Сандра Браун
Зад кадър (9)

Глава осма

Кейт надникна през вратата и погледна очаквателно Джули.

— Е?

Тя се бе престорила, че преценява сметката за международните телефонни разговори. Не бе придружила Дерек Мичъл на излизане. Изпращайки й онази арогантна усмивка, той беше натиснал бравата и си бе тръгнал.

Джули се бе вмъкнала в малката служебна тоалетна, където глътна два аспирина, за да прогони започващото главоболие и изми ръцете си и със студена вода с надеждата, че ще спрат да треперят. Подпря се на умивалника и си пое дълбоко въздух няколко пъти. Вземи се в ръце, Джули.

Върна се в офиса и нападна купчината съобщения, макар че трябваше да се досети, че Кейт няма да се сдържи и ще започне да я разпитва.

Тя задържа очите си върху сметката за телефона.

— Какво „е“?

— Какво мислиш за него?

— За господин Мичъл? — опита се да изглежда равнодушна. — Облича се с вкус. Дали това се отнася и до художествения му вкус, предстои да видим. Разпитах го за предпочитанията му, което ще ми помогне в процеса на избирането.

— Но какво мислиш за него? Според мен е направо идеален.

Джули се намръщи.

— Не е ли малко възрастен за теб?

— Разликата във възрастта е същата като при теб и Пол.

— Онова беше различно.

— Как така?

— Аз бях по-възрастна, когато се запознах с Пол, така че разликата не изглеждаше толкова голяма. А ти имаш още доста, преди да навършиш трийсет.

Кейт беше неудържима.

— Докато двамата бяхте в ателието, потърсих сведения за него в Гугъл. Преуспял юрист. Адвокат от защитата. Справя се отлично и най-важното — не е женен.

Джули пусна сметката за телефона върху купчината други и разтърка чело, тъй като главоболието отказваше да се подчини на аналгетиците.

— Кейт, тук има един куп работи, с които трябва да се заемеш.

Най-после възбудата на по-младата жена се укроти.

— Окей. Но мисля, че е сладък. С кучето и всичко останало.

Телефонът иззвъня. Кейт се пресегна да го вдигне.

— „Ше Жан“. С какво мога да ви помогна? — тя се заслуша, след това помоли човека отсреща да изчака и подаде слушалката на Джули. — Детектив Санфърд.

 

 

— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо, госпожице Рътлидж — Санфърд й посочи един стол в офиса си, който, за съжаление, се бе превърнал в позната територия за нея.

— Казахте, че било важно.

— Надяваме се — Робърта Кимбол беше с него, когато Джули пристигна. — Изолирахме един тип на видеото от охранителната камера във фоайето.

Санфърд седна зад бюрото си и мина право на темата.

— Определено е бил в хотела по време на обира, но охранителната камера на гаража не го е записала.

— Предполагаме, че не е дошъл с кола, за да не да бъде проследен — каза Кимбол. — Записан е да влиза в дванадесет и четиридесет и две и да излиза в три и петнайсет, което е приблизително същото време, когато асансьорът е стигнал до фоайето и е настъпил хаосът.

— Между осмия етаж и фоайето асансьорът не е спирал. Това съвпада ли? — попита Джули.

Кимбол кимна.

— Разчитал е, че всички ще изпаднат в шок. Докато нашият млад бизнесмен от Калифорния се усети да затвори вратата и да натисне бутона „надолу“, заподозреният би имал достатъчно време да изтича до стълбището, да събуе анцуга, да си обуе обувките и да вземе на бегом осемте етажа надолу. Трябва да го е направил бързо.

— Определено не е от персонала — каза Санфърд. — Ръководството не вярва също така, че е и гост на хотела. Никой от рецепцията не си спомня да го е регистрирал, а те са тренирани да запомнят лица и имена. Обслужването на „Молтрие“ до голяма степен е прочуто с това, че се обръщат към гостите си по имена, когато те пристигнат. Портиерът е сигурен, че го е видял, но не си спомня да е носил багажа му или да е минал покрай рецепцията.

— Никой не си спомня някой от гостите да е говорел с глас, какъвто вие и останалите от асансьора описахте — допълни Кимбол.

