Сандра Браун
Зад кадър (26)

Глава двадесет и пета

Докато Кимбол разпитваше Ариел Уилямс в компанията, където младата жена работеше, Санфърд беше в Окръжния център по патология „Фултън“ и наблюдаваше аутопсията на Били Дюк. Детективите бяха решили да си разделят задълженията за по-голяма експедитивност. Хвърлянето на една монета реши кой къде да отиде.

Санфърд изгуби.

Носеше си две пакетчета двойно ментова дъвка и налапа няколко едновременно, докато изваждаха органите на Били Дюк върху стоманената маса. Когато приключиха, патологът остави асистента си да зашие тялото и отиде до мивката да измие ръцете си. Санфорд, облекчен, че всичко е минало, попита за предварителното му мнение.

— Умрял е от кръвоизлив, нали?

— Ножът определено е бил в състояние да причини фаталния изход. И е умрял от загуба на кръв. Скоро след това — мъжът изтръска водата от ръцете си и измъкна две книжни кърпи. — Но според мен парамедиците са пристигнали на мястото само минути след получаването на раната.

— Точно така. Получихме разпечатка от дежурния кога е получено обаждането на 911.

— Ако жертвата е получила незабавна помощ в травматичния център, можеше да преодолее убождането с ножа.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че е умрял преди кръвта му да изтече. Умрял е от нещо друго.

— Например?

— Ще ви уведомя, когато приключа изследванията.

Санфърд пристигна в полицейското управление непосредствено преди Кимбол, която донесе пакет солети и ги остави на бюрото му.

— Това за какво е? — попита той.

— Винаги ти се гади след аутопсия. Солетите помагат.

— Благодаря — той изяде две веднага. — Какво каза момичето?

Кимбол му разказа разговора си с Ариел Уилямс.

— Впечатлението ми е, че казва истината. Малко пестелива е, когато описва отношенията им, но сигурно не й е лесно да говори за това. Не работи отдавна на това място. Всичките й колеги зяпаха. Тя изглеждаше уплашена и невинна и каза, че звучало безсърдечно, но се радвала, че Били Дюк не е наоколо, за да й причинява повече неприятности.

Санфърд сдъвка нова солета.

— А каза ли нещо за Джули Рътлидж? Дюк споменавал ли я е пред нея?

— Никога.

— Щеше да е прекалено лесно — промърмори той. В този момент телефонът на бюрото му иззвъня и той вдигна. — Здрасти, док. Бързо действате. Да, имам — той се заслуша, след което каза: — Умрял от какво? — навеждайки се напред, взе химикал и бележник и надраска нещо, после го побутна към Кимбол.

Продължи да слуша, без да прекъсва патолога отсреща, още пет-шест минути.

— Някаква идея за времето, по което може да е станало? Ъхъ. Ъхъ. Добре. Ще бъдете ли там днес, ако се наложи да ви зададем някои въпроси? Чудесно. Благодаря ви, че така бързо ми се обадихте — той затвори.

— Хепатитна некроза, предизвикана от токсини — прочете Кимбол написаното в бележника. — Бил е отровен?

— Предположението на патолога е, че е свръхдоза ацетаминофен.

— Тайленол?

— По-вероятно ацетаминофен, комбиниран с пропоксифен, нещо, което можеш да си купиш на всеки ъгъл като болкоуспокояващо.

— Сигурен ли си?

— Не четеш ли брошурите, които получаваме непрекъснато?

— Знам, че си прав за това — каза ядосано Кимбол. — Откъде патолозите могат да знаят какво е убило Били Дюк? Не е имал време да премине през пълен токсикологичен преглед.

