Сандра Браун
Зад кадър (3)

Глава втора

— Джули?

Тя се взираше в една точка, без да чува звънящите телефони, без да забелязва трескавата дейност, която кипеше наоколо, хората, които минаваха край нея, любопитните погледи, които й хвърляха. При звука на името си тя се обърна и стана да поздрави мъжа, който идваше срещу нея.

— Дъг.

Когато братът на Пол видя кървавите петна по дрехите й, той се спря, чертите на лицето му се смъкнаха от скръб. Беше използвала силно миришещият дезинфектиращ сапун в дамската тоалетна на полицейския участък да измие лицето и ръцете си, но още не бе успяла да си отиде вкъщи и да се преоблече.

Заради Пол двамата с Дъг се държаха приятелски, но никога не се чувстваха удобно в присъствие един на друг. Сърцето му се сви. Беше шокиращо да вижда кръвта на брат си по дрехите й, незаличимо доказателство за насилието, което бе отнело живота му.

Тя скъси разстоянието между тях, но той бе този, който протегна ръце и я прегърна. Несръчно. По начина, по който един мъж би прегърнал любовницата на брат си.

— Съжалявам, Дъг — прошепна тя. — Знам, че го обичаше. И той те обичаше. Трябва да е ужасно за теб.

Той я пусна. Очите му блестяха от сълзи, но се сдържа, знаейки, че тя очаква точно това.

— А ти как си? Теб раниха ли те?

Тя поклати глава.

Той я изгледа, след това разтърка лицето си с ръце, сякаш да изтрие вида на кървавите петна по дрехите й. На почтително разстояние от тях, оставяйки ги да преживеят този интимен момент, стояха двамата детективи, които дойдоха в хотела да разследват престъплението.

Детектив Хоумър Санфърд беше висок чернокож мъж с широки рамене и само лекото коремче издаваше годините му, които — предположи Джули — минаваха четиридесетте. Изглеждаше като бивш футболист.

Във физическо отношение партньорът му бе пълна негова противоположност. Детектив Робърта Кимбол едва ли имаше метър и шейсет и напразно се бе опитала да замаскира излишните десетина килограма около талията си с широк черен блейзър, облечен върху сиви панталони, силно опънати на бедрата.

Първите, отзовали се на обаждането от хотел „Молтрие“, бяха униформени полицаи от местния офис, които незабавно бяха поискали помощта на отдел „Криминология“. Те, заедно с двама разследващи от отдел „Убийства“, бяха изпратени от главното полицейско управление на местопрестъплението.

Санфърд и Кимбол бяха впечатлили Джули не само с професионализма си, но и с човечността си. Бяха внимателни, извиниха й се безброй пъти, че се налага да й задават въпроси в момент, когато е шокирана от случилото се.

Кимбол се обърна тихо към Дъг:

— Нуждаете ли се от още няколко минути, преди да започнем, господин Уилър?

— Не, добре съм — Той го произнесе рязко, сякаш се опитваше да се самоубеди.

Детективите го бяха придружили дотук от моргата.

Една характерна миризма се бе прилепила към тримата. Джули все още бе изтръпнала, духом и телом, от посещението си в това мрачно място.

— Надявам се, че няма да възразите господин Уилър да слуша, докато давате показания — каза й Санфърд.

— Съвсем не — Дъг би искал да чуе нейните обяснения за стрелбата в някакъв момент. Защо да не е сега?

Те влязоха в отдела за особено жестоки престъпления и Санфърд ги поведе към една кабинка, очевидно неговата. Джули бе предположила правилно. Тук имаше негова снимка в екип на „Булдог“ и надраскана каска, как пресича головата линия с футболната топка, пъхната под ръката му. Другите снимки бяха на красива жена и три усмихващи се деца. Той носеше венчална халка. Робърта Кимбол — не.

Санфърд подаде стол на Джули.

— Госпожице Рътлидж, заповядайте.

Тя седна. Детективът донесе стол и за Дъг. Кимбол каза, че предпочитала да остане права. Санфорд седна зад бюрото си и се пресегнала вземе подвързания със спирала бележник, върху който бе лепнат етикет с датата, името на Пол и номера на случая. Той беше умрял преди пет часа, но вече беше статистика.

Санфърд се обърна към Джули:

— Другите свидетели дадоха показания. Онова, което казахте по-рано, беше протоколирано. Бих искал да го прегледате, да видите дали не си спомняте още нещо и ако желаете, да добавите или да промените нещо.

Джули кимна. Скръсти ръце и обгърна лактите си.

Забелязвайки жеста, Кимбол произнесе:

— Разбираме колко трудно трябва да ви е в момента.

— Така е, да. Но искам да помогна. Искам да заловите престъпника.

