Сандра Браун
Зад кадър (8)

Глава седма

Джули харесваше начина, по който изглеждаше галерията й. Тя имаше дискретен и елегантен вид, който пасваше на този отрязък от „Пийчтрии стрийт“, където всички бутици, антиквариати и магазини за облекла и храни бяха на такова високо ниво, колкото клиентите им.

Портокаловите дръвчета в саксии от двете страни на лъскавата черна врата и навесът с ресни, опънат над тротоара, бяха щрихи, които правеха галерията привлекателна за новопокръстените почитатели на изкуството, които можеха да бъдат стреснати от суровата, макар и изискана атмосфера, която сериозните купувачи очакваха.

Тя сви по алеята и зави зад ъгъла, където паркира и влезе през задната врата. Пусна чантата си и купчината каталози, които бе донесла от Франция, върху бюрото си. То си оставаше разхвърляно, без значение колко усилия полагаше да се справи с писмената работа. След като бе отсъствала няколко дни, върху него се бяха натрупали сметки, писма и какви ли не документи. Кейт бе оставила няколко телефонни съобщения така, че непременно да ги види. Прегледа ги, но никое от тях не беше спешно.

Офисът и хранилището отзад бяха отделени от главната зала от широк коридор, дълъг почти девет метра. Тук тя излагаше картини с по-ниско качество и на по-ниски цени. Сега докато вървеше по коридора, си отбеляза наум да махне някои от тях. Беше привърженичка на това, наличните произведения да се сменят по-често. Картина, или предмет на изкуството, който можеше да остане незабелязан на някое място, внезапно се превръщаше в обект на интерес от страна на посетителите.

Дебелият килим, и звучащият от невидими тонколони Бетховен, заглушаваха стъпките й, така че Кейт не разбра, че е пристигнала, докато не я видя да влиза в главната зала. Помощничката й произнесе радостно:

— О, ето я вече тук!

Мъжът, с когото Кейт говореше, се обърна.

Джули си пое рязко въздух и за момент дишането й спря.

Дерек Мичъл, надянал самодоволна усмивка от това, че я е сварил неподготвена, произнесе любезно:

— Добро утро.

Тя едва успя да отвърне на поздрава.

— Господин Мичъл вече беше тук, когато пристигнах да отворя — обяви Кейт. — Казах му, че сигурно няма да дойдеш преди десет и половина, но той реши да те изчака. Изпихме по едно еспресо.

Зад гърба му Кейт се усмихваше и повдигаше вежди.

Джули направо я чуваше как казва: „Ама че готино парче!“

Беше облечен в лек летен костюм от три части, едноцветни риза и вратовръзка. По-официален, отколкото по време на пътуването. Отлично качество и кройка. Излъчваше увереност и сурова мъжественост, едва прикривана от градското облекло, сякаш гардеробът му бе грижливо избиран, за да заблуждава.

Джули откъсна очи от него и погледна към кучето, което лежеше в краката му.

— Това е Маги — каза той.

— Знам, че обикновено не допускаме домашни любимци в галерията — побърза да каже Кейт, — но господин Мичъл ме увери, че Маги е научена как да се държи на обществено място и дори е много по-възпитана от доста хора. Не е ли чудесна?

Сякаш разбрало, че говорят за него, кучето вдигна глава и погледна Джули, прозя се широко, след което отпусна отново глава до италианските обувки на стопанина си.

Джули гледаше как обувките се движат към нея. Когато я приближиха, тя погледна в лицето Дерек Мичъл.

— Госпожице Рътлидж — той протегна дясната си ръка.

Заради Кейт се наложи тя да разиграе малък театър — кимна му и се ръкува с него.

— Господин Мичъл. Добре дошли в „Ше Жан“. Как разбрахте за нас?

— Направих проучванията си — той задържа ръката й секунда по-дълго, преди да я пусне.

— Търси нещо специално — обади се Кейт.

— Например? — отправи въпроса си Джули към него.

— Още не знам.

— За вкъщи, или за офис?

— За спалнята — обясни Кейт.

Тя отново повдигна вежди, но Джули се престори, че не забелязва.

— От онова, което знам вече за вас, съм сигурен, че се грижите да задоволите клиентите.

Бузите на Джули пламнаха. Тя каза колкото за пред Кейт:

— Опитвам се.

