Емили Гифин
Нещо назаем (23)

Глава 22

Същата вечер се срещаме с приятелите на Итън — Мартин и Фиби, с които той се запознал по време на работата си като сътрудник на „Таим Аут“. Бях чувала много за тях. Знаех, че Мартин е човек на място — следвал е в „Оксфорд“ и произхожда от много богато семейство, а Фиби, която е от Източен Лондон, веднъж била уволнена, задето казала на шефа си „да си гледа работата“ и е спала с много мъже.

Те са точно такива, каквито си ги представях. Мартин е добре облечен и приятен по не секси начин. Седи, метнал крак върху крак, кима и често бърчи чело, издава звук „хмм“ всеки път, когато някой друг говори и изглежда погълнат от внимание, Фиби е висока като амазонка и има буйна, доматеночервена коса. Не мога да определя дали оранжевото й червило не си подхожда с косата й или напротив. Не мога да определя също дали тя е много хубава, или просто видът й е много странен. Тялото й не може да мине за идеално, но тя и не се опитва да го прикрие. Между блузата и джинсите й се вижда големият й бял корем. Никой в Манхатън не би разкрил корема си, освен ако не е твърд като камък. Веднъж Итън ми беше казал, че за разлика от американките англичанките изобщо не са обсебени от външния си вид и мисълта да са слаби, Фиби е доказателство за това и то е освежаващо. Цялата вечер тя говори за човека, когото иска да прогони, и за човека, когото вече е прогонила. Изговаря всичко по прозаичен начин, все едно споделя колко много е напрегната работата й или че й е писнало от дъжда. Аз харесвам прямотата й, но Мартин постоянно извърта очи нагоре и подмята сухи забележки за недодялаността й.

След като посвети доста време на въпросния Роджър, който „заслужава да му бъде излят керосин върху топките“, Фиби се обръща към мен и пита:

— Е, Рейчъл, как ти се струват мъжете в Ню Йорк? И те ли са адски ужасни като англичаните?

— О, много ти благодаря, скъпа — изрича равнодушно Мартин.

Аз му се усмихвам и пак се обръщам към Фиби.

— Зависи… разнообразието е голямо. — Никога не се бях замисляла за определението „американец“. Само дотолкова са ми известни.

— Обвързана ли си с някого? — пита тя и изпуска цигарен дим към тавана.

— Ммм, не точно. Не… Не съм обвързана.

Итън и аз се споглеждаме.

Фиби мигом проявява интерес.

— Какво? Тук надушвам пикантерия. Надушвам я.

Мартин разтваря ръце, разсейва с тях дима пред лицето си и чака. Фиби ми прави знак с ръката си, сякаш да каже: „Хайде, говори!“.

— Не е нищо — отговарям. — Не си заслужава да се приказва за това, наистина.

— Кажи им — обажда се Итън.

Вече нямам избор, защото по този начин Итън дава се разбере, че има какво да се каже.

Не ми се иска да ги отегчавам с дълга препирня от рода: „нищо особено“, „хайде, разказвай“, „наистина не представлява интерес“, „хайде де, говори“, а и Фиби не е от типа хора, които толерират тази изплъзваща се шарада. В това отношение е като Хилари — Хилари умира да заяви: „Тогава защо повдигна този въпрос?“.

Само дето в случая Итън го повдигна. Така или иначе аз съм притисната, затова отговарям:

— Виждам се цяло лято с един човек, който ще се жени след… по-малко от две седмици. Все се надявах да отмени сватбата. Но той не го направи. Затова пристигнах тук. Отново съм сама — разказвам историята без никаква емоция, факт, от който се гордея. Значи напредвам.

Фиби се обажда:

— Обикновено изчакват да се оженят и тогава почват да изневеряват. Този човек има преднина, а?… Как изглежда бъдещата му жена? Познаваш ли я?

— Да, може да се каже.

— Истинска кучка, нали? — пита Фиби загрижено.

Мартин прочиства гърлото си и отново размахва ръка, за да разсее цигарения дим.

— Може би Рейчъл не желае да обсъжда това. Не го ли взехме предвид?

— Не, не го взехме — отговаря му тя, а после ме пита:

— Имаш ли нещо против да говорим за това?

