Сандра Браун
Зад кадър (27)

Глава двадесет и шеста

Въпреки мъчителния ден, който бе имала, Ариел бе готова с всичко за срещата вечеря в седем и половина. Печеното изпълваше малката й къща с чудесен аромат. Салатата се охлаждаше в хладилника. Кабернето бе отворено, за да диша. В средата на масата стоеше ваза с рози, заобиколена от свещи, готови да бъдат запалени всеки момент.

Толкова добре бе организирала всичко, че й оставаха двайсет минути да си вземе душ и да освежи грима си, преди да се облече. Роклята й без ръкави се завързваше около врата и бе скандално къса.

Тя нанесе лосион на депилираните си крака и обу сандалите с високи токове, разбухна косата си, пръсна парфюм върху голите си рамене и между гърдите, прокара златни жички през дупките в ушите си и беше готова.

В седем и половина запали свещите, после надникна през прозорчето на входната врата и огледа улицата за него, питайки се дали ще дойде с поршето. Представяше си какво щяха да си помислят съседите й, когато изръмжи по уличката със скромни, непретенциозни къщи, и паркира пред нейната!

В седем и трийсет и пет провери печеното, за да се увери, че не е изсъхнало.

В седем и четиридесет и пет беше обезпокоена, но не и наистина разтревожена. Може да беше попаднал в задръстване. Заради любопитни шофьори една спукана гума на разклонението на автострадата можеше да забави движението, а един калник — направо да го спре.

В осем без десет си каза, че ще умре, ако той и този път я изостави. Наистина.

Какво беше това — Гадната седмица на Ариел?

По-рано днес без малко не припадна, когато я извикаха в офиса на шефа й и той я представи на тантурестата полицайка.

— Иска да ти зададе няколко въпроса.

Беше се изразил прекалено меко.

През следващия половин час детективката я пече на бавен огън за Били Дюк. Само час преди това Ариел беше решила, че сега, когато е мъртъв, ще го изхвърли завинаги от съзнанието си. И как да станеше, след като той продължаваше да бъде заплаха.

Тя си призна за анонимното обаждане на горещата телефонна линия на полицията, вярвайки, че с това ще покаже на детективката каква надеждна гражданка е. Но не успя да се откачи толкова лесно. Робърта Кимбол бе настоятелна, задаваше й въпроси за Омаха.

— Живял ли е там с вас?

— Не. Никога. Прекара нощта в апартамента няколко пъти, но това е всичко.

Кимбол се интересуваше преди всичко кога за последен път Ариел е виждала Били.

— Не и след процеса срещу него — не каза, че вчера е идвал, докато е била на работа.

Детективката се позова на многократните му опити да се свърже с нея по телефона.

— Но той никога не каза нищо, нито пък аз. Всеки път му затварях.

— А съквартирантката ви? Тя разговаряла ли е с него?

— Не. Керъл това лято е в Атина.

Детективката я попита дали Били Дюк някога е споменавал Пол Уилър или Джули Рътлидж.

— Не. Напълно сигурна съм. Не бях чувала за тях до убийството на господин Уилър.

Ариел беше отговорила на всичките въпроси искрено. Най-накрая Кимбол явно остана доволна, че е измъкнала от нея всичко, което знае, и по-нататъшният разпит би бил само загуба на време. Тя благодари на Ариел за сътрудничеството и си тръгна.

Ариел се върна към задълженията си, преструвайки се пред любопитните си колеги, че нищо особено не се е случило. Със сигурност не беше приятно, но всичко бе минало добре. Били беше мъртъв. Времето, в което беше живял на гърба на жените, бе свършило. Скоро хората щяха да забравят, че тя изобщо е имала нещо общо с него.

Тя отново си напомни да не позволява нищо, особено вече споминалия се Били Дюк, да разваля вечерта й с Тони. В края на работния ден бе изхвърлила детективката и всичко, свързано с Били от главата си, предвкусвайки вечерта.

