Сандра Браун
Зад кадър (23)

Глава двадесет и втора

Джули погледна към Дерек, който седеше зад волана на колата си, готов да тръгне.

— Не ме арестуваха.

Не беше й казал къде отиват. Странно, тя прояви апатия към посоката, стига да не беше към нейната къща. Въпреки че сигурно нямаше да й позволят да остане там тази вечер, дори и да искаше, заради престъплението.

— Ще го направят — каза той. — Утре. Или тази вечер, ако получат заповед.

— Ще намерят блузата. Виси в гардероба ми. Скоро я закачих, след като я взех от химическо чистене. Когато свалих найлоновата торба, забелязах, че копчето липсва — тя му хвърли бърз поглед. — Помислих, че съм го загубила в самолета.

— Как копчето на блузата ти се е озовало в онази отвратителна мотелска стая, Джули?

— Не знам.

— Аз съм ти адвокат, не съм полицай. Ако си била там, можеш да ми кажеш.

— Не мога да повярвам, че изричаш това.

Той спря на един червен светофар и се обърна към нея.

— Опитвам се да ти помогна.

— Като ме наричаш лъжкиня?

Светна зелено и шофьорът зад тях натисна нетърпеливо клаксона. Като ругаеше под нос, Дерек пресече кръстовището. Въздухът беше зареден с негодувание.

Най-после той каза:

— Как ще обясниш, че копчето ти — ако приемем, че е твое, — е попаднало в онази стая?

— Крейтън. Взел е копчето, когато е бил в къщата ми. Взел е нещо невинно, нещо, за което няма да разбера веднага, планирайки да го използва да ме свържат с Били Дюк.

— Може би Крейтън не е бил човекът, нахлул в къщата ти. Може би е бил Били Дюк?

— Не. Сигурна съм, че е бил Крейтън. Поредното му изплезване: „Виждате ли, по-умен съм от вас“ — тя погледна Дерек. — Щях да го кажа на детективите, ако не беше ме накарал бързо да излезем.

— Нямаше да ти повярват.

— Както не ми вярваш ти.

— Основателно. Както сама казваш, изглежда, сякаш е Крейтън.

— Обаче?

— Не можеш да го докажеш, Джули.

— Смятам, че работата на полицията е да го докаже.

— Така е. Но, повярвай ми, ще е от полза, ако можеш да неутрализираш подозренията им. Така, както е в момента, всичко, което си направила, изглежда странно. Вчера си наредила на прислужницата си да изчисти цялата къща.

— Защото Крейтън беше вътре, а аз не мога да понеса мисълта, че…

— Разбирам. Но не можеш да докажеш, че е бил там. Особено сега, когато всичко е дезинфекцирано. Под клетва аз трябва да кажа, че не съм видял никакви белези за нахлуване. Това почистване е направило впечатление на Санфърд и Кимбол.

Тя го погледна любопитно.

— Така говори мълвата, Джули. Додж е чул да се приказва в полицията. Може да се приведе като доказателство, че си унищожила улики. А сега трябва да попитам отново: какво вероятно извинение можеш да дадеш за това, че си накарала прислужницата ти да изтърка всичко с дезинфектант?

— Крейтън е ровил из нещата ми. Имах чувството, че къщата е мръсна.

— Мога да го разбера — каза той. — Къщата ми никога повече няма да бъде същата — отлагайки останалото за по-нататък, той й каза за бележката, която бе получил от Крейтън.

— Сякаш стореното от него не бе достатъчно, ами и се надсмива.

— Защото иска да го преследвам. Сигурно е очаквал да го направя веднага, след като открих вкъщи касапницата. Когато не оправдах очакванията му, ми изпрати бележка. Предизвиква ме, размахва ми червен плащ. Искаше ми се да му извия врата. Но ако се поддам на импулса, печели той. По-скоро ще го разбия в съдебната зала. Изпратих бележката в полицията — продължи той. — Но има проблем с поредицата от доказателства. Те ще твърдят — съвсем основателно, — че самият аз съм напечатал бележката. Някои хора са го правили. Няма да ми повярват от раз.

