Сандра Браун
Зад кадър (2)

Глава първа

Крейтън Уилър прекоси гневно облицованата с плочки от пясъчник тераса, свали слънчевата си козирка и избърса потта, която се стичаше по лицето му, след което — без да намалява крачка — хвърли влажната кърпа и козирката на една лежанка.

— Дано наистина да е важно. Тъкмо щях да разбия сервиса му.

Икономката, която го беше извикала от тенис корта, изобщо не се впечатли от раздразнителността му.

— Не ми дръжте такъв тон. Баща ви е този, който иска да ви види.

Казваше се Руби. Крейтън не знаеше фамилията й, пък и никога не си бе дал труда да попита, въпреки че жената работеше в семейството още от времето, преди той да се роди. Всеки път, когато й се сопваше по този начин, тя му напомняше, че му е бърсала задника и носа, и че това не е било от най-любимите й занимания. Беше му неприятна мисълта, че е била толкова близка с него, дори когато е бил бебе.

Той мина покрай сто и петдесеткилограмовото й туловище, прекоси кухнята с индустриални размери и се насочи към един от няколкото хладилника, след което дръпна вратата му.

— Веднага — каза тя.

Крейтън я игнорира, взе си една кола, отвори я и отпи дълга глътка. После опря студената кутийка до челото си и я разтърка.

— Изнеси една на Скот.

— На треньора ти не са му счупени краката — тя се върна до плота и удари с яката си длан парчето говеждо, което се канеше да сложи в тавата за печене.

Нещо трябва да се направи. Тази жена проявява нечувана дързост, помисли си Крейтън, когато мина през въртящата се врата и се насочи към предната част на къщата, където беше кабинетът на баща му. Вратата беше открехната. Той спря отвън, почука веднъж по касата с кутийката кола и като преметна през рамо тенис ракетата си, влезе. С всеки свой инч той изглеждаше като аристократ, откъснат от тренировката си за здраве. Роля, която идеално му подхождаше да играе.

Дъг Уилър седеше зад своето бюро с президентски размери, но много по-претенциозно от всичко, което се намираше в Овалния кабинет. Отстрани стърчаха две махагонови поставки за знамена — едното на щата Джорджия, другото — на Съединените щати. Предните се взираха от маслените картини, закачени на отсрещните стени в рамки от боядисано кипарисово дърво, явно с мисълта да изтраят до Второто пришествие.

— Времето на Скот е пари, а часовникът си тиктака — произнесе Крейтън.

— Боя се, че това не може да чака. Седни, ако обичаш.

Крейтън седна на едно от кожените кресла срещу бюрото на баща си и подпря ракетата си на него.

— Не знаех, че си тук. Да не би да се каниш да играеш голф следобед? — той се наведе напред и остави кутийката кола върху полираната повърхност на бюрото.

Като се намръщи, Дъг сложи една подложка под кутийката, така че да не остане мокър кръг.

— Отбих се тук да се преоблека, преди да отида в клуба — каза той. — Но изникна нещо спешно…

— Не ми казвай — прекъсна го Крейтън. — Финансовата ревизия е открила злоупотреби. По дяволите тези подли секретари.

— Пол е мъртъв.

Сърцето на Крейтън се блъсна силно в гърдите му. Усмивката му угасна.

— Какво?!

Дъг прочисти гърлото си.

— Чичо ти е бил прострелян и убит в хотел „Молтрие“ преди един час.

Крейтън продължи да го гледа, без да мига, сдържайки дъха си. Най-сетне го изпусна шумно.

— Да-а… Ако използваме безсмъртните думи на Форест Гъмп, или всъщност на неговата майка: „Животът е като кутия с шоколадови бонбони. Никога не знаеш какъв ще ти се падне“.

Баща му се наведе напред.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш?

— Мисля, че е казано доста добре.

Крейтън никога не беше виждал баща си да плаче. Не плачеше и сега, но очите му изглеждаха подозрително влажни и преглъщаше прекалено често и трудно. За да скрие завладелите го емоции, той излезе иззад бюрото си и отиде до широкия прозорец. Погледна надолу към нивите на имението, където мексиканските работници плевяха на ръка бурените от живописните лехи с мента.

