Сандра Браун
Зад кадър (22)

Глава двадесет и първа

Писъкът на Джули проехтя по коридора.

Той направи крачка към нея, след това се подпря с ръце на касата на вратата, запушвайки отвора. Кожата му изглеждаше восъчна, неестествена. Очите му бяха хлътнали дълбоко в тъмните очни орбити.

Джули се обърна и побягна, но той хукна след нея, хвана я за рамото, обърна я и се стовари върху нея, пробождайки се с ножа. Острието потъна в плътта му до дръжката. Той отвори уста да извика, но онова, което излезе беше отвратителна течност, която опръска гърдите на Джули. Тя извика.

Опита се да го отстрани от себе си, но той се бе вкопчил в нея, беше увесил ръце върху раменете й. Двамата сякаш танцуваха странен танц, докато тя успя да го отблъсне от себе си. Той продължаваше да не я пуска.

След това започна да се гърчи, отпусна се на пода по гръб, като се тресеше толкова силно, че раменете и петите му удряха шумно по дървения под.

Джули се наведе над него и като залиташе, отиде в стаята си. Взе безжичния телефон, оставен на нощното й шкафче, и с треперещи пръсти започна да набира 911. Никой не отговори. Пусна телефона и той тупна на пода. Клетъчният й телефон беше в чантичката й в кухнята и тя тръгна към коридора с несигурни крака.

Конвулсиите на мъжа сега бяха по-слаби. Опита се да не гледа към стърчащия от него нож, когато клекна до него.

— Ще извикам помощ. Но трябва да взема телефона си. Връщам се веднага. Опитай се да…

Очите му бяха отворени, но гледаха към тавана, без да дават признаци, че я познават. Той като че ли не я чуваше, или не усещаше присъствието й. Като че ли вече бе на друго място. Тялото му потрепери.

След това напълно притихна.

 

 

Дерек и Додж прекосиха булеварда и тъкмо бяха стигнали до паркинга на салона за барбекю, когато Дерек видя Кимбол и Санфърд да излизат от изоставената мотелска стая на Били Дюк като подгонени от демон.

Почти тичешком, те се насочиха към офиса на мотела. Санфърд сложи полицейския буркан на покрива на седана, докато Кимбол надникна през вратата на офиса. Тя извика нещо на Дора и партньора й, които в момента разпитваха корейката. Не след дълго Кимбол се върна в колата при Санфърд. Той запали двигателя и след миг колата се понесе бясно, оставяйки след себе си миризма на изгоряла гума.

Дерек погледна Додж, после, без да си кажат и дума, се стрелнаха към колата на Дерек. Влязоха в купето и преди Додж да е успял да затвори вратата, Дерек вече натискаше педала на газта.

— Какво мислиш? — попита той, когато се врязаха в трафика и вдигнаха скоростта до тази, с която се носеше колата на детективите, само че без да могат да се възползват от предимството, което дава въртящият се на покрива буркан.

— Не знам, но е нещо важно.

— Били Дюк?

— Може би. Имаш ли нещо против да пуша?

— Ти как мислиш?

Пътуваха в напрегната тишина.

След десет минути Додж промърмори:

— Май тръгват по посока на твоята къща?

— По-скоро тази на Джули — стомахът му се сви още повече, когато осъзна, че следваха необозначената полицейска кола във вътрешността на нейния квартал. — О, Исусе, не.

— Какво? — вдигна вежди Додж.

Дерек не отговори. Още щом видя линейката със запалени фарове да осветява пряката, в която се намираше къщата на Джули, той закова рязко и изскочи. Затича, разбутвайки съседите, които се бяха събрали на малки групички и обсъждаха какво се е случило.

Без да обръща внимание на жълтата полицейска лента, с която вече бе оградена ливадата пред къщата й, той се провря отдолу и изтича към входната врата. Едно униформено ченге обаче го спря.

— Хей! Стой!

— Какво се е случило?

— Вие тук ли живеете?

— Не.

— Семейството ви ли?

— Не.

— Тогава се махайте.

— Аз съм Дерек Мичъл, служител на правосъдието. Какво се е случило?

Ченгето се намръщи, огледа се, и каза:

— Фатален удар с нож.