— Разпитали ли са Крейтън за Маги?

— Не, доколкото знам, въпреки, че когато рутинно ме попитаха имам ли врагове, първото име, което споменах, беше неговото.

— Той е убедителен лъжец. Отрече да знае нещо, когато му споменах за кучето.

— Какво?! — той я погледна, но трафикът беше засилен, така че трябваше да върне вниманието си към пътя. — Кога е било това?

— Изненада ме в галерията непосредствено, след като бях затворила. Сигурно е наблюдавал, видял е Кейт да си тръгва, и тогава се е вмъкнал през задния вход.

— Не е ли бил заключен?

— Кейт не е заключила след себе си, защото знаеше, че оставам. Или пък Крейтън разполага с ключ. Не бих го отхвърлила. Единственото, което знам, е, че се появи и ме изплаши.

Тя разказа за инцидента.

— Обикновеният му коментар за една колетна пратка ме накара да се страхувам да я отворя, защото не знам какво ще намеря вътре. Ето защо бях толкова нервна, когато се прибрах вкъщи. Онова, което казах на детективите, беше истина. Бях несигурна и уплашена, но си мислех, че съм позволила на страха си да ме превземе и че се държа глупаво. Точно затова не излязох и не звъннах в полицията, когато алармата ми не се задейства — тя добави тихо: — Трябваше да се доверя на инстинкта си.

Споменът за последните мигове на Били Дюк я накара да потрепери. Подробностите бяха живи в паметта й. Гледката и миризмата. Усещането, когато усети как ножът пробожда кожата му. Колко топла и влажна бе кръвта, която покри блузата й и стигна до кожата. Колко ужасни бяха гъргорещите звуци, които той издаваше, докато се опитваше да говори. Конвулсиите му върху пода.

Улицата отвъд стъклото на колата се размаза от сълзите, които изпълниха очите й.

— Надявам се, че ще разберат, че нещо друго го е убило. Не беше ножът. Как ще живея с тази мисъл?

Той се пресегна през таблото и хвана ръката й.

— Била си в смъртна опасност, Джули.

— Може би не съм била.

— Не си го ударила с ножа. Паднал е срещу него.

— Кълна се, че беше така. И все пак…

— Опитай се да не мислиш за това. Вече почти пристигнахме.

— Къде?

Няколко минути по-късно бяха пред „Каултър Хауз“. Той паркира отпред и се обърна да я погледне.

— И в твоята, и в моята къща се случиха ужасни неща. Да отседнем тук, става ли?

— Навсякъде би било добре, само не вкъщи.

— Но не „навсякъде“ ще има такова обслужване.

Той излезе и мина от другата страна да й отвори. Портиерът го поздрави по име.

— Имате ли свободни стаи? — попита го Дерек.

— Сигурен съм, че ще намерим за вас, господин Мичъл.

Не след дълго един камериер с връзка старомодни месингови ключове отвори вратата на апартамент на най-горния етаж и ги покани да влязат. Всекидневната бе отделена от спалнята с двойка френски врати с щори от прозрачна материя, които се спускаха върху стъклото. Когато служителят се увери, че не се нуждаят от нищо за момента, ги остави.

— Обичат си тук кретона — отбеляза Дерек, когато включи една стояща лампа.

Тя се усмихна.

— Да. Но е очарователно. Всъщност, впечатлена съм, че знаеш какво е кретон.

— Мама шиеше аматьорски декорации за приятелките си.

— Ще ми е приятно да ми разкажеш.

— Първо храната.

— Не мога да ям, Дерек.

— Трябва да ядеш.

Той поръча да им донесат за вечеря царевична супа от раци, придружена от зелена салата с парченца моцарела и хрупкави хлебчета — и тя с изненада установи, че е гладна. Той поръча бутилка бяло вино за нея, докато опитваше уискито от минибара. Когато свършиха, келнерът от румсървиса дойде и отнесе масата.