— Професионално предположение. Каза, че е видял много неща, докато е работил в Спешното. И понеже лекарствата са толкова достъпни, това е популярна форма на самоубийство. Така бил загубил един пациент. Момчето променило мнението си десет часа, след като взело цяла опаковка дарвоцет, около трийсет-четирийсет таблетки. Звъннало на 911 и го транспортирали в Спешното. Лекували го със съответен антидот, което обикновено дава резултат, ако се направи навреме. Но в случая ставало дума за голяма свръхдоза, а и момчето не потърсило помощ веднага. Ефектът бил необратим. Получило остра чернодробна недостатъчност и починало. Патолозите казват, че ще подложат органите на Дюк на съответните тестове, разбира се, но са почти сигурни, че е това.

— Значи Били Дюк е умирал, когато е отишъл в къщата на Джули?

— Така изглежда — Санфърд отвори бележника и си записа нещо. — Според екипа на Греъм са намерили повръщано върху леглото на госпожица Рътлидж, на пода в банята и върху скрина. Изглежда Били Дюк е бил там доста време, преди тя да се прибере и да го открие. Докторът каза, че с времето състоянието на Дюк се е влошавало и накрая не е можел да стои на краката си.

— Дали умишлено е взел свръхдоза? За да се самоубие?

— Ако е така, защо ще се мъкне в къщата й?

— Сигурно го е измъчвало нещо наистина важно — въздъхна Кимбол. — Каквото и да е то, тя не е излъгала, че е изглеждал болен и се е нуждаел от помощ.

— Все същото — каза Санфърд, затваряйки шумно бележника. — Бих искал да знам дали някога са й предписвани болкоуспокояващи.

 

 

— Здрасти, Линда. Неподходящ ли е моментът?

Макар и облечена в джинси и провиснала тениска, вместо в съдийска тога, червенокосата приятелка на Дерек бе очарователна. Днес великолепната й коса беше събрана в объркан кок на върха на главата. Тя премести очи от него върху Джули, после отстъпи встрани и им направи знак да влязат в дома й.

Дерек я целуна по бузата.

— Трябваше първо да ти телефонирам, но бяхме доста заети.

— Чух. Съобщиха за вас по новините. Сега ти ли си й адвокат?

— От снощи. Линдзи Грейво, това е Джули Рътлидж. Джули, Линдзи.

Жената се усмихна и й каза:

— Запознахме се вечерта на търга.

— Невъзможно е да забравя — кимна Джули, — купихте от нас такава картина.

— Неприятности ли имате?

— Може да се каже — призна Дерек. — Но не до степен да нарушаваш закона, като ни пускаш да влезем.

Тя се засмя.

— Щях да ви пусна дори да имаше полицейска хайка след вас. Хайде, влизайте. Тъкмо пресаждах няколко растения — те я последваха в къщата и влязоха в спретната кухня.

— Къде е Джаксън? — попита Дерек.

— У един приятел. Трябва да мина да го взема към пет. Ще пиете ли нещо?

— За мен нищо — каза Джули.

— Всъщност, дойдохме да изгледаме един филм — той вдигна найлоновата торбичка с дивидито, което бяха взели пътьом. — Може ли да използваме телевизора ти?

— Разбира се, но твоят не работи ли?

— Нямам желание да се прибирам вкъщи. А не можем да отидем в дома на Джули, защото е бил претърсван сутринта от полицията. Сигурен съм, че е пълен хаос — той не й каза, че в хотелската стая, в която бяха прекарали нощта заедно, няма дивиди плейър. — Сложно е, Линда, но мислим, че този филм може да ни насочи.

— Към какво?

— Не знаем — отговори честно Джули.

Хареса й, че жената приема ситуацията, без да я квалифицира.

Тя посочи една стая, свързана с кухнята, и каза на Дерек:

— Знаеш къде е, нали ти го инсталира. Аз ще съм тук, ако нещо ти потрябва.

Джули последва Дерек в едно уютно помещение, в което изглежда Линдзи и синът й прекарваха много време. На масата се виждаха пъзели, игри, а под нея бяха струпани купчини книги. Имаше и огромен брой дивидита на рафта под плоскоекранния телевизор на стената.

