Емили Гифин
Нещо назаем (7)

Глава 6

В събота вечер взех такси и отидох в „Готъм бар и грил“ с непредубеденост и положителна нагласа — половината битка преди всяка среща — с мисълта, че може би Маркъс ще се окаже мъжът, когото търся.

Влизам в ресторанта и веднага го зървам да седи на бара, в провиснали джинси и леко смачкана риза на зелени карета с небрежно навити ръкави — пълна противоположност на ПМК.

— Извинявай, че закъснях — казвам, когато Маркъс става да ме поздрави. — Трудно намерих такси.

— Няма нищо — отвръща той и ми предлага високото столче до него.

Сядам. Той се усмихва, разкривайки два реда много бели, прави зъби. Може би най-хубавата му черта. Или това, или трапчинката на квадратната му брадичка.

— Какво да ти поръчам? — пита той.

— Ти какво пиеш?

— Джин и тоник.

— И за мен същото.

Той поглежда към бармана, протегнал ръка с двайсетачка, после ме поглежда отново.

— Изглеждаш страхотно, Рейчъл.

Благодаря му. Отдавна не бях получавала комплименти от мъж. Струва ми се, че Декс и аз не стигнахме до комплиментите.

Най-сетне Маркъс привлича вниманието на бармана и ми поръчва „Бомбай Сапфир“ с тоник. После казва:

— И тъй, последния път, като те видях, ние бяхме доста поркани… Беше забавна вечер.

— Да, аз не бях на себе си — казвам, надявайки се Декс да ми е казал истината, че не е споделял нищо с Маркъс. — Но поне се прибрах преди изгрев-слънце. Научих от Дарси, че ти и Декс сте продължили до късно.

— Да. Поостанахме малко — потвърждава той, без да ме поглежда. Това е добър знак. Той прикрива приятеля си, но му е неудобно да лъже. Прибира рестото от бармана, оставя две банкноти и някакви монети, и ми подава чашата. — Заповядай.

— Благодаря. — Усмихвам му се, разбърквам питието и отпивам с тънката сламка.

Една азиатка в кожени панталони и силно очертани устни потупва Маркъс по рамото и казва, че масата ни е готова. Ние тръгваме след нея с питиетата в ръка към ресторанта от другата страна на бара. Когато сядаме, момичето ни подава огромни карти с менюто и отделен лист за вината.

— Вашата сервитьорка ще дойде веднага — обявява тя, преди да отметне с ръка дългата си черна коса и да се отдалечи с валсова стъпка.

Маркъс преглежда листа с вината и ме пита дали искам да поръчаме бутилка.

— Разбира се.

— Червено или бяло?

— Няма значение.

— Смяташ ли да си поръчаш риба? — Той гледа менюто.

— Може би. Но нямам нищо против да пия червено вино с рибата.

— Аз не разбирам много от вина — казва той, пукайки с кокалчетата на ръцете си под масата. — Искаш ли да погледнеш?

— Не държа. Ти избери. Което е добро.

— Добре тогава, ще импровизирам — казва той и ми хвърля усмивка, означаваща „никога не излизам без да се подсигуря“.

Изучаваме менюто и обсъждаме кое ни се струва вкусно. Маркъс премества стола си напред и допира коляното си до моето.

— За една бройка да не те поканя, тъй като ще бъдем в една и съща лятна къща и от сорта — продължава той, без да вдига поглед от менюто. — Декс ми каза, че това било едно от кардиналните правила там. „Не се забърквай с никого от лятната къща. Не и до август месец.“

Той се разсмива, а аз съхранявам този факт за по-късен анализ: Декс обезсърчава тази наша среща.

— Но после си рекох, нали разбираш, я стига, аз си я харесах и затова ще взема да й се обадя. Мисълта ми е, че си мислех да ти се обадя, откакто Декс ни запозна. Тъкмо се бях преместил тук. Но тогава все още се виждах с момичето от Сан Франциско и реших, че първо трябва да си уредя нещата, преди да ти се обадя. Нали разбираш, просто всичко да бъде както трябва. Накрая приключих онази история… И ето ни тук. — Той избърсва чело с опакото на ръката си, сякаш изпитва облекчение от признанието.

— Мисля, че си взел правилното решение.

— Да чакам ли?

— Не, да ми се обадиш. — Поднасям най-съблазнителната си усмивка, като мимоходом се сещам за Дарси. Тя не владее пазара за женска привлекателност, помислям си. Не е нужно винаги аз да съм сериозната, старомодната.

