Сандра Браун
Зад кадър (29)

Глава двадесет и осма

Телефонът на Дерек иззвъня. Той го отвори и го включи на високоговорител.

Прозвуча гласът на Додж:

— Не е там.

— Какво?

— Да нямаш тапи в ушите?

— Излязла ли е с някого?

На задната седалка Ариел изпадна в паника.

— Вече се е добрал до нея. Знам, че го е направил.

— Днес не е ходила на работа — продължи Додж. — Една от колежките й каза, че им се обадила, че е болна; беше бясна, защото не могли да й намерят заместничка, а в бара било пълна лудница. Мисля, че единственият човек в Атина, който не е тази вечер в бара, е Керъл Махони.

— Тогава трябва да отидеш в дома й. Ариел — Дерек се обърна назад. Ариел бе скръстила ръце и се люлееше напред-назад. — Ариел! — повтори той остро.

Тя вдигна глава и го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Къде живее Керъл?

— В онази къща.

Дерек отчаяно се сдържаше да запази спокойствие.

— Знам, но какъв е адресът?

Тя обърна очи към Джули и произнесе жално:

— Не знам. Никога не съм ходила, а Керъл не ми е споменавала адреса.

— Ариел, не можеш ли да си спомниш нещо? Името на улицата? В коя част на града е? Близо ли е до студентските общежития?

— Не. Извън града е. Поне с такова впечатление останах. Тя ми каза, че зад къщата имало гора. Едната стена била покрита с пълзяща глициния.

— Това стеснява обсега ни на търсене до половината къщи в Джорджия — отбеляза саркастично Додж.

Чувайки това, Ариел започна да плаче. Агентът изруга. После, след кратка пауза, каза:

— Имам идея. Ще ви звънна.

Додж влезе в препълнения бар и се провря през тълпата, докато намери келнерката, с която бе говорил по-рано.

— Къде живее Керъл?

— В къщата на Савана.

— Знаете ли къде се намира това?

Тя му отвърна, че не знае. Не я чу, но го разбра, по мърдането на устните й.

— Къде е шефът ви?

— Какво?

Той допря устни до украсеното й с безброй обици ухо.

— Извикайте шефа си.

Раздразнена, че й създава грижи, вместо да търчи между масите и да прави бакшиши, тя се вдигна на пръсти, сканира помещението, след това посочи с пръст към бара.

— Онзи, с обърнатата назад бейзболна шапка. И с тениска с „Булдозите“.

Додж кимна с благодарност и разбута стоящата до него групичка. Когато стигна до бара, той се наведе към трийсет и няколкогодишния мъж.

— Вие ли сте мениджърът? — извика той.

— Да. Какво има?

— Някакви момчета. Изпразват склада.

— Крадат?

— Само си помислих, че ще искате да знаете.

— Мамка му!

Той плъзна една бира към клиента си, извика на един от служителите да го замества и изтича към дъното на бара, изчезвайки през въртящата се врата. Додж го последва. Откри го да стои в центъра на склада с ръце на хълбоците и да се оглежда объркано.

— Имате келнерка, която се казва Савана. Трябва ми домашния й адрес.

— Какво става, по дяволите?! Да не сте се побъркал? Кой сте вие?

Додж се приближи до него, хвана го за ръката и изви палеца му назад така, че почти достигна опакото на китката.

— Аз съм човекът, който ще ти счупи палеца, ако не ми дадеш адреса на Савана. Броя до две. Едно и половина.

 

 

— Трябваше да обуя някакви обувки — каза Керъл. — Страхувам се, че ще стъпя върху нещо мръсно.

— Искаш ли да седнем? Ей там има един дънер.

— Сигурно ще има буболечки. Или змия.

„Господи, ама че мрънкало!“, помисли си Крейтън. Чудеше се какво е намерил Били в нея. Освен очевидното. Циците.

— Да се върнем — предложи тя. — Тук е толкова тъмно, нищо не се вижда и е страшно. Гробището и всичко наоколо…

— Още не си ми казала за Били и теб — беше преминал на „ти“.

— Ще ти разкажа на чаша вино.

— Кажи ми сега.

Тя спря и го погледна, и на лунната светлина той видя първите белези на страха. Тя се опита да го скрие със слаба усмивка.

— На верандата ще ни е по-удобно. Имам и малко хубаво сирене.

Той се насили да й се усмихне.

— Както кажеш. Води.

Усмивката й се разшири. Тя се обърна и тръгна по посока на къщата.

Следвайки я, той се пресегна и развърза вратовръзката си.

— Керъл?

— Хмм?

— Ако забравя да ти кажа по-късно, знай, че „Тази вечер си прекарах чудесно“.

