Емили Гифин
Нещо назаем (27)

Глава 26

Днес е съботата, която щеше да бъде сватбената вечер на Дарси и Декс. Аз съм с Декс в „7 В“ — бара, откъдето започна всичко в навечерието на трийсетия ми рожден ден. Седнали сме в същото сепаре. Идеята да дойдем тук беше моя. Подметнах я на шега, но в действителност изпитвах силна нужда да се върна тук и да ревизирам начина, по който се чувствах, преди да започне всичко. Искам да питам Декс дали го изпълва тъга тази вечер, но вместо това му разказвам за Лес — как ме порица остро в коридора, задето в едно адвокатско досие не съм използвала чернова на проектодоговор.

— Тоя човек е пълен нещастник… Не можеш ли да работиш с някой друг?

— Не. Аз съм неговата лична робиня. Той монополизира времето ми и сега другите съдружници няма да поискат да работя по техните въпроси, защото Лес неизбежно злоупотребява с високото си положение и ще ги остави на сухо. В капан съм.

— Не си ли мислила да смениш фирмата?

— Понякога. Дори днес започнах да преразглеждам резюмето си. Може би ще напусна изобщо правната работа, макар да нямам представа какво друго бих правила.

— Ще бъдеш добра в много неща — казва Декс с лоялно кимване.

Добавям „закрилник“ към увеличаващия се списък на нещата, които обичам у него.

Премислям дали да му кажа за идеята си за временно преместване в Лондон и се питам дали би дошъл с мен. Но тази вечер не е време за такъв разговор. Ние имаме достатъчно други неща, които кипят под повърхността. Той сигурно си мисли за нея „какво би станало, ако…?“. И как би могъл да не мисли?

— Ще ида да пусна няколко песни по джубокса — казвам.

— Да дойда ли с теб?

— Не. Няма да се бавя.

— Избери някои хубави, чу ли?

Хвърлям му поглед, означаващ „имай ми вяра“ и тръгвам към джубокса, като минавам покрай една двойка, пушеща цигари в мълчание. Пускам зацапана монета в процепа. Машината ми връща монетата три пъти, но аз не губя търпение, поглаждам бедрата си отстрани, докато накрая монетата се задържа вътре. Започвам да се ровя в песните, като обмислям внимателно всяка една. Избирам песни, които Декс харесва, и песни, които ми напомнят за нашето първо лято заедно. И, разбира се, избирам „Тъндър Роуд“. Поглеждам към Декс, който изглежда потънал в мисли. Изведнъж обаче вдига поглед към мен и ми помахва, по устните му играе глупава усмивка. Връщам се и сядам до него. Докато той ме обгръща с ръка, вълна от емоции ме оставя без дъх.

— Ей, здрасти! — казва той по начин, който ми говори, че той знае много добре как се чувствам.

— Здрасти! — отговарям му със същия тон.

Ние сме от онези двойки, които бях наблюдавала, мислейки си, че никога няма да изживея нещо толкова специално. Спомням се как се уверявах, че това вероятно изглежда по-хубаво, отколкото е в действителност. Радвам се, че съм грешала.

Усмихвам се на Декс, погледът ми се спира върху едно мъничко петънце в лявата му вежда — празно място, където би трябвало да има три-четири косъмчета.

— От какво ти е това? — питам, пресягайки се да докосна веждата му. Пръстът ми остава леко допрян до нея.

— О, белегът ли? Паднах, докато играех хокей като момче. Там така и не пораснаха косми.

Питам се защо досега не го бях забелязвала и осъзнавам, че никога не съм знаела, че той е играл хокей. Има още толкова много неща, които не знам за Декс. Но вече имаме време. Безкрайно време се простира пред нас. Оглеждам лицето му, за да открия други неща, докато той се засмива стеснително. Аз също се засмивам, после усмивките ни изчезват едновременно. Пием бирите си „Нюкасъл“ в приятно мълчание.

— Декс? — казвам след доста дълго време.

— Да?

— Тя липсва ли ти?

— Не — отговаря той твърдо. Дъхът му е топъл в ухото ми. — Аз съм с теб. Не.

Вярвам, че казва истината.

— Изобщо ли не си тъжен тази вечер?

— Ни най-малко. — Той ме целува отстрани по главата. — Много неща чувствам тази вечер. Но тъгата не е сред тях.

— Добре. Радвам се.

— А ти как се чувстваш? На теб тя липсва ли ти?

