Емили Гифин
Нещо назаем (9)

Глава 8

Винаги мисля най-добре, когато съм под душа. Нощта е за безпокойство, размисъл, анализи. Но на сутринта, под горещия душ, виждам нещата по-ясно. И така, докато насапунисвам косата си и вдъхвам шампоана с ухание на грейпфрут, аз окастрям всичко до съществената истина: това, което двамата с Декс правим, е нередно.

Снощи ние се целувахме дълго, после той още по-дълго ме държа в прегръдките си, без почти да разменим дума. Сърцето ми туптеше до неговото, докато си казвах, че като не наблягаме на физическата част, ние печелим някакъв вид победа. Но тази сутрин знам, че и това беше нередно. Просто нередно. Трябва да спра. Ще спра. Започвам от този момент. Като малка броях наум до три, когато исках да започна ново начало. Улавяла съм се да си гриза ноктите, да изваждам рязко пръстите от устата си и да броя. Едно. Две. Три. Сега. И се очиствах от всичко минало. Оттам нататък вече не си гризях ноктите. Използвах тази тактика за много от лошите си навици. Така че, като броя до три, ще се отърся от навика „Декс“. Ще стана отново добрата приятелка. Ще залича всичко, ще оправя всичко.

Броя бавно до три, после използвам визуалната техника, която бях научила от Брандън по време на бейзболния сезон. Той казваше, че щял да си представи как бухалката му удря топката, чува удара, вижда как прахът хвърчи, докато той се плъзга благополучно в хоума. Съсредоточавал се само върху добрата си игра, а не върху провалите си.

Затова и аз правя така. Съсредоточавам се повече върху приятелството си с Дарси, отколкото върху чувствата си към Декс. „Пускам“ видео в главата си и го изпълвам със сцени на Дарси и мен. Виждам как двете клечим в нейното легло, когато оставах да спя у тях. Обсъждаме планове за бъдещето, колко деца ще имаме, как ще ги кръстим. Виждам Дарси на десет години, подпряна на лакти, с малките си пръсти в устата, да обяснява, че ако имаш три деца, средното трябва да е от другия пол, така че всеки да има по нещо специално. Сякаш човек може да контролира такива неща.

Представям си ни в коридорите на гимназията в Нейпървил, когато си подавахме бележки в междучасията. Нейните, сгънати по сложен начин, като оригами, бяха много по-забавни от тези на Анализе, които просто съобщаваха колко й е скучно в клас. Дарсините бяха пълни с интересни наблюдения върху съучениците ни и със злонамерени забележки към учителите. И с малки игрички за мен. Написваше цитати в лявата страна на страницата и имена на хора — в дясната, които да съответстват на цитатите. Аз избухвах в смях, когато теглех черта от, да речем, „Хубав блясък, друже“ до бащата на Анализе, който правеше тази забележка всеки път, когато шофьорите забравяха да изгасят дългите светлини на колите си. Дарси беше забавна. Понякога язвителна, дори злобна. Но това я правеше още по-забавна.

Изплаквам косата си и си спомням нещо друго — един спомен, който не беше изплувал досега. Все едно да намериш своя снимка, за която изобщо не си знаел, че си правил. Дарси и аз бяхме осмокласнички в гимназията и след часовете стояхме до личните си шкафчета. Беки Зурик, едно от най-популярните момичета от последния клас (популярно, но не в добрия смисъл, по-скоро беше злобно и всяваше страх), мина покрай нас с гаджето си, Пол Кинсър. С несъществуващата си в действителност брадичка и прекалено тънки устни Беки изобщо не беше хубава, макар че тогава тя по някакъв начин успяваше да убеди много хора, включително и мен, в обратното. Затова, когато Беки и Пол минаха покрай нас, аз ги погледнах, защото и двамата бяха популярни и привличаха вниманието ми или поне любопитството ми. Сигурна съм, че съм искала да чуя за какво си говорят, за да добия някакво впечатление от това какво е да си осемнайсетгодишна (толкова стара!) и страхотна. Аз си мислех, че само съм им хвърлила поглед, но, изглежда, е бил по-настойчив.