Коленете на Дерек омекнаха като желе.

— Кой… — гърлото му се стегна, преди да е довършил въпроса, което очевидно докосна някаква струна на съчувствие у полицая.

— Почакайте тук — той се обърна с гръб и тръгна към отворената врата.

— Мамка му — Дерек се мушна покрай него и стигна до вратата, почти сблъсквайки се с друг полицай, който блокира пътя му и го блъсна в гърдите.

— Кой ти разреши да влизаш?

— Махни се от пътя ми — опита се Дерек да свали ръцете на ченгето от себе се, но те не помръднаха.

— Оставете го на мен! — дойде на помощ друг полицай.

— Хайде, приятел, успокой се, иначе ще ти сложим белезници.

— Дръпнете се от мен!

Хоумър Санфърд се появи под свода на дневната на Джули с обичайната си свирепа физиономия.

— Мичъл? Пак ли ти? Какво става, по дяволите?

Дерек се опита да разгадае безизразното изражение на детектива.

— Джули? — изграчи той.

Санфърд го гледа в продължение на няколко секунди, след това направи знак с глава към стаята отзад. Дерек направи крачка, или по-скоро опита. Ченгетата още го държаха.

— Пуснете го — нареди Санфърд. Униформените се подчиниха. Той се запрепъва към дневната, дръпвайки се назад, когато видя Джули, бледа като смъртник, но жива.

Тя седеше на дивана, сгушена в кадифената покривка, въпреки че стаята се стори на Дерек топла като парник. Дрехите й бяха на петна. Кръв и нещо друго, мръсно на вид и издаващо силна воня. Цветът на лицето й беше белезникав, от което очите й изглеждаха още по-тъмни и големи, отколкото си спомняше.

Висок, слаб чернокож мъж стоеше до камината с малък бележник в ръка. Изглеждаше смутен. Друг детектив, началник, който Дерек разпозна — Греъм? Грант? Нещо такова — седеше на отоманката, на която Дерек бе седял предишната вечер, за да вижда по-добре екрана на телевизора. Той гледаше Джули и Робърта Кимбол, седнали една до друга на кушетката.

Беше странна гледка. След това Греъм-Грант каза на Санфърд:

— Изведи го оттук.

— Аз съм Дерек Мичъл.

— Знам кой сте. А аз съм сержант Греъм, детективът, който провежда разследването по случая. А сега, след като така любезно се представихме един на друг, се омитайте веднага.

— Аз съм адвокат на госпожица Рътлидж.

Очите на Джули се разшириха, но тя не възрази. Кимбол изглеждаше изненадана. Санфърд като че промърмори нещо, но Дерек не го чу.

Греъм се обърна към Джули.

— Успели сте да се обадите на адвоката си?

— Аз… не съм звъняла на никого, освен на 911.

— Той сигурно ни е последвал — обясни Кимбол. — Беше в мотела, в който е бил отседнал Били Дюк — след това добави неохотно: — Всъщност той е човекът, който го откри. По-точно — неговият информатор.

— Защо го търсехте, господин Мичъл? — попита Греъм.

Но преди Дерек да успее да отговори, погледът на детектива се премести зад него. Дерек се обърна. Двама санитари, под ръководството на един разследващ от Районния център по патология „Фултън“, бутаха носилка с труп в полиетиленов чувал, затегнат с колани. Съдебният патолог кимна на Дерек, когото познаваше от многобройните съдебни процеси, на които бе свидетелствал, но не каза нищо.

Вместо това се обърна към Греъм:

— Ще ви уведомя, когато разбера за кой ден е определена аутопсията, сержант.

— Не можете ли да ми кажете нещо още сега?

— Бил е мъртъв, когато парамедиците са дошли. Следи от борба и травми. От корема му е стърчал обикновен кухненски нож, който явно е причината за смъртта — и той отмина нататък без повече коментари.

Дерек погледна Санфърд.

— Били Дюк?

— Още не сме сигурни за самоличността му.

Греъм се изправи.

— Не разполагаме с много. Госпожице Рътлидж, ще трябва да дойдете в управлението с нас и да отговорите на някои въпроси.

— Сега?

— Веднага.

— Може ли първо да се измия и да се преоблека?