— Не, нямам. — Което ми се струва самата истина.

— Е? Жената, за която той ще се жени… доколко я познаваш?

— Ами… Отдавна се познаваме.

Итън се намесва.

— Казано накратко, Рейчъл й е шаферка. — Той ме потупва по гърба и оставя ръката си върху рамото ми в знак на поздравление. Не скрива задоволството си, че е предложил на приятелите си такава трансатлантическа клюка.

Фиби не е развълнувана. Сигурна съм, че тя е виждала и по-големи неприятности.

— Голяма каша! — изрича тя съчувствено.

— Но всичко приключи — продължавам. — Разкрих чувствата си. Казах му да отмени сватбата. Но той избра нея. Това е! — Опитвам се да замажа факта, че аз съм отхвърлената; мисля, че се получава.

— Тя се справя чудесно — вметва Итън.

— Да, не изглеждаш никак разстроена — отбелязва Фиби. — Да не повярва човек!

— А трябва ли да се тръшка? — обръща се Мартин към Фиби.

— Аз щях. Помниш ли Оскар?

Итън издава стон и Мартин трепва. Очевидно и двамата помнят Оскар.

После Итън им казва, че според него аз не трябва да ходя на сватбата, Фиби иска да узнае повече за булката и Итън й разказва накратко за Дарси, като украсява малко и приятелството ни. Дори споменава за „Нотр Дам“. Аз отговарям на въпросите, когато са ми зададени директно, но повечето време просто слушам как тримата обсъждат положението ми, сякаш мен ме няма. Забавно е да чувам Мартин и Фиби да използват имената на Декс и Дарси и да анализират и двамата с английския си акцент. Хора, които не познават, и с които едва ли биха се запознали някога. Това по някакъв начин ми помага да поставя нещата в перспектива. Почти.

— Значи не искаш да си повече с него — казва Фиби.

— Именно това й казвам и аз — вметва Итън.

Мартин изказва предположението, че може би той ще отмени сватбата.

— Не, няма — възразявам. — Той дойде вкъщи вечерта преди заминаването ми и го заяви без заобикалки. Ще се ожени.

— Поне ти го е казал направо — казва Мартин.

— Поне това — отговарям и си мисля, че това беше добре. Иначе щях да продължавам да се надявам и след тази среща. Отчасти трябва да призная на Декс, че ми го каза в лицето.

Изведнъж Фиби изтърсва баснословна идея. Приятелят й Джеймс също е отскоро сам, а и си падал по американките. Защо да не ни запознае и да видим какво ще стане.

— Но тя живее в Ню Йорк — възразява Мартин. — Забрави ли?

— Е, и? Това е маловажен логистичен въпрос. Тя може да се премести тук. Или той да се премести там. Най-малкото двамата ще си прекарат чудесно. Може да си допаднат сексуално.

— Не всеки гледа на секса като на терапия — казва Мартин.

Фиби повдига едната си вежда. Ще ми се и аз да можех така. Има моменти, в които този жест е толкова подходящ.

— Наистина ли? Можеше да поискаш да опиташ, Марти? — Тя се обръща към мен и чака да чуе моето отношение по въпроса.

— Един добър секс никога няма да навреди — отговарям, за да спечеля благосклонността на Фиби.

Тя прекарва ръка през разрошената си коса и показва самодоволство.

— Точно това имах предвид.

— Какво правиш? — пита Итън, когато Фиби изважда мобилния телефон от чантата си.

— Ще се обадя на Джеймс — пояснява тя.

— Стига глупости, Фийбс! Остави мобилния — намесва се Мартин. — Прояви малко такт.

— Няма нищо — казвам, преборвайки се с инстинктите си на скромност. — Нека се обади.

Фиби засиява.

— Добре. Вие, момчета, не се бъркайте.

 

 

И така, на другата вечер, благодарение на Фиби, аз вечерям тайландска храна на среща с Джеймс Хатауей. Джеймс е трийсетгодишен журналист на свободна практика. Хубав е, макар да е пълна противоположност на Декстър. По-скоро е нисък, със сини очи, светла коса и още по-светли вежди. Нещо у него ми напомня на Хю Грант. Отначало мисля, че е акцентът, но после осъзнавам, че и той, като Хю, има определен вятърничав чар. И съм готова да се обзаложа, че също като Хю, и той е спал с много жени. Може би ще трябва да го оставя да добави и мен в списъка си.