Преди да замине за Франция, Джули бе прекарала няколко часа в слушане на характерни гласове на запис, но се оказа само загуба на време.

— А другите свидетели? — попита тя накрая. — Когато те изслушаха записите…

— Казаха същото, което и вие. Никой от записаните не съвпада с неговия, така че стигнахме до задънена улица.

След кратка пауза Санфърд продължи:

— Проверяваме групите, които са провеждали мероприятия в хотела през онзи ден. Още чакаме дали някой няма да се обади, че го е познал. Една от камериерките си спомня, че го е видяла същия ден на един от етажите със стаи за гости, но не е съвсем сигурна.

— Тя не е сигурна и че небето е синьо — каза Кимбол сухо. — Не е сигурна на кой етаж го е видяла, не е сигурна дали е бил същият човек. Едва ли можем да разчитаме на нея. Освен това ми се струва, че тя по-скоро търси внимание, отколкото да е видяла нещо наистина.

— Пуснахме снимката сред гостите на хотела — продължи Санфърд. — Но това е продължителна и досадна работа. Ще трае почти две седмици. Хората са се пръснали на всички страни. Някои са отвъд океана. Говорим за отнемащ много време процес и накрая току-виж някой го идентифицирал като безобиден посетител, който го е навестил по време на престоя му. А това значи, че се връщаме в началното квадратче на кръстословицата…

— Патрулиращите полицаи показват снимката наоколо и са обявили парична награда за информатора. До този момент нищо. Което не означава, че не са го разпознали, а само това, че не са склонни да го идентифицират. Същото е и със заложните къщи. Ако е изтъргувал откраднатите скъпоценности, никой не казва.

— Имаме ченгета, които проверяват фотоателиетата, но дори и ако е бил регистриран за въоръжен грабеж или друго престъпление, външността може да се промени, а това не е най-висококачествената снимка, защото е кадър, изваден от видеото.

— Долнокачествено видео — допълни Кимбол. — Слабо осветление. Лош ъгъл. Той не е много различен от петно, но и това е нещо.

Санфърд обобщи:

— Смятаме, обаче, че трябва да погледнете.

Той извади една снимка с размери 8х10 от кафяв плик. Сърцето на Джули думкаше в гърдите, когато протегна ръка да я вземе. Погледна я, след това вдигна очи към детективите. Реакцията й беше очевидна: Вие какво, шегувате ли се?

— Това ли?

— Предупредих ви, че е отвратителна. Всъщност, като говорим за това, „Молтрие“ са сменили охранителните си камери с по-нови модели и са осъвременили цялата си система.

Джули огледа снимката и поклати глава невярващо.

— Може да е всеки.

— Не го ли познахте? — притисна я Кимбол.

— Не, нямам дори отдалечена представа кой е.

— Снимката е била увеличена — каза Санфърд, — но е дори по-зърнеста от видеото. Погледнете отново. Опитайте се да свържете пикселите.

Джули го направи, но беше безнадеждно. Лицето представляваше размазано петно от светлина и сянка, очевидно мъжко, но с изключение на това — неразличимо.

Тя върна снимката на Санфърд.

— Иска ми се да можех да ви дам име, повярвайте.

— Е, струваше си да се опита — полицаят пъхна снимката обратно в плика.

— Показахте ли я на някой друг? На останалите жертви на обира?

— Направихме го по факса и мейла — каза Кимбол. — Дамите от Нешвил ни отговориха веднага отрицателно. Чакаме обаждане от Калифорния. Там още е съвсем рано.

— Ами Дъг? Крейтън?

Санфърд кимна.

— Хрумна ни, че стрелецът може да е бивш служител на „Уилър Ентърпрайсиз“, който е таял недоволство към шефа си. Помолихме Дъг Уилър да дойде и да хвърли един поглед. Той ни отпрати към адвоката си. От вчера има нов адвокат.

Кимбол изсумтя с отвращение.

— Дерек Мичъл. Истинско бедствие.

Джули се опита да изглежда равнодушна.

— Защо?

— Печели винаги.

— Не, искам да кажа защо са наели нов адвокат?

Никой от детективите не дръзна да предложи опция, но Джули усети, че нейният привидно невинен въпрос попадна на правилното място.

— Сякаш се опасяват от нещо, нали?

