Сандра Браун
Зад кадър (10)

Глава девета

— Господин Мичъл, господин Уилър е тук.

Марлин се отмести и Крейтън Уилър влезе в офиса на Дерек.

Дерек стана и посрещна младия мъж на половината път.

— Дерек Мичъл.

— Крейтън Уилър.

Дерек подаде ръка, но посетителят бе погълнат от гледката отвъд стъклената стена и не забеляза. Марлин им каза да й позвънят, ако се нуждаят от нещо и излезе. Дерек посочи на Крейтън към групата кресла, където бе посрещнал баща му предишния ден.

— Настанете се удобно.

— Винаги го правя.

Маги изскимтя и отиде бавно да го подуши.

— Това е Маги — представи я Дерек.

Повечето хора протягаха ръка да я погалят по главата. Жените се умиляваха, а мъжете питаха дали е тренирано ловно куче. Крейтън Уилър, обаче, показа липса на всякакъв интерес, с изключение на фразата:

— Радвам се да се запознаем, Маги.

Офисът очевидно му бе много по-интересен. Той продължи бавния си оглед, но дали с одобрение или с неодобрение, Дерек не можеше да каже. Изражението му беше умерено любопитно, но иначе не издаваше онова, което си мислеше.

Дерек седна срещу него.

— Заповядайте — Марлин беше сложила кофичката с лед, чашите и бутилки вода.

— Не, благодаря.

Той беше по-красив от повечето филмови звезди на негова възраст. На коя и да е възраст. Дерек си помисли, че русата му коса може да е била изкуствено изсветлена, но ако беше така, работата бе свършена перфектно. Ясните му сини очи бяха толкова открити, че Дерек го заподозря автоматично в коварство. Излъчваше отегчение, високомерно снизхождение и развеселеност.

Дерек реши мигновено, че не го харесва.

— Закъсняхте с половин час.

Сините очи спряха да обхождат офиса и се насочиха към Дерек.

— Така ли? Съжалявам. Наглеждах поршето си. Можете да таксувате минутите, в които ме е нямало.

— Ще го направя — усмивката на Дерек бе не по-любезна от извинението на Крейтън. — Моите съболезнования за смъртта на чичо ви.

— Благодаря, макар да не може да се каже, че съм покъртен до дън душа.

Дерек не бе изненадан от откровеността му. Хората с арогантността на Крейтън обикновено не се церемоняха много-много.

— Баща ви спомена пред мен, че вие и чичо ви сте имали разногласия помежду си.

— Онова, което имахме, е… липса на комуникация.

Дерек се намръщи.

— Моля?

— Цитирам. „Непокорният Люк“. Стродър Мартин в ролята на затворнически надзирател. Страхотен актьор. Играеше също в „Буч Касиди и Сънданс Кид“.

— Друг филм на Пол Нюман.

Крейтън за първи път дари Дерек с истинска усмивка.

— Впечатлен съм. Познавате историята на киното. Помните ли филма, в който Нюман играеше изгорелия адвокат?

Дерек осъзна, че го вземат на подбив, но запази изражението си приятно и продължи:

— Припомнете ми.

— „Присъдата“. „Това е случаят, това е случаят, това е случаят“. Нюман го пееше. Много убедително. Трябваше да спечели „Оскар“ за този филм, вместо за „Цветът на парите“^[1]. С неговата смърт загубихме един от най-великите.

— Баща ви ми каза, че сте ревностен филмов фен.

Крейтън изглежда се обиди на определението.

— Повече от това. Следвал съм филмово изкуство в Калифорнийския университет.

— Искал сте да правите филми?

Той трепна.

— Господи, не. Прекалено много тежък труд. Часове наред. Да отговарям на разни задници и да търпя капризите на цяла редица примадони и минали величия? Не е за мен, господин Мичъл. По-скоро бих гледал филмите, които другите правят.

— Като критик?

— Не, само за забавление. Нямам амбиции в самата индустрия. Нито пък в някаква друга индустрия. Което беше точно едно от нещата, по които скъпият ми споминал се чичо и аз имахме несъгласия. Той смяташе, че трябва да специализирам бизнес, да отида в Харвард, да направя магистратура по бизнес администрация и да преглеждам счетоводни отчети до припадък. Не мисля така — добави той.