Като предпазна мярка не вдигаше телефона си. Той звънеше на равни интервали, след като се бе прибрала вкъщи. Не разпозна номера и нямаше име, за да идентифицира човека отсреща. Страхувайки се, че Робърта Кимбол й се обажда за поредна серия въпроси, тя включи гласовата си поща.

Знаеше, че не е Тони. Не му беше дала номера си — нито на домашния, нито на клетъчния си телефон — и „пропускът“ бе умишлен, защото тайно се страхуваше, че може да й се обади и да отмени срещата.

Когато стана осем, а него още го нямаше, тя бе сигурна, че изобщо няма да дойде. Как можеше да й го причини втори път? А тя как можеше да е толкова наивна? Сигурно си мисли за нея, че е най-голямата глупачка, която някога се е раждала. Ако изобщо мислеше за нея.

В осем и петнадесет духна свещите и отиде в спалнята да се преоблече. Като хлипаше, тя събу сандалите и ги изрита, и тъкмо вдигаше ръце да развърже връзките на роклята около врата си, когато се чу тихо почукване на входната врата.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Всички ужасни неща, които си бе мислила за него и всички отвратителни имена, с които го бе наричала, излетяха в миг от главата й. Замаяна от щастие, тя изтича до вратата и я отвори със замах.

Името му замръзна върху устните й.

 

 

Докато Ариел Уилямс очакваше разтревожена срещата си на другия край на града, Дерек крещеше в клетъчния си телефон:

— Какво имаш предвид като казваш, че е „сдържана“?

— Ти не знаеш ли какво значи „сдържана“? — сопна му се Додж.

— Да, знам какво значи, но си мисля, че можеш да я убедиш. Единственото, за което те молим, е адрес.

— Не си особено популярен сред полицаите, адвокате, в случай, че не знаеш. Сигурно си наясно колко отрепки са на свобода заради теб. А сега се опитваш да измъкнеш онова хлапе, Конър. Вдигаш шум, че първите ченгета на местопрестъплението са го фалшифицирали, за да съберат доказателства, и че официалната информация за липса на виновност била скрита. Ченгетата не са се нервирали така на защитен адвокат от процеса срещу О’Джей Симпсън. Ти си първият.

— Свърши ли?

— Само ти казвам, а ти ме кастриш. Открих ти полицейското му досие, нали? Едва не му лапнах чепа, и каква благодарност получавам?

— Съжалявам. Благодаря ти.

— Пак заповядай.

— Само че адресът ни е необходим, Додж.

— Разбирам. Но щом полицейските шефове не ги е грижа кой е убил кучето ти, сигурно не са склонни да ти дадат информация, част от която е адресът на Ариел Уилямс. А аз мога да натисна само Дора. Тя е обаче самотна майка на две деца. Казва, че ако разберат, че тя е каналът, през който си получил информация за времето, в което е претърсена къщата на госпожица Рътлидж и аутопсията, както и…

— Добре — Дерек уморено разтърка чело. Погледна през таблото на колата си към Джули, която също държеше клетъчния си телефон и говореше с Кейт. С поклащане на глава тя му даде да разбере, че не е извадила по-голям късмет от него.

Додж в момента казваше:

— Нещата наистина са се затегнали сега, когато официално издирват Джули за разпит във връзка със смъртта на Дюк.

— Знам, че правиш най-доброто. Но този адрес наистина ми трябва. Ариел Уилямс може да се окаже ключът към всичко.

— Освен това…

— Какво?

— Ами, като знам що за тип е Крейтън Уилър, малко се притеснявам за това момиче. На него не би му харесало това, че е идентифицирала Дюк пред полицията.

— Което е още една причина да я намериш бързо. Иди при приятелката си. Обещай й да е първа — Дерек затвори телефона си.

Джули, която бе приключила разговора си секунди преди това, вдигна вежди въпросително.

— Не питай — въздъхна той. — Кейт случайно да е разбрала нещо?