Санфърд и Кимбол размениха погледи.

Като по знак Санфърд се изправи и се извини, че иска да се обади по телефона.

— А вие, дами, сте свободни да използвате офиса ми колкото е необходимо. Извинете ме.

Веднага щом той се отдалечи, Джули се усмихна на Кимбол.

— Вие двамата май общувате без думи. Забелязах го на няколко пъти.

— Работим заедно от години, но изглежда така, сякаш е минала вечност. Когато ни определиха за екип, си паснахме мигновено. Методите ни на разследване си съответстват, което важи за нас и като личности.

— Все пак сте толкова различни.

— Няма спор — каза тя непринудено. — Черно, бяло. Мъж, жена. Женен, неженен. Висок и слаб, нисък и набит. Може би именно заради различията партньорството ни дава резултат.

Джули я изгледа.

— Вие кое сте?

— Аз съм нисък и набит. По-точно — ниска и набита.

Джули се усмихна.

— А доброто или лошото ченге сте?

Кимбол без ни най-малко да се сконфузи, й се усмихна в отговор.

— Откъде пазарувате?

— Моля?

— Откъде купувате дрехите си? Винаги изглеждате толкова… изрядна.

— Благодаря.

— Разбира се, ако аз се опитам да облека малка черна рокля като тази, ще е пълно модно фиаско — усмивката на Кимбол беше добродушна и скромна. Тя вдигна едно бронзово преспапие, оформено като булдога талисман на Университета в Джорджия, и започна да го върти в ръцете си разсеяно, като през цялото време гледаше Джули. Най-накрая каза: — И двамата сме добрите ченгета.

Джули си пое дълга глътка въздух, след това я изпусна.

— Предполагам, че зависи от гледната точка.

— Да, предполагам, че е така.

— Каква е следващата стъпка с видеото от охранителната камера, със снимката?

— Продължаваме да душим наоколо, надяваме се някой да разпознае виновника или да го издаде. Междувременно преглеждаме видеозаписите три дни преди стрелбата. Хотелите ги съхраняват само четири дена, преди да ги използват отново, така че можем да се върнем назад само в тази граница. Наши техници разглеждат кадър по кадър, за да видят дали няма да забележат този тип отново. И ако успеят, той ще е първият, който ще оглави списъка на заподозрените. Но за да започнем процедурата, трябва да знаем къде е ходил, колко време би му отнело да свърши всичко това на стълбите и да излезе, преди да се скрие.

— Може да е огледал предварително сградата и да е планирал действията си.

Кимбол се засмя на опита на Джули да използва професионална терминология и Джули се оказа неподготвена, когато детективката я попита внезапно:

— Какво мислите за Крейтън Уилър?

— Мисля, че дадох ясно да се разбере какво е мнението ми за него.

— Пуснахте намеци, че според вас той стои зад този обир и стрелбата.

Джули не каза нищо.

— Всъщност, намеците ви бяха ясни като торнадо пета степен. Санфърд и аз трябваше да сме наистина глупави, за да не ги схванем.

— Не мисля, че сте глупави.

Детективката върна документите на бюрото и скръсти ръце пред масивното си туловище, гледайки проницателно Джули.

— Познавате ли добре Крейтън?

— Мнението ми се базира главно на онова, което Пол ми е казвал за него. Но личните ми взаимоотношения с него потвърдиха всичко, което Пол каза.

— Какви лични взаимоотношения?

— Силно ограничени, уверявам ви. Но Пол беше силно социален човек. Събиранията със семейството му бяха нещо, което не можеше да се избегне. Празници. Рождени дни. Такива неща.

— Мислите ли, че Крейтън е способен да извърши убийство?

Джули си помисли, че е способен, но не можеше да го каже със сигурност, защото нямаше причина, освен дълбокото недоверие и неприязън, които изпитваше към него. Пол беше загатнал за една по-тъмна страна у племенника си, която неговият прекрасен външен вид скрива. Интуицията й по отношение на истинския му характер беше силна, но субективна, и поради това бе възможно да е погрешна.

Отбягвайки отговора, тя подхвърли въпрос:

— А вие какво мислите, госпожо Кимбол?