Нашата сервитьорка прекъсва мига.

— Здравейте. Как се чувствате тази вечер?

— Добре — отговаря весело Маркъс и добавя с нисък глас: — За първа среща.

Засмивам се, а сервитьорката скалъпва само стегната усмивка със затворени устни.

— Да ви предложа ли специалитетите?

— Давайте — подканя я Маркъс.

Тя се заглежда в пространството над главите ни, изброявайки бързо списъка със специалитетите, определяйки всеки с „хубав“: „хубав костур“, „хубаво ризото“ и така нататък. Кимам и слушам с едното ухо, защото се сещам, че Декс е казал на Маркъс да не ми се обажда и се питам какво ли може да означава това.

— Желаете ли да започнете с нещо за пиене?

— Да… Смятам да започнем с бутилка червено. Каква марка ще ни препоръчате? — Той хвърля бърз поглед на листа.

— Пино ноар „Марджъри“ е превъзходно. — Тя посочва най-долу в листа.

— Добре. Тогава него. Чудесно.

Тя ми хвърля нова превзета усмивка.

— Готови ли сте да поръчвате?

— Да, мисля, че сме готови — отговарям и си поръчвам салата и риба тон.

— Как ще искате да е изпечена рибата?

— Средно — уточнявам.

Маркъс си поръчва грахова супа и агнешко.

— Превъзходен избор — казва нашата сервитьорка с престорено наклоняване на главата. После събира менютата и се обръща на пети.

— Божичко!

— Какво?

— Тая жена е толкова безлична.

Засмивам се.

Той се усмихва.

— За какво говорехме?… А, да, за Хамптънс.

— Точно така.

— Значи Декс казва, че изобщо не е добра идея да излизаш с някого от собствената ти къща. А моят отговор е по-скоро: „Човече, няма да играя по тъпите ти, източнокрайбрежни правила“. Ако приключим мразейки се един друг, значи се намразваме.

— Не вярвам да се намразим — казвам.

Нашата сервитьорка се връща с виното, отваря бутилката и налива малко в чашата на Маркъс. Той отпива солидна глътка и обявява, че е страхотно, пренебрегвайки обичайната претенциозна церемония. Една жена може да разбере много за мъжа, като го наблюдава как отпива първата глътка вино. Не е добър знак, ако започне да разклаща виното, да завира нос в чашата, да отпива бавно и замислено глътка, да спира с набръчкано чело, последвано от леко кимване, сякаш не иска да изглежда прекалено ентусиазиран, а се опитва да каже: „Това става, но съм пил далече по-хубаво“. Ако мъжът е истински познавач, това е друго нещо. Но обикновено си е чисто шоу, мъчително за гледане.

Докато сервитьорката налива в чашите ни, питам Маркъс дали знае за баса.

Той поклаща глава.

— Какъв бас?

Изчаквам да останем отново сами — вече е достатъчно кофти, че сервитьорката разбра, че това е първа среща.

— Декс и Дарси се хванали на бас дали ще приема поканата ти, ако ми се обадиш.

— А стига! — Той провесва челюст за по-голям ефект. — И кой е сметнал, че ще приемеш и кой е казал, че ще ми откажеш?

— О, забравих. — Правя се на объркана. — Не в това е въпросът. Въпросът е…

— Че те се бъркат в нашата работа — клати глава той. — Негодници.

— Знам.

Той вдига чашата си.

— Да се изплъзнем от Декс и Дарси. Никакви подробности за тази вечер с тия любопитни свраки.

Разсмивам се и казвам:

— Все едно дали ще е чудесна, или ужасна тази наша среща!

Чашите ни се допират и ние отпиваме едновременно.

— Тази среща няма да е ужасна. Имай ми вяра. Усмихвам се.

— Вярвам ти.

Наистина му вярвам, мисля си. Има нещо обезоръжаващо в чувството му за хумор и непосредственото му, характерно за Средния запад държане. И не е сгоден за Дарси. Хубаво предимство.

После, сякаш подсетен, той пита откога познавам Дарси.

— От двайсет и няколко години. Първия път, когато я видях, тя беше облечена с една красива малка лятна рокличка, а аз — с едни шибани къси панталони. И си помислих: „Ето това е момиче със стил“.

Маркъс се засмива.

— Обзалагам се, че си била много сладка в къси панталони.

— Не съвсем…

— А после ти си запознала Дарси и Декс, нали? Щото той каза, че двамата сте били добри приятели в юридическия.