— Звъняла, е в компанията, където работи Ариел Уилямс, но тъй като е било след работа, получила само номер за спешни случаи. Обадила се на него, но попаднала на пореден запис, с който била помолена да остави име, телефонен номер и да изложи същността на проблема, за да получи отговор.

Според нея е възможно Ариел Уилямс да е вписана в телефонния указател, но има стотици жени с фамилия Уилямс.

Търсенето в Гугъл показа, че Ариел има страници във „Фейсбук“ и в „Май спейс“, но не е даден домашен адрес, а последните постинги са от преди две седмици. Кейт й изпрати имейл. Никакъв отговор. Продължава да търси — тя си взе едно картофче, вече изстинало, завъртя го, помисли, и го върна в кутията. — Чувствам се гадно, като карам Кейт да прави това за мен.

— Тя иска да помогне. Сама го каза. Чувства, че ти го дължи, след като е говорила с полицията зад гърба ти.

— Знам, че желанието й да помогне, е искрено. Но в момента съм бегълка. А тя ми помага и ми оказва съдействие.

— Никой не я е питал дали знае нещо за теб.

— Защото не е отговаряла на позвъняванията на детективите. Не вдига телефона на никого, освен на мен. Това е умишлено отбягване.

— Което не може да бъде доказано. Дори ако я попитат къде си, тя честно може да им каже, че не знае, защото наистина не знае — той погледна през предното стъкло на колата към златните неонови арки на „Мак Доналдс“. Бяха си поръчали от гишето за шофьори, след което паркираха, за да си изядат сандвичите, докато проведат телефонните разговори.

Дерек си мислеше, че Ариел Уилямс може да се разприказва по-лесно пред тях, отколкото пред детектив като Робърта Кимбол. Струваше си да опита, така че бяха започнали да й звънят веднага, след като напуснаха къщата на Линдзи, но всеки път се включваше единствено гласовата поща.

В продължение на почти три часа чакаха Додж да се добере до някаква полезна информация, като например адреса й, но до този момент и той удряше на камък. Не можеше да се свърже с никоя от своите къртици в Департамента за моторни превозни средства или в данъчното, за да се добере до регистрациите й. А познатата му полицайка беше станала твърде сдържана.

— Ще се опита да смекчи сърцето й с нежни приказки — каза Дерек.

— Не мога да си представя Додж и „нежни приказки“.

— Понятието е разтегливо, все пак.

Джули сгъна опаковката около остатъците от бургера си и я пъхна в плика заедно с неизядените пържени картофки.

— А междувременно аз съм бегълка пред закона. Вярваш ли, че могат да ме осъдят?

— Няма начин.

— Емоционално ли говориш, или това е обективното ти професионално мнение?

— С онова, с което разполагат, не могат да те обвинят. Залагам си кариерата.

Тя му се усмихна слабо.

— Дано да си прав.

— Не се страхувам толкова от обвинения и образуване на процес, колкото от това, че Крейтън е на свобода. Той е дявол, Дерек.

Дерек пусна остатъците от сандвича си в плика при нейните.

— Няма да ти възразя. Достатъчно е онова, което видях, че е сторил на Маги. Оттогава не ми се прибира. Такава бруталност, такава гадост. Наистина е дявол. И не само защото уби любимото ми куче, но и защото оскверни дома ми. Вече никога няма да е същият за мен. Всеки път, когато си помисля за това, направо кипвам от ярост. А Маги не ми излиза от ума… — той спря, неспособен да продължи.

Джули се наведе, обхвана лицето му и го целуна по устните.

Когато се отдръпна, видя, че очите му блуждаеха по лицето й.

Той прошепна:

— За такова събиране и такова влюбване ли говорех по време на закуската?

Тя кимна.

— Ами, знаеш ли какво?

Той я погледна многозначително и продължи да я гледа, дори когато клетъчният му телефон позвъня. Отвори го.