Греъм се замисли за миг, след това каза:

— Детектив Кимбол, останете с нея. Дрехите й са доказателства.

Дерек се пресегна да хване ръката на Джули, когато детективката стана да я придружи и минаха покрай него. Тя го погледна объркано и той едва сдържа импулса си да я прегърне. Беше трудно да се държи като професионалист.

— Ще ви чакам тук, госпожице Рътлидж. Не казвайте нищо, освен ако не съм с вас. Разбрано?

Тя кимна и прошепна тихо „благодаря“. Той стисна окуражително ръката й.

Кимбол го погледна с вдигнати вежди и промърмори:

— Все по-интересно и по-интересно.

Беше права.

 

 

Час по-късно Джули разказа историята си на сержант Греъм и младия чернокож детектив, който още не бе казал и дума, поне на изслушването на Джули. Тя предположи, че наскоро е получил статус на детектив и още е под менторството на Греъм. Санфърд и Кимбол — знаеше го — бяха в съседната стая и наблюдаваха през двустранното огледало.

Дерек беше до нея, въплъщение на професионализъм. Беше в полицейското управление, когато тя пристигна с Греъм и по-младия му партньор. Не бяха разменили и дума по пътя от дома й дотук. Допусна, че детективът е чувал за репутацията на Дерек и знае, че би вдигнал шум до бога, ако клиентът му бъде принуден да говори, а той не присъства.

Младият детектив нагласи видеокамерата, след което вдигна палци нагоре, давайки знак на Греъм, че е готов. Греъм произнесе датата, часа и имената на присъстващите, след което любезно я помоли да им каже какво се е случило.

Разказа им всичко, което можа да си спомни от момента, когато бе влязла през задния вход и бе забелязала, че алармата не изписка, до онзи ужасен миг, когато Били Дюк бе потръпнал за последен път, преди напълно да притихне.

Когато завърши, в стаята остана тихо няколко минути, после Греъм кимна:

— Благодаря, госпожице Рътлидж.

— Клиентката ми е готова да сътрудничи. А сега, ако това е всичко…

— Не е — поклати глава Греъм. След това се обърна отново към нея: — Не мога да не отбележа, че в разказа си нарекохте жертвата по име.

— Бяха ми казали, че се казва Били Дюк.

— Кой?

— Детективи Санфърд и Кимбол.

Дерек се обади:

— Освен това той е бил взломаджия, а не жертва.

— Може да се спори, господин Мичъл. Госпожица Рътлидж е имала касапски нож. Били Дюк е бил невъоръжен. И той е този, който е в моргата.

— Бил е невъоръжен? — попита тя.

— Дори не е носел джобно ножче — отвърна детективът.

— Не знаех — каза тя със слаб глас. — Предполагах…

— Заплаши ли ви, че ще ви нарани?

— Самото му присъствие е било заплаха за клиентката ми.

— Благодаря ви, господин Мичъл — каза детективът, но задържа преценяващия си поглед върху Джули. — Когато алармата ви не изпищя, защо не излязохте от къщата? Защо не се обадихте в полицията веднага? Казахте, че сте помислили, че в къщата има някого.

— Казах, че съм се страхувала, че има някой.

— Каква е разликата?

— От страх може да започнат да ти се привиждат разни неща. Дори си помислих, че съм глупава — тя погледна към сплетените си пръсти, които бе стиснала толкова здраво, че кокалчетата бяха побелели. — Преди няколко седмици имах травмиращо преживяване.

— Знам, че сте били с Пол Уилър, когато е бил застрелян.

— След това… не бях на себе си. Плашех се от всичко, и този път си помислих, че е един от тези случаи.

— Помислили сте си, че си въобразявате, че някой е нахлул в къщата ви.

— Да.

— Но сте държали ножа, докато сте претърсвали къщата.

— В случай, че греша.

— В случай, че грешите, сте се приготвили да прободете смъртоносно неканен посетител?

— Не отговаряй на въпроса — намеси се Дерек.

Греъм не коментира.

— Когато първоначално видяхте мъжа, познахте ли го?

— Изкара ми ума. Не си помислих веднага: Били Дюк. Никога не го бях виждала лично, само на онези снимки от охранителната камера. Честно казано, единственото, което се мярна в съзнанието ми беше, че прилича на зомби. Беше смъртно блед. Кожата му изглеждаше изкуствена.