 

 

— Окей. На „Дебни Роуд“ 441, южно от града — докладва Додж чрез спикера на телефона на Дерек. — Да имаш представа къде е?

— Знам шосето. Вътре или извън осморката?

— Извън, но не далеч. Имам го на GPS-a.

Тъй като Дерек шофираше, Джули записа инструкциите, които Додж им беше дал.

— Не ни чакай — каза му Дерек. — Сега сме само на две минути от разклонението.

— Вече ме настигате.

Дерек прекъсна.

— Ариел, звънни на домашния номер още веднъж — тя се подчини, без да коментира. Той погледна Джули и прочете по лицето й безпокойство. Очевидно и тя се тревожеше за това какво могат да заварят там.

Джули подскочи, когато телефонът в ръката й иззвъня. Отвори го.

— Да?

— Джули?

Джули, не госпожица Рътлидж. Това бе обрат от последния път, когато бе говорила с Робърта Кимбол.

— Да?

— Детектив Санфърд и аз се свързахме с полицията в Атина. Мениджърът на „Ред дог“ е казал на един от полицаите, че някакъв мъж го е изнудил за информация за Керъл Махони.

— Бил е Додж — каза Дерек така, че да го чуят. — Не знаехме адреса на къщата, в която живее Керъл Махони и бяхме отчаяни. Додж сигурно не се е държал особено любезно.

Санфърд попита:

— Там ли отивате? В къщата?

Джули го прекъсна:

— Ариел е много разтревожена за приятелката си.

— Чуйте ме — Санфорд прозвуча с най-сериозния си тон. — Напомням ви, че това е работа на полицията.

— А аз ви напомням, че вие не реагирахте, когато първоначално ви се обадихме — каза Джули разгорещено.

— Изчакайте атинската полиция — предложи Робърта Кимбол. — Вече са изпратили кола до къщата. Офисът на шерифа също е известен.

— Те закъсняват, а ние сме тук — Джули прекъсна. В светлината на верандата на малка къща тя видя Додж да стои изправен. Миг след това той опря рамо във входната врата, натисна и тя поддаде.

Дерек спря колата си. Тримата излязоха от купето и се заизкачваха по стъпалата към верандата.

Додж ги посрещна на входната врата.

— Няма я.

— Някакви свидетелства за насилие?

— Не. На задната веранда има една чаша с вино.

— Колата й е тук — извика Ариел. — И тя трябва да е тук някъде.

Момичето мина покрай Додж и влезе в стаите, като викаше името на Керъл.

Когато се отдалечи достатъчно, Додж произнесе тихо:

— Не исках да се притеснява и да изпада в истерия пред вас. Но не аз съм единственият, който е ходил в бара и е искал този адрес.

— Крейтън?

— Мениджърът каза, че някакъв тип е звънял, представил се е като член на факултета по чужди езици, и е поискал адреса на къщата на Савана. Човекът предполага, че е бил манипулиран и че не е трябвало да го прави.

Ариел се върна в дневната, на косъм да изпадне в истерия, от което се боеше Додж.

— Не е тук. Къде е? Какво й е сторил?

Джули я прегърна през раменете.

— Спомена, че зад къщата имало гора?

 

 

— По дяволите! — промърмори Кимбол.

Санфърд взе завоя на две колела.

— Какво?

— Патрулните току-що са пристигнали в къщата.

— И няма никой?

— Всички са там — докладва Кимбол. — Колата на Керъл Махони. И две други.

— SUV?

— Не. Колата на Дерек и на копоя му. Включили са бурканите. Но беше докладвано, че е изоставено едно тъмносиньо беемве сред храсталаците на половин миля от къщата.

Санфърд изруга, а Кимбол му отвърна като ехо. Ако Керъл Махони беше мъртва и бе в ръцете на Крейтън Уилър, гневът на шефовете щеше да се изсипе върху техните глави.

— Поне местните полицаи ще попречат на Мичъл и на госпожица Рътлидж да вземат закона в свои ръце.

— Колите са там. Но няма хора.

— Какво?

— Къщата е празна.

— Къде, по дяволите, са се дянали?

 

 

Четиримата прекосиха поляната, която разделяше къщата от линията на гората: Дерек бе благодарен на луната, но беше обут в градски обувки, а почвата беше неравна. Добре поне, че бе в прилична форма. Додж напредваше с усилие. Въпреки това двамата бяха изпреварили жените, които игнорираха предложението му да останат в къщата. Сега се препъваха из тревите зад тях.

— Имаш ли оръжие? — извика Додж.

— Не.

— Лош навик, адвокате. Трябва винаги да си носиш.

Дерек се обърна назад и го видя да измъква един пистолет изпод сакото си.

— Ако го хванеш — изпъшка Додж, — какво очакваш да направиш без оръжие?