— Моля те, кажи ми, че Дора се е добрала до адреса.

— Може и да се оженя за нея.

 

 

— Ариел Уилямс?

Сияйната усмивка на младата жена изчезна при вида им. Бузите й бяха зачервени и това бе доказателство за Джули, че е плакала. Гримът й беше размазан. Като се изключат обувките, тя бе облечена като за специален случай, а не за тиха вечеря вкъщи. Зад нея Джули видя струйка дим, която се виеше от очевидно наскоро угасените свещи.

— Ариел Уилямс? — повтори Джули.

Без да говори, тя кимна с глава.

— Казвам се Джули Рътлидж.

Младата жена преглътна с труд.

— Знам коя сте.

— Откъде? — попита Дерек.

Очите й се преместиха към него.

— Виждала съм я по телевизията. В новините.

— Казвам се Дерек Мичъл — когато тя нито каза, нито направи нещо, което да покаже, че го познава, той продължи: — Бихме искали да поговорим с вас.

— За какво? Ако е за Били, вече казах на полицията всичко, което знам — долната й устна потрепна леко. — Пък и моментът не е подходящ.

— Знаете ли, че Били Дюк е умрял? — попита Джули.

— Намушкали сте го с нож или нещо такова.

— Съдебните патолози смятат, че е починал от чернодробна недостатъчност, дължаща се на свръхдоза.

Очите на Ариел, блестящи от скорошните сълзи, се разшириха.

— Никога не съм знаела, че взема дрога.

— Падна върху ножа, който държах, за да се предпазя, но е починал от свръхдоза широко разпространени лекарства. Не съм му ги давала аз. Ние, господин Мичъл и аз, сме сигурни, че го е направил мъж на име Крейтън Уилър — Джули направи кратка пауза, после продължи: — Моля ви, Ариел, може ли да влезем вътре за няколко минути? Обещаваме ви, че няма да стоим дълго. Много е важно, иначе нямаше да ви се натрапваме.

Момичето погледна първо единия, после другия, и въздъхна:

— Надявам се да е така.

Вратата водеше право в нейната всекидневна. Тя им посочи дивана с муселинена калъфка, акцентиран от възглавнички с ярък цвят. Диванът и люлеещият се стол бяха основните мебели в стаята. Имаше двойка маси и лампи, разлистен, добре гледан фикус близо до прозореца, рамкирани постери на стените. Декорирана с ограничен бюджет, но с око за цвят и пропорция, стаята напомни на Джули за нейния собствен първи апартамент в Париж. Беше приятна и много подредена.

Ариел седна на люлеещия се стол и Джули си помисли, че изглежда напълно безразлична към причината, която ги бе довела неканени до вратата й. Върху масата за хранене бяха подредени чинии и чаши, цветя и свещи. Бутилката вино бе отворена, но пълна.

Джули усети, че Ариел я гледа замислено.

— Да не би да очаквате гост?

— Да, но той… изглежда, че ще закъснее.

Това обясняваше наскоро загасените свещи и размазания грим по бузите й.

— Който и да е, изпуска много — каза Дерек. — Ухае прекрасно, пък и тази поразителна рокля…

— Благодаря — тя се изчерви. — Какво искахте да знаете?

— Да започнем с това кога се запознахте с Били Дюк.

Тя завъртя очи.

— Проклинам този ден. Двете с приятелката ми бяхме в един клуб.

— В Омаха? — попита Дерек.

Тя го потвърди с кимане.

— Били дойде в същия клуб. Вися там цяла нощ. След това започна да идва редовно. Беше привлекателен. Приветлив. Обличаше се хубаво, караше хубава кола и нямаше нищо против да черпи. Обичаше много да се хвали, беше щедър, винаги пръскаше пари наоколо. Но така и не каза от какво живее. Сега знам защо не е говорел за работата си. Бил е професионален изнудвач. Мошеник.