Тя описа, доколкото можеше вида му.

— Тръгна към мен, след това запречи вратата. Ето така — тя демонстрира как бе застанал Били Дюк, увиснал на касата на отворената врата. — Изглеждаше много зле. Като болен. Имаше му нещо, не беше наред. Което, струва ми се, обяснява защо падна срещу мен. Не помислих, че ме напада. Може и да се лъжа, разбира се, но не смятам, че бе дошъл да ме нарани. Беше дошъл за помощ.

— Помощ?

— Това е, което тя каза — намеси се Дерек. — Човекът, който е приличал на ходеща смърт, е излязъл от спалнята й срещу нея. Както всеки нормален човек, тя се е обърнала и е побягнала. Той я е хванал, завъртял я е към себе си, след това е залитнал към нея, като че ли се е нуждаел от помощ, за да остане прав. Това го има на видеото.

— Благодаря ви, господин Мичъл. Помня какво каза клиентката ви.

— Тогава защо продължавате да я въртите на шиш? Кое точно не ви е ясно?

— Не съм го намушкала аз — обади се Джули. — Сам падна върху ножа. И тогава започна да се гърчи.

— Това също помня, че го казахте — кимна детективът.

Джули срещна скептичния му поглед.

— Това е истината.

— Повърнал е върху вас.

— Видяхте дрехите ми.

— Паднал е на пода.

Тя кимна.

— Потръпвал е на пристъпи. След това се е сгърчил няколко пъти и е починал.

— Така беше.

— Което би могло да се случи и ако е бил намушкан с нож в корема.

Тя не каза нищо.

— Казали сте на оператора на 911, че човек, влязъл с взлом в къщата ви, е мъртъв.

— Точно така. Опитах се да звънна от домашния телефон, но не успях да се свържа. Тръгнах да взема клетъчния си апарат, но той умря, преди да го намеря.

— Как разбрахте, че е мъртъв? Докоснахте ли го, проверихте ли пулса му?

— Не. Но знаех. Очите му… Просто знаех. Взех клетъчния си телефон от кухнята, където бях оставила дамската си чанта. Звъннах на 911, след това излязох навън и останах на верандата, докато линейката не пристигна. Парамедиците го прегледаха и ми казаха, че е мъртъв. Първите полицаи дойдоха почти веднага. И останаха до идването ви.

— Знаете останалото — намеси се Дерек. — Искате ли да попитате нещо друго клиентката ми, преди да си тръгнем?

Греъм погледна въпросително по-младия детектив, който още не бе проронил и една дума. Онзи поклати глава и Греъм се обърна към двустранното огледало. Секунди по-късно Санфърд и Кимбол влязоха.

Джули премести поглед от единия към другия, но по израженията им нямаше и най-слаб намек защо са били поканени да се присъединят към групата. Изглежда присъствието им не се хареса и на Дерек. Той се изправи.

— Изкарахте един отвратително дълъг ден.

— Както и вие — каза Кимбол. — Тази вечер се появявахте къде ли не. Но още не сте обяснили защо помощникът ви е търсил Били Дюк.

— Имате ли въпроси към клиентката ми? — усмихна се Дерек.

— Кога сменихте страните, господин Мичъл?

— О, имате въпрос към мен?

— Не се правете на умник — заядливо рече Кимбол.

— Малко странно е — намеси се и Санфърд.

— Кое е странно?

— Първо представлявате семейство Уилър. След това — не. В момента сте адвокат на госпожица Рътлидж.

— Благодаря за лекцията по история — той хвана Джули за лакътя, с което я подкани да стане и прекрати този разговор.

Но Кимбол пристъпи напред.

— Чакайте — заби тя поглед в Джули. — По-рано казахте, а сега отново повторихте, че никога не сте срещали Били Дюк, никога не сте го виждали в плът и кръв, преди да умре в къщата ви.

— Точно така.

— Били ли сте някога в мотел „Пайн Вю“?

— Не отговаряй — предупреди я Дерек.

— Всичко е наред — кимна му Джули. — Никога не съм и чувала за мотел „Пайн Вю“.

— Сигурна ли сте?