Във всеки случай Беки ме изгледа свирепо и очите й сякаш щяха да изхвръкнат. Тя допълни погледа си с презрителна и оголваща зъби като хиена усмивка и изрече:

— К’во зяпаш, а?

А Пол вметна:

— Мухи ли ловиш? (Сигурна съм, че дружбата на Пол с Беки го беше направила злобен или пък той просто смяташе, че злобата ще му спечели точки по-късно.)

Наистина, устата ми беше широко отворена. Мигом я затворих, изпълнена с унижение. Беки се разсмя, горда, че е засрамила една осмокласничка. После тя си сложи още лъскаво розово червило, пъхна ново парче дъвка в злобната си малка уста и като капак ми направи още една последна гримаса.

Дарси ровеше из книгите в шкафчето ни, но ясно видя какво става. Тя се завъртя на пети и погледна двойката с отвращение — изражение, което беше практикувала и усвоила. След това изимитира пискливия смях на Беки, проточи неестествено шия назад и събра устни така, че да изпъкнат. Изглеждаше грозна и заприлича напълно на Беки, избухнала в кикот.

Аз сдържах усмивка, а Беки мигом се стъписа. Като се съвзе, направи крачка към Дарси и изсъска: „кучка“.

Дарси дори не трепна, продължи да гледа кръвнишки двамата и рече:

— Пак е по-добре, отколкото да си „грозна“ кучка. Нали така, Пол?

Сега Беки на свой ред започна да гледа кръвнишки, с увиснала челюст, новоизлюпената си противничка. И преди да успее да формулира отговора си, Дарси добави още една обида.

— Между другото, Беки, какво е това червило? Толкова е старомодно.

Всички подробности на онзи момент изведнъж ми изплуват съвсем ясно. Виждам шкафчето ни, украсено със снимки на Патрик Суейзи в „Неприлични танци“. Долавям силната миризма на колосани покривки и месо от близката закусвалня. Чувам гласа на Дарси — силен и уверен. Естествено, Пол не отговори на въпроса на Дарси, тъй като на нас четиримата ни беше повече от ясно, че Дарси е права — тя беше по-хубавата от двете. А в гимназията това понякога е решаващата дума за теб, дори да си осмокласничка. Беки и Пол бързо се изнизват и Дарси довършва онова, което беше започнала да ми говори преди това, сякаш Беки и Пол бяха напълно незначителни. Каквито бяха всъщност. Когато си на петнайсет, ти е нужно доста време да го проумееш.

Спирам водата, увивам една хавлиена кърпа около тялото си и друга — около главата си. Ще се обадя на Декс веднага щом отида на работа. Ще му кажа, че това трябва да спре. Този път го мисля наистина. Той ще се жени за Дарси, а аз ще съм шаферката. Ние и двамата я обичаме. Вярно, тя си има недостатъци. Може да е разглезена, егоцентрична и деспотична, но в същото време може да е лоялна, мила и безумно забавна. И е най-близкото до сестра същество, което съм имала.

Докато пътувам за работа, преговарям мислено какво ще кажа на Декс, дори в един момент заговарям гласно в метрото. Когато пристигам в кантората, съм запомнила „речта си“ толкова точно, че вече не звучи като написана предварително. Бях включила съвсем на място паузите в Декларацията на разума и бъдещите намерения. Готова съм.

Тъкмо се пресягам да вдигна телефона, и забелязвам, че имам имейл от Декс. Отварям го, очаквайки и той да е стигнал до същото заключение. На реда „Относно“ пише: „Теб“.