Така е. Моят добър приятел Декс. Последният, с когото съм спала.

— Ъхъ. С него се запознах през първия семестър в юридическия. Но веднага разбрах, че той и Дарси много ще си подхождат. — Малко преувеличавам, но искам да изтъкна, че никога не съм искала Декс за себе си. Което беше истина. И все още е истина.

— Те дори си приличат… Ясно е и как ще изглеждат децата им.

— Да. Ще бъдат красиви. — Чувствам необясним възел в гърдите си, като си представям Декс и Дарси как люлеят новороденото си бебе. По някаква причина никога не съм се замисляла за времето след сватбата им през септември.

— Какво има? — пита Маркъс, явно забелязал изражението ми. Което не означава обезателно, че той е схватлив. Това е проклятие.

— Нищо — усмихвам се и сядам малко по-изправена. Време е да променим темата. — Стига сме говорили за Декс и Дарси.

— Дааа, точно така.

Подхващаме характерния за първа среща разговор: за работата ни, за семействата ни и за миналото изобщо. Обсъждаме начинанието му в Интернет, което се провалило, и преместването му в Ню Йорк. Поръчката ни идва. Храним се, говорим си и поръчваме още една бутилка. Повече се смеем, отколкото мълчим. Даже не ми е неудобно да опитам от агнешкото му, когато той ми предлага.

След вечеря Маркъс плаща сметката. Винаги се чувствам неловко в такъв момент, макар че предложението да платя (било то искрено или с престорено посягане към чантата) е много по-неловко. Благодаря му и ние се запътваме към вратата, където решаваме да изпием по още едно питие някъде.

— Ти избери мястото — предлага Маркъс.

Избирам един наскоро открит бар близо до жилището ми. Вземаме такси и през целия път до Ъпър Ийст Сайд разговаряме. После сядаме в бара и продължаваме да си приказваме.

Карам го да ми разкаже за родния му град в Средния запад. Той замълчава за секунда, после казва, че има хубава история за мен.

— Само десет процента от нашия клас постъпиха в колеж — започва той. — В нашата гимназия повечето ученици дори не си правят труда да се явяват на приемни изпити. Аз обаче го изкарах и то добре, подадох документи за „Джорджтаун“ и ме приеха. Разбира се, не споменах на никого в училище — просто си продължих постарому, излизах с момчетата и такива работи. После плъзна слух за „Джорджтаун“ и един ден учителят ми по математика, господин Гилхули, го взе присърце и съобщи моята добра новина пред класа.

Той поклаща глава, сякаш споменът е болезнен.

— И тъй, всеки започна да възкликва неща от рода на „К’во от това? Голяма работа“. — Маркъс имитира досадните си съученици, като скръства ръце върху гърдите си, после потупва устата си с отворена длан. — Предполагам, че тяхната реакция е вбесила господин Гилхули. Той искаше те наистина да схванат дълбочината на своята неадекватност и бъдеща съдба. И продължи да чертае голяма диаграма на дъската, за да покаже печелившия ми потенциал с колежанска степен срещу техните печеливши потенциални заети маси в „При Шоуни“. И как с времето пропастта ще става все по-дълбока и по-дълбока.

— Стига, бе!

— Да. И те всички седят там като „шибания Маркъс“, нали? Като, мисля си, нещо изключително, щото един ден ще печеля шестцифрени суми. Исках да убия това конте. — Маркъс разперва ръце нагоре. — Благодаря, за нищо, господин Гилхули. Начин да ми спечелите приятели.

Засмивам се.

— Е, и какво се очакваше да правя? Да се преборя с образа на задръстения зубрач, така ли? Тогава се отклонявам от пътя, за да покажа на всички, че не давам пукната пара за университета. Започнах всеки ден да пуша трева и продължих, без да спирам, в колежа. Поради тази причина, нали разбираш, завърших предпоследен по успех в „Джорджтаун“. Сигурно си чула за това? — пита ме той, докато бели етикета на своята „Хайнекен“.

Усмихвам се и го потупвам по ръката.

— Да, чух. Но разбрах, че си завършил последен.

— Леле Боже! — поклаща глава Маркъс. — Декс така и не схвана този кофти случай правилно. Оценката ми една-точка-шест-седем се слага на предпоследно място. На предпоследно място, пич! На предпоследно!

След второто питие си поглеждам часовника и казвам, че е късно.

— Добре. Ще те изпратя до вас.

— Чудесно.