Дерек стигна до дърветата, но не забави ход. Гмурна се стремително в мрака на гората.

 

 

Крейтън цитира репликата на Джулия Робъртс от „Хубава жена“ секунда преди да преметне вратовръзката си над главата на Керъл и да я стегне около врата й.

Тя издаде уплашен звук, който премина в задавено гъргорене. Коленете й се изкривиха, ръцете й се замятаха към гърлото. Той стегна вратовръзката още, извивайки я назад и продължи да усуква, сякаш се опитваше да изцеди вода от нея. Керъл се мяташе бясно, забила босите си пети в пръстта. Заби нокти във вратовръзката, след това вдигна ръка зад главата си и се опита да издраска лицето и ръцете му. Беше очаквал реакцията й и бе готов. Като сложи едната си ръка на тила й, той блъсна лицето й в дънера на едно дърво, зашеметявайки я, при което ръцете й се отпуснаха безжизнено отстрани.

Но не искаше да я убива по този начин. Би било прекалено бързо. Стегна и изви още, надявайки се да провокира отговор. В „Ярост“ убиецът с вратовръзка бе лице в лице с жертвата си. Той искаше да гледа лицето й, докато я души. Крейтън също би се наслаждавал на това, но обстоятелствата бяха различни. Не бе изнасилил Керъл Махони, времето и мястото не бяха подходящи, за да пресъздаде точно сцената.

Освен това би му харесвало да пищи. Както Сара Уокър и Алисън Пери бяха пищели, когато отнемаше девствеността им. Както Джери Баскъм бе пищял, когато видя отрязаните си израстъци да лежат в локва кръв върху мокрите плочки на банята. Крейтън предполагаше, че мършавото хлапе бе пищяло повече от ужас от гледката, отколкото от болка, но забавлението бе едно и също.

Разбира се, липсата на въздух не позволяваше на Керъл Махони да пищи, но би му харесало поне да изскимти. Както бе направила вдовицата на паркинга на онзи супермаркет.

— Керъл!

Викът дойде отдалече, но го накара да замръзне. Той извади момичето от унеса му. Тя простена и се размърда, в отчаян опит да се освободи от него.

— Керъл!

Този път беше друг глас. На Джули. На Джули? Как, по дяволите…

Чувайки звук, той обърна главата си тъкмо в мига, в който Дерек Мичъл заби юмрука си в лицето му. Ударът беше толкова силен, че той политна назад и вратовръзката се изхлузи от пръстите му.

Мичъл го събори на земята, метна се върху него и възседна гърдите му.

— Ах, ти, мръсен кучи син!

Мичъл изпрати втори юмрук в челюстта му близо до ухото и болката прониза целия му череп.

— Дерек?

Джули? Отново тя? Тази жена беше истинска напаст. Трябваше да накара Били да убие и нея.

— Насам!

Думите им звучаха изопачено. Крейтън изпитваше затруднения да се фокусира.

Мичъл казваше:

— За онези хлапета, които нарани, и за които ти се размина. А това са поздрави от Пол Уилър.

Още един удар в брадичката на Крейтън го накара да си прехапе езика до кръв.

— А това е за Маги.

Крейтън видя юмрукът да се приближава, но не можеше да направи нищо, за да го спре.

Чу изхрущяването на челюстната си кост. Болката се забави, но когато дойде, беше със силата на чук и без малко да го остави в безсъзнание. Той усети как Дерек Мичъл слага ръка върху гръдния му кош и се изправя.

В този миг чу Мичъл да крещи тревожно:

— Джули! Не! Недей!

Крейтън отвори очи. Тя стоеше над него, размахваше пистолет в ръцете си, насочила дулото право в лицето му. С най-смразяващия глас, който някога бе чувал, тя прошепна:

— Най-после.

И натисна спусъка.

 

 

— За ръката ти — Додж подаде на Дерек кубчета лед.

Дерек кимна и ги сложи върху подутите си посинели кокалчета.

Додж бе излязъл да пуши половин час преди това и тъкмо се бе върнал. В добавка към леда бе донесъл три кафета от „Старбъкс“. Подаде по едно на Джули и Дерек, а третото задържа за себе си.

Бяха в чакалнята на Спешното отделение на регионалната болница в Атина, където Крейтън и Керъл бяха транспортирани в отделни линейки. Униформени полицаи и служители от шерифския офис обикаляха наоколо, непрекъснато се наливаха с кафе и се пречкаха на медицинския персонал. Цивилните им колеги бяха на конференция със Санфърд и Кимбол.

Додж сръбна от кафето си.

— Някой прегледа ли я?

— Ръката ми ли? — Дерек я сви и опъна пръстите си. — Всичко е наред. Няма счупено.