— Не сте знаели до момента, когато се е забъркал с вдовицата и я е ограбил?

— Господи, не! Но тогава вече бях започнала да подозирам, че хитрува.

— Кое ви накара да заподозрете?

— Не идваше на срещите. Избягваше да ми отговаря директно на директни въпроси. Изведнъж изчезваше с дни, след това се появяваше с цветя и вино, но без да обяснява къде е бил. Все белези за двойна игра — тя се обърна към Джули. — Но знаете какви сме, жените. Не обичаме да си признаваме онова, което сърцето вече знае.

Ариел отново погледна масата и разочарованието в очите й накара Джули да изпита съжаление към нея. Приличаше на малко момиченце, обидено незаслужено. След няколко секунди тръсна глава и продължи:

— Когато арестуваха Били, видях възможност да се измъкна и да започна на чисто. Говорихме с Керъл и…

— Керъл? — вдигна вежди Дерек.

— Съквартирантката ми.

— Казах й, че напускам Омаха и че си търся някакво ново място. Тя се нави да дойде с мен и двете се преместихме тук. Хареса ни веднага. Храната. Начинът, по който говорят хората — веждите й се смръщиха. — Не бях особено шокирана, когато обвиниха Били в изнудване. Процесът и всичко… А след това го пуснаха! Не мога да повярвам!

— Съдията е проявил небрежност — каза Дерек. — Не е трябвало да базира целия си процес на свидетелствата на жертвата. В минутата, когато вдовицата е умряла, е загубил.

Ариел го погледна изненадано.

Джули каза:

— Той е адвокат от защитата.

— О!

Дерек продължи:

— Били ви е последвал в Атланта.

— И това не мога да повярвам. Толкова много си мечтаех за ново начало на ново място. Първия път, когато ми се обади и се представи, направо побеснях и му затворих телефона веднага. Той нямаше номера на клетъчния ми телефон, но продължи да звъни на домашния.

— Знаем как действа — кимна Дерек. — Не ви е казал нищо. И вие сте затворили.

Тя смутено наведе глава. Дерек погледна Джули и тя разбра, че той е усетил лъжа.

— Казах на онази детективка — госпожа Кимбол — казах й, никога не бих говорила с него. Но това не е цялата истина. Той звъня същата вечер, когато аз се обадих на горещата телефонна линия и им съобщих името му. Направих го заради глупавите му обаждания. Виках му, казах му, че прекалява и че тези телефонни игрички са детинска работа, казах му да престане. Разбира се, не го направи. Продължи да звъни до вечерта, преди да умре. Телефонира ми от номер, който не знаех, така че вдигнах. Но беше той.

Джули се приведе напред.

— Каза ли нещо?

— Опита се, но беше неясно. Аз не… — тя покри устата си с ръка. — О, Боже! Мислите ли, че вече е бил отровен? Дали не се е обадил за помощ? А аз му затворих — произнесе тя отчаяно.

— Помислили сте, че е поредното досадно обаждане — каза й Дерек успокоително. — Това ли е последният път, когато го чухте?

Погледът й зашари между тях и тя прехапа треперещата си долна устна. Не можеше да изглежда по-виновна, и Джули осъзна, че тази млада жена не е способна да излъже убедително, без значение колко много се старае. Робърта Кимбол сигурно не бе задала правилните въпроси.

Дерек изрече името й тихо, сякаш опитомяваше диво жребче.

— Има ли нещо друго?

Тя се поколеба, след което изригна:

— Били е идвал вчера. Но аз бях на работа — тя разказа историята с възрастната съседка, която живеела на улицата отсреща. — Видяла го да думка по вратата ми. Извикала му и го попитала какво иска. Казал й, че е нещо на живот и смърт и че иска да говори с мен. Тя ми каза, че не изглеждал наред. Всъщност, помислила, че е дрогиран. Реших, че са просто приказки на стара жена, но явно е била права. Във всеки случай я е изплашил. Изтичала вътре и се заключила.