Кимам и се разсмивам на току-що казаното от Джеймс — ироничен коментар за двойката до нас. Той е забавен. Изведнъж ми минава през ума, че Декс не е много забавен. Разбира се, винаги съм смятала, че ако искам да се заливам от смях, ще гледам „Зайнфелд“, че не ми е нужно да излизам с комик, но смятам да преразгледам мнението си. Може би наистина искам забавен човек. Може би на Декс му липсва елемент на решителност. Опитвам се да си го представя без чувство за хумор, дори скучен. Но не се получава. Трудно е да измамя себе си по този начин. Декс е достатъчно забавен. За мен той е съвършен. Освен малката, тревожна част относно сватбата му с Дарси.

Осъзнавам, че не съм чула какво говори Джеймс, нещо за Мадона.

— Харесваш ли я? — пита ме той.

— Не особено. Но иначе е добра.

— Обикновено Мадона предизвиква по-твърд отговор. Хората или я харесват, или я мразят… Знаеш ли тази игра? Харесваш или мразиш?

— Не. Как се играе?

Джеймс ми казва правилата на играта. Назоваваш дадена тема или личност, или каквото и да е и участниците в играта трябва да решат дали им харесва, или не. Неутрален отговор не се зачита. Ами ако наистина си неутрален, питам. Аз нито харесвам, нито мразя Мадона.

— Трябва да изберем един от двата отговора. Така че, избирай — продължава той. — Харесваш ли я, или не?

Поколебавам се и отговарям:

— Добре тогава. Мразя я.

— Чудесно. Аз също.

— Наистина ли?

— Ами всъщност, да. Тя е бездарна. Сега ти предложи нещо.

— Ъмм… Нищо не ми идва наум. Пак ти предложи.

— Добре. Водни легла.

— Толкова са лепкави. Мразя ги — в случая не се колебая.

— Аз също. Твой ред е.

— Добре… Бил Клинтън.

— Харесвам го — отговаря Джеймс.

— Аз също.

Продължаваме играта, докато изпиваме виното си.

Оказа се, че и двамата мразим (или поне повече мразим, отколкото харесваме) хора, които държат златни рибки като домашни любимци, бански „Спийдо“ и Рос от „Приятели“. И двамата харесваме (или повече харесваме, отколкото мразим) Чикън Макнъгитс^[1], имплантации на бюста (тук лъжа само за да се покажа в крак с модата, но съм изненадана, че той не лъже — може би се опасява, че аз имам такива), да гледаме голф по телевизията. Не сме на едно мнение по отношение на рап музиката (аз я харесвам, а него го заболява глава от нея), Том Круз (той го харесва, аз не, задето напусна Никол), кралското семейство (аз го харесвам, той казва, че е републиканец каквото и да означава това) и Лас Вегас (той го харесва, аз го свързвам с игра на зарове, с Декс).

Струва ми се, че ми харесва (в смисъл, че обичам) играта. Крайна е. Точна. Всичко или нищо. Допускам Декс в ума си, премятайки решението си два пъти: мразя, харесвам, мразя, харесвам. Навремето майка ми беше казала, че обратното на обич не е омраза, а равнодушие. Тя знаеше за какво говори. Моята цел е да стана равнодушна към Декс.

 

 

Ние с Джеймс приключваме с вечерята и решаваме да пропуснем десерта и да се върнем у тях. Апартаментът му е хубав — по-просторен е от този на Итън — пълен е с растения и уютна, мека мебел. Мога да кажа, че оттук скоро се е изнесла жена. Засега половината от библиотечния шкаф е празна. Цялата лява страна. Освен ако са държали книгите си отделно, което е съмнително, и той е избутал своите в единия край. Може би е искал да установи точния процент за това доколко по-празен е животът му без нея.

— Как се казва тя? Бившата ти? — питам нехайно. Може би не биваше да споменавам за нея, но съм сигурна, че той знае, че Фиби ми е казала за положението му. Сигурна съм, че го е уведомила и за моето.

