Сандра Браун
Зад кадър (6)

Глава пета

Шарън Уилър надписваше последните няколко дузини картички, които да бъдат изпратени на хората в знак на благодарност за цветята и останалите любезности, проявени към семейството по повод смъртта на брата на съпруга й. Имаше куп досадни и изискващи доста време задължения. Занимавайки се дни наред с това, сега изпитваше облекчение, че им се вижда краят. Когато Крейтън нахлу в спалнята без дори да почука, тя всъщност се зарадва на прекъсването.

Докато не видя, че е сърдит.

— Майко!

— Кажи, скъпи.

Виждайки я зад бюрото, той я погледна свирепо. Държеше нещо в ръка, което размаха, като тръгна към нея.

— Какво е това, скъпи? Дивиди?

— Да, майко — отвърна той. — Дивиди. Което е мое.

— Оставил си го тук. Гледах го снощи. Не мислех…

— Не! Ти не си мислила! Просто си го използвала, без първо да ме попиташ.

— Крейтън, за Бога, успокой се. Не съм го повредила, нали?

— Оставила си го извън кутията. Беше в кухнята, просто си стоеше на плота. Видях го случайно като минавах.

— Сигурно Руби…

— Ако ще си небрежна, бъди такава с твоите дискове, или по-добре си смъкни нещо от интернет, така че да не си отговорна, че си взела нещо.

Ако не искаше никой да докосва неговите дискове, значи той беше небрежният, щом ги оставяше, където му падне. Само че не искаше да му го натяква. Защо да го ядосва повече, отколкото вече беше ядосан?

— Би трябвало да ти звънна и да те попитам, преди да го гледам — каза тя. — Извинявай.

Той плъзна диска по бюрото й:

— Сега е развалено, не ми трябва шибаното ти извинение!

— Не дръж такъв език на майка си!

Те се обърнаха и видяха Дъг да стои на прага на отворената врата.

Той влезе и хвърли сакото си на леглото.

— Извини й се.

— По дяволите. Не е трябвало да използва…

— Стига! — кресна Дъг.

Крейтън млъкна сърдито. Дъг изглеждаше готов да го удари. Шарън се почувства виновна, че е предизвикала този скандал, защото Крейтън си имаше причина да бъде ядосан.

Проявяването на небрежност към дивидито му беше непростима постъпка.

— Ще ти купя друго дивиди в замяна — предложи тя тихо. След това се засмя слабо. — Цялата тази врява, и то за какво — филмът дори не е чак толкова хубав.

— Въпросът не е в това, майко — той въздъхна, сигурно на глупостта й, че не вижда смисъла. — Излизам. „Хаста ла виста, бейби“. Арнолд Шварценегер. „Терминатор 2: Страшният съд“ — той се обърна и понечи да тръгне.

— Стой тук — каза Дъг. — Трябва да говоря с теб.

— За какво?

— Първо се извини на майка си.

— Исусе! Какво, да не съм деветгодишен?

Шарън мразеше конфликтите, тъй като беше израснала в атмосфера на вечни скандали. Бракът на родителите й беше бурен и лишен от любов, имението, в което живееха, напомняше военна зона. Бяха вложени прекалено много пари, за да бъде разводът приложимо решение, родителите й си правеха мизерии един на друг и използваха нещастната Шарън като арбитър.

Затова тя избягваше споровете, когато бе възможно, и ролята на посредник естествено се падаше на нея.

— Всичко е наред, Дъг. Той не искаше, нали, скъпи? Той…

— Не го оправдавай, Шарън. Чух го още от долу, преди да се кача по стълбите. Дължи ти извинение. Настоявам.

Тя гледаше как всеки от двамата мъже в живота й се опитва да накара другия да отмести очи и изведнъж Крейтън омекна. Обърна се към нея, наведе се, взе ръката й и я целуна.

— Моля те, да ми простиш, мамо. Извинявам се, че казах „шибан“.

После той се изправи и се обърна към баща си:

— Което, впрочем, беше повторено шейсет и седем пъти специално в този филм. В рамките на деветдесет и четири минути. Така че миналата нощ, докато го е гледала, тя е чувала „шибан“ или производните й на всяка минута и половина, плюс-минус няколко секунди. Но ако като произнасям „шибан“ я обижда, адски съжалявам.

Шарън не се сдържа и се разкикоти, но Дъг не бе очарован.

