Емили Гифин
Нещо назаем (5)

Глава 4

Остават дни до официалното начало на лятото и Дарси говори само за Хамптънс. Непрекъснато ми се обажда по телефона или ми пише имейли, в които ми предава информация за празненствата по случай Деня на загиналите във войните, за резервации в ресторанти и за разпродажбите, за които е гарантирано, че ще намерим най-страхотните летни облекла. Разбира се, аз напълно се ужасявам от това. Както и предишните четири лета, ще бъда в една къща с Дарси и Декс. Тази година при нас ще дойдат Маркъс, Клеър и Хилари.

— Мислиш ли, че трябваше да е пълен дял от наема на къщата^[1]? — пита Дарси за поне двайсети път. Не познавам друг човек, който да досажда по този начин. Тя изпитва гузната съвест на клиента, когато си тръгва от „Баскин-Робинс“^[2].

— Не, половин е достатъчен. Човек никога не използва пълен дял — отговарям в слушалката, притисната с рамо до ухото ми, тъй като продължавам да преработвам паметните си бележки, обобщавайки разликата между презастрахователното право във Флорида и Ню Йорк.

— Пишеш ли? — пита Дарси, очакваща винаги цялото ми внимание към нея.

— Не — излъгвам и продължавам да пиша, но по-тихо.

— По-добре недей да…

— Няма.

— Е, може би си права, половин дял е по-добре… Ние така или иначе имаме много работа да вършим за сватбата в града.

Сватбата е единствената тема, която искам да избегна повече от темата „Хамптънс“.

— Ъхъ.

— И тъй, какво решаваш, да пътуваш с нас с колата или с влака?

— С влака. Не знам дали ще мога да се измъкна оттук в удобен час — отговарям, защото не ми се иска да седя притисната до нея и Декс в колата. Не съм виждала Декс, откакто си тръгна от апартамента ми. И Дарси не съм виждала от предателството.

— Така ли? Щото си мислех, че определено, ама определено трябва да тръгнем с кола… Не ти ли се ще да имаш кола през първия уикенд извън града? Нали разбираш, особено като се има предвид, че уикендът ще е дълъг. Защо да бъдем зависими от таксита и други подобни. Хайде, тръгни с нас!

— Ще видим — казвам като майка, която с този отговор иска да накара детето си да смени темата.

— Никакво „ще видим“. Идваш с нас и точка.

Въздишам и й казвам, че ми е време да се залавям за работата си.

— Добре. Ще те оставя да си вършиш твоята толкова важна работа… А за довечера остава, нали?

— Какво беше за довечера?

— Ехо, госпожице Забраванке! Не смей да ми казваш, че ще работиш до късно… Ти ми обеща. Бикини? Напомня ли ти нещо?

— О, да. — Напълно бях забравила обещанието си да отида с нея да си купи бански костюм. Една от най-малко приятните задачи на света. Наред с търкането на тоалетни и почистването на зъбни канали, разбира се. Ще дойда.

— Чудесно. Ще се видим на щанда за дрехи в сутерена на „Блумис“^[3]. Нали разбра, до шанда за дрехи за пълни жени. Точно в седем.

 

 

Пристигам на гарата на Петдесет и девета улица петнайсет минути след определената ни среща и се затичвам към сутерена на „Блумингдейлс“ притеснена, че Дарси ще е ядосана. Нямам намерение да полагам усилия да оправям едно от настроенията й, тя обаче изглежда доволна — седи зад плота с купичка йогурт със замразени ягоди. Усмихва ми се и ми помахва. Поемам си дълбоко въздух, като си напомням, че на гърдите ми няма извезана алена буква.

— Здрасти, Дарси.

— Здрасти и на теб! О, Боже мой! Ще съм толкова подута, докато пробвам банските! — Тя посочва корема си с пластмасовата лъжичка. — Но карай да върви. Свикнала съм да съм дебела.

Извъртам очи нагоре.

— Не си дебела.