— Катрин. Кейт.

— Как се справяш?

— Малко съм тъжен. По-скоро облекчен, отколкото нещо друго. Понякога — напълно еуфоричен. Беше дълга връзка.

Кимам, сякаш разбирам, макар че моето положение едва ли е по-различно. Може би ние с Декс сме си спестили години усилия и болка, ако щяхме да свършим като Джеймс и Кейт.

— А ти?

— Фиби каза ли ти?

Той обмисля дали да излъже, после отговаря:

— Малко или повече… да… Ти как си?

— Добре. Нашата беше краткотрайна връзка. Не може да се сравни с вашето скъсване.

Но не вярвам на думите си. В съзнанието ми изплува за миг Четвърти юли и ме облива вълна на истинска, силна скръб, която ме изненадва със силата си. Паникьосвам се, мисля си, че ще заплача. Ако Джеймс ми зададе още един въпрос за Декс, няма да се въздържа. За щастие той не си пада по сериозните разговори. Пита ме дали искам нещо за пиене.

— Чай? Кафе? Вино? Бира?

— Бира ще ми дойде чудесно.

Когато отива в кухнята, аз си поемам дълбоко въздух и избутвам Декс от ума си. Ставам и оглеждам стаята. Виждам само една снимка. Тя е на Джеймс и привлекателна, по-възрастна жена, която вероятно е майка му. Питам се колко ли снимки на Кейт и Джеймс са били махнати след скъсването. Дали ги е изхвърлил, или ги е запазил? Този факт може да говори много за човек. Приисква ми се да имах снимки с Декс. Нямаме нито една двамата, само няколко с него и Дарси. Сигурна съм, че ще имам много повече след сватбата. Дарси ще ме накара да си поръчам, дори може би ще ми даде една в рамка като сватбен спомен. Как ли ще преодолея това?

Джеймс се връща с ленени салфетки, две халби с бира и малка стъклена купа със смес от ядки. Всичко това събрано прилежно върху квадратен оловен поднос. Добре се е научил от Кейт.

— Благодаря — казвам и отпивам от едната чаша.

Двамата седим един до друг на дивана и разговаряме за моята работа, за неговото писане. Не ми е съвсем удобно, но не е и ужасно. Вероятно защото сме в едно и също положение. Втора среща няма да има, затова няма и напрежение. Никакви очаквания. Никога няма да ни се наложи да се справяме с онзи неловък период след изчерпването на темите за опознаване един друг, временното затишие в разговора, което обикновено настъпва на втората среща, когато и двамата трябва да решат дали да продължат борбата към удобната зона, или да се признаят за победени. Разбира се, ние с Декс не трябваше да се справяме с подобно нещо. Още един велик плюс за Декс. Ние първо бяхме приятели. Не мисли за Декс. Мисли за настоящия момент, че си тук с Джеймс!

Джемс се накланя и ме целува. Използва прекалено много език — напъхва го с енергично въртеливо движение — и дъхът му леко мирише на цигари, което е странно, тъй като тази вечер той не запали нито една цигара. Може би е запалил в кухнята. Отвръщам на целувката му, като се правя на ентусиазирана. Дори в един момент издавам стон. И аз не знам защо.

Колко ли пъти ще трябва да издържа да целувам някого за първи път? Макар Дарси да твърди, че ще й липсва този момент от живота на свободната жена, аз не си падам по това. С изключение на първата ми истинска целувка с Декс, която беше абсолютна магия. Питам се дали Джеймс си мисли за Кейт толкова, колкото аз за Декс. След прилично продължително време ръката на Джеймс тръгва нагоре по блузата ми. Аз не се дърпам. Милувките му не са съвсем неприятни и си казвам: защо пък не? Нека опита американски бюст.

След половин час от леко до значително опипване Джеймс ме кани да остана да нощувам, казва, че не иска да спи с мен… всъщност искал, но не би опитал. Почти се съгласявам, но после научавам, че Джеймс няма физиологичен разтвор. Аз не мога да спя с контактните си лещи, а не нося очилата си. Това е. Струва ми се забавно, че зрението 20/20 на Джеймс ме предпазва от потенциално хаотична стъпка.

