Сандра Браун
Зад кадър (7)

Глава шеста

Джули спря крана и изстиска водата от косата си, после се дръпна от душа и се пресегна за хавлиена кърпа. Огледалото над умивалника беше замъглено, но въпреки това можеше да види призрачното си отражение. В очите на отсрещната Джули обаче ясно се четеше упрек.

За да избяга от самообвинението, тя зарови лице в кърпата. Но опитът й да скрие срама си дори от самата себе си, се оказа напразен. Никога ли нямаше да може да се погледне отново в огледалото?

Да, щеше. Трябваше. Бе твърде късно за умуване.

Изсуши се бързо и облече една пижама. В кухнята си наля чаша портокалов сок и го занесе в спалнята. Отпусна се на леглото, вдигна телефона и се обади в галерията.

— „Ше Жан“. С какво мога да ви помогна?

— Да не би да се опитваш да ме впечатлиш като работиш до късно?

— Хей, върнала си се! Как мина пътуването? А Париж? Сигурно е бил страхотен?

За клиентите си тя бе Кетрин Фийлдс. За Джули беше Кейт. Когато отговаряше на телефона в галерията, човекът от другата страна на жицата трябваше да се закълне, че тя е французойка. Начинът, по който произнасяше името на галерията, наследство от предишния собственик, от който бе купила бизнеса — беше перфектен. Но когато говореше с Джули, Кейт минаваше на родния си акцент от щата Джорджия. У нея имаше природна жизненост, която преливаше от дългото й тяло като пяна от бутилка шампанско.

На двайсет и пет, почти десетилетие по-млада от Джули, Кейт притежаваше две степени — по френски и по история на изкуството. Клиентите я обожаваха не само заради чувството й за стил и естествено обаяние, но също и заради познанията й, твърде обширни за възрастта й. Доверяваха се на нейното мнение, както впрочем би трябвало.

— Да, върнах се — отговори Джули. — А ти защо държиш отворено до толкова късно?

— Не е отворено. Вратата е заключена. А аз тъкмо се канех да си тръгна. Кажи как мина пътуването ти? Как беше в Париж?

— Приятно, както винаги, макар че не успях да видя много.

— Казах ти, че престоят ти не е достатъчно дълъг.

— Свърших онова, за което бях отишла.

— Купила си картината?

Това беше претекстът за внезапното й заминаване.

— Да. И две други от същия художник. Ние сме първата галерия в Щатите, която представя негови работи, и той дойде в хотела да ми благодари лично. Покри ръцете ми с целувки. Много прочувствено. Много френско.

— Привлекателен ли е?

— По един упадъчен начин, характерен за европейските мъже.

— Хм. Не е мой тип — каза Кейт със съжаление.

— Картините бяха натоварени на кораб. Трябва да ги получим следващата седмица.

— Утре засядам на телефона и ще го обявя на целия свят — добра идея. Утре сутринта съм там.

— Наспи се — каза Кейт. — Връщането ти беше толкова бързо, че сигурно ще чувстваш отпадналост заради часовата разлика. Изобщо успя ли да спиш по време на проклетия полет?

Бузите на Джули се стоплиха при спомена за онова, което беше правила на борда на самолета.

— Не много и не добре. Но сега си лягам, така че утре ще дойда съвсем бодра.

След кратко колебание Кейт попита:

— Как си?

— Добре.

— Имам предвид относно Пол.

— Знам какво имаш предвид — Джули си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Справям се. Имам ли друг изход?

— Може би имаш нужда от психолог?

— Ще помисля за това.

— Сякаш не беше достатъчно да загубиш Пол, ами убиецът е още на свобода.

— Срещнах се с детективите този следобед, преди да се прибера вкъщи. Не са напреднали, докато бях в Париж.

— Никога не е особено трудно да се разреши една мистерия по телевизията.

Джули се усмихна въпреки мрачната тема.

— Ще се видим утре.

— Почини си добре.

Тя остави клетъчния си телефон на нощната масичка до леглото и взе дистанционното за телевизора. Тъкмо навреме да се види по новините, заобиколена от репортери, докато напуска безрезултатната среща с детективи Санфърд и Кимбол, които изглеждаха по-разстроени от внезапното й напускане на страната, отколкото от своя провал в откриването на убиеца на Пол.

— Повече не тръгвайте така — каза й сурово Санфърд. — Не знаехме, че сте заминали, докато не стана прекалено късно.

— Прекалено късно за какво?

— Прекалено късно да ви спрем.

— Длъжна ли съм да ви искам разрешение?