— Но вие наистина работите в семейния бизнес.

— Имам офис в седалището на корпорацията. Не работя.

Той пусна ослепителна усмивка и Дерек изпита непреодолимо желание да забие юмрук в зъбите му. Обуздавайки импулса си, той отпусна ръка върху главата на Маги и я погали.

— Баща ви мисли, че имате нужда от услугите на криминален адвокат.

— Той е човек, който непрекъснато се тревожи за нещо.

Като го гледаше и се опитваше да прецени реакцията му, Дерек попита:

— А има ли причина да се тревожи?

— Ако имате предвид, че може да е заради онези детективи, които ме тормозят, тогава да. Ако имате предвид, че може да е заради това, че съм виновен за нещо, не. Играех тенис, когато чичо ми е бил убит.

— И аз така чух.

— Освен това, ако аз бях убил чичо си Пол, това нямаше да е по време на някакъв шибан обир.

Дерек си наля чаша вода и отпи.

— Сигурен ли сте, че не искате нищо?

— Да, благодаря.

— По новините снощи компаньонката на чичо ви каза на репортерите, че според нея това не е бил обир.

— Компаньонка? — повтори Крейтън подигравателно. — Синоним на курва?

— Така ли мислите за Джули Рътлидж?

— Миналата нощ имах проститутка — каза той с небрежен жест. — Не съм моралист. Не ме е грижа, че старият чичо Пол още го е вдигал. Всъщност, браво на него. Просто не разкрасявайте нещата. Той изкарваше Джули нещо специално, докато всъщност тя би чукала и куче, стига да знае, че ще има полза.

Дерек остави чашата си с вода на масата, избърса влагата от ръцете си и когато това не помогна да спре изблика на възмущение и гняв, който го заля, стана и отиде до бюрото си.

— Защо, мислите, разследващите продължават да се занимават с вас?

— Мътните да ме вземат, ако зная — отвърна Крейтън небрежно. — Да се правят, че вършат нещо, предполагам. И да изглеждат заети в очите на шефовете си. И че си заслужават заплатите. Разбира се, многозначителните малки коментари на Джули не помагат.

— Многозначителни малки коментари?

— Всеки път, когато има шанс, тя ги насъсква към мен.

— Защо ще го прави?

— Защото се намразихме.

— Как стана? Какво се случи?

Той се ухили.

— Нищо. Това е проблемът.

Дерек се върна до стола си и седна.

— Звучи ми сякаш има история.

Крейтън се усмихна, сякаш обмисляше дали да разкаже или да не разкаже историята, след това започна:

— Съвсем неочаквано, като гръм от ясно небе, чичо ми я доведе със себе си от Париж и изобщо не криеше, че е влюбен. Което изненада всички, защото той си мислеше, че леля Мари крепи луната на небето. Но баща ми каза, че чичо Пол бил самотен и не било ли страхотно, че е срещнал тази жена, за която може да се грижи. Каза, че трябва да сме мили с нея, да я накараме да се чувства радушно приета, ако не по друга причина, то заради чичо Пол. Ами — каза той и лениво сви рамене, — направихме го мило, спахме двамата.

Една неделна вечер майка ми ги покани на вечеря навън. Бяхме всички на терасата. Аз отидох до избата да си взема една кола от хладилника. Джули ме последва вътре и след секунди беше върху мен. Визирам Кейтлин Търнър в „Горещо тяло“. Така че си помислих, какво толкова, по дяволите, и играх Уилям Хърт в продължение на някоя и друга минута. Между родителите ми и чичо Пол се водеше разговор само на пет-шест метра, докато устата на неговата любовница беше засмукала члена ми. Мисля, че опасността да бъдем хванати я възбуждаше истински.

Крейтън се засмя на спомена.