Тръгваме пеша по Трето авеню и се спираме пред моя блок.

— Е, лека нощ, Маркъс. Благодаря ти много за вечерята. Прекарах наистина чудесно — казвам и го вярвам.

— Да, аз също. Беше приятно. — Той бързо облизва устните си. Знам какво ще последва. — И се радвам, че ще бъдем в една къща това лято.

— И аз.

После той пита дали може да ме целуне. Това е въпрос, който обикновено не харесвам. Просто го направи. Но незнайно защо, този път, изречен от Маркъс, не ме подразни.

Кимвам и се накланям и той ме целува продължително.

Разделяме се. Сърцето ми е разтуптяно, но аз съм доволна.

— Дали Декс и Дарси са се хванали на бас и за това? — пита той.

Засмивам се, защото и аз си помислих същото.

 

 

— Как мина? — крещи в телефонната слушалка Дарси. Току-що съм излязла от банята и от мен капе вода навсякъде.

— Къде си?

— В колата с Декс. Връщаме се в центъра. Бяхме да избираме антики. Нали помниш?

— Да, помня.

— Как мина? — повтаря тя, дъвчейки дъвка. Дори няма търпение да се прибере вкъщи, за да разбере клюка за срещата ми.

Не отговарям.

— А?

— Връзката е лоша. Телефонът ти прекъсва. Не те чувам.

— Хайде, изпълни обещанието.

— Какво обещание?

— Рейчъл! Не ме баламосвай. Разкажи ми за срещата си! Ние умираме да узнаем.

Чувам Декс да се обажда.

— Просто умираме.

— Беше прекрасна вечер — казвам, опитвайки се да увия хавлиената кърпа около главата си, без да пускам телефона.

Тя изписква.

— Да! Знаех си! И тъй, подробности! Давай подробности!

Казвам й, че сме били в „Готъм бар и грил“, че съм си поръчала риба тон, а той — агнешко.

— Рейчъл, мини на по-съществените неща. Свалихте ли се?

— Не мога да ти кажа това.

— Защо?

— Имам си причини.

— Това означава, че сте се свалили. Иначе щеше да кажеш „не“.

— Мисли каквото си искаш.

— Хайде де, Рейчъл!

Повтарям й, че няма да й кажа, че няма да ставам нейното забавление в колата. Тя предава думите ми на Декс и аз го чувам да уточнява: „Брус е нашето забавление в колата. Кажи й го“.

В колата им звучи „Танъл ъф лав“.

— Кажи на Декс, че това е най-лошият албум на Брус.

— Неговите всички са лоши. Спрингстийн е кофти. „Това ли каза току-що тя, че този албум е лош?“ — чувам Декс да пита Дарси.

Дарси отговаря „да“ и след секунди гръмва „Тъндър роуд“. Дарси му крещи да намали звука. Усмихвам се.

— Е, и? — пита пак Дарси. — Ще ни кажеш ли, или не?

— Не.

— А ако обещая да не казвам на Декс?

— Пак не.

Дарси издава звук на раздразнение. После ми казва, че така или иначе ще разбере и затваря телефона.

Следващия път, когато се чувам с Декс, е в четвъртък вечер, деня преди заминаването ни за Хамптънс.

— Искаш ли да тръгнеш с нас? Имаме място за още един човек в колата — казва той. — И Клеър идва, както и приятелят ти.

— Е, в такъв случай предпочитам колата — казвам, опитвайки се да звуча безгрижна и нехайна. Трябва да покажа, че съм продължила напред. Аз наистина продължих напред.

 

 

В пет часа на другия ден се събираме в колата на Декс с надеждата да изпреварим натоварения трафик. Но пътищата вече са задръстени. Отнема ни цял час, докато минем през тунела Мидтаун и близо четири, за да изминем 176-те километра до Ийст Хамптън. Аз седя на задната седалка между Клеър и Маркъс. Дарси е в превъзбудено настроение. Тя прекарва повечето време обърната с лице към нас тримата на задната седалка, като повдига различни теми, задава въпроси и в общи линии води разговора. Прави нещата да изглеждат празнични; доброто й настроение е заразително, а лошото — покваряващо. Маркъс е вторият най-приказлив от групата. В продължение на близо петдесет километра той и Дарси си разменят смешки и се забавляват. Тя му казва, че е мързел, а той пък, че била скъпо гадже. На практика Декс не приказва. Толкова е мълчалив, че в един момент Дарси му изкрещява да престане да бъде такава скука.