— Трябва да признаете, че не изглеждаше добре — намеси се Кимбол.

— На кого?

Детективите не отговориха.

Вместо това Санфърд попита:

— Какво беше толкова важно в Париж, че не можеше да почака?

Тя им каза за художника, който беше станал модна знаменитост и бе подлудил снобите.

— Признавам, моментът не беше подходящ. Обикновено не бих избрала да пътувам през този период на траур, но се отвори малка възможност и аз трябваше да се възползвам, за да изпреваря конкуренцията, която е всъщност всяка една картинна галерия в страната.

Това беше логично оправдание за внезапното пътуване и те го приеха без възражения, без да предполагат, че истинската причина за пътуването е била обратният полет към къщи.

Тя имаше безброй въпроси към тях, но всички се свеждаха до един: имаше ли напредък? А уклончивите им отговори се свеждаха до едно кратко „не“.

— Но — беше казала Кимбол, — имаме експерти, които ще разгледат лентите от охранителните видеокамери във фоайето на хотела. Записват на всеки четири секунди.

— Като в банка. „Да“, бяха казали.

— Но каква полза? Ние не знаем как всъщност изглежда престъпникът.

— Не, не знаем — бе потвърдил Санфърд. — Следва дълъг, досаден процес на елиминиране.

— Боя се, че не схващам.

Санфърд беше обяснил:

— Ще започнем с гостите на хотела и персонала. Продължаваме да ги разпитваме, но до този момент нищо не е излязло. Почти сме сигурни, че нашето момче е влязло, свършило си е работата и е излязло.

Джули ги беше погледнала.

— Чисто предположение, но все отнякъде трябва да започнем — каза Кимбол.

Санфърд продължи:

— Предполагаме, че след като е застрелял господин Уилър, извършителят е изтичал по стъпалата, където е бил оставил обувките си заедно с някаква чанта. Служебно куфарче, брезентова торба, нещо, което да не привлича внимание в хотел.

— Свалил е маската, очилата и анцуга. Бил е отдолу с други дрехи, така че единственото, което е трябвало да направи, е било да обуе обувките си. Пъхнал е дегизировката в куфарчето или каквото и да е то, изтичал е до фоайето и е излязъл, преди някой да осъзнае какво се е случило и охраната да заварди изходите.

Джули не си спомняше слизането на асансьора надолу към фоайето, но помнеше онези няколко минути на пълна бъркотия, след като вратата се отвори и пред чакащите отвън хора се разкри ужасяващата картина в кабината.

Тя, наведена над Пол, кръвта, образуваща езеро върху мраморния под и объркването на другите пътници. Онази зловеща сцена беше предизвикала хаос. И мъжът, виновен за всичко това, бе успял да се измъкне незабелязан.

Незабелязан тогава, но хванат от камерите.

— Гледаме специално времевата рамка непосредствено преди и след като асансьорът ви е стигнал до фоайето и е настъпил пълен хаос, за да видим дали камерата е хванала някого да излиза от хотела, който не може да бъде идентифициран като служител, гост, приятел на гост, или някой, присъствал на конференция или среща. Някой, на когото пиколото току-що е докарал колата или е извикал такси.

— Но това са стотици хора — беше казала тя. — Колко ще продължи?

Двамата детективи бяха признали, че се касае за интензивна работа.

— Нещо друго?

Бяха й казали, че не са открили нито маската, нито очилата и анцуга. Чорапите му бяха оставили влакна по килима в коридора, но съвпадали с популярна марка, продавана в почти всеки магазин, където има мъжки чорапи. Извършителят не беше докоснал нищо с голи ръце, не беше оставил косми, и дори ако успееха да изстържат от неговото ДНК, трябваше да го идентифицират, преди да се опитат да докажат, че е бил на местопрестъплението по това време.

— А колите от паркинга на хотела?

— Проверихме всяка от тях — каза й Санфърд. — Има охранителна камера на изхода. Никой не е напуснал, нито е влязъл на паркинга в рамките на десетте минути около стрелбата. Ето защо мислим, че се е отдалечил пеша. Вероятно е оставил кола на няколко пресечки от хотела.

Умората на Джули увеличи песимизма и унинието й. Тя се одързости да попита направо, без да мисли за последствията.

— Но разполагате с видеото на фоайето от онзи ден, нали?

— Гледахме го вече няколко пъти — отвърна й Санфърд.

— Камерата хванала ли е Крейтън Уилър?

— Не.

Отговорът на Кимбол дойде толкова бързо, че Джули бе сигурна, че са гледали специално за него.