Джули занесе чашата си с вино на дивана и седна в ъгъла, като събу обувките си и подви крака под себе си.

— Защо сме тук?

— Казах ти. И двете къщи са в кръв. Кръвта на Маги, и тази на Били Дюк.

На практика бе вярно, но тя си помисли, че има нещо повече. Продължи да го гледа, докато той й се усмихна виновно.

— Тук сме, защото не искам да те открият. Още не.

— Имаш предвид детективите? Мислиш ли, че ще ме арестуват?

— Не знам. Сигурен съм, че ще претърсят основно къщата ти. Все пак е сцена на местопрестъпление, но те ще си покрият задниците и ще издействат заповед за претърсване, която им дава правото да обърнат всичко с главата надолу.

— Както направиха с живота ми.

Той не каза нищо.

— Страхуваш ли се какво ще намерят? — попита тя.

— Да, страхувам се. Не защото смятам, че ме лъжеш. А защото мисля, че си права за Крейтън. Щом е бил достатъчно умен да вземе онова копче и да го подхвърли в стаята на Били Дюк, един Господ знае какво друго е направил, за да изглежда така, сякаш вие двамата — ти и Дюк — сте действали заедно.

Тя се загледа в напитката си, докато плъзгаше пръст по ръба на чашата.

— Боя се, че е така.

— Знам.

— Днес следобед в галерията наистина се боях, че ще ме нарани. Физически. Показах, че се страхувам, макар да не исках. Опитах се да не се издавам, но…

— Но си човек.

Тя се усмихна тъжно и той й върна усмивката.

— Така е — тя отпи от виното, след което остави чашата на края на масата, сгъна ръце в скута си и си пое дълбоко въздух. — Говори ми, Дерек. Говори ми за нещо друго. Разкажи ми как майка ти е декорирала къщата ви.

Той се засмя.

— Беше хоби, но тя наистина имаше усет за това. Приятелките й идваха да я питат какъв цвят да боядисат стените, а тя се запалваше и отиваше да пребоядиса цялата къща.

През следващия половин час той говори за семейството си и оживлението му й показа колко се гордее той с него. По-големият му брат живееше в Августа със съпругата си и двете им дъщери тийнейджърки.

— Голямата постъпва тази есен в колеж. Направо не мога да повярвам. Сякаш вчера беше с розови панделки и идваше да целувам наранените й коленца.

Сестра му работела като медицинска сестра, когато се омъжила за един анестезиолог от Хюстън.

— Не е лош човек, но е толкова досаден, че може да те приспи без алкохол. Те имат три момчета. На възраст от девет до четири. Да излезеш с тях и да мине без злополука си е предизвикателство.

Джули се засмя:

— Сигурна съм.

— Всъщност са страхотни хлапета — той се беше отпуснал в стола, подпрял крака на отоманката. Беше съблякъл сакото си, с разкопчана на гърдите риза и с навити нагоре ръкави. Вдигна ръце и преплете пръсти отзад на тила си. — Стига съм приказвал. Сега ти ми разкажи за себе си.

— Знаеш за мен, благодарение на твоя Додж.

— Съжалявам за това — каза той и сякаш наистина го мислеше. — Действах в интерес на клиентите си, които по това време мислех, че ще бъдат семейство Уилър. Да те проверя беше част от работата ми.

— Всъщност, в някаква степен е облекчение, че знаеш всичко. Всички скелети от гардероба ми са открити.

— Дали? Знам фактите от живота ти, но не и друго.

— Не е истина. Знаеш, че съм встрастена в изкуството.

— Нямаш предвид онзи дебел мъж, нали?

Тя се засмя.

— Не, но трябва да се интересувам от всичко заради клиентите си. Някои от нещата, които продавам, не бих искала в къщата си.

— Какво ще кажеш за картината, която аз купих? Би ли я искала в къщата си?