— О, сигурен съм, че правите повече от това да опитвате. Полагате огромни усилия — той изчака малко. — Хиляди пъти съм минавал покрай галерията и винаги съм се възхищавал на изложените работи на витрината. Но никога не съм имал причина да спра.

— А сега го направихте?

— Сега го направих.

Тя изправи гръб.

— Е, сигурна съм, че Кейтлин ще намери идеалната картина за вас. Отлично подготвена е.

— Господинът е дошъл да се срещне с теб.

— Точно така, госпожице Рътлидж. Не че госпожица Фийлдс не е безкрайно очарователна и — сигурен съм — отлично подготвена — той хвърли усмивка на Кейт през рамо и се обърна отново към Джули: — Но се оставям във вашите много опитни ръце.

Намекът беше изискан като товарен влак. В ума й избухна калейдоскоп от усещания. Гърлото й се сви и трябваше да употреби цялата сила на волята си, за да не го покаже. И за да е още по-лошо, той знаеше точно какво си спомня тя.

Беше я хванал много ловко в капан. Усмивката, кучето, обезоръжаващото държание — беше пленил Кейт напълно. Какво смислено обяснение можеше да даде на помощничката си, ако ей сега го избуташе заедно с възпитаното му куче навън и заключеше след тях?

Устата й, суха като пясък, едва успя да отрони:

— Имате ли нещо предвид, господин Мичъл?

— Отворен съм към всичко.

Добре, достатъчно със сексуалните намеци.

Тя произнесе отсечено:

— Нуждая се от някаква насока. Иначе само ще изгубя времето ви — и моето също, искаше й се да каже.

— Не знам какво искам, докато не го видя, но видя ли го — действам бързо — той изчака малко и добави: — Може би трябва да ми покажете някои неща.

Опитвайки се да помогне, Кейт се намеси:

— В ателието има интересни експонати. Аз ще се погрижа за хранилището. И за Маги — тя клекна и погали кучето по гърба. — Ще се справим, нали, Маги?

Дерек Мичъл се усмихна.

— Не съм я чул да се оплаква. Водете, госпожице Рътлидж.

Това бе недвусмислено за нея, Джули се обърна и го поведе по коридора към малката зала от лявата страна, която тя наричаше ателие. Беше помещение, където колекционерите с изтънчен вкус имаха възможност да изучават скулптурите или платната в най-добрата светлина. Даваше им се време да огледат произведението от всеки възможен ъгъл на спокойствие, в тишина и пълно уединение. Това бе мястото, където Джули обичаше да приключва продажбата, затова залата беше с по-интимен дизайн.

Когато мина през вратата, тя докосна електрическия ключ и помещението се освети. Дерек Мичъл я последва и влезе.

Тя затвори вратата и се обърна към него.

— Какво правите тук?

— Защо ви беше да го правите?

Застанали в отбранителна позиция в тясното пространство, те говореха едновременно, гледайки се един друг в очите.

Той стоеше във войнствена поза, с ръце на хълбоците, с разкопчано сако. Може би така заставаше, когато подлагаше на кръстосан разпит свидетел; това накара Джули да се възмути.

— Как си позволявате да идвате тук?

— Как си позволявам! Как аз си позволявам?! И този въпрос ми задава известна галеристка, която се чука с първия срещнат?

Пламнала, тя се обърна с гръб към него.

— Няма да говоря за това.

— Ще говорите и още как! — той я заобиколи и отново застана срещу нея. — Преобладават доказателствата, че срещата ни не е била случайна.

— Разбира се, че не е, по дяволите! Да не мислите, че ще съблазня напълно непознат в обществена тоалетна, ако не съм имала крайно наложителна причина?

— По-наложителна от желанието за чукане?

В първия момент тя бе толкова шокирана да говори, но след това, когато го направи, гласът й трепереше от негодувание.

— Искам веднага да излезете оттук!

— О, не, още не — той блокира пътя й, когато се опита да го заобиколи. — Сигурно не сте действала съкрушена от скръб по убития си любовник, когато посегнахте към ципа ми.

— Отказвам да слушам това — тя мина встрани, но той застана срещу нея.

— Ако да си хващате мъже в самолетите не е…

— Не е!

— Тогава да се върнем на първоначалния ми въпрос. Защо? Защо нацелихте точно мен? Искам да знам. За мен вече е несъмнено, че това има връзка с Пол Уилър. Но каква? Когато се качвах на самолета за Париж, не знаех нищо за него. Защо искахте да ме прекарате още преди да съм чул за него?