Говорим за това всяка година по време на плажния сезон. Господи, говорим го буквално всеки ден. Килограмите на Дарси са постоянен източник на енергия и обсъждане. Тя ми казва, че тежи… винаги малко или повече над петдесет и четири, винаги прекалено много според нейните строги стандарти. Целта й е да поддържа петдесет и четири килограма, което, твърдя аз, я прави доста слаба за ръста й от метър и седемдесет и два. Тя ми праща имейл, докато нагъва пакет чипс: „Накарай ме да спра! Помощ! Обади ми се час по-скоро!“. Ако й се обадя, ще ме попита: „Много ли са петнайсет грама тлъстини?“ или „Колко грама тлъстини се равняват на половин килограм?“. Нещото, което ме дразни, обаче, е, че тя е със седем сантиметра по-висока от мен, а с два килограма по-слаба. Когато изтъквам това, тя отговаря: „Да, но твоите цици са по-големи“. „Но не и с два килограма“, възразявам. „И все пак, настоява тя, ти изглеждаш съвършено в тоя си вид“. Пак аз.

Аз съвсем не съм дебела, но това, че на тази тема тя ме използва като летва за измерване на ръста, е все едно да се оплаквам на сляпа жена, че трябва да нося лещи.

— Толкова съм дебела. Ужасно много! А на обяд кльопах. Но както и да е. Стига да не съм дебела крава в сватбената си рокля… — казва тя, докато довършва последната си лъжица йогурт и хвърля купичката в кошчето. — Само ми кажи, че имам много време, за да отслабна преди сватбата.

— Имаш много време — отговарям.

И аз имам много време преди сватбата да престана да мисля за факта, че правих секс с бъдещия ти съпруг.

— Не е зле да се обуздая малко, нали разбираш, иначе ще трябва да купувам дрехи оттук. — Дарси посочва секцията за по-голям размер облекла, без да се увери, че наблизо няма някоя пълна жена.

Казвам й да не става смешна.

— Клеър обаче — продължава тя, докато се качваме с ескалатора на втория етаж — твърди, че вече остаряваме за бикини. Целият бански бил класика. Ти какво мислиш за това! — Изражението и тонът й дават ясно да се разбере, че обмисля мнението на Клеър относно банските костюми.

— Според мен няма точно определена граница на възрастта за бикини.

Клеър е пълна с изтощителни правила. Веднъж ми каза, че черното мастило трябвало да се използва само за писане на съболезнования.

— Пра-вил-но! И аз това й казах… На всичко отгоре тя вероятно говори така, защото не изглежда добре в бикини, не смяташ ли?

Кимам. Клеър прави много добросъвестно упражнения и не е докосвала пържена храна от години, но е предопределена да е закръглена. Тя обаче компенсира с безупречно и скъпо облекло. Току ще се появи на плажа в цял бански за триста долара, с подходящо парео, красива шапка и маркови очила и всичко това успешно ще замаскира излишната тлъстина на талията й.

Ние тръгваме из етажа, за да търсим щендери с приемливи бански костюми. В един момент забелязвам, че и двете се спираме на черни бикини на „Ан Клайн“. Ако и двете бяхме решили, че ги искаме, Дарси или щеше да настоява, че тя първа ги е видяла, или щеше да предложи и двете да си ги купим. Тогава тя щеше да изглежда по-добре от мен през цялото лято. А, не, благодаря.

Това ми напомни за времето, когато тя, Анализе и аз отидохме да си купим училищни раници седмица преди да тръгнем на училище в четвърти клас. И трите веднага се хвърлихме на една и съща раница. Беше морава със сребърни звезди върху външния джоб — някак по-готина от останалите чанти. Анализе предложи и трите да си купим такива, но Дарси отсече „не“, защото било прекалено детинско да имаме еднакви раници. Това повече подхождало на третокласнички.

Затова теглихме чоп. Спечелих аз и метнах моравата ученическа раница в общата количка. Анализе се заинати и захленчи, че сме знаели, че моравото е любимият й цвят. „Рейчъл, доколкото знам, ти харесваш червения цвят!“

Анализе не можеше да ми се противопостави. Просто й отвърнах: „Да, наистина предпочитам червения цвят“, но както можеше да види тя, червени раници нямаше. И така, Анализе се примири с жълта раница с усмихнато лице върху джоба. Дарси започна да се тормози коя от останалите да избере и накрая ни каза, че ще изчака и ще дойде с майка си на другия ден. Забравих за избора на Дарси, докато не дойде първият учебен ден. Когато отидох на автобусната спирка, заварих там Дарси със същата морава раница като моята.