Целуваме се още малко, на фона на компактдиска на „Беърнейкид Аейдис“. Песните ми напомнят за завършването на Юридическия факултет, когато излизах с Нейт и бях изоставена от Нейт. Вслушвам се в текста и си спомням за тъгата.

Песни и миризми те връщат до дадени отминали моменти повече от всичко друго. Удивително е колко много неща могат да изплуват в съзнанието ти само с няколко тона на песен или с една-единствена миризма в стая. Песен, на която дори не си обръщал внимание някога, място, за което не си и предполагал, че е пропито с определена миризма. Питам се какво ли ще ми напомни някой ден за Декс и няколкото месеца, прекарани заедно. Може би гласът на Дайдо. Може би уханието на шампоана „Аведа“, който използвах цяло лято.

Някой ден времето, прекарано с Декс, ще бъде далечен спомен. Този факт също ме натъжава. То е като след нечия смърт, когато първоначалните периоди на скръб изглеждат най-мъчителни. Но по някакъв начин става по-тъжно с течение на времето и ти разбираш колко много въпросният човек ти е липсвал в живота. В света.

Засмивам се.

— Харесвам.

Джеймс се усмихва самодоволно.

— И аз съм на същото мнение.

Отключвам вратата на Итън, питайки се дали Джеймс също излъга.

 

 

Когато Джеймс ме изпраща до жилището на Итън, той се обръща и пита:

— Искаш ли да дойдеш с мен утре до Лийдс Касъл? Заедно с Итън?

— Какво е Лийдс Касъл? — питам и съзнавам, че е все едно да попитам какво е Импайър Стейт Билдинг.

— Това е замък, който е бил нормандска крепост и кралска резиденция на шест кралици през Средновековието. Прекрасен е. Наблизо има открит театър. Вече е станал туристическа забележителност, но ти все пак си туристка, нали?

Започва да ми прави впечатление, че англичаните изговарят с лека въпросителна интонация края на всяко изречение, очаквайки потвърждение.

И аз му го давам.

— Да, туристка съм.

После му казвам, че с удоволствие ще дойда. Защото наистина ще е удоволствие. И защото всичко, което правя, всеки, с когото се запознавам, увеличава разстоянието между Декс и мен. Времето лекува всички рани, особено ако запълниш това време докрай.

— Говори с Итън какво мисли по въпроса. И ми се обади. — Той написва телефонния си номер на гърба на опаковка от дъвка, която намирам в чантата си. — Ще чакам.

Благодаря му за чудесната вечер. Той ме целува отново с ръка, върху тила ми.

— Да целуваш страстно някого веднага след раздяла с другиго. Харесваш или мразиш? — пита той.

 

 

На сутринта Итън влиза със замъглен поглед в кухнята, където аз си наливам чаша прозрачен портокалов сок.

— Е? Влюби ли се в Джеймс?

— До полуда.

Той се почесва по главата.

— Сериозно?

— Не, но ми беше забавно.

Осъзнавам, че не мога дори да си представя как изглежда Джеймс. Продължавам да си представям онова момче от класа в Юридическия факултет.

— Той иска да се види с нас двамата днес. Да отидем до някакъв дворец или замък.

— Хммм. Дворец или замък в Англия. Това стеснява кръга.

— Лийдс или нещо такова.

Итън кима.

— А, да, Лийдс Касъл е хубав. Това ли искаш да правиш?

— Не знам. Защо не?

Струва ми се като губене на време и големи усилия да водя още разговори с Джеймс, но все пак му се обаждам и ние потегляме за Лийдс Касъл. Фиби и Мартин също идват с нас. Изглежда, всички приятели на Итън сами си правят работния график, защото никой от тях не се поколеба да тръгне в една случайна сряда. Мисля си колко е различен животът ми в Ню Йорк, с Лес, надвесен над мен, дори през уикендите.