— Аз шофирам — оправдава се той. — Трябва да внимавам в пътя.

После ме поглежда в огледалото за обратно виждане. Питам се какво ли си мисли. Очите му не издават нищо.

Стъмва се, когато спираме да хапнем и пийнем бира на една бензиностанция по шосе 27. Клеър се промъква до мен пред чипса, увива ръка около моята и казва:

— Със сигурност мога да кажа, че той наистина те харесва.

За секунда се стресвам, защото си мисля, че говори за Декс. После осъзнавам, че има предвид Маркъс.

— Ние с Маркъс сме само приятели — казвам, докато си избирам кутия „Прингълс Лайт“^[1].

— О, я стига. Дарси ми разказа за срещата ви.

Клеър винаги е в течение на нещата — последните модни тенденции, новооткрит бар, предстоящ голям купон. Маникюрът й следва пулса на деня. Подробности за манхатънските самотници също е част от аксесоарите й.

— Това беше просто една среща — отговарям, доволна, че Дарси не е описала какво се е случило с Маркъс, въпреки водопада от въпроси. Тя дори му е пратила имейл; той ми препредаде съобщението със забележката „Любопитни свраки“.

— Е, лятото е дълго — добавя Клеър мъдро. — Ти си достатъчно умна, за да се обвържеш, преди да видиш какво друго те очаква.

 

 

Пристигаме в лятната къща — малка селска къщурка с ограничено очарование. Клеър я беше намерила, когато дошла сама в средата на февруари, възмутена от всички нас, задето не сме пожертвали нито един свободен уикенд в търсене на къща. Тя организира всичко, включително уреждането на другата половина от дяла. Докато правим обиколка на къщата, тя още веднъж се извинява, че няма басейн и се оплаква, че общите помещения не са достатъчно големи за хубави купони. Ния я уверяваме, че големият заден двор със скара компенсира това. Освен това се намираме съвсем близо до плажа, което според мен е най-важното за една лятна къща.

Сваляме си багажа от колата и се разпределяме по стаите. Дарси и Декс се настаняват в стаята с двойното легло. За Маркъс е определена самостоятелна стая. Клеър също взима самостоятелна стая — награда за усилията й. Аз ще деля стая с Хилари, която днес кръшна от работа и взе влака още снощи. Хилари редовно кръшка от работа. Не познавам друг човек, който да е по-безхаберен към работата си, особено в голяма фирма. Тя идва на работа късно — с всяка изминала година все по-близо и по-близо до единайсет часа — и отказва да играе игрите, които другите съдружници играят като например, да си оставят сакото на облегалката на стола или пълна чаша с кафе на бюрото си, преди да си тръгнат вечер, за да изглежда в очите на съдружниците, че са излезли от стаята за кратка почивка. Тя беше заработила по-малко от две хиляди часа миналата година и, естествено, не получи премия. „Само пресметни и ще видиш, че заработването на премия излиза по-малко на час от това да продаваш бургери в «Макдоналдс», каза тя тази година в деня, когато връчваха чековете.“

Сега й се обаждам по мобилния си телефон.

— Къде си?

— В „При Сирил“ — надвиква тя тълпата. — Тук ли да остана, или да се видим всички някъде другаде?

Предавам въпроса й на Дарси и Клеър.

— Кажи й, че отиваме направо в „Токхаус“ — съобщава Дарси. — Вече е късно.

После, както очаквах, Клеър и Дарси настояват да се преоблекат. Маркъс, който е все още в работното си облекло, също отива да си смени дрехите. И така, Декс и аз оставаме да седим един срещу друг в дневната и да чакаме. Той държи дистанционното в ръката си, но не включва телевизора. За първи път от Инцидента насам сме сами. Съзнавам, че се потя под мишниците. Защо съм неспокойна? Случилото се е зад нас. Всичко свърши. Трябва да се отпусна, да се държа естествено.

— Няма ли да идеш и ти да се издокараш за твоя приятел? — пита тихо Декс, без да ме поглежда.

— Много смешно. — Дори най-обикновената размяна на думи звучи незаконно.

— Кажи де, няма ли да идеш?

— Добре съм и с тези — казвам и поглеждам към любимите си джинси и черната плетена блуза. Онова, което той не знае, е, че аз много мислих, преди да се спра на това облекло, когато се преоблякох след работа.

— Така, ти и Маркъс изглеждате адски готина двойка. — Той поглежда скришом към стълбите.

— Благодаря. Вие с Дарси — също.