— Беше откачено и извратено и с всяка друга жена би било забавно. Но чукането на Джули не си струваше данданията, която щеше да настъпи, ако чичо Пол беше връхлетял, затова аз я отблъснах, казах й, че няма да обирам трохите от трапезата на чичо си и я оставих в килера, след което се присъединих към останалите. Когато тя излезе няколко минути след мен, беше толкова бясна, че дори не можеше да гледа в моята посока. Каза на чичо Пол, че я заболяла главата и иска да се прибере вкъщи. Като добро кученце — не искам да обидя кучето ви — той тръгна с нея. Оттогава тя ме мрази.

Дерек чувстваше пулса си във всяка вена. Тялото му гореше. Трябваше да прочисти гърлото си, преди да заговори.

— Мислите, че ви замесва, за да ви отмъсти?

Крейтън направи физиономия.

— Знае ли някой защо една жена прави нещо?

Наистина, помисли си Дерек.

— Няма значение колко настоятелно тласка детективите към вас, ако полицията не може да намери доказателства…

— Няма такива. Не намериха нищо.

— Това беше вчера. Днес имат.

Лицето на Крейтън остана идеално спокойно. Дерек го наблюдаваше, изражението на младия мъж не се промени ни на йота. Очите му не мигнаха. Устата му не се стегна. Не трепна. Нищо.

— Имат видео наблюдение в хотелското фоайе — каза Дерек.

— Би могло да се очаква.

— Полицията е изолирала мъж, който напуска хотела минути след обира.

— Него и колко други?

— Не това е важното. Останалите могат да бъдат идентифицирани. Но не и този мъж. Във всеки случай не до момента. Не е бил гост. Не е паркирал в гаража, не е ял в ресторанта, нито е пил в бара.

— Мили Боже! Чудовищно! Ако това не е криминално поведение, не знам какво е.

Дерек го погледна, след това извади една снимка от папката, която беше взел от бюрото си и я остави на масичката. Крейтън се наведе напред и я погледна, след това се разсмя.

— И това ли е големият пробив в разрешаването на случая? Исусе. Ето къде отиват доларите от данъците ни — като продължаваше да се подсмива, той каза: — Единственото очевидно нещо е, че това на снимката не съм аз. Не мога да бъда хванат и мъртъв в подобна риза.

— Не го ли разпознахте?

Той отново погледна снимката.

— Знаете ли, сега, като споменахте, този тип прилича малко на Човека Слон. Което е още една от причините, поради които избягвам да бъда сниман. Мразя да бъда оставян на милостта на камерата, както и на фотографа.

Дерек върна снимката в папката, подравни краищата й с останалите вътре, след което се изправи и я остави на бюрото си. Докато се връщаше към Крейтън, той обяви онова, което бе решил в момента, в който очите му спряха върху лицето на младия мъж.

— Няма да ви взема за клиент, господин Уилър.

Това предизвика реакция на недоумение.

— Моля?

— Няма да ви…

— Чух ви — сприхаво го прекъсна Крейтън. — И защо не?

Защото си жалък умник.

Това беше основната причина. През последните няколко минути Дерек бе решил, че не би могъл да осигури на Крейтън Уилър безпристрастна защита, тъй като изобщо не можеше да понася този наперен, самонадеян тип. Беше представял някои от най-долните мерзавци в Джорджия и никога не бе позволявал една неприятна личност да бъде определящият фактор, за да каже „не“. Но отвращението му към този мъж беше толкова силно, че не би могъл да бъде негов адвокат.

Причините да откаже да защитава Крейтън Уилър нямаха нищо общо с Джули Рътлидж, наистина. Дори ако изобщо не я беше срещал, решението му щеше да бъде същото.

Осъзнавайки, че не може да се държи така безцеремонно с младия милионер, той му се усмихна, върна се до стола си и седна.

— Отказвам ви главно защото нямате нужда от мен и няма да взема нито вашите, нито парите на баща ви в замяна на това, че не правя нищо. Засегнати губещи са ме обвинявали, че съм безскрупулен. Ще си призная, че прилагам някои изкусни съдебни трикове. Но никога не съм скубал клиент.

Вие имате два отлични мотива да искате Пол Уилър мъртъв. Отношенията ви с него са били антагонистични, освен това сте наследник на състоянието му. Полицията би се захванала с всеки от тях. А двата заедно са наистина инкриминираща комбинация.