— Честно? Мисля, че всеки е способен да извърши убийство. Но относно Крейтън Уилър в частност, смятам, че е хитър и високомерен, богат подлец, който се нуждае от едно здраво сритване по задника — Кимбол се намръщи. — Освен това изглежда прекалено очевидно той да е убил чичо си, като се знае, че именно той трябва да наследи една камара пари.

— Трябва да познавате Крейтън. Той се наслаждава на потайните си шеги.

— Потайни шеги?

— Обича да се издига в собствените си очи за чужда сметка.

— Например?

— Хм. Да си помисля. Ами, ето един пример. Преди няколко месеца организирах частно представяне на нов художник. Шампанско и хайвер. Изтъкнати гости. Представяте си сцената.

— Мъжете с високи копринени яки, всички облечени в черно.

Джули се усмихна на точното описание.

— По време на събитието забелязах, че Крейтън и няколко от гостите се бяха скупчили около една картина. Отидох да видя какво е привлякло вниманието им.

Кръвта на Джули още кипваше, когато си спомнеше инцидента и цинизмите на Крейтън.

— Беше домъкнал отвън едно платно и го беше окачил на стената. Отвратителен натюрморт, явно го е намерил на битпазара. Беше фалшифицирал подписа на поканения от мен художник. Направи го за смях, както и моята репутация, а клиентите ми се опита да изкара лековерни сноби.

— Какво направихте?

— Извиках ги настрани от него. Свалих платното. Всъщност нямаше реална вреда. Художникът изобщо не разбра. Но Крейтън обича да върти точно такива кални номера. Обича скришом да прави хората на глупаци и винаги играе подло.

— Взема на подбив хората. Това е гадна черта, но трудно може да се нарече престъпление.

Боейки се, че теорията й ще бъде по най-лековерен начин отхвърлена, Джули каза:

— Той знае, че бихте го сметнали за прекалено очебиен, за да е първи заподозрян. Разбирате ли? Това е неговата шега, и уверявам ви, че в момента тайно се надсмива.

Кимбол изгледа Джули замислено, след това взе кафявия плик със снимката на неидентифицирания мъж и го потупа в дланта си.

— Това е засега. Благодаря ви, че дойдохте.

 

 

Додж Хенли се тръсна на един от столовете срещу бюрото на Дерек и плъзна една папка към него.

— Това е, което имам до момента.

Дерек отвори папката и разлисти няколко страници от принтирания материал.

— С две думи?

Додж излъчваше миризма на застоял цигарен дим. Въпреки всички предупреждения за вредата от пушенето, той дори не се бе опитал да прекъсне навика и питаеше презрение, граничещо с възмущение към всички пушачи, които го правеха, наричайки ги страхливци. Пожълтелите му от тютюна пръсти барабаняха по креслото и той се размърда в търсене на по-удобна позиция, което бе напразно, защото никога не се чувстваше удобно, когато беше без цигара в ръка.

— С две думи тя е чиста. Никакви арести, дори дребни провинения.

— Къде е прекарала детството си?

— Израснала е в Ейкин. Майка й и баща й са работили в системата на обществените училища. Той е бил учител, а тя е работила в администрацията. Посещавали църквата, плащали данъците си, солидни граждани. Няма братя или сестри. Родителите й са починали.

Преди да продължи, той вдиша, хриптейки:

— Твоето момиче е умница. Получавало е пълна стипендия във Вандербилт, четири години по-късно е наградена със специализация по изкуствата във Франция. Там се запознава и се омъжва за някакъв французин, художник. Не си спомням името, но го имам тук някъде.

Дерек не каза на Додж, че вече знае за брака и развода й.

— Какво ще кажеш за него?

— Ами нищо. Няма слава, няма богатство, както изглежда няма и талант. Двамата са се разделили след три години, но по това време Пол Уилър е влязъл в живота й. Щастлива развръзка за нея.

Дерек вдигна глава и погледна през бюрото Додж, чието набръчкано и пожълтяло лице от годините пушене, оставаше безстрастно въпреки редакторския му коментар. Беше невъзмутим, циничен и нищо не можеше да го изненада, защото за четиридесет и няколкото години, през които беше откривал подлеци, претендираше да е видял всичко. Нищо чудно, че класифицираше повечето човеци по-ниско от животни.