Сълзи изпълниха очите й.

— А сега си мисля, че може да е дошъл при мен за помощ. О, Боже, чувствам се отвратително. Искам да кажа, че не мога да го понасям, беше мошеник, но ако е умирал… — сълзите пробиха през миглите й и се затъркаляха по страните. — Защо не е отишъл в болницата?

— Може би не е знаел, че е погълнал смъртоносна доза — предположи Дерек.

— Ако беше отишъл в болницата, щяха да го арестуват — каза Джули. — Не е искал това — тя се протегна и хвана свитите ръце на Ариел. — Но разбирам напълно как се чувствате. Той беше вътре в къщата ми. Според полицията е прекарал там доста време. Може би часове. Мисля, че е дошъл да остави свидетелства, които да ме изкарат виновна за убийството на Пол. Но той, освен това е умирал. Не знаех. Действах като човек, който си мисли, че ще бъде нападнат.

— Не съм си помисляла, че сте смятали да го убиете — каза Ариел. — Когато чух по новините какво се е случило, знаех, че трябва да има някакво друго обяснение. Свръхдоза. Бррр. Кой, според вас, може да му я е дал?

— Племенникът на Пол, Крейтън — каза Дерек.

— Името ми звучи познато. И него дадоха по телевизията, нали?

— Не — отвърна Джули, поглеждайки Дерек. — Той избягва публичността. Името му ви звучи познато, защото полицията го е разпитвала няколко пъти.

Очите на момичето се разведриха.

— Имал е алиби. Сега си спомних.

— Обаче Джули и аз смятаме, че Крейтън е замислил убийството на чичо си.

— С Били?

— Да. Мислим, че са сключили сделка в Омаха, че Крейтън е убил вдовицата, която е щяла да свидетелства срещу Били, след което му се представил като негов избавител.

— Дааа… — проточи замислено Ариел. — И след като Били е изпълнил неговата цел, този племенник вече не го е искал в картинката.

— Така смятаме — каза й Джули. — За съжаление, не можем да го докажем. Затова дойдохме при вас. Надяваме се, че ще можете да ни помогнете с нещо.

— С какво?

— Като например има ли връзка между Крейтън и Били — каза Дерек.

— Съжалявам, не знам. Никога не съм го чула да споменава някого на име Крейтън.

— Ами приятелите на Били в Омаха?

— Ако е имал някакви приятели, не съм знаела.

Дерек се наведе напред.

— Ариел, не искам да ви плаша. Но Крейтън наранява хората. Не отправям фалшиви заплахи. Жестоките престъпления, които е извършил, са регистрирани официално. Ако е смятал Били Дюк за заплаха, която трябва да елиминира, може да сметне и вас за такава.

— Мен? — изписука тя. — Никога не съм го срещала.

— Но сте свързана с Били. Идентифицирали сте Били в полицията. Крейтън може да се страхува, че Били ви е казал нещо за него.

Тя ги погледа неразбиращо.

— Ариел — Джули отново се протегна и докосна ръката й. — Както казва Дерек, ние не искаме да ви плашим. Но ако съществува и най-незначителен шанс Крейтън да се доближи до вас, бягайте от него колкото можете, и се обадете в полицията.

— Ако не на полицията, то на нас — Дерек извади визитната си картичка от вътрешния джоб на сакото си и надраска от другата страна няколко телефонни номера, преди да й я подаде. — Това са всичките ми телефонни номера, тези на Джули и на моя агент. Казва се Додж. Знае за вас. Ще ви отговори незабавно. Добре е да го имате на ваша страна.

Тя взе визитката и я стисна в юмрук.

— Не искам да остана тук сама. Ще помоля Керъл да се върне.

— Добра идея — Дерек се усмихна успокояващо. — Наистина мисля, че ако Крейтън е възнамерявал да се свърже с вас, вече би трябвало да го е направил — той погледна към Джули. — Нещо друго?