— Вие сте умен, господин Мичъл. Ще разберете.

— Спестете ми усилията. Кажете ми.

Тя поклати глава и отново се опита да мине покрай него. Този път той я хвана за ръката.

— По-добре ли ще е да попитам Дъг Уилър защо метресата на починалия му брат ме е съблазнила в самолета?

Като издърпа ръката си, тя каза:

— Не ме интересува какво ще го питате.

Той се усмихна както би го направил един чакал.

— Блъфирате. Интересува ви, и още как.

Тя погледна нагоре към него.

— Спестете неудобството и на двама ни, госпожице Рътлидж. Защо ме компрометирахте?

Той също блъфираше. Не би казал на Дъг Уилър за епизода в самолета, защото не искаше никой да знае, че е бил толкова глупав. Но беше свикнал да блъфира и от всичко, което бе прочела за него, стратегията обикновено сработваше, дори и пред най-упоритите съдии. Освен това тя бе постигнала онова, което бе решила да направи. Какво щеше да навреди, ако му кажеше защо.

— Направих го, за да ви попреча да представлявате Крейтън.

— Племенникът. Какво общо има той?

— Всичко.

— За смъртта на чичо си?

Тя кимна.

— Но той има алиби.

— Няма значение. Знам, че той е отговорен, господин Мичъл. Рано или късно полицията също ще го научи. Ще го обвинят и ще го дадат под съд. Но вие няма да сте там, за да видите… Не можете да го защитавате. Не и след… след…

— Аха. Значи можете да го направите, но не можете да произнесете думата.

Той пръв не издържа на дългия враждебен поглед и сведе очи. Тя долови една прошепната ругатня, когато той се извърна от нея и отиде в отсрещния край на малкото помещение. След няколко мъчителни минути той погледна картината на стената. Беше осветена така, че да се вижда всяка мазка на четката.

Тя каза тихо:

— Сега, след като знаете, можете да си вървите.

— Откъде знаехте, че Дъг ще ме наеме? — игнорира я той.

— На приема след погребението на Пол го чух да се оплаква пред някакви приятели, че полицията продължава да разпитва семейството му, въпреки че имали солидно алиби. Някой подхвърли, че е абсурдно, че, намирисва на полицейски тормоз и че може би е време Дъг да намери някой питбул — това е цитат, — за да ги спре.

Дъг каза, че вече го е обмислил и спомена вашето име. Аз на свой ред направих малко проучване. Прочетох за вашите успехи в съдебните процеси на разни знаменитости. Разбрах, че много рядко губите. Уплаших се, че ако станете адвокат на Крейтън, може и да му се размине за убийството на Пол. Не можех да допусна това. На никаква цена.

Настъпи дълга тишина, той продължаваше да стои с гръб към нея и да гледа платното на стената. Най-после каза:

— Би ли платил някой, който е с всичкия си, толкова пари за ей това?

Тя не се сдържа и се усмихна:

— Ще бъдете изненадан.

— Каква е обявената цена?

— Петнайсет хиляди.

— Шегувате се.

— Не.

— Петнайсет хиляди долара за картина с дебел гол мъж? — той се обърна рязко. — Откъде знаехте, че ще пътувам с онзи полет?

— Какво? — смяната на темата я завари неподготвена.

— Единствено помощничката ми знае маршрута и разписанието ми, а тя никога не би го казала на някого, без мое знание и съгласие.

— Шарън, съпругата на Дъг. Един ден миналата седмица се обадих да видя как са и как се справят.

— Близка сте на семейството?

— Имаме приятелски отношения. Свързваше ни Пол.

— Дъг ми каза, че Пол ви е обожавал. И че вие също сте го обожавали.

— Вярно е.

— Хм — той я изгледа с продължителен, скептичен поглед, след което се върна на първоначалната тема: — Шарън Уилър не би могла да има номера на полета ми.

— Срещнахте ли се с нея?

— Още не.

— Тя е… не искам да прозвучи толкова грубо, колкото може би ще изглежда. Тя не е много умна и лесно се поддава на манипулиране. Престорих се пред нея, че Дъг ми е споменал, че планира да ви наеме и я попитах какво е направил по въпроса. Тя ми каза, че сте в Париж и че няма да се върнете преди осемнайсети, когато Дъг има намерение да се срещнете.

— И какво, решихте да ми устроите засада в Париж?

— Стори ми се добра стратегия.