— Нея я харесвам. Ти имаш добър вкус.

— Благодаря.

— Знаеш ли, че обичам да готвя?

— Не знам доколко си добра.

— Много съм добра.

— Мога ли да помоля да проверя?

— Може би. Някой път.

Тази размяна на реплики не изключваше бъдеше между тях. Но и не обещаваше такова. И двамата го осъзнаха и за миг настъпи тишина.

Най-накрая той каза:

— Родителите ти. Разбираше ли се с тях?

— Имахме някои сблъсъци. Типичните разправии. Но като цяло съм живяла в щастливо семейство. Татко бе посветен на мама. Тя го обичаше. Те на свой ред обичаха мен.

— Защо звучиш изненадано?

— Не е изненадано. Признателно, може би.

— И защо?

След като помисли малко, тя въздъхна.

— Майка ми е била много млада, когато ме е родила. Сигурна съм, че й е било трудно да завърши образованието си и да прави кариера, при условие, че вече има съпруг и дете, за които да се грижи. Татко не беше изискващ съпруг. Аз не бях трудно дете. Но… но тя така и не опита нищо друго. Нито пътува, нито направи опит да разбере дали ще хареса нещо друго, освен да работи като училищен администратор. Някак си се примири прекалено рано. Често съм се питала дали е съжалявала за избора, който е направила.

— Усещала ли си някакво негодувание към себе си или към баща ти?

— Нищо такова. Тя се грижеше за нас с безкрайна любов — Джули леко сви рамене. — Ето на какво се възхищавам. И за какво съм благодарна.

Той се размърда в стола и вдигна очи към нея, сякаш се обръща към свидетел, преди да зададе големия въпрос.

— Как близките ти възприеха връзката ти с Пол Уилър?

— Татко бе почти с десет години по-възрастен от мама. Беше починал няколко години преди да се запозная с Пол. Заради неблагополучията ми във Франция мама не ми каза, че има рак, докато той не напредна. Знаеше, че съм се събрала с Пол, но никога не ни видя заедно. Когато получих вест, че гасне бързо, той ми плати самолетното пътуване дотам. Пристигнах твърде късно, за да се сбогувам с нея. Добре, че Пол дойде с мен. Бях толкова съсипана от смъртта й, от това, че не съм била с нея, че не знам какво щях да правя, ако не беше той. Помогна ми много.

— Сигурен съм.

Между тях отново легна тишина. С намерение да промени темата, тя се обади:

— Четох за твой случай в пресата.

— За кой?

— Джейсън Конър.

Той въздъхна.

— Труден случай.

— Как можеш да го защитаваш след онова, което е направил? Най-хладнокръвно е убил родителите си.

— Обвиняват го, че ги е убил.

— Във вестниците пише, че ги е накълцал на парчета.

— „Престъпление от ярост“. И аз четох статиите — каза той сухо. — Надявам се, че бъдещото съдебно жури не ги е чело.

— Описват го като непоправим хулиган.

— Истина е. Но бягането от училище, пушенето на трева, дребните кражби и няколкото юмручни схватки са нещо твърде различно от двойно убийство. Той е, освен това грубиян и мрази целия човешки род. Направи всичко възможно да ми стане ясно, че не му пука за усилията, които полагам заради него.

— Наистина ли си отказал хонорара си?

— Да.

— Защо?

— Защото този грубиян и нехранимайко заслужава по-добра защита от посредствената, която би получил от служебния защитник, който просто ще претупа задълженията си, защото тайно е съгласен с обвинението. И защото това хлапе, за което никой не дава пет пари, ще бъде екзекутирано, ако аз не му опазя живота.

Тя понечи да каже нещо, но той я спря:

— Джули?

— Какво?

— Ако продължим да говорим за делото „Конър“, ще започнем да спорим.

Тя осъзна, че е прав.

— Предполагам, че трябва да говорим за моето дело. След като се самоназначи за мой адвокат…

— Стори ми се, че имаш нужда от такъв.