— Подарил си им телевизор?

— Миналата година за Коледа. Знам, че разглезвам Джаксън, но той не е някое лошо и капризно дете.

Те седнаха на дивана и той взе дистанционното.

— Гледала ли си го някога?

— Не.

— Нито пък аз — докато течаха имената на участниците, той взе ръката й и започна да я гали. — Тук никой няма да ни види. Искаш ли да си поиграем? В края на краищата минаха часове, откакто…

— Да, и през половината от тях ми беше бесен.

— Което съвсем не означава, че не съм искал да ти скоча.

По тялото й преминаха тръпки на удоволствие, но тя прошепна:

— Пропускаме началните кадри.

Беше друг филм на Хичкок, напрегната история за сериен убиец в Лондон. Дерек превъртя напред една част от него, търсейки сцени на насилие.

— Чувствам се като ненормалник, който се интересува само от насилие.

Главната сцена беше шокираща. След като я изгледа, Дерек спря дивидито. Известно време двамата бяха толкова разтърсени от картините, че не можеха да говорят.

Най-накрая Дерек издиша шумно.

— И теб ли това те тревожи толкова, колкото и мен?

Тя кимна.

— Насилие без кръв.

— Като в „Непознати във влака“. Брутално. Пресметнато.

— И като онзи подлец, този е толкова…

— Концентриран. Хладен. Жесток.

Без да кажат нищо повече, те изгледаха филма до финала му.

Линдзи влезе веднага след като бе свършил.

— Почти пет е. Трябва да отида да взема Джаксън. Нещо, което да мога да направя вместо вас, докато съм навън?

— Не, благодаря. Цяло съкровище си, че ни позволи да изгледаме това — Дерек стана, отиде до нея и я прегърна. — Предполагам, че няма да сме тук, когато се върнеш.

— Когато излезете, заключи и пусни алармата. Знаеш кода.

Джули стана.

— Наистина го оценявам, Линдзи.

— Стига, стига. Следващият път, когато се срещнем, се надявам нещата около теб да са се оправили — тя се усмихна мило на Джули, прошепна нещо в ухото на Дерек и го целуна по бузата.

Джули едва изчака Линдзи да излезе, след което попита:

— Какво ти каза?

Той извади телефона от калъфчето му и провери дисплея.

— Бях го сложил на вибрация. Додж е звънял два пъти. Не исках да вдигам и да слушам какво ще ни каже.

— Линдзи каза ли ти нещо за мен?

— Каза, че е доволна, че сме се събрали.

— Откъде знае?

— Предполагам, че е видяла мечтателните погледи, които ми хвърляш.

Джули го изгледа свирепо и той се засмя.

— Женска интуиция, може би? Не знам — сви рамене с безразличие и продължи да се занимава с телефона си. — Додж не е оставил съобщение, което вероятно означава, че новините са лоши.

— Говорил ли си с Линдзи за мен?

— Не, наистина. Но след благотворителната вечер, когато я докарах у тях каза, че ще изчака да мине достатъчно време от уважение към Пол Уилър и след това ще пита за теб.

— Направи ли го?

— Да. Но аз й казах, че не бързам, защото вече съм те чукал, така че…

— Какво?

Той я погледна и се засмя.

— Шегувам се.

— Не си й казал за онова в самолета, нали?

— Разбира се, че не. Аз съм кръстник на сина й, за Бога — той набра номера на Додж. — Но тя непрекъснато ме караше да ти се обадя. Каза, че си била умна, изискана, възхитителна, с две думи — жената, която ми трябвало.

— Ти какво отговори?

Той се засмя.

— Промърморих нещо от рода на това, че не ми трябва сватовник, много благодаря. След това дойдох право в къщата ти и ти едва не ме застреля. Здрасти, Додж. Съжалявам, току-що…

Джули чуваше гласа на агента. Звучеше развълнувано. Дерек го прекъсна.