— Ние също — Санфърд взе една химикалка и започна да щрака с нея, докато преглеждаше напечатаното върху един от листовете в бележника. — Преди инцидента вие и господин Уилър сте обитавали стая номер 901? Това е ъглов апартамент, така ли е?

— Точно така.

Детективите я гледаха и в очите им се четеше мълчалив въпрос. Дъг гледаше надолу в обувките си.

— Пол и аз се срещнахме там в един и половина — каза тя.

— Отишли сте право в апартамента. Не сте се регистрирали.

— Пол беше регистрирал двама ни. Аз закъснях с няколко минути. Той вече беше в апартамента, когато отидох.

Детективите размениха бързи погледи, след което Санфърд погледна отново в бележника си. Джули не мислеше, че той чете от напечатаната страница. Не мислеше, че има нужда от това. Досега би трябвало да знае, че тя и Пол имаха потвърдена резервация всеки четвъртък за този апартамент, независимо дали грее слънце или вали, петдесет и две седмици в годината. Тя не възнамеряваше да разказва подробности около тяхното споразумение. Не беше уместно.

— Поръчали сте си обяд от румсървиса — каза Санфърд.

Кимбол добави:

— Знаем го от хотелския персонал.

Без съмнение знаеха също какво бяха яли тя и Пол. Би трябвало да знаят и това, че този ден Пол бе поръчал шампанско. И какво, ако го знаеха, какво щяха да направят? И тъй като не го споменаха, тя нямаше никакво намерение да го прави.

Санфърд попита:

— Освен келнера от румсървиса, друг видя ли ви в апартамента?

— Не.

— И сте били сами през цялото време?

След доста дълго и неловко мълчание, Санфърд продължи:

— По-рано ни казахте, че сте излезли от апартамента приблизително към три часа?

— Имах уговорена среща за четири.

— Във вашата галерия?

— Да.

— Телефонното обаждане на 911 дойде в три и шестнайсет — отбеляза Санфърд.

Сякаш да го допълни, Кимбол се обади:

— Така че обирът би трябвало да е станал пет минути преди това.

— Тогава предполагам, че ние сме напуснали апартамента няколко минути след три — каза Джули. — Тъй като тръгнахме право към асансьорите и не чакахме дълго.

Дъг, изглежда загубил търпение от подробностите, за пръв път се обади:

— Убиецът избягал ли е?

— Точно това се опитваме да установим, господин Уилър — отвърна Санфърд. — Бяха разпитани всички гости на хотела. Всички служители.

— Той не би могъл да мине през целия хотел с онази ужасна маска — каза Джули.

— Предполагаме, че я е свалил веднага — кимна Кимбол.

— Но при претърсването на хотела не намерихме нищо. Нито анцуга, нито маската…

— Нищо — обобщи вместо нея Санфърд.

— В хотел с размерите на „Молтрие“ има достатъчно тайни места — обади се Дъг.

— Претърсването продължава — проверяваме кофи за боклук, канализационни тръби, всичко в района, където биха могли да бъдат скрити нещата, които е съблякъл от себе си.

— Искате да кажете, че просто така си е излязъл? — невярващо попита Дъг.

Кимбол с неохота призна:

— Възможно е.

Дъг пусна една ругатня наум.

Санфърд щракна още няколко пъти с химикалката, докато препрочиташе материала.

— Нека се върнем малко назад — той погледна към Джули. — Никого ли нямаше в коридора, когато излязохте от апартамента?

— Категорично не — Тя си спомни как тръгнаха към асансьора. Пол я беше прегърнал през раменете. Усещаше силното му присъствие до себе си. Силен, топъл, пращящ от жизненост. Толкова различен от онова тяло под чаршафа в моргата. Беше я попитал дали е щастлива и тя му бе отговорила, че е.

Кимбол попита:

— Разговаряхте ли с другите пътници, докато пътувахте в асансьора?

— Не.

— А господин Уилър?

— Не.

— Изглеждаше ли някой от пътниците да ви е познал?

— Не.

— И никой не ви заговори? Никой не даде вид, че ви познава?

— Не, наистина не. Двете жени си приказваха и изобщо не ни обърнаха внимание. Младият мъж не каза нищо, само любезно се дръпна навътре, за да ни направи място да влезем. Изглеждаше потънал в собствените си мисли.

— Дошъл е от Калифорния за интервю за работа в три и трийсет. Страхувал се е, че няма да отиде навреме — обясни Кимбол. — Вече проверихме.

— Двете жени са от Нешвил — обади се Санфърд. — Тук са за сватбата на племенницата си този уикенд.

— Жалко за тях — промърмори Джули.