Опитвайки се да разведри ситуацията, тя каза:

— Вижте, току-що завърших надписването на благодарствените картички. Утре могат да бъдат изпратени. Всички бяха толкова мили, но беше истинско мъчение да ги напиша.

— Оценявам усилията ти — въздъхна Дъг. След това се обърна към Крейтън. — Току-що идвам от среща с Дерек Мичъл.

Крейтън сви рамене, стовари се в едно кресло и облегна глава назад, очевидно, без да проявява интерес.

— Освежи паметта ми, Дъг — каза Шарън.

— Той е адвокатът от защитата. Говорихме да го наемем.

— О, да — бяха го обсъждали преди няколко дни по време на вечеря, но се бе разсеяла.

— Иска да се срещне с теб — каза той на Крейтън.

— Писна ми. Наистина. Първо онези детективи и куцият ти дебел адвокат, как се хващат за всяка моя дума и си водят бележки — Крейтън се престори, че усилено драска по лист. — А сега и този тип. Кое го прави толкова специален? И защо да ми е необходим?

Дъг не отговори на въпроса.

— Помощничката му ти записа час за утре.

— Утре не мога. Ти ме накара да заведа цялата онази сбирщина от хора на обяд. Забрави ли?

— Три часът.

— Колата ми е на сервиз в три и ще съм с нея. Не вярвам изобщо на онзи кретен, механика.

— Ето адреса.

Дъг му подаде визитна картичка. Крейтън ги изгледа с ненавистен поглед, след това с едно движение грабна визитката, скочи от креслото и напусна стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Нито Шарън, нито Дъг помръднаха, нито казаха нещо в продължение на няколко секунди. Накрая Дъг се приближи до леглото и си взе захвърленото върху него сако. Тя го последва до килера, който изпълняваше и ролята на гардеробна за двамата. Той свали вратовръзката и започна да разкопчава ризата си.

— Вината е моя — започна тя. — Не трябваше да гледам дивидито му, без да съм го питала.

— Не прави това, Шарън. Ти не си виновна. Отново го оправдаваш. Така никога няма да порасне и да започне да поема отговорност, докато ме прекъсваш, когато се опитвам да му набия в главата…

— Звучиш като Пол.

Тя съжали за думите в мига, в който се отрониха от устата й. Заболя го от тях, беше сигурна. Съблече ризата си и я хвърли заедно със сакото си в коша с капак. Тя отиде зад него и го прегърна през кръста, като притисна буза в раменете му.

— Съжалявам.

Той леко се засмя.

— Наистина звуча като Пол — изви лицето си към нея и я целуна по устните. — Но той беше прав, Шарън. Крейтън е разглезен и ние сме за обвиняване.

— Главно аз.

— Не.

— Така е.

— Не си искала да се чувства самотен и необичан, както е било с теб и родителите ти.

Тя наклони глава и го погледна:

— Вече и психолог ли си?

— Не е нужно да си такъв, за да го разбереш. Но ние и двамата сме виновни, че разглезихме Крейтън. Угаждах му за всичко, защото така беше по-лесно.

Тя се засмя леко.

— Не помня някога с него да е било лесно.

— Нито пък аз, всъщност — усмивката му беше печална.

— Просто толкова много го обичах, Дъг. Исках да го знае. Не исках никога да ми е ядосан — тя се поколеба, след което добави: — Може би, ако имахме повече деца…

След Крейтън тя бе пометнала два пъти, преди лекарят й да й предложи хистеректомия. Дъг никога не я обвини, че не му е родила още деца, но Мари веднъж тъжно се бе пошегувала, че братя Уилър не се бяха справили много добре в отдел „Потомство“. Не се бяха оженили за породисти съпруги.

Дъг разтърка ръце и свали нейните.

— Нищо такова — целуна я по челото. — Само че отсега нататък, когато му се карам, ме подкрепяй.

Тя кимна, но не даде обещание, което не бе сигурна, че ще спази.

Той седна на една тапицирана пейка да събуе обувките си.

— Надявам се, че този адвокат ще вкара малко страх от Бога в главата му.

— Какъв е?

— Хареса ми. Стреля направо. Изглежда, е истинска напаст в съдебната зала. Прокурорите се смразяват като го видят да идва. Не обича да губи и се съгласява на сделка само когато е абсолютно принуден.

— Крейтън попита защо ни е. Същото се чудя и аз — тя беше отворила едно от чекмеджетата за бижута и се преструваше, че търси нещо, но този разговор за адвоката всъщност я изнервяше и тя се опитваше да го скрие.