„Ти си удивителен човек и аз не знам откъде идват чувствата, които ми даде. Знам само, че съм изцяло и напълно луд по теб и искам време да охладнея, за да мога да бъда с теб през цялото време и да не трябва да мисля за нищо друго. Харесвам буквално всичко в теб, включително начина, по който лицето ти изразява всяка твоя мисъл, и особено начина, по който изглеждаш, когато сме заедно и косата ти е пригладена назад, очите ти са затворени, устните ти — съвсем леко разтворени. Така. Това е всичко, което исках да ти кажа. Изтрий го после.“

Дъхът ми секва, главата ми се замайва. Никой никога не ми е писал такива неща. Прочитам го отново, като поглъщам всяка отделна дума. Харесвам буквално всичко в теб.

И ето че решението ми се стопява отново. Как да сложа край на нещо, което не съм изпитвала преди? Нещо, което чакам цял живот? Никой преди Декс не ме е карал да се чувствам така. Ами ако никога вече не изпитам подобни чувства? Ако това именно са те?

Телефонът иззвънява. Вдигам го с мисълта, че е Декс и с надеждата да не е Дарси. Точно сега не мога да разговарям с нея. Дори не мога да мисля за нея в момента. Възбудена съм от моето електронно любовно писмо.

— Здравей, мила.

Итън е. Обажда се от Англия, където живее от две години насам. Радвам се да го чуя. Той има усмихнат глас, винаги звучи така, сякаш всеки момент ще прихне. Повечето неща у Итън си останаха такива, каквито бяха в пети клас. Все още е състрадателен, все още има ангелско лице, което порозовява при студ. Гласът му обаче е друг. Беше се променил в гимназията — по време на пубертета, дълго след като приятелството беше заместило хлътването ми по него.

— Здравей, Итън!

— Какъв е срокът за давност да бъде поздравен човек за рождения му ден? — пита той. Откакто влязох в юридическия, той обича да си служи с нашите правни термини, често изопачени. Любимият му е „Престъпление против ягодите“.

Това ме разсмива.

— Не се безпокой за това. Беше едва трийсетгодишният ми.

— Да не би да ме мразиш? Трябваше да ми се обадиш да ми напомниш. Чувствам се като пълен тъпанар, след като осемнайсет години не го забравях. Мамка му. Умът ми напредва, а аз съм все още в двайсетте си години — да не го натяквам повече.

— Ти забрави и двайсет и седмия ми — прекъсвам го.

— Наистина ли?

— Да.

— Не ми се вярва.

— Дааа… тогава беше с Бран…

— Спри. Не споменавай това име. Права си. Забравих за двайсет и седмата ти годишнина. В такъв случай това нарушение става по-малко ужасно, нали? Друг път не съм го пропускал… Е, как е? — И подсвирва. — Не мога да повярвам, че си на трийсет. Трябва да си все още на четиринайсет. Чувстваш ли се по-стара? По-мъдра? По-земна? Как прекара голямата вечер?

Той изстрелва въпросите си по френетично, лишено от внимание безредие.

— Всичко е същото. И аз съм същата — излъгвам го. — Нищо не се е променило.

— Сериозно? — На него му е присъщо да иска да чуе още нещо. Сякаш подозира, че не казвам всичко.

Мълча, умът ми препуска. Да му кажа ли? Какво ли ще си помисли за мен? Какво ли ще каже? Итън и аз останахме близки и след училище, макар да не поддържаме често връзка. Но когато се чуехме, продължавахме оттам, докъдето бяхме стигнали. От него ставаше добър довереник в тази възникнала сага. Итън познава всички главни играчи. И което е по-важно, знае какво може да се изпорти.

При него нещата тръгнаха в правилна посока. Той се представи добре на приемните изпити, завърши втори по успех и произнесе приветственото слово; смяташе се, че ще успее, ще победи Ейми Чой, нашата отличничка, която беше прекалено кротка и плаха, за да спечели гласове за каквото и да било. Приеха го в „Станфорд“ и след завършването на университета започна работа в една инвестиционна банка, макар да беше специализирал история на изкуството и не проявяваше интерес към финансите. Той мигом презря всичко, свързано с банковата култура. За него купоните до зори били неестествено нещо и разбра, че предпочита съня пред парите. Той смени кон за кокошка и през следващите няколко години обикаля Западното крайбрежие нагоре-надолу, като снимаше езера и дървета и събираше приятели по пътя си. Пое часове по литература, изкуство и фотография, издържайки се от странната работа като барман, а през лятото — от риболов в Аляска.