— Не, облечени сме. В момента сме в дома на Линдзи Грейво. Дойдохме да изгледаме филма, който Били Дюк… Добре, изчакай малко — той включи спикера. — Говори. Сега и двамата можем да те чуваме.

Без предисловия Додж попита:

— Госпожице Рътлидж, някога предписвани ли са ви болкоуспокоителни?

— Защо?

— Просто отговорете.

— Миналата пролет.

— Получих резултатите от аутопсията — каза той, гласът му не звучеше щастливо.

— От прободната рана ли е умрял?

— Не. Но за вас щеше да е по-добре, ако беше станало така. Можехте да пледирате самозащита.

Виждайки разтревожения поглед на Дерек, Джули седна на дивана, за да смели думите на агента.

— Според патолозите Били Дюк е погълнал смъртоносна доза болкоуспокоителни.

Додж спря, очевидно изчаквайки реакция от единия от двамата. Дерек не каза нищо, гледаше Джули.

Тя направи безпомощен жест.

— Пол си бе наумил, че трябва да се науча да играя голф и ходехме да играем заедно. Не мога да кажа, че се радвах особено и бях почти щастлива, когато разтегнах мускул на кръста. Това ми даваше оправдание да не ходя на тренировки. Докторът ми предписа противовъзпалителни и някакви глупави болкоуспокоителни. Но аз не ги пих. Взех само две таблетки през първата нощ. След като останах един ден на легло, противовъзпалителните ограничиха болката до минимум. Не се нуждаех от друго.

— Полицията е проверила чекмеджето ви с лекарства, докато са претърсвали. Не са ви предписвани болкоуспокоителни — каза Додж. — Но Кимбол се обади на аптекаря ви. Изпълнил е рецепта за вас през март.

— Запази ли останалите таблетки, Джули?

— Да — отвърна тя на Дерек. — Исках да ги имам под ръка, в случай, че кръстът ми се обади пак. Крейтън сигурно е взел шишенцето, когато е идвал вкъщи.

След една кратка, но многозначителна пауза, Додж продължи:

— Санфърд е направил малко разследване. Тези симптоми за свръхдоза включват повръщане, прежълтяване, дезориентация, трудности при говоренето и ходенето, конвулсии. И така нататък. Точно както описахте състоянието на Били Дюк в полицията.

— Това е неубедително — каза Дерек. — Може да са симптоми и на други заболявания.

— Ще направят пълни токсикологични изследвания. Черният му дроб може да е бил изпържен от нещо друго. Но междувременно…

— Това е поредно доказателство срещу мен.

Нито един от мъжете не възрази; тя знаеше, че мислят същото.

— Предполагам, че според вас това потвърждава вината ми, господин Хенли.

Додж се закашля.

— Не, госпожице Рътлидж. Всъщност, дължа ви извинение.

Веждите на Дерек отскочиха нагоре.

— И защо?

— Крейтън е имал полицейско досие, точно както предположи. Беше в ръцете ми цели пет минути, което ми бе достатъчно, за да видя, че мис Рътлидж е била права за Крейтън през цялото време. Той е извратен. Има много неща, но ще ви кажа само главното, защото се боя, че губим ценно време.

Дерек и Джули се спогледаха при тържествения глас на Додж. Не го прекъснаха.

— Някой си Джери Баскъм е бил съученик на Крейтън. В шикозно начално училище в Северна Каролина. Накарал Крейтън да правят секс в съблекалнята, иначе щял да му отреже малкия пръст с ловджийски нож. Вместо да каже просто: „Не, благодаря!“ Крейтън осакатил онова момче за цял живот.

Баскъм се кълне, че никога не е имал хомосексуални наклонности и никога нищо такова не се е случвало. Полицията е разпитвала какво е правел Крейтън с ловджийски нож в съблекалнята на физкултурния салон, първо на първо. Докато провеждали по-нататъшно разследване, семейство Уилър отишли при другото семейство и предложили да изгладят различията си чрез посредник.