Случилото се в асансьора бе травматизиращо за всички вътре. Но никой от тях все пак не бе изгубил никого, както тя, например. Освен това, че бяха слизали надолу едновременно с Пол Уилър, никой нямаше нищо общо с него. За тях той не бе нищо повече от едно име, нещастна жертва. Несъмнено инцидентът ги беше засегнал и щяха да се сещат за това всеки път, когато се качат в асансьорна кабина, но това нямаше да остави празно пространство в живота им. Последствията за тях не бяха невъзвратими.

Санфърд пусна химикалката на бюрото си.

— Защо не ни разкажете какво се случи оттук нататък? Ще е от полза както за господин Уилър, така и за нас — Той преплете дългите си пръсти и ги сложи върху токата на колана си, готов да слуша.

Кимбол се подпря на ъгъла на бюрото му. Дъг беше притиснал с една ръка брадичката и устата си, вперил поглед в Джули.

Тя разказа за краткото пътуване надолу и за спирането на асансьора на осмия етаж, как вратата се е отворила, нападателят е влязъл и е натиснал бутона, за да задържи отворено.

— Първото ви впечатление? — попита Кимбол.

— Маската. Устата на акула.

— Не можахте ли да различите някои от чертите му?

Тя поклати глава.

— Не се виждаше нито открита кожа, нито коса. Нито пък китките. Ръкавите на анцуга му бяха спуснати над ръкавиците. Маската се спускаше надолу към врата и преминаваше в горнище, затворено с цип високо до брадичката.

— Ръст, тегло?

— По-висок от мен, но не много. С нормално тегло — Детективите кимнаха, сякаш думите й потвърждаваха казаното преди от останалите свидетели.

Санфърд каза:

— В следващите един-два дни бихме искали да изслушате някои записи, за да видим дали ще различите гласа измежду гласовете, свързани с други престъпления.

Споменаването на гласа накара космите на врата й да настръхнат.

— Беше отвратителен.

— Една от жените каза, че е бил като драскане с нокти по варовик.

— Още по-лошо. Много по-плашещо.

В паметта й изникна обезпокоителният кадър с това как той влиза с плътно обхващащите лицето му слънчеви очила.

— Очилата бяха много тъмни, очите му изглеждаха черни и непредсказуеми като на акула. Но почувствах, че ме гледа.

Санфърд се наведе леко напред.

— Щом не сте могли да видите очите му как разбрахте, че ви гледа?

— Просто го усетих.

Известно време никой не каза нищо, след това Кимбол й припомни:

— Казал е всички да паднат на колене.

Тя продължи, без да я прекъсват до момента, в който Пол се беше обърнал към крадеца.

— Той каза: „Добре. Получихте каквото искате. А сега ни пуснете“. Ако съдя по тона на гласа му, мога да кажа, че беше по-скоро ядосан, отколкото уплашен.

— Вярвам го — кимна Дъг.

— Аз обърнах глава, за да му кажа да не провокира крадеца. Точно тогава…

Неволно и неочаквано ридание се откъсна от гърлото й, спирайки думите. Тя наведе глава и притисна ръце към очите си, опитвайки се да заличи картината с изстрела на пистолета.

Никой не заговори. Тишината беше прекъсвана само от тиктакането на нечий часовник. Това сякаш й напомни.

Джули свали ръце от лицето си.

— Защо крадецът ни взе само бижутата и ръчните часовници? Защо не поиска портмонетата ни? Нямаше ли да е по-практично? Бижутата трябва да се продават тайно или да се залагат, а в портмонетата има пари в брой и кредитни карти.

— Разсъждавахме над това — каза Кимбол. — Предполагаме, че е искал да му е леко. Не е искал да се товари с портмонета или чанти, които трябва да претърсва и от които после да се отърве, преди да напусне хотела.

— След като застреля Пол, той какво направи? Къде отиде? — попита Дъг.

— Не мога да ти кажа — отвърна Джули. — Аз бях… Наистина не си спомням нищо, освен изстрела.

Санфорд каза:

— Останалите трима в асансьора също са били толкова ужасени, че не са забелязали къде е отишъл, господин Уилър. Младият мъж казва, че когато се съвзел, стрелецът бил изчезнал. Той натиснал бутона на асансьора за надолу. Не е знаел какво друго да направи.

— Можел, е да хукне след нападателя.

— Не го обвинявай, Дъг — произнесе меко Джули. — Сигурна съм, че се е уплашил. Видя със собствените си очи как застрелват човек в главата.

Известно време отново никой не каза нищо.

Санфърд въздъхна:

— Е, ако не си спомняте нищо друго…

— Спомням си — внезапно се оживи Джули. — Той не носеше обувки. Никой друг ли не е забелязал?

— Една от жените от Нешвил. Каза, че бил по чорапи.

— Само предположение, разбира се — каза Кимбол, — но той сигурно е знаел, че обувките, особено спортните, оставят следи, които могат да се отпечатат.