— Последните пет минути показаха колко своеволен може да бъде Крейтън. По време на разпита се боя, че може да излезе от контрол и да каже нещо на онези детективи, което ще ги насочи в грешна посока.

— Ако е груб с тях, вината си е тяхна — каза Шарън. — Омръзна му от техните въпроси и да ти кажа честно, не го обвинявам. Той не би могъл да е замесен в този обир и убийство. Беше тук. Защо не започнат да търсят истинския извършител и да оставят Крейтън на мира?

— Надявам се, че ще го направят. Но ако не стане, ще имаме Дерек Мичъл, който ще говори с полицията вместо нас и ще държи намордник на Крейтън.

Тя блъсна чекмеджето и то се затвори шумно.

— Това все още не обяснява защо са се хванали за Крейтън, когато той има такова солидно алиби.

Дъг се изправи и махна колана си, като внимателно го остави на една закачалка.

— Сигурен съм, че това е първото, което ще иска да узнае Дерек Мичъл.

— Мислиш ли, че Джули е виновна?

— За интереса на детективите към Крейтън?

Шарън сви рамене.

— Не — отвърна Дъг и поклати твърдо глава. Започна да събува панталона си.

— Но е възможно, нали?

— Защо й е да сочи с пръст Крейтън?

— Защото Пол може да я е настроил срещу него.

— Пол не би го направил. Не би говорил лошо за никого от семейството пред Джули.

Шарън издаде презрителен звук.

— Спяха заедно. Пол мразеше Крейтън. Той…

— Пол не е мразил Крейтън — каза остро Дъг. — Те имаха своите разногласия и Пол невинаги е одобрявал поведението на Крейтън. Но не го е мразил. Моля те, никога не го казвай пак, Шарън. Могат да го схванат съвсем погрешно — той тръгна към банята. — Ще си взема един душ.

 

 

На задната врата на Дерек имаше залепена бележка.

„Внимание! В лошо настроение е. Късмет, приятел.“

Беше подписана от съседа на Дерек, който се грижеше за къщата му, докато той отсъстваше. В добавка към прибирането на пощата, събирането на вестниците и поливането на цветята, той трябваше да се оправя с Маги и променливите й настроения. След дванайсет дена Дерек трябваше да е щастлив, ако съседът изобщо му говореше.

Той влезе вътре с ключа в ръка.

— Маги!

Никакъв отговор. Вкара вътре куфара си, след което затръшна задната врата, така че да се чуе из цялата къща, дори на горния етаж.

— Маги? — реши да се занимава с разопаковането на багажа по-късно, отиде в кухнята и мина покрай трапезарията, провери в дневната и в кабинета си, но и двете бяха празни, и се заизкачва по стъпалата, като сваляше дрехите си. Бяха минали почти три часа от дрямката в самолета. Надяваше се Маги да е милостива и да не изисква от него повече, отколкото имаше енергията да й даде.

Когато тръгна от летището, се канеше само да се отбие в офиса и да провери съобщенията и да свърши само най-необходимото. Не беше предвидил среща с Дъг Уилър и не съжаляваше, че я е насрочил толкова скоро.

До този момент.

Когато се изкачи с усилие по стъпалата, имаше чувството, че са го били с верига. Нямаше търпение да направи проучванията си и да разбере повече за убийството на Пол Уилър. Беше донесъл вкъщи дори камарата вестници, която Марлин беше събрала за него, мислейки, че ще може да им хвърли поне по един поглед. Но подробностите по обира, който се бе превърнал в убийство, щяха да го държат, докато заспи. Мозъкът му беше толкова уморен, колкото и тялото.

Отвори вратата на спалнята. Преди да отлети за Париж, беше спуснал капаците и те още стояха затворени. Стаята беше тъмна, с изключение на стоящата лампа до коженото кресло за четене. Лампата беше оставена да свети слабо. Икономката, която идваше дори в негово отсъствие, беше оставила всичко безупречно чисто, готово за завръщането му.

Маги се бе изтегнала на леглото.

Тя дори не вдигна глава от възглавницата, когато той се появи, но очите й бяха изпълнени с укор. Още не прекрачил прага на стаята, той започна:

— Виж, знам, че си ядосана, защото не те взех със себе си. Но ти и мама никога не сте се разбирали, а пътуването беше свързано с нея.

Той влезе храбро, остави палтото си на стола, разкопча ризата си и събу обувките.

— Знам, че очакваше да дойда веднага след кацането на самолета, но имаше неотложни неща, които трябваше да свърша.