— Не отговаряй.

— Напълно съм сигурна — отвърна тя, без да се интересува от съвета на Дерек.

— Открихме нещо в стаята на Били Дюк, което явно не принадлежи на онова място — Кимбол извади малка полиетиленова торбичка от джоба на блейзъра си и я подаде на Джули. — Да сте си губили копче?

Джули усети, че подът пропада под нея.

В торбичката имаше кръгло перлено копче с малко хромирано оченце от долната му страна, копче от една кремава копринена блуза, което Дерек също би разпознал.

Той се приближи и тя усети горещината от вина и неудобство, които се излъчваха от него, толкова осезаемо, колкото и от нея. Никой не каза нищо известно време, след което Санфърд я подтикна:

— Госпожице Рътлидж?

— Аз…

— Това е едно копче, за Бога — каза Дерек. — Човек може да си купи дузини такива. Може да е на всекиго.

— Ваше ли е, госпожице Рътлидж?

Дерек не се обезсърчи. Хвана Джули за ръката и я дръпна да стане.

— Достатъчно, детектив! Човекът, когото търсите във връзка с брутално убийство, се е появил в къщата на моята клиентка тази вечер. Тя се е изплашила за живота си. Той я е атакувал и случайно е бил пронизан от нож. Смъртта му е трагична, независимо дали е в резултат на рана или друга неизяснена причина, която няма да бъде разкрита преди аутопсията. Знаете как да ме намерите.

 

 

Преди да напусне „Ше Жан“, Крейтън беше казал на Джули, че има среща, но това по-скоро му се искаше. Би могъл да отиде при Ариел по всяко време, когато пожелае, разбира се. Знаеше я къде живее, къде работи. Но му се искаше да направи този втори контакт да изглежда случаен, както първия.

Надявайки се тя да е човек на навика, той се върна в „Кристис“ и се изправи до една от високите коктейлни маси покрай стената. Така оставаше в сянка, но позицията му позволяваше изглед към целия бар, и особено към входа. Ако влезеше, щеше веднага да я види.

И този път бе оставил поршето си вкъщи в полза на SUV-a, тъй като не искаше пиколото да го запомни. Беше се преоблякъл и сега носеше дизайнерски джинси с ленено спортно сако, но не толкова изпъкващо, колкото някой от костюмите му.

Дори и да привлечеше нечий поглед, вероятността да знаят името му бе малка. За разочарование на родителите си, той рядко посещаваше благотворителни събития или социални сбирки, където фотографите се избиваха да снимат за светските хроники на вестниците. Не искаше лицето и името му да се появяват там и всеки да знае кой е.

Майка му, Господ да благослови невежеството й, си мислеше, че бягството му от камерите е привлекателно, убедена, че се дължи на дълбоко вкоренена срамежливост. Нямаше представа какво мисли баща му по въпроса. Сигурно изобщо не мислеше за това.

Крейтън до такава степен избягваше да бъде сниман, че човек можеше да си помисли, че е грозен. За красавец като него, какъвто беше, бе трудно да се прави на невидим, но се бе научил как да не изпъква и да се превръща в част от тапетите, вместо да става център на внимание.

Когато жадуваше анонимност, той оставаше в сенките и не правеше нищо, за да привлича погледите към себе си. Тази вечер бе жизненоважно да не го запомнят, така че не флиртуваше с келнерката, която взе поръчката му за сода, не установи зрителен контакт, нито заговори някого. Още бе сравнително рано и заведението не бе достигнало пълния си капацитет, така че можеше да си остане сам на масата.

Беше минал почти час, когато Ариел дойде сама и изглеждаше дори по-несигурна и смутена, отколкото предишния път. В напразен опит да прикрие неувереността си, бе гримирала очите си с щедра ръка. Когато влезе, отхвърли назад русата си коса, но движението изглеждаше отрепетирано, неестествено.

После спря да огледа тълпата. Когато го забеляза, се стегна. Нерешителността в изражението й беше съвсем явна. Това бе мъжът, който се бе появил с обещание, след това жестоко я бе обидил като я изостави и я бе накарал да се чувства като глупачка. Трябваше ли да го игнорира, или да се конфронтира с него и да му каже какъв негодник е, или пък да се опита отново да го накара да я хареса?