Крейтън тихо попита:

— Правилно ли чух, татко? Чичо е бил прострелян.

— В челото. Почти от упор. По време на нападение.

— Нападение? Нещо като грабеж? В „Молтрие“?

— Колкото и нечувано да изглежда.

Дъг прокара ръка през косата си — толкова гъста и посивяла, колкото тази на брат му — на вече починалия му брат — който беше по-голям от него само с единадесет месеца. Той и Пол ходеха на един и същи фризьор и използваха услугите на един и същ шивач. Почти еднакви на ръст и килограми, хората често ги бъркаха в гръб. Отношенията помежду им бяха като между близнаци.

— Не знам подробностите — продължи Дъг. — Джули беше толкова объркана, че не можеше да говори.

— Нея ли са известили първо?

— Всъщност, била е с него, когато се е случило.

— В хотел „Молтрие“. По средата на уикенда.

Дъг заобиколи и погледна твърдо сина си.

— Била е в истерия. Според полицая. Детектив всъщност. Взел е телефона от нея, когато тя вече не е можела да говори. Каза ми, че е настоявала тя да ми се обади и да ми разкаже всичко сама. Но успя да произнесе само няколко несвързани думи, преди да се разплаче така, че да не мога да разбера нищо — той направи пауза и прочисти гърлото си. — Детективът, Санфорд, мисля че беше името му, изглеждаше съвестен и добър човек. Поднесе ми съболезнованията си и ми каза, че мога да отида в моргата, ако… ако искам да видя тялото на Пол. Щяло да има и аутопсия, разбира се.

Крейтън отмести поглед.

— Исусе…

— Да — въздъхна тежко Дъг. — Направо нямам думи.

— Заловили ли са извършителя?

— Още не.

— На кое място в хотела е станало?

— Детективът не каза.

— В някой от магазините?

— Не знам.

— Кой ще тръгне да кра…

— Не знам! — сопна се Дъг.

Последва напрегната тишина. Раменете на Дъг се приведоха.

— Съжалявам, Крейтън. Но направо не съм на себе си.

— Разбираемо е. Не се учудвам.

Дъг разтърка челото си.

— Детективът обеща да ми каже всичко, когато отида — той погледна към отворената врата, но не направи и крачка към нея.

— Ами мама? Казахте ли й?

— Беше тук, когато Джули се обади. Разстрои се, но има много формалности, които трябва да се уреждат. В момента е на горния етаж и провежда предварителни телефонни разговори — отвърна Дъг. Той отиде до бара и си наля бърбън. — Искаш ли?

— Не, благодаря.

Дъг остави питието си и вдигна гарафата.

— Колкото и да е трудно да се приеме трагедията, има практически неща, които трябва се свършат.

Крейтън се стегна. Ненавиждаше всичко, което се свързваше с думата практически.

— Утре сутринта искам да отидеш до кантората и лично да съобщиш на персонала.

Крейтън изръмжа вътрешно. Не искаше да има нищо общо с персонала, който наброяваше няколкостотин души, към всеки от които чичо Пол се държеше с най-високо уважение, докато повечето не демонстрираха нищо, освен презрение, когато самият Крейтън благоволеше да украси с присъствието си главния офис, което правеше възможно най-рядко.

„Уилър Ентърпрайсиз“ произвеждаше и продаваше всякакъв вид строителни материали. Ура. Страхотно. По дяволите.

Баща му го погледна през рамото си. Очевидно в очакване на отговор.

— Разбира се. Какво трябва да кажа?

— Ще напиша нещо тази нощ. Ще свикам събрание с колкото е възможно повече присъстващи в аудиторията на третия етаж в десет часа. Ти ще прочетеш изказването си, след което ще помълчим минута в негова памет.

Крейтън кимна сериозно.

— Правилно.

Баща му пресуши второто питие, след което решително остави празната чаша на бара.

— Може да се наложи да поемеш част от организацията, докато се оправим с всичко това.

— С всичко това?

— Имам предвид погребението, службата.

— О, разбира се. Ще е събитие.