Именно там се запознал с Бранди — Бранди с „а“, както я наричах аз, преди да осъзная, че той истински я харесва и че тя не е просто за забавление. Няколко месеца след романтичната им връзка Бранди забременяла (настоявала, че се оказала от онази злочеста част от 0,5 процента жени, вземащи противозачатъчни хапчета, макар че аз имах съмнения). За аборт не искала и да чуе, затова Итън постъпил така, както мислил, че е редно в такива случаи, и се оженил за нея в кметството в центъра на Сиатъл. Двамата разпратили саморъчно направени сватбени покани с черно-бяла снимка от тяхно пътешествие. Дарси веднага се беше присмяла на прекалено късите и стегнати джинсови шорти на Бранди със забележката: „Кой, по дяволите, пътешества обут в «Дейзи Дюкс»?“ Но Итън изглеждаше напълно щастлив.

Същото лято Бранди роди момченце… прекрасно, едро ескимосче, чиито очи мигом станали смолисточерни. Бранди, която имаше сини като на Итън очи, го помолила да й прости. Итън веднага анулира брака и Бранди се върна отново в Аляска, вероятно да открие любовника си сред местните.

Мисля, че Бранди подтикна Итън към изцяло нов, безгрижен начин на живот. Или пък той просто е искал нещо ново. Защото се премести в Лондон, където сътрудничи с материали към едно списание и работи върху книга за лондонската архитектура — интерес, какъвто не беше проявявал, преди да стъпи на английска земя. Но такъв си е Итън. Той всичко решаваше в движение, винаги готов да спре и започне отначало, без изобщо да се прекланя пред напрежението и очакванията. Ще ми се и аз да бях донякъде като него.

— Е, и как прекара рождения си ден? — пита Итън.

Затварям вратата на кантората си и избъбрям:

— Дарси ме изненада с купон в моя чест, аз се натрясках и се свалих с Декс.

Предполагам, че така става, когато не си свикнал да имаш тайни. Не научаваш изкуството да не ги издаваш. Дори съм изненадана, че си мълчах толкова дълго. Чувам смущения по линията, докато новината пътува над Атлантическия океан. Обзема ме паника, приисква ми се да върна назад признанието.

— Я стига! Занасяш ме, нали?

Мълчанието ми му подсказва, че говоря сериозно.

— Оооо, мамка му. — Гласът му продължава да се усмихва.

— Какво? Какво мислиш? — Имам нужда да знам дали ме осъжда. Имам нужда да знам какво мисли за мен, дали е на страната на Костюма „Шанел“.

— Я почакай. Какво искаш да кажеш с това, че си се свалила с Декс? Не си спала с него, нали?

— Ммм, напротив. Точно това направих.

Олеква ми, като го чувам да се смее, макар да му казвам, че не е смешно, че работата е сериозна.

— О, повярвай ми. Наистина е смешно. Представям си трапчинката на лявата му буза.

— И какво по-точно му е забавното?

— Госпожица Прилежна чука годеника на приятелката си. Това си е груба комедия в най-добрия случай.

— Итън!

Той престава да се смее, за да попита дали има вероятност да съм надула корема.

— Не. Внимавахме в това отношение.

— Тъй да се каже?

— Да. — Какъвто и каламбур да съм правила някога, е било случайно.

— Значи няма нанесени щети, така ли? Било е грешка. Получило се е гадост. Хората допускат грешки, особено като са натряскани. Вземи за пример мен и Бранди с „а“.

— Предполагам, но все пак…

Итън подсвирква, после изговаря очевидното — че Дарси ще откачи, ако разбере. Другата ми линия звъни.