— Просто внимавайте, Ариел, и нека държим връзка. Бих искала да знам как сте.

Някак срамежливо, тя каза:

— Много тъжно е онова, което се случи на господин Уилър.

— Да, така е. Благодаря.

Те се изправиха и тръгнаха към вратата.

Дерек се обърна към масата.

— Провали ли се срещата ви?

Ариел въздъхна.

— Така изглежда. Той трябваше да е тук преди час.

— Как се казва? Ще го намеря и ще го набия заради вас.

Тя се засмя, изчервявайки се отново на вниманието, демонстрирано от Дерек.

— Казва се Тони. Бруно, всъщност, но му викат Тони.

— Нищо чудно — отбеляза Дерек. — Както и да се казва, той е пълен глупак, щом пропуска среща с вас.

— Благодаря — тя се изчерви още повече.

Стиснаха си ръцете и Джули и Дерек тръгнаха към неговата кола.

— Тя е привлекателна. Сладка е — каза той. — Жал ми е, че се е забъркала с такъв тип като Дюк и че трябва да се обяснява в полицията, без да има каквато и да е вина.

— Да, и на мен. Отгоре на всичко и срещата й пропадна.

— Каква мижитурка.

— Още когато ни отвори вратата бях сигурна, че нещо не е наред. После видях масата и… — Джули спря да върви и хвана ръката му. — О, Боже!

Тя се завъртя и хукна обратно към къщата.

— Джули? Какво има?

— Името му — извика тя през рамо. — Току-що схванах.

— Името му?

— Бруно. Така се казваше убиецът в „Непознати във влака“.

— Исусе, ти си права.

Джули хвана бравата на вратата на Ариел и започна да чука и едновременно с това да я вика по име. Момичето отвори с широко отворени от страх очи.

— Сега пък какво?

— Бруно — задъхано произнесе Джули. — Какво е последното му име?

— Антъни. Затова му викали Тони.

Джули погледна към Дерек.

— Бруно Антъни.

— Защо? — недоумяваше Ариел. — Какъв е проблемът?

— Как изглежда той, Ариел?

— Ами… много добре изглежда. Искам да кажа, страхотно.

— Висок? Строен? Рус? Сини очи?

Тя кимна.

— Добре облечен? Много елегантен…

— Откъде знаете?

— Това е Крейтън Уилър.

Младата жена отстъпи крачка назад.

— Кога се запознахте с него? — попита Дерек.

— Преди няколко вечери.

— Къде? Как? Той ли дойде при вас?

— Да. В… „Кристис“. В бара. Аз… хванах го да ме гледа. Той се приближи и ме заговори, поръча ми питие — тя им разказа, че я е поканил на кафе, след това избягал от нея. — Пиколото ми каза, че си е тръгнал с друга жена.

— Това трябва да съм била аз — каза Джули, обяснявайки на Дерек. След това се обърна към Ариел. — Може би съм спасила живота ви онази нощ.

— Ето защо е бил толкова ядосан, когато дойде в къщата ми след онази среща — каза Дерек. — Объркала си му плановете за Ариел.

Тя изхленчи:

— Плановете му за мен?

Дерек сложи ръка на рамото й.

— По дяволите, страшно съм доволен, че ви открихме тази вечер.

— Да, слава Богу — каза Джули.

Ариел не сподели облекчението им.

— Защо би искал да ме нарани?

— По някакъв начин е научил, може би чрез Били, че вероятно вие сте идентифицирали Били в полицията. А вие казахте, че Били обичал да се перчи. Може би Крейтън се е страхувал, че надявайки се да спечели отново вниманието ви, Били може да се изфука, че е бил съучастник на един богат тип в заговор срещу чичо му.

— Надявайки се да спечели отново вниманието ми?

— След като ви е изневерил с вдовицата.

Ариел ги погледна объркано.

— Били не е изневерявал на мен. Не ми е бил гадже. Беше гадже на Керъл.