— Обзалагам се, че Баскъм са били заплашени — ако не искат Джери да бъде представен като предлагащ секс на свой съученик, да не се занимават с този проблем повече.

— Както и да е — продължи Додж. — Крейтън не бил съден. Проблемът отшумял.

— Парите сменили собствениците си?

— Ти какво мислиш, адвокате? Настъпило следващото лято. Крейтън бил на петнайсет, отишъл на лагер. Някаква Сара Уокър го обвинила, че я е изнасилил. Признала, че се напила с контрабанден алкохол на излета. Крейтън я поканил да се разходят сами в гората. Когато се прибрала час по-късно, залитайки, имала вагинален кръвоизлив. Била в истерия. Неговата версия: не знаел, че е девствена, била го подвела, а той й дал онова, което искала.

— О, няма съмнение, че е искала да бъде жестоко изнасилена — произнесе със сарказъм Джули.

— Той го нарекъл „груб секс“. Това е цитат от показанията му. Момичето било в ужасно състояние. Наложило се да посещава психиатър. Не й позволявали да излиза от стаята. Семейството й настоявало да бъде повдигнато обвинение срещу него, когато внезапно се появили няколко от останалите момчета лагерници, готови да свидетелстват, че Сара им била правила свирки и какви ли не други сексуални услуги. Казали, че Сара била девствена единствено в най-буквален смисъл и че ако ги била примамила в гората, и те щели да реагират както направил приятелят им Крейтън.

— Крейтън няма приятели — обади се Джули.

— Просто са пръснати много пари — това каза Додж след няколко секунди.

— Нека отгатна — въздъхна Дерек. — И това се разминало.

— Обвиненията били свалени, когато Сара Уокър отказала да свидетелства.

— Когато джобовете на семейството й били подобаващо подплатени?

— Това го няма в досието, но не бих спорил — изсумтя Додж. — Има още. Някои по-маловажни нарушения, датиращи от времената, когато той бил дете. Един мъж съобщил, че когато той и съпругата му се събудили, открили, че Крейтън стои до леглото им и ги гледа. Това било определено като сомнамбулизъм. Маникюристка, която ходела в дома им да прави ноктите на Шарън Уилър, го обвинила, че й се показва във „възбудено състояние“. Той признал, че се бил възбудил, но нямал представа, че тя го гледа, което я накарало да се пита как тогава спермата му била попаднала в обувката й. Но маникюристката внезапно получила работа в луксозен спа салон на остров Амелия.

Друго момиче, Алисън Пери, излязла на среща с него на шестнайсетия му рожден ден. Взел я да я повози на новото си кабрио, когато тя била изнасилена анално. На това той отговорил, че двамата се били съгласили, че това е най-сигурният начин за предотвратяване на забременяване.

— Исусе — Дерек обхвана лицето си с ръце.

— Затварян ли е някога?

— Нито веднъж, госпожице Рътлидж. Семейството е купувало обвинителите.

— И по всяка вероятност и някои служители на закона — допълни Додж. — Каквото и друго да е правило, малкото лайно е показвало девиантно поведение. И си мисля, че е свършил с предумишлено убийство.

Джули се изсмя сухо.

— Той е девиантен, но аз съм първата заподозряна.

— Дръж ни една стъпка пред тях, Додж — каза Дерек на агента.

— Това правя.

Чу се изщракване и връзката прекъсна.

Дерек замислено затвори телефона си.

— А сега какво? — тя посочи към телевизора. — Филмът не направи пробив.

— Не съм толкова готов да го изоставя като маловажен — той изгледа черния телевизионен екран, сякаш виждаше играещи образи отвъд него, после се обърна към Джули. — Били Дюк не е имал куп дивидита, с които да се развлича, докато е в мотел „Пайн Вю“. Имал е само едно. Това. Защо точно този филм? Никога не бях го чувал до днес. Дали Крейтън го е дал на Били? Кога? И къде? — той сви юмрук. — Защо не можем да ги свържем?