— Благодаря ти — тя вдигна едната си вежда. — Не вярвам да се откажеш от хонорара си и в моя случай?

Той се ухили.

— На теб ще взема двойно.

Макар да се опитваха да го потиснат, общият им проблем се бе просмукал в уютната стая като отвратителна миризма.

— Когато се появи в къщата ми, Кимбол каза на Санфърд, че си ги последвал от мотела, в който е бил Били Дюк.

— Така е.

— Какво правеше там?

— Додж душеше наоколо. Той ми се обади, а аз звъннах на Санфърд. Той и Кимбол дойдоха на място и не бяха особено щастливи да ни видят. Особено след като се установи, че стаята на Били е очистена. Никакъв боклук, никаква следа от него.

— Или пък от Крейтън.

Той поклати глава.

— Предложих им да проверят дивиди плейъра, но се оказа празен.

— И няма връзка между Крейтън и Били Дюк.

— Така изглежда.

— Но полицията свързва Били Дюк с мен.

— Каза ми, че не искаш да говорим за това — той свали краката си от отоманката и се измъкна от стола. — Защо не се опиташ да поспиш малко? — той кимна към спалнята. — Аз ще остана на дивана.

— Искаш ли да използваш банята?

— Благодаря.

Той изчезна през френските врати.

Като не знаеше какво да прави, Джули отиде до прозореца и отвори дървения капак на един от прозорците. Нощното небе беше ясно. Луната беше в третата си четвърт. Улицата долу бе тиха и доколкото можеше да съди, нямаше никой, който да проявява любопитство към тях.

Дерек излезе от банята.

— Твой ред е.

Тя затвори капака и се обърна към него.

— Мислех си, че Крейтън ни е проследил онази вечер в бурята дотук. Може и сега да е навън. Неприятно ми е да мисля, че ме гледа, че гледа нас. Той не е просто досадник, Дерек. Той вече е зловещ.

— Посягал ли ти е преди тази вечер в галерията?

— Не и така. В „Кристис“ ме стисна за ръката и ме притисна към стената. Тази вечер беше различно. Не беше грубо, беше агресивно.

— Когато се срещнахме в Атина беше подигравателен и саркастичен. Отправи някакви заплахи, но обезглавяването на Маги беше неочаквано. Помолих Додж да се опита да открие дали няма досие, но Додж не беше оптимист.

Джули прехвърли през съзнанието си онова, което знаеха за Крейтън.

— Нали знаеш, казват, че серийните убийци с времето започват да действат с по-голяма скорост? Колкото повече убиват, толкова по-чести стават убийствата?

Той кимна.

— Трябва ли да кажем на Кимбол и Санфърд за посещението на Крейтън в галерията? Да им кажем какво е казал и как се е държал.

— Те знаят за Маги. Изказаха ми съболезнования, но не споменаха Крейтън като свързан с това — той сложи пръст под брадичката й, накара я да се обърне първо на едната, после на другата страна, погледна шията й.

— Няма одраскано.

— Не беше чак толкова силно. Просто ме притисна към стената с тялото си.

— Ако го съобщим, детективите ще го разпитат, той ще признае, че е бил там, но ще откаже за всичко останало. И пак стигаме до задънена улица.

— Но ти ми вярваш, нали?

Той се усмихна.

— Иска ми се да получавах по пет цента всеки път, когато клиент ми зададе този въпрос — той прибра ръката си. — Опитай се да поспиш.

Тя отиде в спалнята и затвори френските врати след себе си, разбирайки отлично, че той бе избягнал да й отговори направо. Това беше специалният му подарък.

За щастие — и нейният.

 

 

В продължение на половин час Дерек лежа по гръб, гледаше тавана и се опитваше да се накара да заспи. Не се получи. Диванът беше прекалено къс за него, но не мястото бе виновно. А това, че Джули бе наблизо.