— Трябва ли да се обадиш? — пита Итън.

— Не, ще оставя да се включи гласовата поща.

— Сигурна ли си? Може да е новият ти приятел.

— Запитай се дали си ми в помощ — казвам, макар да съм облекчена, че не ми чете „конско“ и не е сериозен. Това не е в стила на Итън, но човек никога не знае кога някой ще заеме високи морални позиции. И в случая наистина става дума за високи морални позиции, особено като се има предвид, че Дарси е и негова приятелка. Не толкова близка, колкото сме аз и той, но и те се чуват понякога.

— Извинявай. Извинявай. — Той се кикоти. — Добре. Само още един съществен въпрос.

— Казвай.

— Беше ли хубаво?

— Итън! Нямам представа. Бяхме пияни.

— Значи е било мърлява работа?

— Стига де, Итън! — казвам го така, сякаш не мисля за подробностите. Междувременно през съзнанието ми минават кадри от Инцидента: пръстите ми притиснати в гърба на Декс. Съвършено изрисуван образ. В него няма нищо мърляво.

— Разговаряла ли си с него оттогава?

Казвам му за уикенда в един от курортите на Хамптънс и срещата ми с Маркъс.

— Хубав номер. Домогване до приятеля му. По този начин, ако се омъжиш за Маркъс, вие ще станете двойки, разменящи партньорите си.

Подминавам забележката му и продължавам по-нататък — как Декс ме закара до автобуса, за снощи и накратко за получения имейл.

— Леле! Мамка му. А ти… ти имаш ли чувства към него?

— Не знам — отговарям, макар да знам, че отговорът е „да“.

— Но сватбата продължава да е на дневен ред, нали?

— Да. Доколкото знам.

— Доколкото знаеш?

— Да. Няма промяна.

Мълчание. Той вече не се смее, затова чувството ми за вина ме връхлита отново с пълна сила.

— Какво мислиш сега?

— Питам се докъде искаш да стигне това — отговаря той. — Какво искаш от цялата ситуация? Това просто забавление ли е било, или искаш той да отмени сватбата?

Трепвам от думата „забавление“. Съвсем не беше просто забавление, но в същото време не мисля, че искам Декс да отмени сватбата. Не мога да си представя да причиня това на Дарси. Казвам на Итън, че не знам, че не съм сигурна.

— Хм… Добре де, а той спомена ли изобщо за годежа?

— Не, не спомена.

— Хм.

— Какво? Какво значи това „хм“?

— Значи, че той би трябвало да отмени проклетата сватба.

— Заради мен? — Стомахът ми се свива при мисълта да бъда причина за отменената сватба на Дарси. — Може би просто го е страх.

Чувам, че гласът ми стана по-висок от надеждата, че него просто го е страх. Защо част от мен иска да е толкова просто? И как е възможно да се вълнувам от това да съм близо до Декс, да се разчувствам толкова дълбоко от имейла му и въпреки това донякъде да искам той да се ожени за Дарси?

— Рейч…

— Итън, знам какво ще ми кажеш.

Не знам какво точно ще ми каже, но от тона му имам подозрението, че то има нещо общо с това докъде ще стигнат нещата, ако не сложа край. Че последствията ще са много лоши. Че някой — вероятно аз — ще бъде наранен. Но аз не искам да го чувам да ми казва такива неща.

— Добре. Просто бъди внимателна. Гледай да не пострадаш. По дяволите!

Чувам го отново да се смее.

— Какво има?

— Просто си мисля за Дарси… Донякъде си го заслужава.

— Защо да го заслужава?

— О, я стига. Не се опитвай да ми казваш, че част от теб не иска да я поразтърси малко. В случая има известна поетична справедливост. Дарси те погазваше доста грубо години наред.