— Има ли отпечатъци? — попита Джули.

— Криминалистите ни провериха. Няма.

Дъг въздъхна горчиво.

— Изглежда, е помислил за всичко.

— Не за всичко, господин Уилър — каза Санфърд. — Такова нещо като идеално престъпление не съществува. Убеден съм, че ще го заловим.

— Бъдете сигурен — погледна го Кимбол.

Санфърд изчака да види дали някой ще добави нещо, след което продължи:

— Засега това е всичко, госпожице Рътлидж. Готова ли сте да се подпишете под показанията си?

Тя го направи бързо и двамата детективи освободиха нея и Дъг.

Докато вървяха по коридора към асансьора, Кимбол я докосна по ръката.

— Дали не е по-добре да използвате стълбището, госпожице Рътлидж?

Джули кимна, оценявайки вниманието:

— Благодаря за загрижеността, но не, всичко е наред.

Санфърд каза на Дъг, че ще му се обадят, когато патолозите си свършат работата и тялото може да бъде предадено на семейството за погребение.

— Ще съм ви признателен, ако го направите колкото е възможно по-скоро, тъй като и без това има много формалности за уреждане — каза Дъг.

— Разбира се. Бихме искали също така да разговаряме с другите членове на семейството ви. Със съпругата ви. Със сина ви. Утре, ако е възможно.

Дъг спря и го погледна.

— За какво?

— Рутинно е. Ако брат ви е имал някакви врагове…

— Нямаше. Всички обичаха Пол.

— Сигурен съм. Но някой близо до него може да знае нещо, което дори не подозира, че знае.

— Какво могат да знаят? Това си е било случаен грабеж.

Санфърд погледна Кимбол, след това очите му се върнаха на Дъг.

— При тези обстоятелства и ние така мислим. Но сме длъжни да проверим всяка възможност.

Дъг едва се сдържа да не му отговори нещо, но промени решението си.

— Уверявам ви, че Джули и аз, както и цялото ми семейство, ще направим всичко, за да подпомогнем разследването ви.

— Преживели сте трагедия и сте опечален, господин Уилър. А ние нахлуваме в скръбта ви с нашите въпроси. Разбирам го и съжалявам — въпреки извинението, Санфърд каза на Дъг, че ще му се обади на сутринта да уговорят времето на срещата. — Госпожице Рътлидж — обърна се той към Джули, — може да се наложи да ви се обадим отново.

— Дадох на полицай Кимбол телефона си. Можете да ме търсите по всяко време.

Ако преживея нощта, помисли си тя. Беше толкова изтощена, че едва имаше сили да се движи, а тепърва трябваше да се прибере вкъщи сама, да си легне, а изгасянето на лампите не беше привлекателна перспектива изобщо. С врязаната в съзнанието й сцена на жестоката смърт на Пол как изобщо някога щеше да може да спи?

Сякаш прочела мислите й, Кимбол я попита дали иска някой да остане при нея.

Джули поклати глава.

— Имаме колежки полицайки, които…

— Не, благодаря — прекъсна я Джули. — Всъщност предпочитам да остана сама.

Детективката кимна разбиращо.

Асансьорът дойде. Сърцето на Джули се сви, но тя влезе в тясната кабинка и се обърна да погледне навън. Дъг се присъедини към нея.

Санфърд ги погледна съжалително.

— Моля ви, приемете искрените ми съболезнования.

— Както и моите — присъедини се Кимбол.

След това вратата се затвори и Дъг и Джули останаха сами.

— За да спестя неудобството на семейството, ще стоя на дистанция — надяваше се той да се противопостави на решението й, но Дъг не го направи. — Имам само една молба, Дъг. Ще ми позволиш ли да избера цветята за ковчега на Пол? — гърлото й се сви, но тя успя да се сдържи и да не заплаче пред него. Погледът й остана фиксиран върху линията, където се съединяваха вратите на асансьора, главата й бе високо вдигната, стойката — изправена. — Моля те.

— Разбира се, Джули.

— Благодаря.

Той издаде хлипащ звук и с крайчеца на окото си тя го видя, че плаче тихо, раменете му се тресяха беззвучно, в опит да се контролира. Първият й порив бе да протегне утешително ръка към него, да покаже жест на състрадание. Но тъй като не беше сигурна как би го приел, се отказа.

— Още не мога да повярвам — произнесе той дрезгаво.

— Нито пък аз.

— Наистина е мъртъв.

— Да.

— Боже — той въздъхна тежко и разтърка с юмруци очите си. — Какво нагло насилие. И каква дързост. Може да го направи само човек, който няма какво да губи.

— Или такъв, който е сигурен, че ще му се размине.

Тя се обърна и го погледна директно в очите. После вратите на асансьора се отвориха и Джули излезе, без повече да се обърне назад.