Не бе чул и звук откъм спалнята през изминалите двайсет минути, и все пак усещаше, че и тя не спи. Не виждаше нито светлина, нито движение през текстилните щори върху вратите, но някак си знаеше, че е будна й неспокойна като него.

Ругаейки шепнешком, той отхвърли лекото одеяло, спусна крака на пода и се изправи. Пресегна се за ризата си, но после се отказа и я остави да лежи на стола. Отиде бос до френските врати и ги отвори. Те не издадоха звук, но тя мигновено се извърна от прозореца, където стоеше и гледаше навън. Беше се загърнала в бялата хавлиена роба, каквито осигуряваха за гостите на хотела. Скриваше я от шията до глезените.

В продължение на няколко секунди, които му се сториха цяла вечност, те останаха да стоят в двата края на стаята, гледайки се един друг. По-късно той не си спомняше как е влязъл. Само това, как е протегнал ръце към нея и се е страхувал какво ще му отговори, когато я попита: „Ако те докосна, ще ме отблъснеш ли?“

Тя си пое бързо дъх и поклати глава.

Бавно, очаквайки да побегне в следващата секунда, той развърза колана на робата и мушна ръце под нея. Пръстите му докоснаха голия й корем и тя потрепери.

— Страхуваш ли се, Джули?

— Много.

— От какво?

Очите й се затвориха рязко, после се отвориха, когато му отвърна:

— Главно от това.

Но не се противопостави, не се дръпна, когато смъкна робата по раменете й. Тя се свлече върху покрития с килим под. Сутиенът й беше дантелен, същия като онзи, който носеше в самолета. Гърдите й напираха от чашките. Той прокара пръсти по гладките заоблености, после обхвана лицето й в шепи.

— Излъжи ме за всичко друго. Но не ме лъжи за това.

— Не лъжа. Няма.

Гласът й трепереше, както и устните й, когато приближи своите до тях. За разлика от преди, сега започнаха бавно и внимателно, устните им се приближаваха и отдалечаваха, вкусвайки. Но без всякакво въведение, целувката се задълбочи. Резервираността и свенливостта ги напуснаха. Паметта му още пазеше вълнението от чудесния й вкус. Често след онзи полет на връщане от Франция бе разтърсван от спомена колко секси бе устата й, когато отговаряше на целувките му.

Но колкото и силен да бе споменът, не можеше да се сравни с реалността.

Той протегна ръка и разкопча сутиена, който се присъедини към хотелската роба. Прегърна я и простена, усетил пълните й меки гърди срещу своите, потънал в трепета да бъде тяло до тяло с нея.

Целуваха се безкрайно дълго. Страстно, докато останат без дъх, принудени да се пуснат. Докато си почиваха, тя облегна челото си върху гърдите му и влажните й устни потърсиха кожата му. Тя протегна ръка и я зарови в косата му, придърпвайки го надолу.

Дланите му се плъзнаха по бикините й и той стисна силно ханша й, като я притисна още по-плътно към себе си. Тя издаде нисък гърлен стон, заглушен от езика му.

Закова очи в нейните, докато разкопча панталона си и свали ципа. Тя се дръпна от него и докато той се събличаше, легна на леглото по гръб, протягайки ръце към него.

Наведе се над нея, издърпа надолу бикините по краката й, после положи ръката си между бедрата й, обхващайки я с длан. В продължение на няколко секунди очите им излъчваха много по-гореща интимност, отколкото което и да е докосване. Основата на дланта му я притисна там, където бе най-чувствителна. Дишането й се учести и гръбнакът й се изви нагоре.

После той се отпусна върху нея. Когато потъна в нея, ръцете му се плъзнаха върху нейните, вдигнати над главата й. Пръстите им се сплетоха и миг по-късно, когато достигнаха кулминацията, той имаше чувството, че се рее безтегловен някъде в пространството.

 

 

— Тук ли се каниш да спиш?

— Може да умра тук — промърмори той. — Щастливо.