Беше детектив от шерифския отдел, когато се опълчи на Дерек в съдебната зала. Додж свидетелстваше за обвинението, но невероятната му способност да помни всичко и вниманието му към детайлите направиха впечатление на Дерек по време на кръстосаните разпити. След процеса, който Дерек бе спечелил, той откри темерута Додж и го попита дали проявява интерес да работи на пълно работно време в неговата фирма.

Додж се беше изсмял:

— И какво? Да премина откъм тъмната страна? Не, благодаря, адвокат.

— Ще ти удвоя заплатата.

— Кога започвам?

Всъщност, Додж беше доволен, че напуска шерифския отдел, където се прилагаха строгите правила за разследване и разпитване. Докато двамата с Дерек се споразумяваха на чаша бира, Додж бе попитал:

— Не те ли интересуват начините, по които получавам информация?

— Не. Но ако те спипат, че правиш нещо неетично или незаконно, ти си отговаряш.

— Няма проблем — Додж беше изсърбал бирата си. — Няма да ме хванат.

Което не увери напълно Дерек, че методите му са честни, но той никога не попита как или откъде, или чрез кого Додж си осигурява информацията, чувствайки, че е по-добре да не знае.

Поради забраната за пушене в обществени сгради и раздразнението и неприязънта на Марлин към фасовете в пепелника му, Додж работеше извън къщи — където и да беше това. Дерек нямаше представа. Додж му беше дал номер на клетъчен телефон и пощенска кутия на офис, където Дерек изпращаше чековете за заплата. Иначе Додж не го осведомяваше за местоположението си или какво прави между възложените му задачи. Но отговаряше бързо, всеки път, когато Дерек го потърсеше.

Миналата нощ, след като видя Джули Рътлидж по вечерните новини, Дерек беше прегледал папките, които Марлин му бе изпратила вкъщи, като търсеше по-специално отправки към „компаньонката“ на Пол Уилър. Беше споменавана често, но нямаше особено много персонална информация за нея, а домашният му компютър показа малко данни, които не бяха свързани с галерията. Тогава беше звъннал на Додж и го бе помолил за секретни сведения.

— За кога ти трябват?

— За вчера.

— Имаш ги.

Както обикновено, агентът се бе справил. Чакаше го във фирмата, когато Дерек пристигна след непланираното си отиване в „Ше Жан“.

— Как този късмет е застигнал Джули? Как двамата с Уилър са започнали връзка?

Додж потупа джоба на ризата, сякаш търсеше останала цигара.

— Това не знам. Богат американец с добри връзки в Париж. Тя е работела в една прочута галерия и е издържала себе си и жалкия си съпруг, затова предполагам, че…

— Почакай. Жалък съпруг?

— Няма сведения за доходи. Два ареста за пиянство и нарушения на обществения ред в нетрезво състояние. Или френския еквивалент.

— Окей.

— Докъде бях стигнал?

— Че нещо предполагаш.

— Това, което предполагам, е, че Уилър я е срещнал и са се запознали на сбирка с хора на изкуството. Но това е чиста догадка, сам разбираш.

Дерек кимна.

— Обаче става така, че скоро тя се отървава от съпруга си безделник и двамата с Уилър стават двойка. Той я връща в Щатите и й урежда бизнес тук, в Атланта.

— Виж ти! Чудя се как ли му се е отплатила за тази услуга?

Смехът на Додж прозвуча като пясък в тенекиено канче.

— Мислиш, че й е бил покровител?

— А ти не мислиш ли?

— Ами, може би, в началото. Но Джули е била схватливо момиче. Уилър не й дал парите да си купи галерията, заел й ги е. Всъщност, банката й ги е заела, Уилър просто е подписал гаранцията. Галерията не излязла на печалба през първата година, но пък не била и на загуба и носи пари оттогава. Заемът бил изплатен. Тя си купила къща в Гардън Хилс, плаща си сметките и дълговете по кредитните карти. Финансово независима от Уилър. Или поне така изглежда на хартия.

Дерек отблъсна стола си от бюрото и стана. Приближи се до Маги, която се бе проснала на пода и похъркваше, и отиде до стената от стъкло.