Посочих я, невярваща на очите си.

— Имаш като моята раница.

— Знам. Реших, че искам точно нея. На кого му пука, че са еднакви?

Не беше ли тя, която каза, че било детинско да имаме еднакви раници?

— На мен — отвърнах, чувствайки как ядът се надига в мене.

Дарси извъртя нагоре очи и млясна с дъвката си.

— О, Рейчъл, като че ли има значение. В края на краищата това е просто една раница.

Анализе също се разстрои, поради нейна собствена причина.

— Как тъй вие двете ще имате еднакви, а мен ме отписахте? Моята раница е толкова ярка.

Ние с Дарси не й обърнахме внимание.

— Но нали ти каза, че не бива да сме с еднакви раници — обвиних аз Дарси, когато автобусът се зададе от ъгъла и изскърца със спирачки пред нас.

— Така ли съм казала? — почуди се тя, прекарвайки пръсти през твърдата си, бухнала коса, напръскана току-що с няколко пласта „Брек“. — Хм, на кого му пука?

Дарси употребяваше „на кого му пука“ (заменено по-късно с „както и да е“) като заключителен пасивно-агресивен отговор. Тогава не разпознавах тактиката й като такава, знаех само, че тя винаги успяваше да се наложи и да ме накара да се чувствам глупачка, ако й отвърнех.

Качихме се на автобуса — Дарси първа. Тя седна, аз седнах зад нея, все още бясна. Видях, че Анализе се колебае и накрая седна до мен, съзнавайки, че правото беше на моя страна. Въпросът с моравата чанта можеше да ескалира в истинска свада, но аз отказах да допусна предателството на Дарси да развали първия ми учебен ден. Не си струваше да се спори с нея. Крайният резултат рядко беше удовлетворителен.

 

 

Тайничко върнах банския на „Ан Клайн“ на щендера, когато продължихме към дългата опашка за пробната. Когато ни дойде редът, Дарси реши да я използваме заедно, за да не губим време. Тя се съблече и остана по прашки и дантелен сутиен, размишлявайки кой бански да пробва първо. Хвърлих й крадешком поглед в огледалото. Тялото й беше още по-хубаво от миналото лято. Дългите й крайници бяха съвършено хармонични от редовните тренировки заради сватбата, кожата й вече имаше бронзов загар от системното мазане с крем за добиване на тен и от време на време подлагане на процедури за изкуствен тен.

Мисля за Декс. Несъмнено той е сравнявал телата ни след (или през — тъй като „не бил чак толкова пиян“) прекараната заедно нощ. Моето не е особено хубаво. Аз съм по-ниска, по-отпусната, по-бяла. И макар гърдите ми да са по-големи, нейните са по-хубави. Те са по-вирнати, с идеалното съотношение зърно-ареола-гърда.

— Престани да гледаш колко съм дебела! — изписква Дарси, улавяйки погледа ми в огледалото.

Сега съм принудена да й направя комплимент.

— Не си дебела, Дарс. Изглеждаш страхотно. Личи си, че си тренирала.

— Наистина ли? Коя част от тялото ми се е подобрила? — Дарси обича оценката за нея да бъде точно дефинирана.

— Ами всяка една. Краката ти са стройни… хубави. — Само толкова изкопчва от мен.

Тя ги оглежда и се мръщи на отражението.

Аз се събличам, забелязвайки собственото си памучно бельо и несъответстващия, леко сивкав сутиен. Бързо обличам първия бански — танкини в морскосиньо и бяло, които разкриваха пет сантиметра от корема ми. Това е компромис между целия бански на Клеър и предпочитаните бикини на Дарси.

— Боже мой! Този ти стои страхотно! Купи си го! Ще си го купиш ли?

— Май да. — Не е чак толкова страхотен, но не е и лош. Преглеждала съм достатъчно много списания за бански костюми и телесни недостатъци, така че знам какъв бански ми отива. Този става.