Тя им благодари за усилието и си тръгна. Не очакваше, че репортерите ще я причакат навън.

— Нямам какво да ви кажа — повтаряше тя, докато се опитваше да си пробие път през тълпата.

— Имат ли някакви следи, госпожице Рътлидж?

— Трябва да попитате тях за това.

— На път ли са да открият мъжа, който застреля господин Уилър?

— Доколкото знам, не.

— Смятате ли, че крадецът е действал сам?

Въпросът я накара да спре, защото за първи път някой я питаше за това. Сега, докато гледаше отговора си на екрана на телевизора, видя убедеността върху лицето си, когато се наведе към микрофона и произнесе:

— Не, нито пък мисля, че е било обир.

Видеото завърши и говорителката се появи отново.

— Въпреки усилията ни да накараме госпожица Рътлидж да даде повече подробности, тя отказа.

Джули изключи телевизора и угаси лампата.

Може би детективите й бяха бесни за това изявление, но не й пукаше. От убийството бяха минали почти две седмици. И сигурно вече работеха по още десетки други престъпления, освен това с Пол. Всеки път, когато се срещнеше с тях, повтаряха увереността си, че ще разрешат случая и извършителят ще бъде предаден на правосъдието, но тя не беше наивна. Скоро служебните им задължения щяха да изтласкат назад този случай в полза на някой следващ.

Може би изявлението й пред репортерите щеше да поддържа още ден-два интереса. Всичко бе възможно. За два дни много неща можеха да се случат.

За ден-два можеш да направиш нещо на 11 000 метра, което никога не си вярвал, че си способен да направиш.

 

 

Крейтън докосна една иконка на видеомонитора, която изпълняваше ролята на дистанционно, увеличавайки звука на огромния телевизор в домашния театър.

Жената вдигна главата си от скута му и засегнато попита:

— Отегчавам ли те?

— Ако ме отегчаваше, щях да ти кажа.

Той сложи ръка на тила й и го натисна надолу. Тя продължи онова, което правеше. Всъщност, много я биваше в тази работа. Тъй като той беше редовен клиент, агенцията знаеше какво му харесва и изпращаха само най-добрите си момичета.

Още щом пристигна, той й каза:

— В театъра — настани се в стола и тя започна работа. Русата й коса беше права и рядка. Той лениво прокарваше пръсти през нея, докато гледаше началото на информационния бюлетин.

Сложната му театрална система правеше дори обикновения изглед хубав. Никога не гледаше телевизия на друго място. Колкото до филмите, предпочиташе да ги гледа в частния си театър, отколкото в киносалони, повечето от които се намираха в търговски молове, където слабоумните се тъпчеха с пуканки, шепнеха, ритаха гърба на седалката му и дори — Боже, докъде беше стигнал светът? — изпращаха и получаваха есемеси по клетъчните си телефони.

Той гледаше на колекцията си от дивидита като на национално съкровище. Температурата и влажността в театъра се следяха внимателно и се поддържаха постоянни, за да се запазят металните кутии на старите филми и видео ленти. Всеки от неговите филми, видео и дивидита беше каталогизиран и с препратки в компютърните документи, които той обновяваше почти ежедневно. Използването на белите ръкавици беше задължително за всяка електроника. Прахът беше анатема, но прислужницата му бе предупредена дори да не влиза в тази стая. Чистеше сам.

Резолюцията на картината върху екрана беше толкова висока, че можеше да види порите на носа на говорителите от новините, когато изнасяха някоя депресираща история за изкуфели старци в някой старчески дом. Господи, защо роднините им не ги оставеха просто да умрат?

Той не би губил време да гледа новините, но се интересуваше дали ще съобщят нещо за убийството на чичо му Пол. Беше минала седмица, откак детективите бяха дошли тук и го бяха питали дали не си спомня напоследък да са се карали с него в офиса му.

Знаейки, че някой доносник в „Уилър Ентърпрайсиз“, вероятно онзи помощник на чичо му с моравото лице, го е издал, той реши, че е по-добре да признае, отколкото да го хванат в лъжа.

— Разбира се, спомням си. Нахока ме.

За какво, бяха поискали да знаят.

— Ами за моята некадърност — той се ухили на чернокожия мъж, след това на жената с широк задник и отвратителен вкус за дрехи. — Което не е съвсем вярно. Изтъкнах пред чичо Пол, че съвсем не съм некадърен, че доверителният ми фонд от баба ми и дядо ми по майчина линия се е увеличил до над седем милиона долара, което, както и да го пресмяташ, е една добра сума. Мислех, че това е по-скоро духовит отговор, но чичо Пол изглежда не схвана хумора.