Тя се засмя тихо и прокара пръсти през косата му.

— Харесва ми начина, по който се обличаш.

— А?

— Харесвам дрехите ти. Ти си един от най-добре облечените мъже, които някога съм виждала.

— Точно сега, след такова абсолютно фантастично чукане, това ли е всичко, което ти идва наум?! За дрехите ми?

Тя отново избухна в смях.

— Харесва ми как изглеждаш и без тях.

— О, нима?

— Аха.

След малко той каза:

— Аз пък те предпочитам гола — вдигна ръка и огледа територията, върху която се бе опънал. — Да, съвсем определено. Гола.

Целуна я по косата, върху която бе облегнал бузата си, след това я целуна по корема. Тя се сви, когато наболата му брада я одраска.

— Съжалявам — промърмори той.

— А аз не. Обичам да ме драскаш.

— Дори по…?

Лицето й се обля в гореща руменина.

— Особено там…

— Страхувах се да не те остържа прекалено силно по онези нежни местенца.

— Не и по начина, по който го направи.

Улавяйки дрезгавината в гласа й, той каза:

— Добре е да го знам.

Целуна гърдите й, после остана фокусиран върху едната и се заигра с език с връхчето й. Джули го гледаше как я гали. Докосна лицето му и прокара палец по добре очертаната извивка на челюстта му. Като корабно платно, цялото й същество сякаш се изду от емоции.

— Дерек?

— Ммм?

— Дерек?

— Не ме разсейвай. Мога да правя това цяла седмица.

— Не мога да чакам цяла седмица.

Той се надигна и погледна лицето й, нуждата й бе очевидна, защото той отговори мигновено. С едно плавно движение я възседна и отново се зарови в нея.

Джули сложи ръце върху хълбоците му.

— Не мърдай. Още не. Искам да те усетя.

Той изпълни молбата й, само наклони глава и я целуна бавно и възбуждащо. След това се вдигна и видя сълзите, които се стичаха по страните й.

— Джули! Мили Боже, нараних ли те?

— Не. Не — тя го стисна, когато той се опита да се измъкне.

— Тогава какво?

— Аз…

— Уилър? — гласът му беше изпълнен с несигурност и боязън. — Заради него ли плачеш?

— Не — прошепна тя. — Заради теб.

— Заради мен?

— Това е последното нещо, което мислех, че ще ми се случи сега. Аз не… — тя спря, за да оближе една сълза в ъгълчето на устата си.

— Какво? Не си… какво?

— Не съм се надявала на това — тя го погали по гърба, докосна косата му, веждите, и най-накрая устните, където върховете на пръстите й спряха. И прошепна с едва доловим глас: — Не се надявах да имам теб.

 

 

Когато се събуди, вратата на банята беше затворена и тя чу от душа да се лее вода. Протегна се и се прозя, искаше й се да има цял ден на разположение и да си спомня какво се беше случило предишната нощ, да съживи всеки безценен миг от него. Мислеше, че е преситена, но когато се сетеше за ръцете на Дерек, за устата му, цялото й тяло пламваше от еротични спомени и подновено желание. Това я изпълваше с живот.

И с ужасна тъга.

Облак пара последва излизането му от банята. Беше гол и очевидно доволен от това, докато нейните бузи пламнаха от внезапно смущение. Тя вдигна чаршафа да прикрие гърдите си и срамежливостта й го накара да се засмее.

— Прекалено късно. Вече те видях.

Дори начинът, по който бе казано, причини тръпки в долната част на корема й.

— Добро утро. Отдавна ли си будна?

— Отпреди десет секунди.

Възбудата му пролича, когато той отиде до леглото, седна на крайчеца му и я отви. Пъхна едната си ръка между бедрата й, а с другата хвана нейната ръка и я сложи върху пениса си. Тя го погали.

— Имаме ли време за това?

— Ще трябва да сме бързи.

Той притисна палеца си в нея, от което дъхът й спря.