— Какви ги дрънкаш? — Искрено съм изненадана, че описва приятелството ми с Дарси по този начин. Съзнавам, че напоследък тя все повече ме дразни, съзнавам също, че тя винаги е била най-голямата егоистка сред приятелите, но никога не съм смятала, че ме е погазвала грубо. — Това не е вярно.

— Напротив, вярно е.

— Не, не е — възразявам по-твърдо. Не съм сигурна кого защитавам — себе си или Дарси. Да, по едно време беше замесен и ти, Итън. Но ти не знаеш за това.

— О, моля те. Не помниш ли „Нотр Дам“? Изпитът SAT?

Мислите ми се връщат към времето, когато всички получихме от ръководството резултатите от изпита SAT, запечатани в бял плик. Никой не проговаряше, но всеки искаше да знае колко точки са получили другите. Най-накрая, по време на обяд, Дарси изтърси.

— Добре де, на кого му пука? Хайде да кажем кой колко точки е получил. Рейчъл?

— Защо пък аз да съм първата? — попитах. Бях доволна от резултата си, но въпреки това не исках да съм първа.

— Не ставай дете — настоя Дарси. — Просто ни кажи.

— Добре. Хиляда и триста.

— А на устните изпити? — попита тя. Казах й — 680.

— Чудесно — похвали ме Дарси. — Поздравления.

Следващият беше Итън. 1410. Не беше изненада. Не помня колко точно беше получила Анализе — някъде под 1100.

— Е? — обърнах се към Дарси.

— О! Добре. Моите са хиляда триста и пет.

Веднага ми стана ясно, че не може да са 1305. Резултатите от SAT не завършват на пет. Итън също го знаеше, защото ме срита под масата и прикри усмивката си със сандвич с шунка.

Не ме интересуваше, че Дарси излъга в случая. Тя беше известна с преувеличаванията си. Но фактът, че излъга за точките си, за да ме бие с пет — беше друго нещо. Ние нищо не казахме по въпроса. Просто нямаше смисъл.

После тя продължи:

— Е, може би и двете ще ни приемат в „Нотр Дам“.

Домогванията й до Итън в пети клас отново изплуваха на повърхността.

Като повечето деца в Средния запад, мечтата ми беше да вляза в „Нотр Дам“, като порасна. Ние не сме ирландци или католици, но откакто родителите ми ме заведоха на футболен мач на „Нотр Дам“, когато бях на осем години, исках да вляза там. За мен един колеж трябваше да бъде точно такъв — с величествена каменна сграда, окосени морави и много традиции. Исках да бъда част от това. Дарси никога не беше проявявала интерес към „Нотр Дам“ и затова ме подразни, че престъпва границите на моя терен. Но аз не бях особено загрижена за това, че взема мястото ми. Оценките ми бяха по-високи от нейните, точките на приемните изпити вероятно също бяха повече, а освен това всяка година в „Нотр Дам“ влизаше повече от един ученик от нашата гимназия.

Онази пролет времето за получаване на уведомителните писма за приемане и отказ едва се нижеше.

Всеки ден проверявах със свито сърце пощенската кутия. Майк О’Съливан, в чийто род имаше три поколения възпитаници на този колеж и беше председател на класа ни, първи влезе в „Нотр Дам“. Предположих, че аз ще съм следващата, но Дарси получи писмото си преди мен. Бях с нея, когато пощата дойде, но тя не отвори плика пред мен. Прибрах се вкъщи с престъпната надежда, че е получила лоши новини.

Един час по-късно тя ми се обади по телефона и възбудено ми съобщи:

— Не мога да повярвам! Приета съм. Представяш ли си?

Казано накратко — не. Събрах сили да я поздравя, но бях смазана. Новината й означаваше едно от следните две неща: или че тя е заела моето място, или че и двете ще влезем в „Нотр Дам“ и тя ще се държи високомерно с мен още цели четири години. Доколкото знаех, Дарси щеше да ми липсва, ако не ме приемеха; чувствах силно, че имам нужда да се утвърдя далече от нея. Изберяха ли нея, съвършено разрешение нямаше да има.