Тя избра първата опция. Високомерно отметна глава и отиде до бара, след което, перчейки се, щракна с пръсти да привлече вниманието на бармана.

Крейтън изчака, докато й сервираха бледозеленото мартини с цвят, от който направо на човек можеше да му се доповръща, след което нехайно се приближи. Тя отпи от питието си, без да благоволи да го погледне.

— Съжалявам, че се наложи да си тръгна, без да платя.

Тя обърна главата си към него, сякаш току-що е забелязала, че е там. Не каза нищо.

— Извикаха ме неочаквано. Ти беше в тоалетната. Нямаше как да ти кажа, че плановете ни за вечерта се объркват.

Тя се върна към питието си. Усмихна се на минаващия покрай нея барман, колкото да се увери, че Крейтън е забелязал, че не дава пет пари за него и извиненията му.

— Трябваше да си тръгна, Ариел. Нямах избор.

Тя остави мартинито си достатъчно силно, за да се разплискат няколко капки върху бара.

— Пиколото ми каза, че си си тръгнал с жена.

— Асистентката ми.

Това изглежда я успокои.

— Асистентка?

— Семейството ми по всякакъв начин се е опитвало да ме открие. Бях излязъл сам да се разведря и не отговарях на обажданията им на клетъчния ми телефон. Помолили са асистентката ми да открие къде съм.

— Защо?

— Заради инцидента с племенницата ми — той погледна надолу към бара и изтри събралата се влага под чашата му с вода. — Била е изнасилена.

— Изнасилена? Мили Боже!

Това бе перфектната лъжа за случая и предизвика очакваната реакция. Той въздъхна тежко.

— От момче, което е смятала за приятел.

Очите на Ариел станаха кръгли, пълни с безпокойство, обида и съчувствие.

— Отвел я на отдалечено място. Накарал я… да използва устата си, за да го облекчи, а после… — той спря, сякаш му бе прекалено трудно да продължи.

Тя сложи ръката си върху неговата.

— Не е нужно да ми казваш повече.

Всъщност, той изпитваше удоволствие да разказва как бе прилъгал на времето малката сладка Алисън Пери да се повози с него. Току-що бе получил шофьорската си книжка. За да отпразнува случая и шестнайсетия си рожден ден, родителите му му бяха подарили „БМВ кабрио“.

Алисън бе смаяна и му каза, че никога досега не се е качвала в кабрио. Но когато нещата започнаха да стават интересни, той трябваше да вдигне подвижния покрив, за да заглуши писъците й. Накрая се наложи да я удари, за да я накара да млъкне, и тя загуби съзнание.

По-късно неговата дума беше срещу нейната, когато тя се оплака.

В края на краищата — не без малко театър — семейство Пери се отказаха от полицейско разследване и се оставиха да бъдат убедени, че за „децата“ ще е много по-добре, ако случилото се остане скрито-покрито.

Парите, платени на семейство Пери да си затварят устата, бяха доста, но на Крейтън не му струваше нищо, освен една строга лекция.

Сега той каза на ококорената Ариел:

— Асистентката ми знае, че идвам тук понякога, затова се отбила да провери. Откри ме, докато ти беше в тоалетната. Аз…

— Всичко е наред. Разбирам — тя притисна ръката му.

— Не знам как е фамилията ти.

— Уилямс.

— Не знам къде живееш. Като пълен идиот, дори не взех телефонния ти номер. Сигурно си си помислила… Един Господ знае какво си помислила.

— Почувствах се адски гадно.

Той я докосна по бузата.

— Съжалявам.

— Как е племенницата ти?

— Ще живее. Но, разбира се, няма никога да превъзмогне травмата.

— Онзи тип в затвора ли е?

— Делото е още висящо.

— Надявам се да го затворят и да изхвърлят ключа.

— И той би трябвало да се надява на това.

— Че защо?

— Защото ако го пипна, ще му се иска да се спаси зад решетките.

Лицето й грейна от възхищение пред рицарството му. Той й поръча второ мартини и предложи да се махнат от бара и да намерят някое по-закътано местенце. Помещението беше вече пълно. Една групичка претендираше за масата му, но той насочи Ариел към един ъгъл, където беше по-тихо и по-тъмно. Докато завърши второто си питие, тя се развесели.