— Аз разчитах на момичето, което е идентифицирало Били Дюк. Но според Додж тя не е казала на Кимбол нищо, което да може да се използва.

Внезапно Дерек спря да крачи.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че в закона за углавно престъпление, параграф 101, мотивът са парите?

— Да.

— Знаеш ли какво гласи параграф 102?

— Какво?

— Всички лъжат.

 

 

Крейтън напусна имението на родителите си през задния вход, за да избегне репортерите отпред, които се надяваха да подочуят още нещо. Той отиде до апартамента си и прекара следващия час и половина в домашния гимнастически салон в тренировки, докато тялото му се покри с пот.

Избърса се с кърпа и се изпружи в шезлонга навън под слънцето. След петнайсет минути последва парна баня, която трябваше да изкара всички токсини от организма му. После дойде горещият душ, когато се сапуниса, завършен с потапяне в леденостудена вана, която трябваше да затвори порите му.

Подряза ноктите си и ги полира грижливо. Използва ексфолираща маска за лицето, а след като я отми, нанесе тоник, от който кожата му се стегна и изтръпна приятно. Положи специални усилия за косата си с четката и сешоара.

Преди да се облече, спря да се полюбува на многобройните си отражения в огледалните стени на банята. Можеше да види голите си лъскави форми от всеки ъгъл. Не успя да открие недостатък.

Отзад изглеждаше като статуя на Адонис. Беше с идеални пропорции, с подчертана мускулатура от раменете до ханша. Хълбоците му бяха стегнати, леко вдлъбнати отстрани, красиво извити там, където преминаваха в бедра. Часовете, прекарани на тенис корта, бяха оформили добре прасците му.

Оцени гледката на фасадата дори още по-високо. Реално погледнато нямаше как да не я хареса. Изсветляла от слънцето коса. Морскосини очи. Нос, който дори най-големият специалист по ринопластика не можеше да направи по-съвършен. Устните му бяха добре оформени и чувствени, нито прекадено розови, нито бледи. Устата би минала за красива, ако не беше ъгловатата му челюст и квадратната брадичка.

Нямаше окосмяване по гърдите. А ако имаше, щеше да го махне. Окосмените гърди му напомняха за филмите за варвари, брадати мъже, които глозгат големи животински кости и се съвкупяват с жени с мръсни крака. Отвратително.

Гърдите му бяха гладки и със златист загар. Той хвана с пръсти зърната си и когато се възбудиха ги стисна, докато удоволствието премина в болка. Пенисът му потръпна, после се изду и щръкна. От тази красота очите му се напълниха със сълзи.

Мастурбира бавно, без да бърза, изтръгвайки удоволствието от това да прави любов с безбройните си отражения, които го заобикаляха. Кулминацията го остави слаб, но изпълнен с еуфория.

Облече се в дрехи, които никога преди не бе носил. Това бе важна нощ и той искаше да изглежда по най-добрия начин. За съжаление, никой нямаше да го знае, освен него. Само ако имаше как да сподели с някого как брилянтно бе използвал един филмов сюжет и го бе превърнал в жива драма.

Джули си получаваше заслуженото заради Били Дюк, точно както Били Дюк си го бе получил за чичо Пол. Никой не знаеше, нито някога щеше да разбере, че Били беше само средство.

Крейтън бе мозъчният тръст.

Беше срам, наистина, че той бе отказал заслужената чест. Но отказването от признание бе цената, която трябваше да плати за личната си запазена марка за интелигентност. Още като тийнейджър се бе примирил с факта, че никой няма — и не би могъл — да знае за неговия гений, освен той самият.

И жертвите му, разбира се.

Тазвечерната изпълнителка беше особено наивна. Щеше да умре в състояние на върховно смущение, защото никога нямаше да види как става. Перфектният обрат в действието.