И все пак, исках повече от всичко на света да ме приемат в този колеж. И излагах на риск гордостта си. Чаках, шепнех молитви, дори ми мина през ума да отида в канцеларията да се помоля да ме приемат. След още една мъчителна седмица писмото ми пристигна. Изглеждаше точно като на Дарси. Втурнах се вкъщи, сърцето пулсираше в ушите ми, докато отварях плика и разгъвах листа, съдържащ съдбата ми.

Внимателно… вие сте много добре подготвена… но нямате шанс.

Бях сразена и на другия ден едва разговарях с приятелите ми в училище, особено с Дарси. На обяд, докато едва възпирах сълзите си, тя ме уведоми, че при всички случаи ще замине за Индиана. Че не искала да има нищо общо с училище, което ме отхвърляло. Съжалението й ме разстрои още повече. Като никога Анализе се намеси:

— Ти взе мястото на Рейчъл, а сега дори не искаш да учиш там?

— Ами това беше първият ми избор. После промених решението си. А и откъде можех да знам, че ще стане така? Мислех, че тя ще влезе, та аз имам само пет точки повече от нея на изпита.

На Итън му дойде в повече.

— Ти не си получила никакви хиляда триста и пет точки, Дарси. Точките за SAT завършват само на десетици.

— Кой каза, че съм получила хиляда триста и пет?

— Ти — отговорихме в един глас Итън и аз.

— Не е вярно. Казах хиляда и триста.

— О, Бож’мой! — възкликнах и погледнах Анализе за подкрепа, но нейната съобразителност беше изчезнала. Тя заяви, че е забравила какво е казала Дарси.

През останалата част на обяда спорихме какво е казала Дарси и защо е кандидатствала за „Нотр Дам“, щом като не иска да учи там. Накрая и двете се разплакахме и Дарси си тръгна по-рано от училище, като каза на медицинската сестра, че са й се схванали мускулите. Цялата работа се размина, когато ме приеха в „Дюк“ и аз си внуших, че съм доволна от резултата. „Дюк“ изглеждаше почти като „Нотр Дам“ — каменна сграда, древен кампус, престиж. Беше на същото ниво като „Нотр Дам“ и може би беше по-добре да разширя хоризонтите си и да напусна Индиана.

Но и до ден-днешен се чудя защо „Нотр Дам“ предпочете Дарси пред мен. Може би някой по-млад член на комисията е харесал снимката й. А може би просто типичният късмет на Дарси беше проработил.

Във всеки случай съм доволна, че Итън ми напомни за този случай. Той измества конфликта с Беки Зурик в предната част на съзнанието ми. Да, Дарси би могла да бъде добра приятелка — каквато е обикновено — но тя също така ме е и прецаквала в някои съществени моменти в живота: първата ми любов, мечтата ми за колеж. Това не бяха незначителни неща.

— Добре — казвам на Итън. — Но си мисля, че ти надценяваш малко въпроса. Аз не бих употребила израза „отнасяла се е грубо“.

— Добре, но разбираш за какво говоря. Има скрита тенденция за съперничество.

— Сигурно. Възможно е — отговарям, мислейки си, че едва ли има съперничество, когато един човек постоянно губи.

— Е, във всеки случай, моля те, дръж ме в течение. Това е интересна история.

Обещавам му.

— О, и още нещо — казва той. — Кога ще ми дойдеш на гости?

— Скоро.

— Все така отговаряш.

— Вярно, но знаеш как е. Работата винаги е безумна… Но ще дойда скоро. Тази година — със сигурност.

— Много добре. Наистина ми липсваш.

— И ти ми липсваш.

— Освен това — добавя той, — сигурно имаш нужда от ваканция, докато приключиш с всичко това.

След като затваряме, отбелязвам със задоволство, че Итън изобщо не ми каза да престана с тази история. Само ме предупреди да бъда внимателна. И аз точно това ще правя. Ще внимавам, когато следващия път се видя с Декстър.