Денят е топъл, дори горещ за лондонските стандарти. Ние разглеждаме замъка и площите около него, правим си пикник на тревата. В един момент Фиби ме пита високо, та всички да чуят, дали съм лапнала по Джеймс. Аз отмествам поглед към Джеймс, който извърта очи към Фиби. После се усмихвам и й отговарям със същия висок глас, че той е много симпатичен, стига да живееше в Ню Йорк. Мисля си, че нищо не ми коства да му направя комплимент. Ако той наистина ме е харесал, ще му стане приятно да го чуе. Ако не, ще се почувства в безопасност поради разстоянието.

— Тогава защо не се преместиш в Лондон? — пита отново Фиби. — Итън каза, че никак не харесваш работата си. Защо не се преместиш тук и не си намериш работа? Ще бъде приятна смяна на обстановката, нали?

Засмивам се и й казвам, че не мога да го направя. Но ми хрумва, както си седим до едно спокойно езеро и се възхищаваме на приказния замък в английска провинциална местност, че бих могла да го направя. Може би нещото, което трябва да направиш, когато хвърлиш заровете — и загубиш — е да ги вземеш и да ги хвърлиш отново. Представям си как връчвам на Лес оставката си. Ще бъде невероятно задоволяващо. Чудно ми е как един добър терапевт ще определи тази стъпка — като бягство или като предприемане на ново, здравословно начало?

 

 

В последната ми вечер в Лондон ние с Итън сме отново в любимата му кръчма, която започвам да чувствам като своя местна. Питам Итън как намира идеята за преместването ми в Лондон. В продължение на петнайсет минути той ме „развежда“ из квартала. Можел да ми посочи апартамент, работа и няколко мъже, ако Джеймс не е точният, които до един имали прави, бели зъби (защото бях изказала мнението си относно лошата зъболекарска работа на британците). Направи го, съветва ме той. Просто го направи.

От неговите уста звучи толкова просто. То е просто. Семето не е само посято. То покълва и пониква във вид на мъничка пъпка.

Итън продължава:

— Трябва да се махнеш от Дарси. От това токсично приятелство… То е нездравословно. И занапред ще става още по-разрушаващо, когато ще се налага да ги виждаш след сватбата.

— Знам. — И забивам пържен картоф в пюрето от грах.

— Но дори да останеш в Ню Йорк, мисля, че е особено важно да прекратиш това приятелство. То дори не е истинско приятелство, щом тя иска единствено да те побеждава.

— Не е чак толкова злонамерено, както го предаваш — възразявам и се питам защо я защитавам.

— Права си. То не е само за да те побеждава. Според мен тя просто те уважава толкова много, че иска да те побеждава, за да спечели уважението ти… Ще забележиш, че тя няма да се отклони от пътя си, за да се държи по същия начин с Анализе. Само с теб е такава. Но понякога си мисля, че ти си много погълната от това и влагаш цялата си енергия в състезаване, отколкото в истинско приятелство — той ме поглежда многозначително, бащински.

— Мислиш, че харесвам Декс по същата причина — да се състезавам с Дарси, така ли?

Той прочиства гърлото си и попива устните си със салфетка, която после отново разгъва върху скута си.

— А не е ли възможно? — пита.

Поклащам глава.

— Ни най-малко. Не мога да се излъжа в чувствата, които изпитвам. Изпитвах — поправям се.

— Добре. Това беше само теория.

— Напротив. Това беше истинското мислене.

Но докато заспивам в леглото на Итън (той настоя да спи на дивана цялата седмица), се питам за тази негова теория. Възможно ли е тръпката, която изпитвах, когато целувах Декс, да има повече общо с гъдела от това да съм лоша, да нарушавам правила, да имам нещо, което принадлежи на Дарси? Може би романът ми с Декс беше заради въставането ми срещу собствените ми безопасни избори, срещу Дарси и срещу годините, в които се чувствах несъвършена. Обезпокоена съм от тази представа, защото човек не обича да си мисли, че е роб на такъв вид подсъзнателно привличане. Но в същото време представата ме утешава. Ако харесвах Декс поради тези причини, значи в крайна сметка не го обичам. И ще бъде много по-лесно за мен да се преместя тук.

Но на другия ден, когато Итън ме изпраща с метрото до Падингтън стейшън, отново знам, че всъщност обичам Декс и вероятно ще го обичам още много дълго време. Купувам си билет за бързия влак до „Хийтроу“. Таблото съобщава, че следващият влак ще замине след три минути, затова ние отиваме до съответния перон.