— Това няма да е проблем.

 

 

Когато излезе от банята след втория си душ за сутринта, той бе обул боксерките си. Тя се зави с чаршафа.

— Има ли новини? — попита тя.

— Ти правиш новините.

Тя погледна през портала към всекидневната, където се намираше телевизорът.

Очите й се върнаха върху Дерек.

— Събудих се един час преди теб. Хванах новините — той се приближи до леглото, наведе се и обхвана нежно лицето й в длани. — Новинарските екипи на всички местни станции са паркирали колите си пред къщата ти, откъдето предават репортажи, че предполагаемият убиец на Пол Уилър е умрял мистериозно снощи вечерта. Дъг беше нападнат от репортери, когато тази сутрин излизаше за работа.

Тя простена отчаяно.

— Заяви пред тях, че с удивление е научил, че най-близката приятелка на брат му, ти, може да си познавала убиеца.

— Това е кошмар.

— Може да стане по-лошо, преди да се оправи, Джули.

— Точно затова се чувствам зле.

Той свали ръце от лицето й.

— Фактът, че не искаш нещо да съществува, не го прави да не съществува. Боя се, че днес ще е истинско изпитание. Така че по-добре ставай.

— Имам само дрехите, с които дойдох — тя се огледа за тях.

— Помолих камериера да ги изглади — той я целуна кратко, след това отиде към френските врати. — Ще поръчам закуска.

Тя не можеше да помисли за храна, но не възрази, а се измъкна от леглото и отиде в банята. Взе си душ, изми косата си с хотелския шампоан и включи сешоара. Не носеше никаква козметика, освен някои дреболии в чантата си. Сложи си малко пудра на носа, руж на страните и блясък на устните. Беше достатъчно.

Тъй като дрехите й още не бяха дошли, облече хотелската роба, с която бе вечерта, и се присъедини към Дерек във всекидневната. Служителят от румсървиса вече бе доставил поръчката и в момента вдигаше капака на едно от блюдата.

— Палачинките им със сирене са страшно калорични.

— Дерек, не мога да ям.

— Същото каза и снощи.

Той измъкна един стол за нея и й наля кафе от термоканата. Оказа се прав, дори нейният нервен стомах не можа да устои на няколко хапки от палачинката.

— Какъв е планът ти? — попита го тя, докато отпиваше от втората си чаша кафе.

— Ще изчакаме и ще видим какво ще стане. Не искам да се показваш, докато не добия ясна представа с какво ще се сблъскаш.

Тя погледна към вратата.

— Дали персоналът на хотела ще ме издаде?

Той поклати глава.

— Те не разпитват за хората, които водя тук, и аз не им казвам. Гордеят се с дискретността си. Освен това съм им оставил сигурно едно малко състояние през годините. Дължат ми го.

Тя си взе малко от палачинката.

— Свикнали ли са да прекарваш нощта със свои клиентки жени?

Той сложи чашата си с кафе в чинийката и изчака да срещне очите й.

— Това никога не се е случвало преди.

За да прикрие смущението си, тя сръбна кафе. Той протегна ръка през масата, взе ръката й и заразглежда пръстите й.

— Питам се какво щеше да се случи, ако се бяхме срещнали, преди да отидеш във Франция. Преди да срещнеш Пол Уилър.

— Може би щяхме да се презираме.

— Съмнявам се — възрази той меко.

— Както и аз.

— Може би щяхме да се влюбим един в друг, да се оженим, да имаме деца.

Гърлото й се стегна. Той докосна бузата й.

— Това… още може да се случи, Джули. Когато всичко отмине, можем да заживеем заедно.

Моментът беше прекъснат грубо от звъна на хотелския телефон. Двамата го погледнаха, после размениха погледи. Дерек стана и вдигна слушалката. Слуша известно време, без да откъсва очи от очите на Джули, след това каза рязко:

— Окей — и прекъсна. — Беше Додж. Обажда се отдолу. Сега се качва.