Разменяме си продължителни погледи, с твърде много подтекст, за да бъдат изтълкувани. После, преди той да каже нещо в отговор, Дарси се втурва по стълбите в несиметрично закопчана бледозелена рокля. Тя подава ножици на Декс, кляка в краката му и си повдига косата.

— Ако обичаш, би ли отрязал етикета?

Той го отрязва. Тя става и се завърта.

— Е? Как изглеждам?

— Добре — отговаря той, после ме поглежда плахо, сякаш комплиментът от една дума, отправен към годеницата му, ще ме разстрои по някакъв начин.

— Изглеждаш умопомрачително — казвам, за да му покажа, че това не ме разстройва. Ни най-малко.

 

 

Плащаме си куверта и се промъкваме през гъстото множество в „Стивънс Токхаус“, любимия ни бар в Амейгънсет, поздравяваме се с всички, които познаваме от различни кръгове в големия град. Откриваме Хилари край бара с халба „Будвайзер“. Тя е облечена със срязани джинси, бяла тениска с изрязано деколте и най-обикновени сини джапанки, които Дарси и Клеър биха обули само при педикюриста си. Няма нищо претенциозно по тялото на Хилари и както винаги съм радостна, че я виждам.

— Здравейте, компания! — провиква се тя. — Защо се забавихте толкова?

— Движението беше ужас — отговаря Декс. — А после някои хора трябваше да се пременят.

— Ами да, естествено, че трябваше да се пременим! — отговаря Дарси, оглеждайки тоалета си.

Хилари настоява да дадем „силен“ старт на вечерта и поръчва питиета за всички. После ни ги подава, както сме застанали в плътен кръг един до друг, готови да отпием едновременно.

— За най-хубавото лято! — вдига тост Дарси и отметва дългата си, ухаеща на кокосов орех коса. Тя казва това в началото на всяко лято. Винаги има безумно високи очаквания, които аз никога не съм споделяла. Но може би това лято тя ще има право.

Ние всички изпиваме наведнъж питието си, което има вкус на чиста водка. После пък Декс поръчва за всички и когато ми подава бирата, пръстите му леко докосват моите. Питам се дали го направи нарочно.

— Благодаря — казвам.

— Няма защо — смотолевя той, срещайки погледа ми.

Броя наум до три и поглеждам настрани.

Докато вечерта се изнизва, аз се улавям, че наблюдавам взаимодействието между Декс и Дарси. Изненадват ме пробожданията, които чувствам, като ги гледам заедно. Това не е точно ревност, но нещо отнасящо се до ревност. Забелязвам дребни неща, на които никога не съм обръщала внимание. Като например, когато тя пъха четири от пръстите си отзад в джинсите му. И другия път, когато той, застанал зад нея, събира косата й в едната си ръка, задържа я в нещо като конска опашка и я пуска отново върху раменете й.

В момента той се навежда и й казва нещо. Тя кима и се усмихва. Представям си, че й е казал: „Искам те тази вечер“ или нещо подобно. Питам се дали са правили секс, откакто ние с него бяхме заедно. Положително да. Което по някакъв странен начин ме обезпокоява. Може би това се случва всеки път, когато наблюдаваш как някой от твоя Списък е с друга. Казвам си, че нямам право да ревнувам. Че преди всичко не ми е работа да го включвам в Списъка си.

Опитвам се да съсредоточа вниманието си върху Маркъс. Седя до него, разговарям с него, смея си на шегите му. Когато ме поканва на танц, се съгласявам без колебание. Тръгвам след него към претъпкания дансинг. Ние хубавичко се изпотяваме, докато танцуваме и се смеем. Съзнавам, че макар да няма особена химия, аз се забавлявам. А и кой знае? Може това да доведе до нещо.

— Те умират да разберат какво се е случило на срещата ни — казва Маркъс в ухото ми.

— Защо го казваш?

— Защото Дарси пак ме подпиша.

— Така ли?

— Ъхъ.

— Кога?

— Снощи. Още щом пристигнахме.

Замълчавам за миг, после питам:

— А Декс каза ли нещо?

— Не, но стоеше до нея и изглеждаше адски заинтересован.

— Ама че нахалство! — подмятам игриво.

— Така е, любопитни свраки са… Не поглеждай натам, но знай, че ни наблюдават. — Лицето му докосва моето, бакенбардите одраскват бузата ми.

Аз провесвам ръце около врата му и се притискам до него.

— Добре тогава — казвам, — нека наистина им дадем нещо, което да наблюдават.