Но те не могат да не отчетат факта, че ви е липсвала възможност. Имате алиби, потвърдено от няколко души. Не бихте могли да сте в хотела по време на стрелбата. Разбира се, бихте могли да наемете някой да го убие…

— Това не би могъл да е онзи човек — каза Крейтън подигравателно, посочвайки снимката. — Такъв малоумник.

— Именно — кимна Дерек. — Бихте могли да си позволите най-доброто в света. Някой с много по-умела техника — той направи пауза за момент, след това продължи: — Пол Уилър е бил богат. Бил е само на петдесет и две и в добро здраве, така че е можел да живее още трийсет или четирийсет години. Да допуснем, че сте бил нетърпелив да наследите милионите му. Бихте ли рискували всъщност обещанието за наследството му, както и порядъчно големия доверителен фонд, който имате сега, за да извършите убийство и да загубите всичко?

— Би било напълно безразсъдно.

— Така е, да.

Крейтън оправи една гънка на ленения си панталон.

— Смятам, че детективите са достатъчно умни, за да видят това. Но какво ще кажете за клеветите на Джули?

— Не са им повярвали. Предполагам, че Санфърд и Кимбол са приели думите й като инсинуации, каквито всъщност са. Чували сме приказката за киселото грозде. Отмъщение. Ревност. Каквото и да е. Не са работили в тази посока, сигурен съм, че са ги отхвърлили.

Крейтън се ухили.

— Харесва ми как мислите, господин Мичъл. Искам ви за свой адвокат.

Дерек поклати глава.

— Съжалявам.

— Баща ми вече ви е платил по договор.

— Които пари ще му бъдат върнати. Ще таксувам вчерашната ни среща и днешната, но чекът ще бъде върнат.

— Искате да ви се увеличи хонорара?

— Въпросът не е в парите.

— Всичко е въпрос на пари.

— Не и това.

— Откога можете да си позволите да отказвате на клиент?

— Отсега.

Крейтън задържа погледа си няколко секунди, след това изпрати една самодоволна усмивка, която накара Дерек да настръхне.

— Какъв е истинският проблем?

Дерек се изправи, за да покаже, че срещата е завършила.

— Проблемът е, че баща ви иска от мен да бъда вашият гръб и глас. Аз не работя по този начин. Проверих всичките си случаи и графика си и се порових малко в душата си.

— Адвокат с душа?

Дерек направи намек за усмивка.

— Моята душа, съвест, наречете го както искате, не ми позволява да приема нов клиент, за сметка на онези, по делата, на които вече работя. Изцяло съм зает с подготовката по делото на Джейсън Конър.

— Хлапето, което закла родителите си?

Дерек не потвърди.

— Той е само на шестнайсет и животът му е заложен на карта. Ако взема и вас, ще трябва да използвам от времето, предназначено за неговия случай. Ще съм разпънат между двамата, което няма да е честно нито към него, нито към вас. Изводът — няма да го направя.

— На баща ми няма да му хареса. Нито пък на мен.

Дерек отиде до вратата и я отвори.

— Мога да ви насоча към някой точно толкова добър.

— Не съществува някой точно толкова добър. Защо мислите дойдохме при вас?

— Поласкан съм от доверието, което ми имате. Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Крейтън го гледа известно време, после мина през вратата с цялото високомерие на момче, което си е взело топката и си отива вкъщи, защото не е било избрано за капитан.

Той мина покрай бюрото на Марлин, без дори да кимне, и продължи по коридора към приемната, където една стъклена стена отделяше адвокатския офис от коридора. После излезе и закрачи по посока на асансьора.

Марлин промърмори:

— Красив е, но може да се държи и по-добре. Дори не прояви любезността да каже довиждане.

— Лигльо — Дерек гледаше Крейтън как удря с юмруци по стената, докато чакаше асансьора. — Депозира ли чека на Дъг Уилър?

— Още не.

— Добре. Ще го изпратим обратно.

Тя го погледна изненадано.

— Наистина ли? Защо? Защото синът му е невъзпитан?

Дерек пъхна ръце в джобовете на панталона си и насочи замислено поглед отново към Крейтън, който се качваше в кабината.

— Защото „онова, което имахме… е липса на комуникация“.