Той се приближи до леглото и седна на края му. Маги се търкулна по гръб.

— Маги!

Той въздъхна, обърна се и се загледа в една точка. Никога не беше питал клиент дали е извършил, или не, деянието, за което го съдят. Нямаше нужда да знае, защото не беше негова работа да раздава правосъдие. Работата му беше обвиненият да получи възможно най-добрата защита.

Но опитът го беше научил, че повечето хора, виновни за престъпление, горяха от нетърпение да си признаят. Като него в момента.

— Маги, по време на обратния полет се случи нещо, което би трябвало да знаеш. Срещнах някого. Една жена — той сведе очи. — Не ме гледай така. Нямам навика да задирям жени в самолета. Това беше най-краткият полет, който някога съм имал. Освен това тя ми би шута. Приключи, преди да е започнало — той се обърна към нея и я погали по корема. — Така че все още съм напълно твой.

Шоколадовият лабрадор изскимтя, след това се изправи и ентусиазирано облиза лицето му.

— Благодаря за разбирането.

Кучето се сгуши, докато той го чешеше между ушите.

— Хайде — потупа го той по задницата и стана. — Ела да ми правиш компания, докато си вземам душ — забеляза, че й потрябва време, докато се смъкне от леглото. — Артритът ли те мъчи? Утре ще се обадя на ветеринаря. И, между другото, не трябва да си на леглото.

Докато Маги дремеше на килимчето в банята, той си взе един дълъг горещ душ, оставяйки водата да се стича по раменете му, докато кожата го засмъдя. Когато излезе, се уви в хавлията, след което подари на косата си шейсет секунди със сешоара, уви кърпата около кръста си и се върна в спалнята, където сложи будилника на нощното шкафче.

— Ходи ли ти се до тоалетната?

Вместо да се насочи към вратата, Маги обиколи килимчето си в края на неговото легло три пъти, след което легна и отпусна глава на предните си лапи.

— Добре, но до утре има много време. Не забравяй, че съм те питал.

Той свали хавлиената кърпа от кръста си и вдигна покривката на леглото. Пъхна се с доволна въздишка между хладните чаршафи и взе дистанционното за телевизора. Избра местните вечерни новини. Телевизорът беше нагласен да записва всеки ден, защото често не си беше вкъщи, за да ги гледа на живо. Вероятно не би трябвало да го прави до първата реклама тази вечер. Но той подпря възглавницата под главата си и извика картината на плоския екран, сложен на отсрещната стена.

Водещата история беше за катастрофирал автобус. Кървящи деца, обезумели родители, два малки жълти чувала за трупове на земята.

Бързо превъртя историята, както и следващата, за пациент — жертва на лекарска грешка в старчески дом. Спря, когато снимка на Дъг Уилър като жив, изпълни екрана. Под нея се четеше името Пол Уилър. Хвана говорителката по средата на изречението, която правеше кратко обобщение на престъплението.

Имаше свързване по телефона с Хоумър Санфърд, който се оплакваше от липсата на солидни доказателства, но подчерта решимостта на отдела да залови извършителя.

— Убиецът на господин Уилър ще бъде изправен пред правосъдието — каза детективът, докато неговата партньорка Робърта Кимбол стоеше настрана. Главата й едва достигаше до раменете на Санфърд, но осанката й бе не по-малко решителна.

Двете половини на екипа до такава степен не си пасваха физически, че беше чак смешно, но заедно бяха страхотна двойка. През изтощения мозък на Дерек прелетя мисълта, че ако той беше престъпник, който е офейкал, не би искал тези двамата да са по петите му.

Отново говорителката:

— Джули Рътлидж, близка лична приятелка на господин Уилър, която е била с него по време на фаталния изстрел, се срещна с разследващите органи отново този следобед. След срещата тя каза следното…

Кадър от външната страна на полицейския участък, където една жена излизаше от сградата; веднага я нападнаха репортери, всички навираха в лицето й микрофони и й подхвърляха въпроси, докато камерата се движеше бързо и се опитваше да даде лицето й в близък план.

Дерек стана от леглото така внезапно, че Маги скочи на крака и остро излая два пъти.

Той спря картината и изпусна дистанционното, което се приземи твърдо и болезнено върху палеца на крака му. Гол, с ръце на кръста, той зяпаше невярващо замръзналия образ върху телевизионния екран. След това прокара пръсти през косата си, направи три кръга в центъра на стаята и заби юмрук в дланта на другата си ръка.

— Тази кучка!