Дарси облича бикини с триъгълно горнище и едва покриващо задните части долнище. С тях изглежда великолепно.

— Харесват ли ти?

— Хубави са — отговарям и си помислям, че Декс много ще ги хареса.

— Да ги купя ли?

Казвам й да пробва и другите, преди да реши. Тя се вслушва в съвета ми и сваля следващия бански от закачалката. Разбира се, всеки бански й стои удивително. Тя не попада в нито една от категориите за тела с недостатъци в списанията. След дълго обсъждане аз се спирам на танкините, а Дарси — на три оскъдни чифта бикини — червени, черни и с телесен цвят, с които ще изглежда като гола от всякакво разстояние.

Когато отиваме да плащаме, Дарси ме хваща за ръката. „О! По дяволите! Забравих да ти кажа!“

— Какво? — питам, стресната от внезапния й изблик, макар да знам, че няма да ми каже: „Забравих да ти кажа, че знам, че си спала с Декс“.

— Маркъс те харесва! — Тонът и използването на думата „харесва“ ме върнаха в десети клас.

Умишлено се правя на тъпа.

— И аз го харесвам — казвам. — Той е приятен човек.

И адски навременно алиби.

— Не, глупи, знаеш в какъв смисъл те харесва. Изглежда си се представила много добре на купона, защото се обадил на Декс да иска телефона ти. Май ще те покани да излезете този уикенд. Естествено, аз пожелах да излезем заедно, но Маркъс отказа, не искал да има свидетели. — Тя оставя бикините си на щанда и започва да рови в чантата си за портфейла.

— Взел е телефона ми от Декс? — питам и си мисля, че това се казва развой на събитията.

— Да. Декс беше особен, когато ми го каза. Като че ли искаше… — тя поглежда нагоре, търсейки точната дума — да те предпази.

— В какъв смисъл да ме „предпази“? — питам, повече заинтересована за ролята на Декс в тази размяна, отколкото за намеренията на Маркъс.

— Ами даде номера ти на Маркъс, но когато затвори телефона, започна да ми задава въпроси от рода на дали излизаш с някого и дали според мен ще харесаш Маркъс. И, нали разбираш, дали е достатъчно умен за теб. Такива неща. Беше много особено.

Обмислям информацията, докато продавачката обслужва Дарси на касата.

— А ти какво му каза?

— Просто казах, че ти си съвсем сама и, разбира се, че Маркъс ще те заинтересува. Той е толкова сладък. Не мислиш ли?

Свивам рамене. Маркъс дойде в Ню Йорк от Сан Франциско само преди няколко месеца. Знам съвсем малко за него, освен че той и Декс станали приятели в Джорджтаун, където Маркъс се прочул с това, че завършил последен по успех. Очевидно той почти не е влизал в час и през цялото време е бил дрогиран. Историята с най-позорна слава е тази, че се успал в деня на последния изпит по статистика. Появил се с двайсет минути закъснение само да установи, че вместо калкулатор е сложил в раницата дистанционното си. Още не съм определила дали той е свободен дух или кръгъл глупак.

— Е, реши ли се? Ако излезеш с него, преди да започне плащането на дяловете от наема на къщата, ти ще предявиш претенции към него пред Клеър и Хилари.

Разсмивам се и поклащам глава.

— Сериозно говоря — Дарси разписва чека и хвърля усмивка на продавачката. — Клеър с удоволствие би забила нокти в него.

— Кой е казал, че ще изляза с него?

— О, мо-о-оля те. Дори не започвай с тия глупости. Ще излезеш. Той е толкова сладък(А) и (Б), Рейчъл, нищо лично, но не можеш да си позволиш да избираш прекалено, госпожице Не съм си Лягала с Никого… откога? Повече от година?

Продавачката ме поглежда със съчувствие. Аз мятам кръвнишки поглед към Дарси, докато плъзвам моите танкини по плота. Да, точно така… от година.

Напускаме магазина и се оглеждаме за такси на Трето авеню.

— Е, ще излезеш ли с Маркъс?

— Предполагам.

— Обещаваш ли? — пита, докато изважда мобилния си телефон от чантата си.

— Да не искаш да ти дам кръвна клетва? Да, ще изляза. На кого се обаждаш?