Мина доста време, той стоеше и гледаше с празен поглед, като си мислеше за онова, което знаеше за Джули Рътлидж, минало и настояще.

Мамка му!

От една страна, отчетът на Додж беше разочароващ. Миналото й не бе толкова мръсно, колкото бе очаквал. Додж не бе открил ни един фактор от типа „а-ха-а!“ — като например дълъг списък на „благодетели“ — с който Дерек би могъл да я уличи. От друга страна, бе доволен, че не беше разкрито нищо криминално или порочно.

Тя бе точно такава, каквато изглеждаше на повърхността — интелигентна, културна и образована жена, успяла благодарение на себе си, която бе имала късмета да се влюби в много богат мъж и да получи ответна любов.

Тя бе коленичила до него, когато тилът му е бил отнесен от куршума. Тя искаше убиецът да бъде заловен и наказан с най-голямата строгост на закона. И все в този ред на мисли — беше упоила мъжа, за когото смяташе, че може да попречи на това. Бе достатъчно решителна да прибегне до най-старото изпитано средство в историята, което се оказало, както бе подчертала пред него самата тя, най-бързо и най-ефикасно.

Може би всичко беше много по-просто, а той се опитваше само да го усложни.

Беше се замислил толкова дълбоко, че почти забрави, че Додж е още там, когато детективът заговори:

— Искаш ли да ми кажеш откъде такъв интерес у теб към тази жена?

— Бях нает от семейството да ги представлявам по време на разследването на убийството на Уилър.

— Приятничко о-о-о… — проточи Додж. — Много доларчета застават на пътя ни. Но тя не е от семейство Уилър. Да не би и тя да те е наела?

— Не, но е… била е… важен аспект от живота на Уилърови през последните няколко години. Исках да знам нещичко за нея.

— Срещал ли си я?

— Видях я по телевизията — което не беше цялата истина, но определено не беше и лъжа.

— Мислиш, че е замесена?

— Не знам какво да мисля — промърмори Дерек. Той се върна на мястото си. Додж беше станал и се канеше да си тръгва. Толкова можеше да издържи без никотин. — Какво изрови за Крейтън Уилър?

— Пилее много пари, играе много тенис, кара лъскави коли. Получил е цяла шепа глоби за превишена скорост, които съдията е опростил до една. Не се откри нищо, свързано с починалия му чичо Пол.

— Възможно ли е да го е направил?

— Има алиби.

— Възможно ли е да го е направил? — повтори Дерек с по-тих глас.

Додж издиша шумно.

— Всичко е възможно.

— Някакво предчувствие?

— Не бих искал дъщеря ми да се познава с този тип.

— Ти нямаш дъщеря.

— Ако имах.

— И защо не?

— Той обича курвите. Две-три на седмица. Не случайни проститутки. Подбрани момичета от Агенцията. Не че има нещо лошо в това, но…

— Но ти не би искал дъщеря ти да има нещо общо с него.

— Нито пък ти — Додж сложи ръка върху устата си, разтегна долната си устна и я пусна да се върне на мястото си. — Но да убие за милиони, когато вече има милиони? Какъв смисъл би имало? Защо да не изчака чичо му да си умре от естествена смърт и след това да грабне парите?

— Склонен съм да се съглася — кимна Дерек. — Освен това, двама добри детективи го разпитваха надълго и нашироко и не можаха да го уличат. Всъщност, ако се вярва на оповестеното в пресата, не са открили нищо, точка.

— Открили са нещо сега — Додж посочи към папките, които беше донесъл. — Тук е, най-долу в купчината.

— Загатни ми за какво става дума.

— И да разваля изненадата? Достатъчно е да кажа, че това е най-последната, най-гореща новина от Светая светих на полицейското управление.

Дерек поклати глава с удивление.

— Някой ден, преди да умра, или преди ти да умреш, обещай ми, моля те, че ще ми кажеш кои са твоите къртици.

— Ще танцувам на погребението ти и тайните ми ще си умрат заедно с мен — Додж се ухили и се насочи към вратата. — Между другото, безизразното ти лице би могло да свърши известна работа, адвокат.

— Какво искаш да кажеш?

Додж се обърна. Присви очи, пъхнал език зад бузата си и го гледа няколко секунди.

— И аз я видях по телевизията.