Той потисна смеха си.

— В сравнение с какво? С нападение на плажа?

— Беше драстична стъпка, признавам. Но трябваше да ви хвана, преди Дъг да се е срещнал с вас. Шарън каза, че сте на пътуване по семейни причини, което според мен имаше преимущества. Щяхте да сте отпуснат. Неподготвен. Нямаше да очаквате…

Да бъде прецакан. Във всеки възможен смисъл на думата. Тя изчака няколко секунди.

— „Делта“ има четири полета дневно от летище „Де Гол“ до Атланта. Щом Дъг се е опитвал да се свърже същия следобед, когато се приберете, логично беше да се предположи, че ще летите с най-ранния полет.

— Ами ако не бях с него?

— Щях да изхарча напразно парите за билет първа класа.

— И да пропуснете възможността?

— Ако това не бе сработило, щях да подбера друго време и друго място.

— За едно бързо изчукване?

Тя отмести очи и раздразнено тръсна глава.

— Не задължително! Истината е, че не знаех какво ще правя. Може би да ви умолявам. Да се опитам да се разбера с вас. Да апелирам към чувството ви за справедливост. Но… — тя вдигна рамене.

— Но не мислите, че щях да се хвана.

Тя призна.

— След всичко онова, което прочетох за вас, се боях, че никой нормален подход няма да сполучи — тя го изгледа за момент, след това с непресторено любопитство попита: — Случвало ли ви се е някога да имате лоши предчувствия, когато оправдаете човек, за когото знаете, че е виновен за ужасно престъпление?

— Вярвате ли в правата, гарантирани от Конституцията?

— Разбира се.

— Ето ви го отговора, тогава. Променихте темата. Защо тръгнахте да ме съблазнявате?

— Стори ми се най-целесъобразното и всъщност единственото ефективно средство да ви компрометирам.

— Както всяка жена след Ева.

— Един самолет дава чувство за разделяне с всичко на земята. Правилата сякаш не важат.

— А което се случва във въздуха си остава там?

— Нещо такова.

— И затова ме наливахте с водка, докато самата вие пиехте „Върджин Мери“. Да, трябваше да се досетя. Помолихте стюардесата да ви налее коктейла чак когато аз бях разбит.

— Не съм ви изливала питието в гърлото.

— Не, но се погрижихте да прекарам добре, нали? Тясна пола. Високи токчета. Бедната, вие! Пострадалата страна с нараненото его. А историята с неверния съпруг — факт или фикция?

— Факт. Само че не на това пътуване.

— Хм. Тогава защо се разведохте с него? — тя го погледна и той обясни: — Направих малко проучване.

Тя не каза нищо за проваления си брак. Той задържа погледа си малко по-дълго, след това направи кръг из стаята, гледайки изложените платна. Спря пред едно от тях, сложи ръце на хълбоците си отново и гледа картината толкова дълго, че Джули си помисли, че острият му поглед ще направи дупка в платното. Накрая тя не издържа:

— Кога разбрахте?

— Коя сте всъщност ли? Миналата вечер. Хванах новините. Представете си изненадата ми. Виждам внезапно моята мистериозна непозната. Съобщиха името ви и аз бях доволен. Джули Рътлидж. Но почакайте. Госпожица Рътлидж е до шия натопена в сложно престъпление, което — прекалено голямо съвпадение, за да е просто стечение на обстоятелствата — току-що ми е паднало в ръцете. Онова загадъчно „Вътре сте“, изречено на прощаване, внезапно придоби смисъл. Някакъв смисъл.

Той се обърна да я погледне, очаквайки да чуе отговор. Когато тя не го направи, той попита:

— Какво имахте предвид с последното изречение, което произнесохте пред репортера?

— Точно това, което казах. Че не беше обир.

— Маскиран мъж държи под дулото на пистолета си група хора, иска да му предадат ценностите си, и това не е обир?

— Беше убийство, господин Мичъл. Предумишлено убийство. Пол е трябвало да умре. Обирът е трябвало да прикрие това, че е било обмислено и планирано.

— Планирано от Крейтън Уилър, предполагам?

— Нямам никакви предположения.

— Но прозвучахте, сякаш сте сигурна, че той стои зад това.

— Сигурна съм.

— Е, полицията очевидно не споделя вашата убеденост, иначе до този момент той вече трябваше да е обвинен.

— Не „разполагат“ с доказателства.

— А вие?