— На Декс. Басира се с мен на двайсетачка, че няма да излезеш.

 

 

Дарси е права — в момента нямам никого. Но истинската причина да се съглася да изляза с Маркъс, когато ми се обади и ме покани, е, че Декс е казал, че няма да изляза. И просто в случай, че той си мисли, че ме е омагьосал по някакъв начин и няма да изляза с Маркъс, защото вниманието ми е заето с Инцидента, аз ще изляза с Маркъс.

Но още щом се съгласявам, ме завладява мисълта какво всъщност знае Маркъс. Дали Декс му е казал нещо? Решавам, че трябва да се обадя на Декс и да го попитам. Затварям телефона три пъти, преди да набера номера докрай. Стомахът ми се свива, когато той отговаря след първото позвъняване.

— Декс Талер.

— Всъщност какво знае Маркъс за случилото се миналата събота? — избълвам аз с разтуптяно сърце.

— О, здравей и на теб.

Омеквам леко.

— Здравей, Декс.

— За миналата събота ли? Какво е станало миналата събота? Опресни ми паметта.

— Говоря сериозно! Какво си му казал? — улавям се, че говоря превзето момичешки, хленчейки по начина, който Дарси беше усъвършенствала, и това ме ужасява.

— Какво мислиш, че съм му казал?

— Декстър, кажи ми!

— О, успокой се. — Тонът му е все още шеговит. — Нищо не съм му казвал… Какво според теб е това? Гимназиалното помещение с личните шкафчета? От къде на къде ще разправям на някого за нашите неща?

Нашите неща. Нашите. Ние. Нас.

— Просто исках да разбера какво знае той. ’Щото нали си казал на Дарси, че си бил с него онази вечер…

— Да, казах: „Маркъс, бил съм с тебе снощи и на сутринта сме закусвали заедно… става ли?“. И това беше. Знам, че това не се отнася за вас, момичетата… жените.

— В какъв смисъл?

— Имам предвид, че ти и Дарси си споделяте една на друга всичко до последната отегчителна подробност. Като, например, какво сте яли този и този ден, каква марка шампоан възнамерявате да си купите.

— И кога съм спала с нечий годеник ли? Такива подробности ли?

Това разсмива Декс.

— Да, това може да е друг пример.

— Или че си се басирал, че ще откажа на Маркъс.

Той отново се разсмива, разбирайки, че е „разжалван“.

— Значи ти е казала, така ли?

— Да. Каза ми.

— И това обиди ли те?

Съзнавам, че започвам да се отпускам, едва ли не ми е приятно да си бъбрим.

— Не… но ме накара да приема поканата на Маркъс.

— О! — засмива се той. — Разбирам как е подействало. Значи казваш, че ако тя не беше споделила тази част от информацията с теб, ти щеше да отрежеш моя човек?

— Не би ли искал да знаеш? — питам аз престорено свенливо и не мога да се позная.

— Всъщност бих. Моля те, осветли ме.

— Не съм сигурна… Защо си решил, че ще му откажа?

— Не би ли искала да знаеш?

Усмихвам се. Това си е чиста закачка с цел флиртуване.

— Добре. Помислих, че ще му откажеш, защото Маркъс май не е твоят тип — заявява той най-накрая.

— А кой е моят тип? — питам и мигом след това съвестта започва да ме гризе. Такова флиртуване не е път към избавлението. Не е начин да поправя грешката си. То е каквото мозъкът ми казва, а сърцето ми препуска, докато изчаквам отговора му.

— Не знам. От седем години се опитвам да разбера.

Питам се какво иска да каже с това. Навивам кабела на слушалката около пръстите си и не мога да измисля нищо в отговор. Би трябвало да затваряме вече. Разговорът тръгва в друга посока.

— Рейч? — Гласът му е нисък и интимен.

Дъхът ми секва, като чувам да изговаря името ми по този начин. Единствената сричка е позната, топла.

— Да?

— Още ли си там?

Успявам да отговоря:

— Да, още съм тук.

— Какво мислиш?

— Нищо — излъгвам.

Трябва да излъжа. Защото си мисля: Може би ти си моят тип малко повече, отколкото навремето си мислех.