Двамата детективи изглеждаха разочаровани от това, че сам си бе признал за кавгата. Дали не се бяха надявали да го изненадат с нещо? Ако е било така, те бяха напълно обезоръжени. Баща му беше наел прочут защитен адвокат, който да говори вместо него, но нямаше да е необходимо. Нещата се успокояваха. Скоро щяха да се успокоят напълно. Също както бедния чичо Пол.

Момичето докосна с език чувствително място и пенисът му потръпна. Беше близо. В очакване, той отпусна главата си назад и затвори очи. Но те се отвориха почти мигновено, когато един познат глас го докосна от всеки от заобикалящите го говорители.

— Нямам какво да ви кажа.

Джуди Рътлидж изпълни екрана. Той с удоволствие забеляза, че изглежда уморена, разрошена и леко раздразнена, когато я попитаха дали полицията е близко до залавянето на извършителя на убийството на Пол Уилър.

— Не, доколкото знам.

Биваше си го, нали? Да му правят свирка точно докато гледа любовницата на починалия си чичо по телевизията. Искаше му се тя да знае. Може би щеше да й се обади по-късно и да каже: „Джули, видях те по новините. Гледах право в теб, докато свършвах“. Тази възхитителна насока на мисли беше прекъсната, когато курвата вдигна глава и му каза:

— Хей, скубеш косата ми.

Той отпусна хватката, но самодоволната му усмивка остана. Джули не го обичаше, без съмнение заради всичките глупости, които чичо му Пол беше наговорил по негов адрес. Каквото и да й бе казал, я бе направил хладна и дистанцирана спрямо него. За свое удоволствие Крейтън се радваше и се възползваше от очевидния й дискомфорт.

Тя произнесе право в камерата:

— Освен това не мисля, че е било обир.

Крейтън стигна до кулминацията.

Курвата го погледна и попита сприхаво:

— Кое е толкова забавно?

— Нищо.

Той вдигна ципа на панталона си, след това я хвана за ръката и я дръпна нагоре.

— Време е да си тръгваш.

— Защо е това бързане? — тя вдигна ръка нагоре към ризата му и изгука: — Мога да остана още малко.

Той я блъсна:

— Вън!

Усещайки настроението му, тя взе дамската си чанта, и като поклащаше бедра, се насочи към вратата. Той тръгна след нея през апартамента, за да е сигурен, че няма да открадне нещо на излизане.

Тя отвори вратата и му хвърли отровен поглед през рамо.

— Останалите момичета бяха прави. Ти си грубиян.

— Направо ми разби сърцето.

— Ако питат мен, и аз мисля, че си странно лайно.

Можеше да измисли дузина духовити отговори, но щеше да е чиста загуба на време. Без да каже дума, той я изблъска навън и затръшна с трясък вратата след нея.

Връщайки се обратно в театъра, спря да се наслади на гледката на блестящия силует на Атланта от прозореца на дневната си.

Прокара ръка по гърба на гладкото кожено канапе, докато минаваше, и се възхити на двойката врати в стил арт деко, които беше спасил от един разрушен театър, за да ги използва като портал в собственото си кинематографично царство.

След като се върна в удобния, направен по поръчка театрален стол, проектиран от самия него, пусна отново кадрите с Джули по новините. Но това второ гледане не го остави толкова развеселен, колкото раздразнен. Точно когато детективите започнаха да се обезкуражават и бяха на ръба да запратят случая с убийството на чичо му в девета глуха, Джули подхвърляше нова идея. Сега Санфърд и Кимбол бяха длъжни да проучат инцидента от този ъгъл, а именно — че се касае за нещо повече от обир.

След убийството на чичо му Крейтън бе останал във високата сянка на баща си, оставяйки го да говори от името на семейството, докато той самият избягваше медиите и прожекторите. Обожаваше спектаклите, но само на филм. В реалността светлините на рампата привличаха вниманието към нечия красота или сила, може би, а той със сигурност не беше от скромните. Но когато се грееше на светлината на прожекторите, човек жертваше уединението си. Анонимността си имаше несъмнените предимства. Да стоиш зад кадър позволяваше много по-голяма маневреност, и поради това — повече власт.

Но сега, когато Джули беше пуснала бомбата, интересът на детективите към него можеше да се поднови и да се окажеше, че все пак ще има нужда от онзи прочут адвокат, Дерек Мичъл.

Всичко това бе толкова досадно.