— Знаеш какво правиш, нали? — пита той закрилнически.

За секунда си помислям, че ме пита за живота ми, после осъзнавам, че има предвид пътуването.

— Да. Влакът отива право на „Хийтроу“, нали?

— Да. Трябва да слезеш на Трети терминал. Лесно е.

Прегръщам Итън и му благодаря за всичко. Казвам му, че съм прекарала чудесно.

— Не ми се тръгва.

— Тогава се премести тук… Аз наистина мисля, че трябва да го направиш. Нямаш какво да губиш.

Той е прав; нямам какво да губя. Нищо няма да оставя след себе си. Депресираща мисъл.

— Ще си помисля — казвам и си обещавам да мисля за това още щом се прибера вкъщи, вместо да продължавам сляпо постарому.

Още веднъж се прегръщаме, после се качвам на влака и наблюдавам през зацапания прозорец как Итън ми помахва. Помахвам му и аз в отговор, мислейки си, че нищо не може да се сравни със старите приятели.

Пристигам на Трети терминал, минавам през чекинга и процедурите за сигурност и оставам да чакам да се кача в самолета. Полетът ми се струва безкраен и колкото и да се опитвам, не мога да заспя. Въпреки седмицата, която ме разсея, не се чувствам по-добре, отколкото на отиване. Дори въздушната гледка на града Ню Йорк, която обикновено ме зарежда с добро предчувствие и възбуда, не ми действа изобщо. Декс е някъде сред тези сгради. Беше ми по-добре, когато Атлантическият океан ни разделяше.

Самолетът каца, аз минавам през паспортното гише, багажната лента и митницата и се озовавам до дълга опашка за таксита. Навън е разтапяща жега и когато се качвам в такси, установявам, че климатичната инсталация едва подухва към задната седалка.

— Бихте ли пуснали и насам да духа хлад, моля? — казвам на шофьора, който пуши цигара — нарушение, което би му струвало 150 долара глоба.

Той не ми обръща внимание и ни лашка мъчително настрани. През десет секунди преминава от една лента в друга.

Моля го отново да пусне хладен въздух назад. Никаква реакция. Може би не ме чува от радиото. Или може би не разбира английски. Поглеждам към Закона за правата на пътниците. Аз имам право на: любезен, англоговорещ шофьор, който познава и спазва законите за движение по пътищата… на климатична инсталация при поискване… на (безшумно) пътуване без радио… на чист от дим и други миризми въздух… на чист багажник.

Може би багажникът е чист.

Ясно е, нали? Всичко се свежда до очакванията.

На задната седалка става все по-горещо и аз свалям стъклото на прозореца и издържам на бурния вятър да блъска косата в лицето ми. Накрая съм си отново у дома. Плащам на не толкова любезния шофьор точната сума от летище „Кенеди“, плюс такса и бакшиш (макар на табелата да пише още, че мога да откажа да дам бакшиш, ако правата ми са били нарушени). Издърпвам багажа си от задната седалка.

Часът е пет и половина. В събота по това време Дарси и Декс ще са женени. Вече ще съм помогнала на Дарси да облече роклята си и да загърне стъблата на калите с дантелената ми кърпичка — нещо, което тя взема на заем. Вече ще съм я уверила хиляда пъти, че никога не е изглеждала по-красива, че всичко е наред. Вече ще съм вървяла по пътеката между редовете в църквата към Декстър, без да го поглеждам. Е, поне ще се опитвам да не го поглеждам, но може би ще уловя мимолетен поглед в очите му — смесица от вина и съжаление. Ще съм издържала на тези мъчителни трийсет секунди да наблюдавам Дарси в цялата си слава как върви към олтара, докато държа в потната си длан платинената халка на Декстър. След шест дни най-лошото ще свърши.

— Здравей, мис Рейчъл! — казва Хосе, когато затварям вратата на таксито. После казва на някого във фоайето: — Тя се върна!

Сковавам се, очаквайки да видя Дарси с нейната сватбена папка, готова да занарежда изисквания към мен. Но не Дарси ме чака във фоайето в единственото кожено кресло.