Той погледна часовника си и изруга тихо.

— Какво? — попита тя.

— Трябваше да отида с родителите си в болницата на посещение на племенницата ми тази вечер.

— О!

— Искаш ли да останеш, или да те изпратя до колата ти?

Щом той си тръгваше, тя нямаше желание да остава. Крейтън остана доволен като разбра, че не е използвала услугите на пиколото.

— Прекалено скъпо е — каза му тя, когато заобиколиха, пресякоха алеята и стигнаха до служебния паркинг зад офис сградата, откъдето всички си бяха тръгнали. Нейната кола бе единствената на паркинга. Наоколо нямаше никой.

— Оценявам разбирането ти повече, отколкото си мислиш, Ариел.

— Не го споменавай. Чувствам се толкова зле заради теб. Горкото момиче. Както и семейството й.

Те замълчаха за момент, после той сложи ръце на раменете й и ги разтърка леко.

— Разочарова ли се?

— Когато излязох от тоалетната ли? Опустошена. Сигурно не трябва да го признавам, но така се чувствах.

— Позволи ме да те компенсирам — той се наведе към нея и допря устни към бузата й. — Може ли да се видим утре вечер?

— Хм — тя обърна глава, така че устните им се допряха.

Миризмата на ябълков ликьор в дъха й беше силна. Почти му призля. Но когато простена тихо, направи го да звучи така, сякаш е възбуден.

— Може ли да дойда у вас? Искам да бъда сам с теб. Ще бъде ли проблем?

— Съвсем не. Съквартирантът ми е извън града.

Той рязко се дръпна и се намръщи.

— Съквартирант? Жена или мъж?

Тя се изкикоти:

— Жена.

— Ааа. Добре. Значи ще разполагаме с целия апартамент?

— Къща, всъщност.

Той отново се наведе към нея и потърка с устни ухото й.

— Това ми звучи чудесно. Ако дойда утре вечер при теб, има ли опасност съквартирантката ти да се прибере неочаквано?

— Не.

— Откъде си сигурна?

Тя му разказа за съквартирантката си Керъл, която наесен щяла да започне да преподава в едно училище, но в момента работела като келнерка, за да има с какво да живее до започването на учебната година. Едва поемайки си дъх, тя продължи да дърдори за Керъл и онзи студен бар в Атина, където работела и получавала страхотни бакшиши, защото била хубавичка и добре възпитана.

— И — тя завъртя очи, — знаеш как вие, мъжете, си падате по големите цици. Особено онези студенти там.

Тя с престорена свенливост продължи, докато той си помисли, че му иде да я стисне за гръкляна.

— И за да не шофира дотам и обратно всяка вечер, с всички тези откачени шофьори по пътя, Керъл остава да нощува в квартирата на едно от момичетата, работещи в заведението. То заминало през лятото в Испания да учи езика и тя я нае.

Когато спря да си поеме дъх, Крейтън подхвърли:

— С други думи, няма никаква опасност да ни прекъснат в… неподходящ момент? — той сякаш случайно докосна с върховете на пръстите си гърдите й. Погледна я в очите, за да се увери, че е забелязала.

Забелязала беше. Започна да диша плитко и остро, когато прошепна.

— Изобщо няма опасност.

— Идеално — целуна я отново, като я притисна, насилвайки се да пъхне език в устата й. Когато се отдръпна от нея, взе лицето й в шепи.

— Значи тогава, утре вечер?

Главата й кимна няколко пъти утвърдително.

Попита я за адреса й, за това в колко часа да отиде. Тя предложи да сготви, а той попита дали да не донесе нещо.

Ариел прошепна сякаш на себе си:

— Това е среща.

Крейтън отново я целуна силно и кратко, после я пусна и отстъпи.

— Да се махаме оттук, преди да съм забравил колко много племенницата ми се нуждае сега от подкрепа.

— Трябва да отидеш да я видиш — каза тя. Отключи колата си, влезе и запали двигателя, после смъкна стъклото. — Ще се видим утре вечер.

Той закачливо докосна върха на носа й.

— Не можеш да си представиш с какво нетърпение го очаквам.