— Истинско чудо, като се има предвид начина, по който го удари.

— Малко му беше.

Дерек изръмжа.

— Какво, по дяволите, си мислеше, Додж, като й даде пистолета?

— Не можех вече да те гоня, щях да припадна. А ти беше без оръжие.

Агентът й се усмихна.

— Не знаех, че ще дръпне спусъка.

— Исках само Крейтън да си мисли, че ще го направя — каза тя тихо. Пол не само настояваше тя да държи пистолет под леглото си за защита, но я бе научил да стреля точно.

Звукът от пистолета бе накарал Крейтън да изкрещи. А тя бе стреляла в земята, съвсем близо до главата му, за да усети удара; достатъчно близо, за да знае какви са били последните минути на Пол Уилър, когато животът е изтичал от него.

Додж погледна към детективите.

— Вдигнаха ли шум за това, че сме ги изпреварили?

Дерек поклати глава.

— Вероятно обсъждат юрисдикцията.

— До този момент дори не са ни разпитвали — Джули, която седеше до Дерек, изтърка засъхнала кал от панталона си. — Казах им, че Крейтън не се е предал лесно, и че Дерек и аз е трябвало да направим каквото можем, за да го усмирим, докато дойде полицията.

Додж се изхили.

— Да го усмирите ли? Да бе.

— Ариел ще ме подкрепи.

— От онова, което видях, челюстта на Уилър бе счупена — изгледа я агентът. — В момента е в хирургията.

— Вече няма да е толкова красив — агентът изсумтя. — И се обзалагам, че се е наложило да му сменят бельото — той се огледа. — Къде е Ариел?

— С Керъл. Докторите я преглеждат. Издраскана е и шията й е наранена, но за няколко дни ще се оправи. Разрешиха на Ариел да прекара нощта с нея веднага щом я настанят. И двете са направо разтърсени.

— Още няколко секунди — и щеше да е прекалено късно — каза Дерек. — Дори и да го хванехме, Керъл щеше да е мъртва.

— Но не е — каза Джули.

Дерек се обърна и й се усмихна, след това отпи от кафето си и кимна към входа.

— Ето ги.

Дъг и Шарън Уилър, заедно с мъж, когото Джули не познаваше, в момента преминаваха през автоматичната врата. Забелязвайки я веднага, те тръгнаха към нея. Дъг имаше решителен вид. Шарън изглеждаше разстроена, едва се държеше. Джули никога не я бе виждала с толкова рошава коса. Тази вечер бе направо съсипана.

— Идват с тежката артилерия — промърмори под нос Дерек, имайки предвид мъжа, който се насочи към Кимбол, Санфърд и колегите им от атинското полицейско управление.

— Адвокат? — допусна Джули.

— Повече прилича на Антихрист. Отивам да пуша — Додж се запъти за навън.

Семейство Уилър не го удостоиха с поглед, когато мина покрай тях. Джули се изправи и отиде при тях. Дерек също стана.

— Не е истина! — извика Шарън, карайки всички в чакалнята да се обърнат и да я изгледат.

Дъг я обгърна с ръка и я притисна по-близо, но не откъсваше очи от тези на Джули. Произнесе името й с въпросителна интонация.

— Крейтън още е в хирургията — каза тя. — Беше наранен…

— Бил е брутално пребит — извика Шарън, хвърляйки яростни погледи към Дерек.

— Синът ви бе заловен, докато се опитва да убие една млада жена, госпожо Уилър — каза той.

Джули се радваше, че Дерек е способен да говори за това без омраза. Тонът му бе дори любезен.

— Ако не го бях спрял — добави той, — щеше да я убие.

Шарън се притисна към съпруга си отново. Дерек бързо се дръпна настрана и помогна на Дъг да я отведе до един стол. Тя покри лицето си с ръце и започна да хлипа. Дъг се наведе над нея, прошепна нещо в ухото й, след това изправи гръб и се обърна към Джули и Дерек.

— Ще направим най-доброто за Крейтън — тонът му внушаваше, че очаква възражения. Погледна към адвоката, който говореше със Санфърд и Кимбол; от израженията им личеше, че остават непоколебими пред тирадата му.

Когато Дъг се върна при Джули, болката, която се четеше в очите му — очите на Пол — беше огромна. Сърцето й се сви при вида му.

— Съжалявам, Дъг — каза тя с дрезгав от емоциите глас. — Наистина.

— Знам — той направи безпомощен жест. — Крейтън е… трагедия. Но ми е син. И като баща трябва да направя всичко за него.

— Така правят родителите. Грижат се за децата си.

Дъг я гледа няколко секунди, после каза:

— Точно както Пол го е направил за теб. За дъщеря си.