— Няма съмнение — въздъхна Дъг. — Ще му отдам дължимото, но чичо ти беше замесен в…

— Във всякакви гадости. Той беше некоронованият крал на Атланта.

Дъг продължи:

— Да, и сега кралят е мъртъв. И за да стане още по-сложно — смъртта му се дължи на убийство — само при мисълта за бруталността на това той примига и прокара ръка през лицето си. — Исусе — погледна към бара, сякаш обмисляйки дали да не си налее още едно, но не го направи. — Полицията ще има нужда от пълното ни сътрудничество.

— Че какво можем да направим? Не сме били свидетели.

— Но убиецът на Пол трябва да бъде хванат! Ще сътрудничим и ще правим всичко с охота. Разбрахме ли се?

— Разбира се, татко — Крейтън се поколеба, после каза: — Макар че се надявам да се държиш като официалния говорител на семейството. Медиите ще ни се нахвърлят като лешояди на мърша.

Дъг кимна рязко.

— Ще се погрижа ти и майка ти да бъдете защитени. Макар да съм принуден да направя погребението публично. Ще се постарая да е в по-тесен кръг, доколкото е възможно. Трябва да сме пример за служителите си и работата на компанията да върви гладко, както би искал от нас Пол. И последно — искам да си подготвен. Оставил съм някои материали в стаята ти. Ще трябва да ги прегледаш тази нощ, да влезеш в час с новите продукти, с това къде е мястото ни на пазара, с проектите ни за следващата година.

— Няма проблем. — Как ли пък не.

Баща му сякаш прочете мислите му.

— Това е най-малкото, което можеш да направиш, Крейтън. Почти трийсетгодишен си. Бях нехаен и не отчитах липсата ти на интерес към компанията. Трябваше да ти възложа повече отговорности, да те включа в разрастването на бизнеса. Пол… — той се запъна при произнасянето на името. — Пол ме окуражаваше. Вместо това аз те разглезих. Но край. Време е да си заемеш мястото. Сега, когато чичо ти го няма, ти ще си този, който ще поеме нещата, когато аз се пенсионирам.

Кого баламосваше той? Може би себе си, но определено не и Крейтън. Баща му се лъжеше, ако си мислеше, че Крейтън ще скочи в корпоративния казан. Той не знаеше нищо за бизнеса, нито за мениджмънта, и не искаше да знае. Единственото, което искаше от семейния бизнес, бяха годишните приходи. Обичаше живота си такъв, какъвто беше, и не възнамеряваше да променя каквото и да било като поема отговорности, които всеки подлизурко можеше да поеме.

Но сега не му беше времето да започва отново сцената, която той и баща му хиляди пъти бяха разигравали преди, когато слабостите и погрешните му приоритети се изкарваха наяве и му се натякваха, когато му се напомняше за дълг и за това какво значи да си възрастен, да си един Уилър. Всякакви такива глупости.

Променяйки темата, той попита:

— Съобщиха ли вече по новините?

— Ако още не са, скоро ще го направят — Дъг отиде до бюрото си, взе някакви листи и ги подаде на сина си. — Би ли се обадил на тези хора, за да им съобщиш? Заслужават да го чуят от член на семейството, а не от новините.

Крейтън огледа списъка, разпознавайки повечето от имената като лични приятели на чичо си Пол, акционери в „Уилър Ентърпрайсиз“, градски и щатски политици, и други изтъкнати бизнесмени.

— Ще съобщиш ли новината на Руби? — попита Дъг. — Тя знае, че нещо става, но сърце не ми даде да й кажа, особено като се имат предвид ужасните подробности. Ти знаеш колко много обичаше и се възхищаваше тя на Пол.

— Да, ще го направя — И даже ще ми е приятно, помисли си Крейтън. Тъкмо щеше да си върне за дързостта й. — Искаш ли да те придружа до моргата?

— Благодаря ти, но не — отвърна баща му. — Не бих искал подобно нещо от теб.

— Добре. Не мога да се сетя за нищо по-лошо от това — Крейтън се престори, че се замисля за момент, след това потръпна. — Може би само пътуващ карнавал.