Обмислям въпросите. Предимно съм щастлива, но с мъничко носталгия, спомняйки си за всичко, което сме преживели заедно с Дарси. Досега нейният и моят живот бяха толкова преплетени — тя беше моят основен критерий за толкова много събития. Когато биехме барабани по време на парада по случай 200-годишнината на страната. Когато връзвахме жълти панделки около стволовете на дърветата в нашия заден двор по време на кризата със заложниците. Когато наблюдавахме падането на „Чалънджър“ от небето, срутването на Берлинската стена, разпадането на Съветския съюз. Когато узнахме за смъртта на принцеса Даяна, за съдбата на Джон Ф. Кенеди-младши. Когато скърбяхме след 11 септември. Всичко това ставаше с Дарси до мен. И после — нашата лична история. Спомените, които правехме заедно. Неща, които друг човек никога не би разбрал.

Декс ме наблюдава съсредоточено, чака отговора ми.

— Да — казвам най-накрая. — Липсва ми. Нищо не мога да направя за това.

Той кима, сякаш ме разбира. Питам се защо на мен ми липсва, а на Декс — не. Може би защото аз я познавам от много по-отдавна. Или може би това е самото естество на приятелството, сравнено с интимната връзка. Когато имаш връзка, ти съзнаваш, че един ден тя може да приключи. Може да се разделите, да намериш някого другиго или просто да разлюбиш другия. Но при едно приятелство не е така — ти допускаш, че то ще трае вечно, особено старо приятелство. Приемаш неговата дълготрайност за даденост и именно тя може да се окаже толкова скъпа за това приятелство. Дори когато Декс хвърли онези две шестици, и през ум не ми е минавало, че ще настъпи край между Дарси и мен.

Сега си представям, питам се какво ли чувства тя точно в този момент. Дали е толкова меланхолична, колкото и аз? Или е просто гневна? С Маркъс ли е, или с Клеър? Или е сама и прелиства тъжно годишника ни от гимназията и стари снимки на Декс? Дали и аз й липсвам? Ще бъдем ли отново приятелки, съгласявайки се колебливо да обядваме или да пием кафе заедно, като така направим първата малка стъпка? Може би двете ще се смеем на това безумно лято, когато една от нас все още беше на двайсет и няколко години. Съмнявам се. Това човек не може да преодолее, особено ако Декс и аз останем заедно. Нашето приятелство с Дарси е приключило завинаги и може би това е за добро. Може би Итън е прав — беше дошло време да престана да използвам Дарси като мерило за собствения си живот.

Прекарвам ръка по чашата си, чудейки се колко много неща се промениха за кратко време. Колко много се промених самата аз. Бях доброто момиче за родителите си, отговорната приятелка. Правех безопасни, внимателни избори и се надявах, че нещата ще се подредят в моя полза. После се влюбих в Декс и все още гледам на това като на нещо, случващо се на мен. Надявах се той да оправи всичко или съдбата да се намеси. Но бях научила, че човек сам кове щастието си, че част от стремежа ти към онова, което искаш, означава да загубиш нещо друго. И когато залозите са високи, загубите могат да бъдат много по-големи.

Двамата с Декс разговаряме още дълго, засягайки виртуално всеки момент от нашето лято, следвайки хронологията — и на хубавото, и на лошото. Предимно се смеем и само веднъж аз стигам до сълзи, в частта, когато той ми каза, че ще се ожени за Дарси. Казвам му как търкулнах нашите зарчета, след като той си тръгна тогава. Той отговаря, че съжалява. Аз казвам, че няма причина да съжалява, че тогава не е съжалявал, и определено не съжалява и сега.

И тогава, точно преди полунощ, се разнася онзи звук на хармоника, отначало бавно, после набирайки инерция, преди Брус да запее:

„Стъклената врата се хлопва,

роклята на Мери се развява.“

По лицето на Декс се разлива усмивка, очите му светват и стават особено зелени. Той ме притегля към гърдите си и казва в ухото ми:

— Радвам се, че точно сега не ядем кейк.

— Аз също.

Декс ме държи в прегръдките си, докато слушаме Брус и думите, пълни с нашето значение:

„Ей, какво друго можем да правим сега,

освен да смъкнем стъклото на прозореца

и да пуснем вятъра да издухва назад косата ти.

И ето, пада нощ,

и тези две платна ще ни закарат навсякъде.“

Хрумва ми, че тази вечер е край и начало. Но като никога прегръщам и двете. Последният стих на „Тъндър Роуд“ изпълва бара:

„Аз се измъквам оттук, за да победя.“

— Искаш ли вече да тръгваме? — питам Декс.

Той кима.

— Да.

Ставаме и прекосяваме задимения бар, напускайки „7 В“, преди да е започнала следващата песен. Навън е красива, ясна нощ с лек хлад във въздуха. Есента идва. Хващам ръката на Декс, докато вървим по Авеню В и се оглеждаме за такси в нашата посока.