Известно време тя не каза нищо. Дори и димящо дуло да свързваше Крейтън с убийството, Дерек Мичъл беше последният човек на земята, с когото би го споделила. Но това бе спорно, защото тя не разполагаше с никакви доказателства.

Тя рече:

— Детективите все още разпитват Крейтън, въпреки че той посочи алиби. Това не ви ли се вижда странно?

— Всъщност не. Ченгетата правят странни неща непрекъснато.

— Няколко пъти се срещах със Санфърд и Кимбол. И двамата ми се сториха изключително компетентни.

Раздразненото му изражение я накара да си помисли, че е съгласен, но е прекалено голям инат да го признае.

— Никога не съм се срещал с Робърта Кимбол — каза той.

— А със Санфърд?

— Познавам го бегло и по репутацията му.

— Тази репутация включва ли склонност да прави странни неща?

— Какво искате да кажете — гласът му прозвуча раздразнено.

— Искам да кажа: защо Санфърд и Кимбол биха се връщали към Крейтън, освен ако не подозират, че е замесен, поне в някаква степен? И Дъг Уилър се плаши. Ако не беше така, нямаше да ви наеме, преди да е станало нужда от адвокат-питбул. Полага основата.

— Както и вие я положихте. Тъй да се каже.

Играта на думи беше преднамерена и бузите й отново пламнаха, но тя не отмести очи от него.

— Точно така. Направих превантивен удар.

— Има много отлични адвокати, госпожице Рътлидж, и Дъг Уилър може да си позволи най-добрите. Всички ли се каните да чукате?

Тя отиде до вратата и я отвори. Но с едно решително движение той я хвана за рамото и блъсна вратата с дланта си. Тя се обърна в тясното пространство, в което я бе притиснал.

— Стигнахте много далеч в опитите си да ме дисквалифицирате, госпожице Рътлидж.

— Представа нямате даже.

— Предполагам, че би трябвало да съм поласкан, че толкова се плашите от мен.

— Известен сте като безскрупулен. С Крейтън щяхте да сте добър отбор.

— Какво означава това?

— Предполагам схванахте същината.

— Всъщност не. Защото не познавам Крейтън Уилър. Нещо повече, не познавах и вас преди полета с „Делта“. Онова, което се случи в самолета, беше преди да се срещна с Дъг Уилър и преди да знам, че брат му е бил прострелян и убит. Технически погледнато, аз съм невинен. Нямам никакви затруднения. И мога да поема шибания случай, ако толкова много искам.

— Дори и вие, господин Мичъл, който сте толкова арогантен, не бихте си позволили да отидете на процес, представлявайки Крейтън, като знаете, че мога да свидетелствам за обвинението. И дори ако ви се прииска да кокетирате с лишаване от адвокатските ви права, аз бих се погрижила това никога да не стане.

— Не бихте, иначе трябва да признаете и собствената си вина.

— Което ще направя. Не се съмнявайте и за миг.

— Ще съобщите пред всички какво сме правили в обществената тоалетна?

— Повярвайте.

— Тялото на любовника ви още не е изстинало. И каквото и да си говорим, да не забравяме, че това е Югът. Старата гвардия — приятелите и близките на Пол Уилър, ще се ужасят — очите му бързо огледаха помещението. — Изтънчените ви клиенти никога повече няма да прекрачат прага на това място. Няма да изхарчат и цент от парите си за вас. Може и да ви простят онова, което сте направили в самолета, но няма да ви простят, че парадирате с него и прекарвате името на Пол Уилър и неговата свята съпруга Мари през всичката тази мръсотия. Съсипвате репутацията си, съсипвате и неговата.

— Направих го заради него! — тя произнесе думите със страст и го избута встрани, така че вече да не е притисната между него и вратата. — Племенникът на Пол го е убил. Пол би искал да разкрия престъплението, извършено от Крейтън. Би очаквал да не спра, докато не видя Крейтън наказан:

Очите му бяха лешникови, изпъстрени с шоколадови на цвят точици. Те се гледаха дълго, докато не почувстваха неудобство.

— Направили сте го заради Пол Уилър?

— Да.

— Заради него?

— Да.

Той я изгледа отгоре до долу, очите му блеснаха, когато се спряха на местата, които беше докосвал. Усмихна се, както би го направил, когато е разгадал причината за поведението на свидетел.

— Правите се на глупава, Джули. Или се опитвате. Но не правете мен на глупак.