица, обладани от съмнение (и малко от угризения на съвестта), се проясниха при този звук и го подеха. Личните чувства трябва да отстъпят пред общото дело. Ура-а! Покривът още трепереше от вика, когато събралите се се разотидоха.

Тъй лесно Стивън Блакпул бе обречен на най-самотния живот — живота на самотник, заобиколен отвред с познати. Пришелецът в чужда страна, който се взира в десет хиляди лица за някакъв отзивчив поглед и не го намира, е сред радушно общество в сравнение с оногова, който минава всеки ден край десет извърнати лица, които са били преди лица на приятели. Това трябваше да изживява Стивън сега през всеки буден миг на живота си — на работа, на път към фабриката и на връщане оттам, пред вратата си, на прозореца, навсякъде. По общо съгласие те избягваха дори тази страна на улицата, по която той по навик минаваше, и го оставяха единствен от всички работници да се движи там.

От дълги години Стивън беше тих, мълчалив човек, който малко общуваше с други работници и беше свикнал да разделя самотата със собствените си мисли. Никога преди не беше си давал сметка колко се нуждае в сърцето си от честото внимание, изразено с кимване, поглед или дума, нито за огромното облекчение, което се е вливало в него капка по капка благодарение на такива дребни прояви. Беше му още по-трудно, отколкото бе могъл да си представи, да отдели в собственото си съзнание отричането от него на всичките му другари от едно неоснователно чувство на срам и позор.

Първите четири дена на това изпитание бяха тъй дълги и тежки, че започна да го обхваща страх от очакващото го занапред. Той не само не се виждаше с Рейчъл през цялото това време, но избягваше всяка случайна възможност да я види, защото, макар и да знаеше, че забраната още не е официално разпростряна и върху фабричните работнички, забелязваше, че някои от тези, с които се познаваше, се бяха променили към него, не смееше да заговори други и изпитваше ужас при мисълта, че Рейчъл може да бъде отблъсната от тях, ако я видят заедно с него. Така Стивън беше прекарал съвсем сам тези четири дена и не беше приказвал с никого, когато на излизане от работа вечерта бе пресрещнат на улицата от някакъв много рус младеж.

— Вие се казвате Блакпул, нали? — попита младежът.

Стивън се изчерви, когато съзна, че е свалил шапка от благодарност, че са му заговорили, или от неочакваност, или от двете заедно. Той се престори, че оправя подплатата, и отговори:

— Да.

— Вие сте тоя работник, с когото никой не бива да общува, така ли? — продължи Бицър, въпросният много рус младеж.

— Да — отговори пак Стивън.

— Така и предполагах, като видях как всички сякаш странят от вас. Господин Баундърби иска да ви говори. Нали знаете къде живее?

— Да — рече Стивън още веднъж.

— Тогава идете направо там, чувате ли? — каза Бицър. — Там ви чакат и трябва само да кажете на слугата, че това сте вие. Аз съм от банката, та ако отидете направо там без мене (аз бях пратен да ви доведа), ще ми спестите едно ходене.

Стивън, който се беше запътил в противоположна посока, се обърна и тръгна, както му повеляваше дългът, към тухления замък на великана Баундърби.

Бележки

[1] „… който продал правото си на първородство за паница леща“. — Според Библията Исак, най-големият син на патриарха Яков, продал на по-малкия си брат Яков правото си на старшинство за паница леща (Битие, гл. 25:29-34).

[2] Юда Искариотски — един от дванадесетте ученици на Исус Христос, който го предал на първосвещениците срещу тридесет сребърника (Евангелие от Матея, гл 26–15).

[3] Касълрей — лорд Робърт Стюърт Касълрей (1769–1822), английски реакционен политически деятел, инициатор на закони, насочени против работническите съюзи, организатор на кървавото клане на Сейнт Питър Фийлдз близо до Манчестър (1819), когато специално повикани войски разпръснали митинга на работниците, събрали се да обсъдят исканията си за парламентарна реформа.